№ 454
гр. Пловдив, 02.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Н. Ив. Желязкова Каличкова
Членове:Славейка Ат. Костадинова
Красимира Д. Ванчева
при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова
като разгледа докладваното от Славейка Ат. Костадинова Въззивно
търговско дело № 20225001000393 по описа за 2022 година
За да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно – по чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 260097/27.07.2021 година, постановено по т. дело №
116/2020 година по описа на Окръжен съд – Х., е осъден Д. Т. Д., ЕГН
**********, от гр.Л., област Х., ул. „Х. Д.“ № 38, земеделски производител,
да заплати на „К.К.“ ООД, ЕИК***, със съдебен адрес гр.С., ул. „П.“ № 15,
ет.1, офис.3, сумата от 78 238,92 лв. - дължимо възнаграждение по
консултантски договор от 08.05.2015 г., прехвърлено чрез договор за цесия
от 11.02.2020 г. от цедента „О.“ ЕООД, ЕИК ***, с адрес гр. С., ул. „П.“ №1,
на цесионера „К.К.“ ООД, ЕИК***, както и лихви за забава в размер на 35
431.74 лв. за периода 10.01.2016 г. до 26.06.2020 г. върху главницата.
Осъден е Д. Т. Д., ЕГН **********, да заплати на „К.К.“ ООД,
ЕИК***, сумата 12 970, 82 лева разноски по делото.
Решението е постановено при участието на „О.“ ЕООД, ЕИК***, като
трето лице помагач на страната на ответника Д. Т. Д..
Така постановеното решение е обжалвано с въззивна жалба от
1
ответника в първоинстанционното производство Д. Т. Д..
Първата група оплаквания във въззивната жалба са за недопустимост
на първоинстанционното решение. Поддържа се, че решението е
недопустимо, тъй като договорът за цесия, на който се позовава ищецът, е
нищожен. Едното основание за нищожност според жалбоподателя е по чл.
26, ал. 2, предложение първо от ЗЗД – поради невъзможен предмет.
Жалбоподателят цитира разпоредбата на чл. 99, ал. 2 от ЗЗД, според която
вземането преминава върху цесионера в обема, в който го е притежавал
цедентът, поради което според него съществуването на вземането е условие за
действителността на договора за цесия. Доводите му са, че след като той е
изпълнил всички задължения по консултантския договор, сключен с „О.“
ЕООД, договорът за цесия е нищожен, тъй като с него са прехвърлени права,
които не са съществували в патримониума на цедента към момента на
подписването му. Поддържа се освен това, че по делото не е установена
еквивалентност на престациите по договора за цесия между цесионера и
цедента, а напротив, цената по него била в пъти по-малка от вземането,
което се прехвърля, което налагало извод за противоречието му с добрите
нрави, респ. за нищожност по смисъла на чл. 26, ал. 1, предложение трето от
ЗЗД.
На второ място се твърди, че искът е недопустим, тъй като е предявен
от лице, което няма правен интерес. Дружеството – ищец „К.К.“ ООД не било
надлежно легитимирано, тъй като между него и ответника нямало никакви
отношения, а цесията не била надлежно съобщена на ответника от цедента. С
пратката, която била връчена на жалбоподателя на 24.02.2020 година и за
която били представени доказателства, той получил покана за плащане от
цесионера, но не и уведомление от цедента за цесията. Поради това и с оглед
разпоредбата на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД жалбоподателят поддържа липса на
легитимация за ищеца да предяви иска, респ. неговата недопустимост.
По тези съображения се иска обезсилване на първоинстанционното
решение и прекратяване на производството по делото.
Във въззивната жалба се поддържа също, че решението е
незаконосъобразно и необосновано и при условията на евентуалност се иска
неговата отмяна и отхвърляне на предявените искове. Оплакването е за
допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, свързани с
2
това, че не са обсъдени всички събрани по делото доказателства, сред които
и свидетелските показания . Изразено е становище, че в случая разпоредбата
на чл. 164, ал. 1, т. 5 от ГПК, недопускаща свидетелски показания не била
приложима, тъй като консултанският договор, сключен с „О.“ ЕООД бил
неформален. Свидетелските показания били допустими, тъй като ставало
дума за установяване на действителната воля на страните, която била
плащането по договора да се осъществи в брой. Освен това съдът
първоначално допуснал свидетелските показания и ги събрал, поради което
следвало да ги цени при постановяване на съдебния си акт. Твърди се, че
възможността на ищеца да възрази срещу събирането на гласни доказателства
е преклудирана, тъй като искането е направено от ответника с отговора на
исковата молба и крайният срок за такова възражение - с допълнителната
искова молба, бил пропуснат. Липсвало изрично противопоставяне за
допускането на свидетелите, като изводът на съда за наличие на такова бил
неправилен. Дори при извод за наличие на своевременно противопоставяне
от страна на ищеца, направено в първото по делото съдебно заседание, то
касаело установяване на плащанията по договора, но не и изменението му и
действителната воля на страните. Със свидетелските показания се
установявало, че между страните е постигната уговорка плащането да бъде
извършено в брой. Необосновано и в нарушение на процесуалните правила
съдът отказал да кредитира свидетелските показания, касаещи погасяване на
процесните задължения на основание чл. 164, ал. 1, т. 4 от ГПК, след като сам
ги допуснал с определение. Необоснован и в противоречие със събраните
доказателства, по-конкретно със изпратените от Т. – Х. доказателства бил и
изводът на съда, че паричните преводи по сметката на А.Ш. имали друго
основание, различно от изпълнение на задълженията по процесния
консултантски договор. Неправилен бил изводът, че липсата на счетоводно
отразяване и издаден от цедента първичен счетоводен документ не влияе на
поетите с договора задължения. Не били разгледани възраженията на
жалбоподателя, че договорът за цесия е нищожен на две отделни основания –
поради невъзможен предмет и поради противоречие с добрите нрави. Не било
обсъдено твърдението на жалбоподателя, че приложение №1 към договора за
цесия било съставено единствено за целите на производството по настоящото
дело. Необосновано било решението и в частта, касаеща връчването на
уведомление за цесията на ответника. Сред доводите за нарушение на
3
материалния закон при постановяване на решението се сочи, че за платеца не
съществува задължение, а само правна възможност да иска разписка при
плащането и че фактът на заплащане на задължението по договора в брой е
установено със свидетелските показания. По отношение на плащанията по
банкова сметка на майката на управителя на дружеството -цедент се
поддържа, че е имало такова искане от управителя и въз основа на него
жалбоподателят е приел, че тя е надлежно овластена да получи плащането по
сделката съгласно чл. 75, ал.1, предложение второ от ЗЗД с оглед
роднинската връзка между двамата. В тази връзка жалбоподателят се
позовава на разпоредбата на чл. 75, ал. 2, изречение първо от ЗЗД. Сред
доводите за незаконосъобразност на решението е и неправилно приложение
на ЗДДС и незаконосъобразност на извода, че ответникът дължи ДДС, без да
има издаден първичен счетоводен документ – фактура, което било причината
той да не е получил дължимата сума от Д. за изработения въз основа на
консултантския договор проект, въпреки признаването й за разход. ДДС не се
дължало от ответника, тъй като такова не било начислено, осчетоводено и
внесено от „О.“ ЕООД.
В жалбата е посочено, че при недопустимост, евентуално
неоснователност на главния иск въз основа на горните съображения,
недопустим, евентуално неоснователен и акцесорният иск за законна лихва.
Искането е да се обезсили решението като недопустимо, евентуално да бъде
отменено като необосновано и постановено в противоречие с процесуалния и
материалния закон и да се отхвърлят исковете – главен и акцесорен,
евентуално да се отхвърли претенцията за дължимост на ДДС и адвокатско
възнаграждение. Претендира се присъждане на разноски по делото, в това
число адвокатски хонорар.
Срещу въззивната жалба е подаден писмен отговор от „К.К.“ ООД с
изразено становище за нейната неоснователност и с подробно развити
съображения, свързани с неоснователност на доводите, изложени от
жалбоподателя. Искането е за потвърждаване на решението и за присъждане
на разноски за въззивната инстанция.
Съобразявайки доводите на страните, изложени по-горе и
събраните по делото доказателства, съдът приема следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима, подадена е от лице,
4
имащо правен интерес да обжалва, а именно от ответника срещу
решението, с което са уважени изцяло предявените срещу него искове –
главен и акцесорен.
При подаването на въззивната жалба е спазен срокът по чл. 259 от
ГПК.
По т.дело № 116/2020 година по описа на Окръжен съд – Х. е предявен
иск за изпълнение на задължението на възложителя по консултански договор
да заплати на изпълнителя по този договор дължимото възнаграждение, както
и лихви за забава върху него от датата на падежа до датата на исковата молба
и законната лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане
на сумата.
По своята същност консултантският договор е договор за поръчка, а
не договор за изработка, както е прието в мотивите на първоинстанционното
решение. Въпреки неточната правна квалификация обаче въззивният съд
следва да се произнесе по същество по въпросите за допустимостта и
законосъобразността на първоинстанционното решение, доколкото по делото
са установени относимите към спора факти и обстоятелства и има
произнасяне по формулираното искане.
Правната квалификация на предявените искове – главен и акцесорен,
е чл. 286 от ЗЗД във връзка с чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД.
Със събраните по делото доказателства е установено, че на 08.05.2015
година между Д. Т. Д. в качеството му на земеделски производител като
доверител / наречен възложител с договора/ и „О.“ ЕООД като довереник/
наречен консултант/ е сключен консултантски договор. Съгласно чл. 1 от
този договор ответникът е възложил изработването срещу възнаграждение
на бизнес план според условията и реда за предоставяне на безвъзмездна
финансова помощ по подмярка 4.1. „Инвестиции в земеделски стопанства“ по
програмата за развитие на селските райони за периода 2014-2020 година, с
който да кандидатства за подпомагане на проект за реконструкция на обект за
отглеждане на животни.
По делото е безспорно обстоятелството, че такъв проект е изготвен от
„О.“ ЕООД. Данни за това се съдържат и в приложените по делото писмени
доказателства, изпратени от Д. „З.“ с писмо изх. № 02-2600/2425 от
19.05.2021 година, ведно с административната преписка по заявление за
5
подпомагане № 26/04/1/0/03292 от 08.06.2016 година и от заповедта за
одобрение. От тези доказателства е видно, че ответникът Д. Д. е
кандидатствал за безвъзмездна финансова помощ пред Д. за предоставяне на
безвъзмездна финансова помощ по подмярка 4.1. „Инвестиции в земеделски
стопанства“ от Програмата за развитие на селските райони за периода 2014-
2020 година по проект за реконструкция на обект за отглеждане на животни
именно с проекта, изготвен от „О.“ ЕООД. Към заявлението е приложен
консултантският договор от 08.05.2015 година и изготвената оферта от
изпълнителя по него. В тази оферта се съдържат данни за цената на услугата
и начините на плащане, които възпроизвеждат клаузите на консултантския
договор – чл. 8, ал. 1 и ал. 3. Уговореното с тях е, че възложителят се
задължава да заплати на консултанта възнаграждение в размер на 5% от
разходите за допустимите инвестиции по проекта в срок до три дни след
получаване на съобщение за одобрение на проекта от Разплащателната
агенция. В чл. 8, ал. 3 от договора изрично е посочено, че указаните суми са
без ДДС.
От заповед №03-РД/3890 от 22.12.2015 година на Д. е видно, че по
заявлението на ответника за подпомагане са одобрени разходи в общ размер
на 1 303 980,17 лева / 5% от които са 65199,01 лева/. Уведомителното писмо
за одобрение до Д. Д. е с изх. № 01-6500/13139 от 30.12.2015 година, като с
отговора на исковата молба ответникът не е оспорил връчването му и
настъпването на падежа на плащане по консултантския договор на 10.01.2016
година съгласно чл. 8, ал. 3.
От приетата по делото и неоспорена от страните съдебно счетоводна
експертиза се установява, че от счетоводството на „О.“ ЕООД не е издадена
фактура за вземанията по процесния консултански договор, липсва и
осчетоводяване в сметка Клиенти и осчетоводяване на сумата по фактурата
като приход, както и последващото й отразяване в дневниците по ДДС и
справката декларация за съответния данъчен период. Обяснението, дадено на
вещото лице за липсата на счетоводно отразяване е, че липсва плащане и
уведомяване от Д. за размера на одобрената сума по проекта, което е
причината за неиздаването на фактурата.
С договор за прехвърляне на вземане от 11.02.2020 година „О.“ ЕООД
като цедент е прехвърлило на „К.К.“ ООД вземанията си в размер на 78238,81
6
лева от длъжника Д. Д. по консултантския договор, сключен на 08.05.20215
година, ведно с всичките ум принадлежности, в това число акцесорни, всички
привилегии и обезпечения. В чл. 1, ал. 2 от договора е посочено, че
вземанията се прехвърлят срещу цена, посочена в приложение № 1,
неразделна част от договора. Приложение № 1 към договора за прехвърляне
на вземане от 11.02.2020 година е представено от ищеца по искане на
ответника / стр. 224 и 225/. В чл. 1 от приложение № 1 е посочено, че
вземанията по подписания договор се прехвърлят срещу цена от 50 000 лева,
платима от цесионера по реда и условията, посочени в него. Уговорен е
тридневен срок за плащане от деня на извършено от длъжника плащане / чл. 2
от приложението/. Приложението съдържа подписите на управителите на
цедента и цесионера „К.К.“ ЕООД.
От приетата по делото съдебно счетоводна експертиза се установява,
че договорът за прехвърляне на вземане от 11.02.2020 година не е намерил
счетоводно отразяване при цедента „О.“ ЕООД. Този договор е отразен
счетоводно в регистрите и сметките на цесионера „К.К.“ ООД. Вещото лице е
установило, че на 11.02.2020 година е извършена счетоводна операция,
отразяваща условията на договора за цесия. Сумата от 78238,91 лева е
осчетоводена по дебита на сметка 498/ други дебитори/, аналитично под
номер 196 за „О.“ ЕООД, длъжник Д. Д.. Цената по договора за цесия от
50 000 лева е отразена по кредита на сметка 499 – други кредитори, а
разликата от 28238,81 лева е намерила счетоводно отражение в сметка 7513 –
приходи за бъдещи периоди. В заключението е посочено, че взетите
счетоводни операции са правилни от гледна точка на нормативната уредба,
регламентираща осчетоводяването на взаимоотношенията по повод на
договор за цесия.
Въз основа на така установената по делото фактическа обстановка,
съдът от правна страна намира следното:
Първата група доводи, по които ще се произнесе въззивният съд,
касаят допустимостта на първоинстанционното решение.
Следва да се посочи, че в случая става дума за предявени осъдителни
искове – главен и акцесорен. С оглед характера на исковете, възраженията,
касаещи действителността на договора за цесия, са такива, свързани с
материалноправната легитимация на ищеца и имат отношение към
7
основателността, а не към допустимостта на предявения иск.
Въззивният съд намира за неоснователни доводите за нищожност на
договора за цесия на основание чл. 26, ал. 1, предложение последно от ЗЗД-
поради противоречието му с добрите нрави. В случая става дума за договор,
сключен при условията на договорна свобода между страните по въпроса за
цената, позволяваща им да направят конкретна преценка относно
потребността от насрещните престации и тяхната взаимна еквивалентност. В
съдебната практика на ВКС се приема, че неравностойността на насрещните
престации би следвало да е такава, че практически да е сведена до липса на
престация, за да се приеме нищожност на сделката поради противоречието й с
добрите нрави / например решение № 452 от 25.06.2010 година по гр. дело №
4277/2008 година на І г.о. на ВКС/. В случая от значение за преценката на
съда, че не са накърнени добрите нрави е фактът, че заплатената цена не е
явно неизгодна за цедента, доколкото той получава приблизително 5/8 от
стойността на прехвърленото вземане, без изтеклите лихви. Освен това
следва да се съобрази и обстоятелството, че са необходими правни и
фактически действия по страна на цесионера по събиране на вземането,
предмет на договора за цесия, поради което придобиването на това вземане на
цена, равна на неговата стойност би било неоправдано за него.
Въпросът за това дали е вземането по консултантския договор е било
погасено или не към момента на сключване на договора за цесия от
11.02.2020 година също е въпрос на основателност на предявения иск, а не на
неговата допустимост. Жалбоподателят поддържа нищожност на договора за
цесия на основание чл. 26 ал. 2 от ЗЗД – поради невъзможен предмет.
Доводите, които излага обаче, са свързани с това, че е изпълнил задълженията
си за заплащане на цената по консултантския договор преди сключването на
договора за цесия. Става дума за погасяване или не на вземането по договора
за цесия поради плащане, а не за нищожност поради невъзможен предмет.
Предметът на договора за цесия е конкретизиран в чл. 1 ал. 1 - посочен е
размерът на вземането, което се прехвърля и договорът, от който то е
възникнало. Погасяването на вземането поради плащане не го превръща в
невъзможен предмет на договора за цесия, а има отношение към
основателността на предявения осъдителен иск за това вземане. Всеки
договор за цесия, с който се прехвърля парично вземане, определено по
страни и размер, има възможен предмет, а ако цедентът не е титуляр на
8
прехвърляното вземане, то договорът само не поражда транслативния ефект,
към който е насочен. Съгласно чл. 100, ал. 1 от ЗЗД, ако прехвърлянето е
възмездно, кредиторът отговоря за съществуването на вземането,
следователно дори и да не съществува вземането, договорът за цесия е
валиден и поражда облигационно правоотношение между страните, а
цедентът ще отговаря за неизпълнението на договорното си задължение.
Неоснователни са също доводите за липса на процесуална
легитимация за ищеца „К.К.“ ООД за предявяването на иска срещу Д. Т. Д.
поради това, че цесията не му е съобщена от цедента съгласно изискването на
чл. 99, ал. 3 от ЗЗД.
По делото са представени уведомление за прехвърляне на вземане,
адресирано до Д. Д., подписано от М.С.Ш. като управител на „О.“ ЕООД на
дата 11.02.2020 година /стр. 42/, както и покана за плащане от 24.02.2020
година, подписана от юрисконсулт Е.Г. като представител на „К.К.“ ООД, в
която се съдържат подробни данни да договора за цесия от 11.02.2020 година,
за размера и за основанието на вземането, предмет на този договор и покана
за плащане / стр. 41/. Представена е и разписка / стр. 44/, от която е видно, че
на 26.02.2020 година на Д. Д. е връчена лично пратка, изпратена от името на
Е.Г.. Връчването на пратката на получателя на 26.02.2020 година се
установява и от справката за нейното движение.
Вярно е, че по делото не е опровергано твърдението на ответника, че
тази пратка е съдържала само поканата за плащане от „К.К.“ ООД, но не е
съдържала уведомлението за цесията, подписано от представителя на
цедента. Дори да се приеме, че на ответника не е връчено уведомление от
цедента с пратката от 26.02.2020 година, изпратена от пълномощник на
ищеца, такова му е връчено ведно с преписа от исковата молба. По въпроса
притежава ли цесионерът активна процесуална легитимация да заведе дело
срещу длъжника, когато цесията не му е съобщена по законоустановения ред
до датата на подаване на исковата молба, е налице непротиворечива съдебна
практика на ВКС – решение № 78/09.07.2014 година по т. дело № 2352/2013
година на ІІ т.о. на ВКС; решение № 3/16.04.2014 година по т. дело №
1711/2013 година на І т.о. на ВКС/. Тя е в смисъл, че цесията следва да се
счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от
цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата
9
молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на
цедираното вземане. Изходящото от цедента уведомление, приложено към
исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява
надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което
прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл.
99, ал. 4 ЗЗД.
По тези съображения съдът намира, че предявеният иск е допустим.
Във връзка с основателността на иска съдът намира следното:
В консултантския договор, съставен в писмена форма на 08.05.2015
година, в чл. 8, ал. 4 изрично е предвидено, че плащанията на дължимото
възнаграждение по договора ще се извършва по банков път по посочена в
договора банкова сметка на „О.“ ЕООД / консултанта/.
Между страните по делото е безспорен фактът, че плащане на суми
като възнаграждение по консултантския договор по посочената в договора
банкова сметка не е извършвано от ответника.
Спорен е въпросът изменен ли е консултантският договор в частта за
начина на плащане на възнаграждението, респ. договорен ли е друг, различен
от посочения в договора начин, какъв и платено ли е дължимото
възнаграждение от ответника.
В отговора на исковата молба ответникът твърди, че в проведен
разговор между него и управителя на „О.“ ЕООД М.Ш. е постигнато съгласие
плащанията да се осъществяват в брой. След това ответникът заплатил
договореното възнаграждение в брой по следния начин: в началото на 2016
година били платени 6000 лева от ответника на М.Ш. в присъствието на
М.П. и П.П. – земеделски производители. В присъствието на Х.В. –
земеделски производител, ответникът заплатил на М.Ш. общо 20 000 лева на
три вноски – два пъти по 8000 лева и една вноска от 4000 лева. В
присъствието на Д. К., в дома му ответникът заплатил на М.Ш. общо 30 000
лева – два пъти по 7000 лева и два пъти по 8000 лева. Всички суми били
предадени през 2016 година. Твърди се също, че след уговорка с управителя
на „О.“ ЕООД, ответникът е продължил да изплаща сумите по
консултантския договор по банков път в началото на 2017 година на майката
на М.Ш. – А.Ш., като първият превод бил на 09.02.2017 година в размер на
2000 лева, а вторият – на 08.08.2017 година – 5000 лева. Твърди се, че със
10
заплащането по този начин на сумата от 63 000 лева ответникът е заплатил
задължението си по консултантския договор на изпълнителя.
С отговора на исковата молба ответникът Д. Д. е направил искане да
бъдат допуснати при режим на довеждане трима свидетели, с показанията на
които да бъде доказано надлежно изпълнение на задълженията му по
консултантския договор от 08.05.20 15 година / т. 3 от доказателствените
искания/. Поискано е допускането като свидетел и на А.Х.Ш. за установяване
на целта на получените от нея суми, превеждани от ответника.
При така формулираните искания за разпит на свидетели с отговора на
исковата молба, ищецът с допълнителната искова молба е поддържал, че не
са конкретизирани обстоятелствата, за които ще бъде разпитван всеки един от
свидетелите и е поискал ответникът да бъде задължен да ги конкретизира.
С допълнителния отговор на допълнителната искова молба ответникът
отново е поискал допускане на трима свидетели за установяване на надлежно
изпълнение на задълженията му по консултантския договор / т. 3 от раздел V/,
като с оглед изразеното от ищеца становище е допълнил само, че всеки един
от тримата свидетели е бил на място при предаване на суми и ще бъде
разпитан именно за да установи надлежното изпълнение на задълженията на
ответника за заплащане на процесното възнаграждение по консултантския
договор.
Изпълнението на задължението по договора като обстоятелство, което
ще бъде установявано с показанията на поисканите трима свидетели / без
А.Ш./ е посочено и молби на ответника, подадени с вх. № 262642/18.03.2021
година и вх. № 262688/19.03.2021 година, във връзка с насроченото по делото
първо открито съдебно заседание на 29.03.2021 година.
В това съдебно заседание съдът се е произнесъл с определение по
допускане на поисканите от страните доказателства, допуснал е и поисканите
трима свидетели на ответника, като изрично в мотивите си е посочил, че
свидетелите няма да установяват наличието или не на правоотношения или
договор, а само факта на предаване на определени суми, които съдът ще
преценява наред с останалите доказателства. Преди произнасянето на това
определение процесуалният представител на ищеца е направил изрично
изявление, че възразява срещу събирането на гласни доказателства за
установяване на плащания по процесния договор с оглед наличието на писмен
11
договор с уговорка за плащане по банков път, както и със съществуващата
законова забрана за установяване на договори на стойност над 5000 лева и за
извършване на плащания по договори на стойност над 10 000 лева.
Съобразявайки така извършените процесуални действия, въззивният
съд намира за неоснователен доводът във въззивната жалба, че свидетелите са
допуснати, за да установят изменението на консултантския договор, касаещо
начина на погасяване на задължението и постигането на съгласие това да
става с плащане на ръка, а не по посочената банкова сметка. Свидетелите не
са искани от ответника за установяване изменението на договора и не са
допуснати от съда за тези обстоятелства.
Що се отнася до твърдението на жалбоподателя, че ищецът не се е
противопоставил на искането за събиране на гласни доказателства, свързани с
изпълнението на договора чрез плащане на ръка, както и с постигнати
уговорки за неговото изменение своевременно, в преклузивния срок, същото
е неоснователно. Такова възражение е направено в съдебното заседание, в
което е постановено определението за допускане на свидетелите и е
съобразено от съда при неговото постановяване, видно от цитираните по-горе
мотиви.
В случая, с оглед изричното становище на ответника, изразено
многократно по делото, става дума за свидетелски показания за изпълнение
на договорните задължения, т.е. за погасяване на установени с писмен акт
парични задължения. Съгласно разпоредбата на чл. 164 ал. 2 във връзка с чл.
164, ал. 1, т. 4 от ГПК тези свидетелски показания са допустими не при липса
на възражения, а само при изразено изрично съгласие на страните, каквото в
случая безспорно не е налице. Същото важи и за свидетелските показания по
чл. 164, ал. 1, т. 5 от ГПК, а именно за установяване на писмени съглашения,
в които страната, която иска свидетелите, е участвала, както и за тяхното
изменение или отмяна. Свидетелски показания за тези обстоятелства не са
искани от ответника, в каквато насока съдът изложи подробни мотиви по-
горе. Дори обаче да бяха поискани, те биха били недопустими при липсата на
изрично съгласие на другата страна.
При извод за недопустимост на свидетелските показания, по делото
липсват доказателства за реално изпълнение на задълженията по договора от
страна на ответника.
12
Отделен е въпросът, че дори да бяха допустими, разпитаните по
делото свидетели Д. К. и Х.В. не установяват изпълнение на задължението за
плащане по процесния договор. Те установяват само че са присъствали на
предаването на суми от ответника на управителя на „О.“ ЕООД М.Ш..
Свидетелят К. не депозира конкретни показания, а заявява, че в негово
присъствие са плащани суми от 7000 лева до 10 000 лева, но винаги под
10 000 лева, минимум три-четири пъти през периода от март до юни 2016
година, като всеки път били предавани суми по 7000-8000 лева и според него
така били заплатени суми от около 25 000 -30000 лева на М.Ш., както и на
сестра му Х.Ш.. Свидетелят В. депозира показания за платени 4000 лева от
ответника на М.Ш. в началото на месец януари и за сума от 8000 лева,
платена в С. в края на месец март. В същото време той говори за трикратно
плащане на суми в общ размер на 20 000 лева, без да конкретизира кога е
третото плащане и в какъв размер.
При тези показания, които са недопустими по изложените по-горе
съображения, без установено по делото изменение на клаузата от писмения
договор за начина на плащане, а именно по посочената банкова сметка в чл. 8
от консултантския договор, че може да се приеме изпълнение на
задълженията по договора от страна на ответника в какъвто и да било размер.
Такова изпълнение не може да се приеме и въз основа на
представените по делото доказателства за извършени банкови преводи от
сметката на ответника по сметка на А.Ш. – майка на М.Ш.. На първо място,
по делото липсват доказателства в подкрепа на твърденията на ответника, че
той е извършил тези преводи въз основа на постигната уговорка с М.Ш..
Ответникът сам се е отказал от разпита на А.Ш. в качеството на свидетел, а и
нейните показания също биха били недопустими с оглед забраната на чл. 164
от ГПК.
От данните за паричните преводи между сметките на двамата също не
може да се приеме, че те касаят погасяване на задължения по консултантския
договор от 08.05.2015 година. От издаденото от „Б.Д.“ ЕАД удостоверение /
стр. 285/ е установява само, че Д. Д. е направил следните преводи на А.Х.Ш.:
на 09.02.2017 година на сумата от 2 000 лева и на 08.08.2017 година на
сумата от 5 000 лева, без посочване на основанието на тези преводи. При
липса на данни за основанието на преводите не може да се приеме, че с тях са
13
погасявани задължения към „О.“ ЕООД. Доказателствата за сключен договор
за заем между Д. Д. и „Е.“ ЕООД с управител Х.Ш. на 27.12.2016 година /
стр. 182/ и изготвената от самия ответник справка за Н. за получени и
върнати заеми във връзка с извършвана проверка / стр. 296/, в която е
отразено, че на 01.01.2017 година е получена в заем сума от 18 000 лева от
„Е.“ ЕООД, която е върната на две вноски от по 9000 лева съответно на
31.07.2018 година и 30.07.2018 година, не дават основание да се правят
каквито и да е изводи, свързани с настоящия спор. Справката е изготвена от
самия ответник за нуждите на извършвана от Н. проверка и не може да бъде
ценена като доказателство по делото. Дори да се приеме, че той е изпълнил
задълженията си по договора за заем с „Е.“ ЕООД, този факт сам по себе си не
означава, че банковите преводи по сметката на А.Ш. са в изпълнение на
задълженията му по консултантския договор от 08.05.2015 година, без
наличието на каквито и да било доказателства по делото в тази насока. Не
може да се приеме, че става дума за изпълнение на овластено от кредитора
лице по смисъла на чл. 75 ал. 1 от ЗЗД, което е получило изпълнение.
Липсват данни за овластяване на А.Ш. да получи изпълнение, липсват и
данни за потвърждаване на изпълнението или за това кредиторът да се е
възползвал от него. Не е установена и хипотезата на чл. 75, ал. 2 от ЗЗД, при
която длъжникът се освобождава, ако добросъвестно е изпълнил
задължението си към лице, което въз основа на недвусмислени обстоятелства,
се явява овластено да получи изпълнението, като в тази насока са само
твърденията на ответника, но липсват доказателства.
Последната група доводи във въззивната жалба касаят недължимостта
на ДДС върху исковата сума поради липса на издадена фактура от
изпълнителя по договора и счетоводно отразяване на задължението за ДДС.
Основателността на иска не зависи от това дали има издадена фактура и
дали е начислен и платен ДДС от издателя на фактурата. Това са отношения
между доставчика на услугата и Н., свързани със счетоводни и данъчни
изисквания, неспазването на които би имало за последица евентуално
налагане на санкции на данъчно задълженото лице. Ответникът обаче в
качеството си на получател на услугата по консултантския договор дължи
заплащане на уговореното възнаграждение ведно с включен ДДС. От
справката на регистрираните лица се установява, че ответникът Д. Т. Д. в
качеството си на земеделски производител е регистрирано по ЗДДС лице.
14
Такова е и търговското дружество - консултант. Страните по
консултантския договор са данъчно задължени лица по смисъла на чл. 3 ал. 1
от 2 от ЗДДС. В случая става дума за облагаема доставка на услуга
съгласно чл. 12, ал. 1 от ЗДДС. По делото не се твърдят и не се установяват
обстоятелства, свързани с освобождаване от задължението за заплащане на
ДДС. Поради това ответникът в качеството си на получател на тази услуга,
дължи заплащане на цената ведно с ДДС.
Във въззивната жалба има и доводи, свързани с размера на
присъдените с първоинстанционното решение разноски на „К.К.“ ООД. С
определение № 60 от 02.02.2022 година на АС – Пловдив по първоначално
образуваното в.т. дело № 870/2021 година е прието, че в частта за разноските
въззивната жалба има характер на молба за изменение на решението по чл.
248 от ГПК, прекратил е производството пред себе си и е върнал делото на
първоинстанционния съд за произнасяне по тази молба.
С определение № 260059 от 29.04.2022 година, постановено по т. дело
№ 116/2020 година на ОС – Х. в производство по чл. 248 от ГПК, е оставено
без уважение искането на Д. Д. за изменение на решението в частта за
дължимите разноски на „К.К.“ ООД. Срещу това определение не е подадена
жалба, то е влязло в сила, поради което въззивният съд не дължи произнасяне
по неговата законосъобразност, респ. по законосъобразността на
първоинстанционното решение в частта за разноските.
Съобразявайки гореизложеното, съдът намира, че следва да потвърди
изцяло първоинстанционното решение.
С оглед изхода на спора пред въззивната инстанция право на разноски
има ответникът по въззивната жалба „К.К.“ ООД. Претендираните такива са в
размер на 4000 лева заплатено адвокатско възнаграждение. Представен е
списък по чл. 80 от ГПК, договор за правна защита и съдействие и разписка
за реалното заплащане на договореното възнаграждение. Процесуалният
представител на жалбоподателя е направил възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение. Общият обжалваем интерес по делото е
113670,66 лева. Минималният размер на адвокатското възнаграждение,
определен съгласно чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1 за минималните размери
на адвокатските възнаграждения при този обжалваем интерес, е 3803,42 лева.
Съдът, съобразявайки фактическата и правна сложност на делото пред
15
въззивната инстанция и факта, че уговореното и заплатено възнаграждение
надхвърля незначително минималния размер, намира, че не са налице
предвидените в чл. 78, ал. 5 от ГПК предпоставки за намаляване на
адвокатското възнаграждение поради прекомерност.
Ето защо Пловдивският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260097/27.07.2021 година, постановено
по т. дело № 116/2020 година по описа на Окръжен съд – Х..
ОСЪЖДА Д. Т. Д., ЕГН **********, от гр.Л., област Х., ул. „Х. Д.“
№ 38, да заплати на „К.К.“ ООД, ЕИК***, със съдебен адрес гр.С., ул. „П.“ №
15, ет.1, офис.3, сумата от 4000 лева разноски за въззивното производство,
представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Решението е постановено с участието на „О.“ ЕООД, ЕИК***, като
трето лице помагач на страната на ответника Д. Т. Д..
Решението подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16