РЕШЕНИЕ
№ 1198
гр. Пловдив, 19.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Таня Асп. Георгиева - Точевска
при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова
като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско
дело № 20225330113107 по описа за 2022 година
Предявен е иск с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от
ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и чл. 92 от ЗЗД.
Ищецът А. А. Д., ЕГН: **********, от град П., ул. „*******“ № *****, чрез
пълномощник адв. Р. Р., е предявил против „Макроадванс” АД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: град София, бул. „Г. С. Раковски” № 147, ет. 5, ап. 14,
представлявано от В. С., иск за прогласяване нищожността на договор за потребителски
кредит № ********** г., а при условията на евентуалност- за прогласяване нищожността на
клаузите на чл. 10 ал. 1 и 2 от договора, предвиждащи неустойка поради непредставяне на
обезпечение по кредита.
В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за
потребителски кредит № 1*********** г., по който на ищеца била предоставена сумата от 1
500 лева, при фиксиран лихвен процент- 28, 80 % и ГПР- 49, 65 %. Според чл. 20 ал. 2 като
обезпечение се предвиждало поръчителство на едно физическо лице, което да отговаря на
определени условия, а в противен случай се дължала неустойка в размер на 1 749, 60 лева,
платима разсрочено с месечните вноски. Твърди се, че договорът за кредит бил нищожен на
няколко основания: На първо място- фиксираният лихвен процент от 28, 80 % не отговарял
на действително приложения по договора такъв, защото неустойката се прибавяла към
лихвата и така кредиторът допълнително се обогатявал. Поради по- високия лихвен процент
нараствала стойността на ГПР, но същият не бил обявен на потребителя в нарушение на
изискванията на чл. 11 т. 10 от ЗПК. Лихвата представлявала скрита печалба и с нея
1
кредиторът допълнително се обогатявал, като така се внасяло неравноправие между правата
и задълженията на страните. Нарушен бил и принципа за добросъвестност, поради явна
нееквивалентност между предоставената услуга (заема) и цената за ползването на паричните
средства (лихвата). Трайната съдебна практика предвиждала, че уговорката за лихва, чийто
размер надвишава трикратния такъв на законната лихва, е в противоречие с добрите нрави.
На следващо място- по договора се предвиждало обезпечение, като при непредставянето на
такова, се начислявала неустойка. Тази клауза също била недействителна, защото в случая с
неизпълнението на задължението на длъжника да осигури един поръчител, неустойката
загубвала присъщата й обезщетителна функция, тъй като по този начин единствено се
създавали предпоставки за неоснователно обогатяване. В ущърб на потребителя
финансовата институция поставяла неизпълними изисквания за обезпечението, за да
обоснове получаването на допълнителна печалба. По практиката на съда на ЕС кредиторът
бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на длъжника, преди да сключи
договор за кредит, като било житейски логично при положение, че заемателят не може да
удовлетвори условията му, да не се отпуска заем, защото той няма гаранция. Изискванията
за извършване на оценка на кредитополучателя преди договора за кредит целели да се
предпазят потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност. Като поел риска да
отпусне необезпечен кредит, кредиторът носел и неблагоприятните последици от
неизпълнението, защото собственото му поведение противоречало на изискванията да
проучи състоянието на длъжника. Неустойката по договора по съществото си
представлявала добавка към възнаградителната лихва и така водела до допълнителна
печалба за кредитора, който не бил информирал предварително потребителя за
действителния размер на ГПР. С въвеждането на неустойката се заобикаляло ограничението
на чл. 19 ал. 4 от ЗПК при определяне на ГПР, като неустойката въобще не се включвала в
разходите по кредита и така потребителят не можел да прецени действителния размер на
дълга. Това представлявало заблуждаваща търговска практика и така клаузата се явявала
неравноправна. Неустойката се явявала прекомерна, повече от 100 % от размера на кредита
и била в нарушение на изискванията на добросъвестността, поради което клаузата се явява
нищожна. Предявява се иск за прогласяване на нищожността на целия договор, а при
евентуалност- само на клаузата за неустойка по договора. Претендират се и разноските в
процеса. В съдебно заседание страната чрез пълномощника си поддържа иска.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с
който искът се оспорва като неоснователен. В чл. 9 от ЗЗД била предвидена свобода на
договаряне и оттук нямало противоречие на клаузи от договора с добрите нрави. Лихвеният
процент бил фиксиран за целия срок на договора, а ГПР отговарял на законовите
изисквания, като бил изчислен по съответната формула. Неустойката била предвидена като
обезщетение за неизпълнение, поради което тя не можела да се включи в ГПР. Страните
автономно били предвидили тази клауза, която не поставяла потребителя в неравноправно
положение, защото той доброволно се бил съгласил с нея. Дори и съответната клауза да
бъдела призната за нищожна, това не водело до нищожност на целия договор. Моли за
отхвърляне на иска. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на
2
разноските на другата страна. В с.з. страната не се явява и не се представлява, но представя
писмени становища по спора.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед
наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
С договор за потребителски кредит № *********** г., сключен между страните, на
ищеца е предоставен кредит в размер на 1 500 лева, при следните условия: срок- 24 месеца,
при преференциален фиксиран годишен лихвен процент- 28, 80 % и годишен процент на
разходите- 49, 65 %. Предвидена е неустойка при неизпълнение на задължението за
представяне на обезпечение в размер на 1 749, 60 лева, платима разсрочено заедно с всяка
вноска, при добавяне на сумата от 72, 90 лева за срока на договора.
Като писмени доказателства са представени копия от договора за потребителски
кредит, погасителният план към него, стандартният европейски формуляр, разписка за
преведена заемна сума и кореспонденция между страните по електронна поща.
Прието е заключение на съдебно- счетоводна експертиза, по която вещото лице е
определило, че при оскъпяване на кредита с неустойката, размерът на ГПР ставал 184, 6072
%.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира
следното:
Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по
договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е
небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото
да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове
или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на
договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по
смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният
договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията
на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1
т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за
потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на
общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по
какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР
3
представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на
кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната
лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да
заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР
е 49, 65 %, а ГЛП- 28, 80 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за
това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно
какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко
това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е
оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в
случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.
Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е
предвидено, че неустойката по чл. 10 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по
договора, като общият й размер е 1 749, 60 лева (при отпусната заемна сума от 1 500 лева
или повече от 100 % от кредитната сума), а видно от погасителния план към всяка месечна
вноска за тази неустойка се прибавя допълнително сумата от 72, 90 лева за целия срок на
договора. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение
(поръчителство) и срока за представянето му (тридневен), създават значителни затруднения
на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства.
Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би
следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при
предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното
договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се
кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната
и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този
начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към
възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова
процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата
на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност
съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК.
Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР (доколкото
вещото лице по съдебно- счетоводната експертиза изчислява, че при включване на
неустойката в ГПР той би бил в размер на 184 %, което многократно надвишава законовия
лимит по чл. 19 ал. 4 от ЗПК) представлява невярна информация и следва да се окачестви
като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от
ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на
забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически
последици от сключването на договора. Тази норма от една страна е насочена към
осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване
на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в
4
действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде
осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и
недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от
законодателя съответни стандарти за защита.
Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това
изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо
дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на
всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение.
Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се
считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11 т. 10 от
ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения
кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи,
които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя
създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на
изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Този пропуск сам по себе си е
достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във
връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат
останалите аргументи на страните.
Доколкото другият иск (за нищожност на самата клауза за неустойка) е предявен в
условията на евентуалност, само при отхвърляне на главния иск, при несбъдване на това
процесуално условие, по него не се дължи произнасяне от съда.
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат
направените по делото разноски. Ищецът е заплатил държавна такса в размер на 149, 61
лева, както и депозит за вещо лице по ССчЕ в размер на 120 лева, които суми следва да му
се възстановят от ответника, като законна последица от решението. Ищецът освен това е
представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той не е заплатил хонорар, в
която връзка същият моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38
ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и
съдействие на ищцата (л. 24) е посочено, че тя се представлява безплатно от адв. Р. Р.,
поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА
5
представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в
подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на
адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска тук следва да бъде изчислено
съгласно нормата на чл. 7 ал. 2 т. 2 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., предвиждащи минимален
размер на адвокатското възнаграждение от 674 лева.
Поради изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Макроадванс” АД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Г. С. Раковски” № 147,
ет. 5, ап. 14, представлявано от В. С., от една страна и А. А. Д., ЕГН: **********, от град П.,
ул. „**********“ № ********,- от друга, че сключеният между тях договор за потребителски
кредит № *********** г. е недействителен, поради несъответствие с изискването на чл. 11
ал. 1 т. 10 от Закона за потребителския кредит.
ОСЪЖДА „Макроадванс” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
град София, бул. „Г. С. Раковски” № 147, ет. 5, ап. 14, представлявано от В. С., да заплати
на А. А. Д., ЕГН: **********, от град П., ул. „********“ № *****, направените разноски по
делото, както следва: внесени държавна такса в размер на 149, 61 лева (сто четиридесет и
девет лева и шестдесет и една стотинки) и депозит за съдебно- счетоводна експертиза в
размер на 120 лева (сто и двадесет лева).
ОСЪЖДА „Макроадванс” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
град София, бул. „Г. С. Раковски” № 147, ет. 5, ап. 14, представлявано от В. С., да заплати
на адвокат Р. Н. Р., със съдебен адрес: гр. П., ул. „**********“ № ******, адвокатско
възнаграждение за осъществено на ищеца А. А. Д., ЕГН: **********, безплатно
процесуално представителство по делото, в размер на 674 лева (шестстотин седемдесет и
четири лева), определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- П. в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: __________/п/_____________
6