Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 12.03.2020г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО,
VІ-18, в публично заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди и двадесета
година в състав:
СЪДИЯ: МИРОСЛАВА КАЦАРСКА
При участието на секретаря ТАНЯ
СТОЯНОВА и като разгледа докладваното от съдията т. д. № 682 по описа за 2019г. и за да се произнесе взе предвид
следното:
Предявен e иск с правно основание чл. 464 от ГПК.
Ищецът „У.Б.“ АД твърди, че е кредитор на ответниците „У.К.“
ООД и ответника А.Ч. по силата на договор за банков револвиращ кредит №202 от
11.12.2009г. и анекси към него и договор за стандартен кредит за оборотни
средства №98/10.10.2012г. Съгласно първия договор е отпуснала на дружеството
като кредитополучател и солидарния длъжник – лицето А.Ч., сумау като за
вземанията по този договор е издадена заповед за незабавно изпълнение и
изпълнителен лист за главница в размер на 99 900 лв., договорна лихва в
размер на 21 860,40лв., лихва върху просрочена главница в размер на
23 398,68, наказателна лихва в размер на 15 737,51 лв., лихва
миграция в размер на 6424,01лв., издадени по ч.гр.д. №15890/2017г. на СРС, 32
състав. По договора за оборотни средства сумите, които са дължими са 1969,88
лв. – главница, 126,41 лв. – договорна лихва, 1152,54 лв. – лихва върху
просрочена главница, наказателна лихва 297,12 лв. и законна лихва, като е
издадена заповед по ч.гр.д.№15881/2017г. на СРС, 34 състав. За събиране на
вземанията твърди, че е образувано изпълнително дело № 20179210400556/2017г. на
ЧСИ С.П.. Твърди, че в хода на изпълнението бил продаден имот, собственост на
длъжника „У.К.“ ООД, върху който е учредена първа по ред ипотека в полза на
първия ответник – „Ф.Б.“ ООД за негово вземане, произтичащо от договор за
кредит за оборотни средства с погасителен план от 15.05.2010г. Сочи, че с молба
от 03.09.2018г. дружеството „Ф.Б.“ ООД се е присъединило като взискател по
изпълнителното дело за въпросното вземане, което е 136 908,10 лв. –
главница и 4605,16 лв. – разноски въз основа на изпълнителен лист от
04.07.2018г., издаден по гр.д.№17145/2018г. на СРС, 42 състав. Сочи, че със
съобщение банката била уведомена за предявено на 12.04.2019г. разпределение на
постъпилите от проданта суми, които са недостатъчни за удовлетворение на всички
кредитори и са заделени за присъединения взискател – „Ф.Б.“ ООД. Ищецът оспорва
съществуването на вземането му като твърди, че е изцяло погасено по давност и
не подлежи на удовлетворяване по съдебен ред. Сочи, че крайният срок за
погасяване на кредита е 5 месеца от датата на сключването му, т.е.
18.10.2010г., поради което до предявяване на правата – 03.09.2018г. е изтекъл
петгодишния давностен срок. Предвид горното претендира да бъде установено по
отношение на ответниците, че вземането на „Ф.Б.“ ООД за 136 908,10 лв. –
главница и 4605,16 лв. – разноски въз основа на изпълнителен лист от
04.07.2018г., издаден по гр.д.№17145/2018г. на СРС, 42 състав, произтичащо от
договор за кредит за оборотни средства с погасителен план от 15.05.2010г. не
съществува спрямо него. Искът предявява като установителен, тъй като сумата е
заделена от съдебния изпълнител. В допълнителната искова молба от 26.06.2019г.
ищецът оспорва възраженията на първия ответник, че договорът бил нищожен и
вземането му погасено по давност, като твърди, че изпълнителното дело е
образувано на 31.03.2017г., предприети са изпълнителни действия и е изключена
възможността за погасяването на вземането му по давност. По отношение на
нищожността сочи, че възражението не е конкретизирано, тъй като не е посочено
кои клаузи са неравноправни и че не биха повлияли на целия договор. Сочи, че
доказателства за твърденията на ответника, че длъжниците многократно били
признавали задължението не са ангажирани. В хода на производството поддържа
иска чрез процесуалния си представител адв. Х. като претендира уважаването му.
Ответникът „Ф.Б.“ ООД оспорва претенцията в писмен
отговор от 31.05.2019г. и допълнителен отговор от 22.07.2019г., както и в хода
на производството чрез процесуалния си представител – адв. А.. Твърди, че исковете били недопустим, тъй като
ищецът не бил уточнил в какво качество ги предявява, липсвала активноправна
легитимация, тъй като не бил кредитор, защото вземането му не съществувало като
произтичащо от нищожен договор поради наличието на неправноправни клаузи, респ.
било погасено по давност. Оспорва ищцовите твърдения, че неговото вземане било
погасено по давност като твърди, че длъжниците многократно били признавали
дълга. Освен това това възражение можело да се упражни само от длъжника, а
такова не било направено. Ипотеката не била заличена. В допълнителния отговор
поддържа възраженията си, като е заявил искане ищецът да бъде задължен да
представи договора и анексите, за да конкретизирал кои клаузи били
неравноправни. Представя писмо от длъжниците от 15.04.2015г. за признаване на
дълга.
Ответникът „У.к.“ ООД оспорва претенцията по съображения,
изложени в писмен отговор от 15.07.2019г., като доводите му са идентични с тези
на първия ответник. В хода на производството поддържа оспорването на иска чрез
процесуалния си представител – адв. Н. и претендира отхвърлянето му.
Ответникът А.Ч. също оспорва исковата претенция чрез
процесуалния си представител – адв. Н..
Съдът като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира за установено от фактическа страна следното:
Установява се от данните по
делото и приложеното ч.гр.д.№ 15890/2017г. на СРС, 32
състав, че по
заявление от 15.03.2017г. в полза на „У.Б.“ АД е издадена на 19.03.2017г.
заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК срещу длъжниците „У.к.“ ООД, А.Ч.
и „У.К.“ ЕООД за солидарно заплащане на сумата от 99 900 лв. – главница по
договор за банков револвиращ кредит № 202/11.12.2009г., ведно със законната
лихва и описаните суми за договорна лихва, наказателна лихва, такси и разноски.
Срещу заповедта първоначално са били подадени възражения по чл. 414 от ГПК, но
с молба с вх.№ 3077904/06.10.2017г. същите са оттеглени и съдът е приел с
разпореждане от 10.10.2017г., че заповедта е влязла в сила. В преписката е
приложен договора за банков револвиращ кредит за оборотни средства, сключен на
11.12.2009г. с кредитополучателя „У.к.“ ООД, представляван от А.Ч. и А.Ч. като
солидарен длъжник, с който е предоставен кредита в размер на 100 000 лв.,
с уговорените в чл. 4 лихвени проценти, а именно базов лихвен процент,
определен за валутата, формиран от посочения лихвен индекс, като в т.1, 2 и 3
същите са конкретизирани, а именно годишен лихвен процент 2,831%, надбавка
9,669%, или общо лихвен процент върху редовна главница в размер на 12,50%, а
върху просрочена – 14,50%. Уговорена е еднократна комисионна и краен срок за
погасяване – 11.12.2010г. Към договора са сключени представените осем анекса,
като с първите три е изменян крайния падеж, а с анекс №4 от 11.01.2012г. е встъпил
като солидарен длъжник „У.К.“ ЕООД. Със същия е уговорено като обезпечение
учредяването на втора поред договорна ипотека върху подробно описания имот –
апартамент №2, находящ се в гр. София, ж.к.“*****“, *******, съгласно нот.акт№
60, том ІІ, рег.№4655, дело 223/2011г. С анекс № 8 е констатирано, че кредитът
е изцяло усвоен към датата на анекса, като има редовна главница в размер на
99 500 лв., както и начислена просрочена лихва в размер на 6525,45 лв., са
уговорени нови погасителни вноски, последната с падеж – 30.12.2015г. като
изцяло са предоговорени клаузите по договора за кредит.
Установява се също така от
постъпилия заверен препис от ч.гр.д.№ 17145/2018г. на СРС, І ГО, 42 състав, че
по заявление от 14.03.2018г., подадено от „Ф.Б.“ ООД въз основа на представения
договор за кредит на оборотни средства с погасителни вноски от 15.05.2010г.,
сключен между заявителя и „У.к.“ ООД като кредитополучател и А.Ч. като
солидарен длъжник, който договор е с нотариална заверка на подписите от нотариус
Чакъров от 15.05.2010г., е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.417 от ГПК от 04.07.2018г., с която двамата длъжници са осъдени солидарно
да заплатят на „Ф.б.“ ООД сумата от 136 908,10 лв., представляваща
главница по договора, ведно със законната лихва и описаните разноски. В частта
за лихвата, след дадени указания е постановено разпореждане от 04.07.2018г., с
което заявлението е отхвърлено в тази част. С разпореждане от 06.06.2019г. е
указано на заявителя да предяви осъдителен иск за сумата от 97 791,50 лв.
– договорна лихва за периода от 18.05.2010г. до 18.04.2011г., като указанията
са съобщени на 21.06.2019г.
Не се спори и се установява от
представеното удостоверение и материалите по изпълнителното дело, което е
приложено към настоящото в препис и няколко тома, че при ЧСИ С.П. е образувано изпълнително дело № 20179210400556, въз основа на изпълнителният
лист, издаден на 19.03.2017г. от СРС по гр.д.№15890/2017г. по молба на „У.Б.“
АД срещу тримата солидарни длъжници. Присъединен взискател е НАП, а с молба от
20.04.2017г., въз основа на изпълнителен лист от 21.03.2017г. по
гр.д.№15881/2017г. на СРС, 34 състав, „У.Б.“
АД се присъединява като взискател за описаните по изпълнителния лист суми.
Установява се, че въз основа на удостоверение от ЧСИ С.Х.по изпълнително дело
№20128630402618г., образувано по изпълнителен лист издаден от СРС, 28 състав по
гр.д.№36626/2015г., се е присъединил като взискател и „Т.Б.“ АД. С молба от
03.09.2018г. въз основа на изпълнителен лист от 04.07.2018г., издаден от СРС по
гр. д.№17145/2018г. на СРС, 42 състав, „Ф.б.“ ООД се е присъединил като
ипотекарен кредитор за описания подробно имот, а именно УПИ, находящ се в гр.
София, район Витоша, мест.“В.з. Габаро-Азмата“, по скица парцел ІV-130 от кв.5,
с площ 700 кв.м., с идентификатор 68134.1974.5011. Към исковата молба е
представена молбата на „Ф.б.“ ООД за присъединяване, както и приложения към нея
договор за кредит от 15.05.2010г., като по него е уговорен в чл. 5 срок на
кредита – 5 месеца, погасителни вноски – една и лихва, като гратисния период е
4 месеца. Приложен е и нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека под №
164, том І, рег.№15541, дело №113/2010г., с който е учредена такава върху
описания имот за обезпечение на процесния договор за кредит за 70 000
евро.
Не се спори и се установява от
представения протокол за предявяване на разпределение от 12.04.2019г., че е
изготвено разпределение на събрана по изпълнителното дело сума в размер на
187 084 лв., постъпила от публична продан на гореописания недвижим имот - УПИ,
находящ се в гр. София, район Витоша, мест.“В.з. Габаро-Азмата“, в който като
са описани задълженията по делото, както следва: за „У.Б.“ АД са определени
описаните по пункт №І и ІІ суми, по п. ІІІ – суми за „Т.Б.“ АД , по пункт ІV –
за Държавата и по пункт V – за „Ф.Б.“ АД посочените суми, включващи
136 908,10 лв. – главница, 14 983,83 лв. – лихва за периода от
14.03.2018г. до 12.04.2019г., 4 605,16 лв. – разноски по гр.д. и 2000 лв.
– разноски по изпълнителното дело. Съгласно разпределението са отделени суми за
доклад за оценка на ЧСИ, за Столична обшина, МДТ Витоша и по т.4 – описаните
суми за „Ф.б.“ ООД, изцяло разноските и лихвата и 124 949,70 лв. от
главницата като частично погасяване, или общо сумата от 146 538,69 лв.
С допълнителния писмен отговор
ответникът „Ф.б.“ ООД е представил писмо от 15.04.2015г. от „У.к.“ ООД и А.Ч.,
с което последните са заявили, че признават дълга по договора за кредит от
15.05.2010г., за който е учредена описаната ипотека върху описания имот.
Писмото е оспорено като антидатирано и създадено за нуждите на процеса.
С писмо от 13.09.2019г. в съда е
постъпило процесното изпълнително дело в препис, приложено в четири тома с общо
1679 листа, като отделни томове, приложение към настоящото дело.
На стр. 104 и следващите са
представени Общите условия на „У.Б.“ АД за предоставяне на кредити на лица, осъществяващи
стопанска дейност – два броя, връчени на А.Ч. съответно на 19.02.2013г. и
28.08.2013г., а на стр. 120 и 121 –извлечение от счетоводни книги за
задълженията на „У.к.“ ООД към банката-ищец.
По делото са събрани и гласни
доказателства. В проведеното на 26.11.2019г. съдебно заседание е изслушана
свидетелката К.К., която сочи, че работи в АД „С. и партньори“, а г-н Ч. е
клиент на дружеството и го познава. Сочи, че били лично ангажирани с договор за
кредит от 2010г., тъй като адв. С. поел морална отговорност към кредитора „Ф.Б.“
ООД. Свидетелката сочи, че писмото от април 2015г. за прекратяване на давността
било изготвено в кантората на адв. С. от свидетелката или от адв. А. или някой
от стажантите. Свидетелката сочи, че имало практика да се изпращат на А.Ч. по
имейл документи, той да ги съгласува и да ги връща подписани в офиса им лично или да праща свой служител.
Сочи, че това писмо не знае кога го е подписал лично, но бил на среща с адв. С.
и след срещата той им дал писмото, за да го изпратят на „Ф.б.“ ООД. Свидетелката
не си спомня конкретната дата на срещата, но е сигурна, че е била през април
2015г. В проведеното на 21.02.2020г. съдебно заседание е разпитан свидетеля И.С.,
допуснат по искане на ищцовата страна, при призоваване. Свидетелят сочи, че се
познава с А.Ч. от 13 - 14 години,а с И.Ц.от
Ф.Б. ООД - повече от 20 г. Ч. отишъл при него като клиент, а покрай работата се
сприяетелили, споделил му, че има финансови проблеми. Свидетелят помолил И.Ц.да
му помогне и оформихме един дълг е в размер на 70 000 евро, с ипотеки. Ч.
дори предложил да прехвърли директно собствеността, попълнил всички видове
документи и го упълномощил лично и мисля, че А. - моята асистентка, ако желаят
да прехвърлим собствеността върху този имот, но не го направили, тъй като бил в
приятелски отношения и с двете страни и гарант по тази сделка. Свидетелят сочи,
че си спомня за писмото за потвърждение на дълг, тъй като следи чрез специален
„ремембър“ всички предстоящи дати по договор, по преписки с НАП, със съд и др.,
тъй като аз през всичките тези години той живее на морето и гледа да си оправи
всички неща преди да започне лятото, си спомня, че някъде през март месецЦ.дошъл
при него и го питал какво правят с дълга. Свидетелят сочи, че се срещнал с А., който
му казал, че пак е във финансова невъзможност и се разбрали да направят среща,
за да се потвърди това задължение, което било през април месец, макар да не си
спомня конкретна дата, сочи, че това се случило в деня, в който е подписано писмото.
Срещата било предвидено да е в офиса, ноЦ.не могъл да дойде и А. подписал това
писмо за потвърждение на дълга лично и като управител на фирмата си, мисля, че
беше „Универсал“, но не мога да се сетя за името, пили кафе и се разделили.
Сочи, че той по-късно се видял сЦ.и му дал неговия екземпляр от писмото. В офис
му също има оригинал от писмото, тъй като то било подписано в 3 екземпляра. Сочи,
че си спомня
оформянето на дълга и признанието на дълга, тъй като е отговорен
за този дълг, който все още не е изплатен, тъй като той запознал Ч. и Ц.,
гарантирал на Ц., че Ч. ще си върне дълга, гарантирал на А., че ще си вземе
имота по-късно. На оформянето на писмото освен свидетеля, присъствала и
асистентката му- К.К.. Сочи, че писмото той лично го дал на И.Ц.- съдружник е в
Ф.Б. ООД. Обикновено или с Т. комуникили, който бил управител по това време,
или с И.но в повечето случаи с И.тъй като И.му е личен приятел повече от 20
години.
При така установената фактическа
обстановка, достигна до следните правни изводи:
Съгласно чл. 464, ал. 1 от ГПК когато един от
взискателите оспорва съществуването на вземането на друг кредитор, той трябва
да предяви иск срещу него и длъжника. Предявяването на иска спира предаването
на сумата, определена за кредитора с оспореното вземане. Ако искът не бъде
предявен в едномесечен срок от разпределението, сумата се предава на взискателя, а по силата на ал. 2 искът може да бъде основан
и на факти, които предхождат приключването на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание. В конкретния случай предявеният установителен иск е допустим, като
предявен в едномесечния срок по чл. 464, ал. 2 от ГПК, а и по делото не се спори, че сумата по разпределението
не е предадена на взискателите. Оспорването на вземането на
присъединен кредитор по реда на чл. 464 ГПК се осъществява чрез
предвидения отрицателен установителен иск. Предмет на спора по
него е отричаното от ищеца съществуване на право на вземане на присъединения
кредитор. Всяка страна в гражданското съдопроизводство следва да установи
фактите и обстоятелствата, на които основава исканията и възраженията си. При
отрицателния установителен иск ищецът доказва твърденията си, с които
обосновава правния си интерес от него - като установи наличието на свое
защитимо право, засегнато от спора, доказвайки фактите, от които то произтича, а ответникът е длъжен да доказва съществуването на
отричаното от ищеца право / в този смисъл е и ТР № 8/2012 г. на ОСГТК/.
В изпълнителното производство след принудителната продан
се извършва от съдебния изпълнител разпределение на получената от проданта сума
съобразно реда, установен в чл. 460 ГПК. При недостатъчност на събраните в
изпълнителното производство суми се отделят суми за изплащане на вземанията,
които се ползват с предпочитателно удовлетворение. Остатъкът се разпределя
между другите вземания по съразмерност. 3а обезпеченото с ипотека вземане
ипотекарният кредитор се удовлетворява предпочитателно / чл. 175, ал. 1 ЗЗД/.
Ето защо всеки един от първоначалните взискатели има интерес да оспори правото
на предпочитателно удовлетворяване при разпределение на сумите на присъединил
се ипотекарен кредитор.
Оспорването може да касае както основанието на
вземането на кредитора, така и привилегията, доколкото последната поставя
взискателите в конкуренция при разпределението на получените в изпълнителното
производство суми. Защитата
на конкуриращия взискател е именно отрицателния установителен иск по чл. 464 ГПК срещу длъжника и
привидния кредитор, като с него се оспорва съществуващото между тях
правоотношение и се атакува привидното изпълнително основание, обуславящо
качеството кредитор на последния. Предвид горното изцяло са неоснователни доводите на
ответника за недопустимост на предявения иск, както съдът се е произнесъл и в
определението проекто-доклад. Дали ищецът действително е кредитор на длъжника,
съответно - дали е надлежен взискател, е въпрос по съществото на спора, а не
обуславя допустимостта на иска. Последната се обуславя от
твърденията на ищеца, че е кредитор на длъжника, конституиран като взискател в
изпълнителното производство срещу него, подкрепено от данните по изпълнителното дело, а именно факта,
че в протокола за предявяване на разпределението ищецът фигурира като
взискател. Действителното съществуване на
вземането следва да се установи от събраните доказателства, за да бъде доказана материалноправната легитимация на ищеца, като в противен случай, искът ще бъде отхвърлен
като неоснователен,
но същият е процесуално допустим.
Налице е задължителна практика на
ВКС, обективирана в опреление №.756/22.12.11 на ВКС по ч.гз.д. №.641/2011г., IV ГО, определение №556/02.10.2014г.
по т.д.№4610/2013г., ІІ т.о. и др., в която изрично се сочи, че предвидената в чл. 464, ал.
1 ГПК защита на взискателя възниква от момента на присъединяването и от тогава
за него съществува правния интерес от иска, тъй като присъединилият се
взискател има същите права в изпълнителното производство, каквито има
първоначалният взискател, и извършените до присъединяването изпълнителни
действия ползват и присъединилия се взискател / по аргумент от чл. 457, ал. 1 ГПК/. Реализирането на защитата извън визираният в текста
на чл. 464, ал. 1 ГПК едномесечен срок от разпределението за предявяване на
иска за оспорване вземането на присъединения кредитор не рефлектира върху
неговата допустимост - исковата
защита е допустима и то без оглед на това, дали претенцията е предявена в
горния срок или извън него /в първия случай - т. е. когато срокът е спазен
сумата не се предава фактически на взискателя и искът е установителен, докато
във втория - т. е. когато този срок не е спазен - защитата следва да се проведе
чрез осъдителен иск.
Налице е правен интерес, не само при наличие на разпределение, доколкото присъединилият
се взискател има същите права в изпълнителното производство, каквито има и
първоначалният взискател, и те не се изчерпват само с участие в
разпределението. С иска по
чл. 464, ал. 1 ГПК, по аргумент и от чл. 457 ГПК, разполага всеки от
взискателите, участаващи в
едно и също изпълнителното производство срещу един и същи длъжник, като правният интерес се определя от качеството
взискател и правото му да се удовлетвори за вземанията, за които е присъединен,
в конкуренция с правата на друг взискател, за когото твърди, че е привиден
кредитор. Ето защо доводите на процесуалния
представител на ответника „Ф.б.“ ООД, че той не можел да предяви иск по чл. 464
от ГПК, за да оспори вземането на банката – ищец, са несъстоятелни. Същият може
да предяви иска си за защита, независимо от това дали с процесното
разпределение на „У.б.“ АД са заделени суми в съответствие с горецитираната
практика на ВКС. Предвид горното и доколкото разполага с такава процесуална
възможност, съдът намира, че оспорването по настоящото дело на качеството на
взискател на ищцовата банка с изложените доводи за нищожност на договора за
банков кредит и погасяване на вземането по давност, с оглед факта, че дори и да
се произнесе по тези доводи под формата на възражение срещу легитимацията на
ищеца като взискател, не може да бъде формирана СПН по същите, следва да се
заявят в отделно исково производство. Защитата срещу липсата на материалноправните
предпоставки за законност на изпълнителния процес /едната от които предпоставки
е съществуването на изпълняемото право/ е винаги искова. Когато е предприето
такова оспорване от длъжника, то редът е чрез предявяване на отрицателен
установителен иск по чл. 439, ал. 1 от ГПК, а
когато е предприето такова оспорване от конкуриращия кредитор, то редът е чрез
предявяване на отрицателния установителен иск по чл. 464 от ГПК. Няма правна възможност по
възражение на ответника съдът да отрече съществуването на вземането на
взискателя, тъй като същото не е предмет на правния спор по иска. Ето защо, ако
ответникът оспорва качеството кредитор на ищцовата банка е следвало да заяви
оспорването си по исков ред, а такива данни няма по делото. Освен това съдът
намира, че в случая ответникът „Ф.Б.“ ЕООД, който оспорва наличието на вземане
на ищеца „У.б.“ АД срещу длъжниците „У.К.“ ООД и А.Ч., се явява трето за
оспорваното материално правоотношение лице. Според чл. 26, ал. 2 ГПК, освен в предвидените от закон
случаи, никой не може да
предявява от свое име чужди права пред съд. Затова процесуално легитимиран да
предяви пред съд някое материално субективно право е този, който твърди, че го
притежава. Чужди права може да бъдат предявени пред съд само когато законът го
позволява, каквито
са хипотезите
на чл. 440, ал. 1, чл. 524, изр. 3, чл. 464 ГПК, чл. 134 ЗЗД и др. Във всички
тези случаи оспорващият е процесуално легитимиран да предяви пред съд чуждото
право, но тази легитимация е призната от законодателя и затова тези искове са
допустими.
Следователно като трето лице, „Ф.б.“ ООД може само с иск да оспори
съществуването на вземането на взискателя – ищцовата банка поради твърденията
си за изтекла погасителна давност и нищожност на договора, и като присъединен
взискател, независимо от наличието на разпределение или не, и дали по него се
заделят суми за ищеца, той има право да стори това. Не е допустимо под формата
на възражение да се оспорва съществуването на вземането, тъй като процесният
иск касае изпълнителното производство, но съдебният изпълнител е длъжен да
възприеме легитимацията на едно лице като кредитор въз основа на титула му, а
именно представения изпълнителен лист. Отпадането на тази легитимация изисква
изрично произнасяне на съда, което не може да се случи при възражение, а само
по предявен иск. Предвид горното, независимо от доводите, че „Ф.б.“ ООД не бил
обвързан от заповедите по чл. 417 от ГПК, тъй като не участвал в заповедното
производство, което е безспорен факт, тъй като той не е страна по конкретното
материално правоотношение – договора за банков кредит, той може в качеството си
на трето лице да оспорва надлежно легитимацията на ищеца по него само в изрично
предвидените от закона случаи, тъй като предявява чужди права, а именно по
исков път. Насрещен иск по чл. 464 от ГПК не е предявен и съдът не би могъл да
ревизира изпълнителния титул на банката въз основа само на възражение на този
ответник. Следва да се отбележи, че от данните по заповедното производство се
установява подаване на възражения по чл. 414 от ГПК от длъжниците и
последващото им оттегляне, т.е. влизане в сила на заповедта, поради което с
оглед възможността да се възрази срещу заповедта и при узнаването й, поради
което доводите за липсата на връчването на същата, заявени от това трето лице с
молба, депозирана в съдебно заседание, стр. 95 от делото, са неоснователни. Установяването на правоизключващи факти и обстоятелства, без надлежното им
предявяване на иск, каквото е буквалното изискване на чл. 464, ал. 1 ГПК, регламентиращ оспорването на
вземането на взискател, който разполага с изпълнителен титул, представлява
недопустимо разширяване предмета на делото. По аргумент от чл. 433, ал. 1, т. 4 ГПК възражението няма за последица прекратяването на изпълнителното
производство по отношение на този взискател, нито изключва конкуренцията по
отношение на материалното право на взискателя в рамките на изпълнителното
производство, нито се явява правоизключващ, правоизменящ или правоотлагащ факт
по отношение на оспореното с предявения иск вземане на другия взискател. В този смисъл изрично има и
практика на съдилищата, като напр. решение на АС –Бургас, №16/15.03.2019г. по
т.д.№314/2018г. и др. Такова възражение относно несъществуване на вземането на
ищцовата банка, дори и да се приеме, че може да се заяви, няма да доведе до
правни последици, тъй като произнасянето в мотивите относно същото няма да има
за резултат формиране на сила на пресъдено нещо относно вземането на ищеца,
респ. отпадане на легитимацията на ищеца като взискател, тъй като съдебният
изпълнител е обвързан от изпълнителния титул, а вземането на банката –ищец не е
предмет на процесуалния спор в случая, тъй като предмет на същия е само
оспорваното вземане на ответника „Ф.Б.“ ЕООД.
Независимо от горното, доколкото
ответникът „Ф.Б.“ ЕООД оспорва допустимостта на иска, твърдейки, че ищецът „У.Б.“
АД не е взискател по процесното изпълнително дело, мотивирайки се с нищожност
на договора за кредит и погасяване на вземането по давност, съдът намира
следното:
Вземането на ищцовата банка не е
погасено по давност, тъй като съгласно последния сключен анекс към договора за
банков кредит, крайният срок за погасяване е 31.12.2015г. Налице са данни по
приложеното изпълнително дело, че още с образуването му по молба от
31.03.2017г. въз основа на издадения изпълнителен лист от 19.03.2017г. по гр.д.№15890/2017г.,
са поискани изпълнителни действия, а именно в самата молба за образуване, том І
от приложеното изпълнително дело е поискан запор, възбрана и изнасяне на
описания имот на публична продан, а също така има и възлагане по чл. 18 от ЗЧСИ. Следователно погасителната давност за вземането не е изтекла, а е
прекъсната и прекъсвана многократно с предприемането на действия по
изпълнението, а именно извършен опис на имот от 09.05.2017г. / стр.185 от
изп.дело и много други. Давността, съгласно чл. 116, б. "в" от ЗЗД и разясненията, дадени в мотивите по т. 10 от ТР №
2/2013 г. на ОСГТК, се прекъсва от предприемането на кое да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ. В цитираното тълкувателно
решение примерно и неизчерпателно са изброени изпълнителните действия,
прекъсващи давността - налагане на запор или възбрана, присъединяване на
кредитор, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане и т. н.; както
и действията, с които давността не се прекъсва - образуването на изпълнителното
дело, изпращане на призовка за доброволно изпълнение, извършване на справки,
изискване на удостоверение за данъчна оценка, проучване на имущественото
състояние на длъжника и др. Следователно за процесното вземане на банката –ищец предвид наличието на
предприети действия по изпълнението, не е изтекла погасителна давност към
момента на предявяване на настоящия иск.
Втората група възражения на
ответника „Ф.б.“ ООД относно нищожност на клаузи от договора, уточнени с молба
от 18.12.2019г., стр. 141 от делото, според съда съставляват упражняване на
чужди права от трето лице не по надлежния ред. Възраженията за неравноправни
клаузи, макар самите клаузи да са конкретизирани, не са надлежно уточнени, но
явно се има предвид защита на потребител, тъй като в допълнителното становище
от 18.12.2019г. се съдържа позоваване на това, че А.Ч. е физическо лице и
кредитът е обезпечен с недвижим имот – жилище на физическо лице, т.е. касае се за
позоваване на качеството потребител по
смисъла на параграф 13, т.1 от ДР на ЗЗП и възражения по чл. 143 от ЗЗП за
неравноправни клаузи. Процесният договор за банков кредит, обаче, е сключен
между ищеца в качеството му на банкова институция и ответника –
кредитополучател, който е търговско дружество и безспорно съставлява търговска
сделка, както с оглед качеството на сключилите го страни, така и с оглед
предмета си. Ответникът –физическо лице е поел задължението солидарно с
търговеца –кредитополучател, а не е налице хипотеза на сключване на
самостоятелен договор за кредит между него и банката, за да се приеме, че те
има качеството потребител на банковата услуга. Процесният договор за кредит е сключен с търговско дружество като
кредитополучател, с цел на кредита – финансиране на дейността на търговеца и
няма белезите на договор за потребителски кредит. В пар.13а, т.9 ДР на ЗЗП
изрично е посочено, че със ЗЗП са въведени в националното ни законодателство
разпоредбите на Директива 93/1 З/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в
потребителските договори. Във връзка с преюдициални запитвания по приложението
чл.2, б."б" от Директива 93/13 е формирана практика на Съда на
Европейския съюз, в която разпоредба е дефинирано понятието „потребител",
като всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите,
предмет на директивата, участва поради интереси, които са извън рамките на
неговата търговска или професионална дейност. Както се посочва и в ДР на ЗЗП
параграф 13 "потребител"
е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко
физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън
рамките на своята търговска или професионална дейност. В решение по дело С-419/11 TiaXEC във връзка с приложението на чл.15,
пар.1 от Регламент №44/2001 г. на Съвета за компетентността, признаването и
изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, е прието, че
физическото лице, което има тесни професионални връзки с дружеството, като
например участие в управлението или мажоритарното участие в същото, не може да
се счита за потребител по смисъла на тази разпоредба, когато поръчителства като
гаранция за изпълнение на задълженията на това дружество. В конкретния случай
кредитополучателят не е физическо лице, а търговско дружество и категорично
няма качеството на потребител и не може да се претендира в основния сключен
договор съобразяване на нормите и изискванията относно потребителския кредит.
Физическото лице А.Ч., което е встъпило в дълга по договора за кредит като
съдлъжник, е съдружник в същото дружество –кредитополучател, като е и негов
управител, поради което има функционална връзка с дружество и не могат да се
приеме, че е потребител по смисъла на ЗЗП в конкретната хипотеза. В същия
смисъл е налице и задължителна практика на ВКС по реда на чл. 290 от ГПК,
обективирана в решение № 38/23.06.2017г. по т.д.№2754/2015г., І т.о. и др., в
което се приема, че обезпечението на дълг на търговско дружество от физическо
лице, включително когато последното е съдлъжник, респ. ипотекарен длъжник, не
може да се приеме като дадено за цел извън и независимо от всяка търговска
дейност или професия, ако това физическо лице има тесни професионални
/функционални/ връзки с посоченото дружество, като например участва в неговото
управление или има мажоритарно участие в същото." Предвид горното, тези
доводи са неоснователни.
По възражението на ответника, че
ищецът няма право в качеството си на трето лице по материалното правоотношение
да заявява оспорване на вземането му поради изтичане на погасителната давност,
съдът намира следното:
Съпоставката на правото по чл.
464 ГПК с косвения иск по чл. 134, ал. 1 ЗЗД, налага извода, че взискателят,
оспорващ съществуването на вземането на друг взискател спрямо същия длъжник,
упражнява предявеното право, не поради бездействието на своя длъжник, а с оглед
интереса си от участие в разпределението по изпълнителното дело. Относно
материалното правоотношение с иска по чл. 464, ал. 1 ГПК взискателя упражнява
правата на своя длъжник, включително и в случаите, когато длъжникът не е
бездействал. Именно поради това, наличието на влязло в сила решение по спор
относно съществуването на вземането, по който конкуриращият взискател не е
участвал, не е противопоставимо на последния, като във връзка с материалното
правоотношение същият разполага с възраженията на своя/своите длъжници. Горното важи и за заповедта за
изпълнение, срещу която не е подадено възражение и е стабилизирана. Според чл. 26, ал. 2 ГПК, освен в предвидените от закон
случаи, никой не може да
предявява от свое име чужди права пред съд. Чужди права може да бъдат предявени
пред съд само когато законът го позволява, каквито са хипотезите на чл. 440, ал. 1, чл. 524, изр. 3, чл. 464 ГПК, чл. 134 ЗЗД и др. Във всички тези случаи оспорващият е процесуално
легитимиран да предяви пред съд чуждото право, но тази легитимация е призната
от законодателя.
Предвид горното съдът намира, че макар да е трето лице за материалното
правоотношение, взискателят оспорващ вземането на друг взискател с твърдения,
че последният е привиден кредитор, разполага с процесуалната възможност да
заявява всякакви възражения, включително и това за изтекла погасителна давност.
В случая вземането на ответника произтича от договор за кредит, сключен на
15.05.2010г., в който е уговорен срок за погасяване на кредита – пет месеца,
т.е. падежът на задължението е 15.10.2010г. Петгодишната погасителна давност би
изтекла на 15.10.2015г., освен при предприемане на действия по прекъсването й
и/или спирането й. Подаването на заявление за издаване на заповед по чл. 417 от ГПК е от 14.03.2018г., както и присъденяването като ипотекарен кредитор, също е
последващо действие, поради което следва да се разгледа твърдението, че с
представеното с допълнителния отговор писмо от 15.04.2015г. е прекъсната давността
за вземането. Неоснователни са доводите на ищеца, че писмото следвало да бъде
игнорирано, тъй като не било представено нито в заповедното производство, нито
в изпълнителното дело. До заявяване на оспорването по давност на вземането, не
е било налице необходимост кредиторът да посочва изрично и представя
доказателства за това, че вземането му не е погасено по давност, поради което
доводите са несъстоятелни. Относно оспорването на същото като антидатирано и
създадено за нуждите на настоящия процес, съдът намира, че съгласно чл. 181, ал. 1 ГПК частният документ има достоверна дата за трети лица от деня, в който е заверен, или от деня
на смъртта, или от настъпилата физическа невъзможност за подписване на лицето,
което е подписало документа, или от деня, в който съдържанието на документа е
възпроизведено в официален документ, или от деня, в който настъпи друг факт,
установяващ по безсъмнен начин предхождащото го съставяне на документа. Трети
лица по смисъла на посочената разпоредба са тези лица, които черпят права от
лицето, подписало документа и правата, които то черпи могат да възникнат само
при условие, че датата на възникването им предшества датата на документа.
Следователно, касае се до тези неучаствали в съставянето на документа лица,
които черпят права от някой от издателите и биха могли да бъдат увредени от
неговото антидатиране (така Решение № 193 от 04.06.2010 г. по гр. д. № 176/2010
г. на ВКС, II отд. и
др. ). Според съда ищецът попада сред
кръга от лица, визирани в нормата на чл. 181 ГПК като "трети лица", в
чийто обхват попада всяко лице, което не е автор на частния документ и на което
този документ се противопоставя като доказателство в исковото производство от
насрещната страна по делото, и чиито интереси биха могли да бъдат увредени при
антидатиране на този неподписан от него и неизгоден за него частен документ / в този смисъл е решение № 273 от
02.12.2019 г. по гр. д. № 1067/2019 г., Г. К., ІVг.о. на ВКС и др./.
Съдът възприема разрешението в цитираното решение на ВКС и приема, че "трети лица"
по смисъла на чл. 181 ГПК са не само лицата, които черпят права от някой от
издателите на документа, но и лицата, на които придадената в документа дата е в
състояние да засегне негативно правната сфера. В този смисъл е и решение № 228
от 12.04.2019 г. по т.д. № 596/2018 г., Т. К., І т.о. на ВКС, в което е прието, че ограничително тълкуване на
понятието "трети лица", употребено в чл. 181, ал. 1 ГПК, чийто кръг
се свежда единствено до неучаствали те в съставянето на съответния частен
документ лица, "които черпят права от някой от издателите и биха могли да
бъдат увредени от неговото антидатиране ", се явява contra legem - в точно
противоположния на закона смисъл. Следователно ищецът е трето лице за оспорваното писмо като
същото няма достоверна дата спрямо него, тъй като не се установява да е заверен
документа, респ. да е подписан от лице, което е починало или настъпила
невъзможност или да е настъпил друг факт, който безсъмненно да установява
предхождащото го съставяне на документа. Основателен е довода, че данни за
завеждане на това писмо в документацията на дружеството „Ф.Б.“ ЕООД, съответно
за извеждането му от документацията на другото търговско дружество няма, но
същевременно липсва законоворегламентирано изискване всяко писмо да бъде
завеждане в търговско дружество с входящ номер, включително и в правната уредба
на погасителната давност. Няма данни и твърдения от страна на ответниците, че
преди депозиране на писмото с допълнителния отговор, същото е било представено
пред някоя институция или по изпълнителното дело. Същевременно с оглед
оспорването на писмото по делото са събрани гласни доказателства, включително е
разпитан и свидетеля И.С., допуснат по искане на оспорващия писмото ищец.
Свидетелят категорично сочи, че писмото е изготвено от служители в неговата
кантора, подписано от А.Ч. и връчено на съдружник в дружеството „Ф.Б.“ през месец април на 2015г. Свидетелят, макар
да сочи в показанията си, че се познава с двете страни и е съдействал за
кредита, няма родствена или друга връзка, която да обуславя заинтересованост от
показанията му, като същите са дадени под наказателна отговорност и с ясното
предупреждение, че за неистински показания същият може да понесе съответното
наказателно преследване, поради което съдът намира, че не може да бъде
отхвърлено кредитирането им. До установяването по надлежен ред неистинност на
показанията на свидетеля, съдът няма основание да игнорира същите и да не ги
кредитира. Следователно с оглед изслушаните гласни доказателства, а именно
показанията на двамата свидетели, и особено този на свидетеля С., допуснат по
искане на ищеца, поради което същият и не може да се позовава на чл. 164 от ГПК, с оглед ал. 2 на същата разпоредба, тъй като и двете страни са се
съгласили с изслушването на свидетеля С., а именно ищецът е поискал разпит на
същия, а ответникът не е възразил, съдът намира, че по делото се установи чрез
ангажираните гласни доказателства, че писмото е съставено през април 2015г. и
твърденията за антидатирането му от страна на ищеца са несъстоятелни. Следва да
се отбележи, че липсва изискване в закона признанието на дълга да бъде
извършено в специална форма, а именно с нотариална заверка на подписите,
въпреки че се касае за дълг, който е поет и обезпечен с договорна ипотека.
Подобно изискване разпоредбата на чл.171 от ЗЗД, на която се позовава ищецът не
поставя, тъй като съгласно същата „прехвърлянето и залагането на вземането, което е
обезпечено с ипотека, встъпването в такова вземане и налагането на запор върху
него, както и подновяването и заместването в задължение, обезпечено с ипотека,
за да имат действие трябва да бъдат извършени в писмена форма с нотариална
заверка на подписите и вписани в имотния регистър. Признанието на задължението по смисъла на чл. 116
от ЗЗД не съставлява новиране на дълга, за да е необходимо да е извършено в
нотариално заверена форма. За да е налице признание на длъжника по смисъла на чл. 116, б."а" ЗЗД,
не е необходима специално предвидена от закона форма, но следва да има писмено
изявление от страна на длъжника или събрани доказателства за негови устни
изявления или конклудентни действия, от които да може ясно и без съмнение да се
направи извода, че длъжникът признава вземането изцяло - и по основание, и по
размер, като в този
смисъл е постановеното
по реда на чл. 290 ГПК решение № 100/20.06.2011 г. по т.д. № 194/2010 г. на II
ТО на ВКС и др. Признаването на дълга може да
бъде изразено и с конклудентни действия, стига същите да манифестират в
достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретния
дълг към кредитора." като в този смисъл е решение № 161 от 3.02.2016 г. по т.д. № 1934/2014 г. на
ВКС, І т.о.). С
оглед горното доводите на ищеца, че следвало признанието да бъде извършено с
нотариална заверка на подписите и да бъде вписано към вече вписаната ипотека не
може да бъдат споделени.
Съдът намира, че са неоснователни
и доводите на ищеца, че процесното писмо не съставлявало признание на
съществуващия дълг. Съгласно
константната практиката на съдилищата, обективирана в решение по т.дело № 141/2010 г.
на ВКС, ТК І т.о.,
решение № 65 от 3.06.2011 г., по т.дело № 600/2010 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 132 от 11.11.2011
г. по т.дело № 648/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 98 от 26.07.2013 г.,
по т.дело № 851/2012 г. на ВКС, ТК Іт.о., решение № 255 от 26.03.2013 г., по
т.дело № 145/2012 г. и др., всички постановени по реда на чл. 290 ГПК, се приема, че признанието по чл. 116,
б"а" ЗЗД не е признание за възникване на задължението, произхода или
размера му, а за съществуване на задължението към момента на самото признание,
при условие, че е извършено до изтичане на срока на погасителната давност и е
отправено до кредитора или негов представител. Счетоводните записвания на
размера на задължението към конкретен кредитор във воденото от предприятието
длъжник текущо счетоводство, тъй като не са адресирани до кредитор или негов
представител, не съставлява признание за счетоводното вземане, водещо до
прекъсване на погасителната давност / решение № 98 по т.дело № 851/2012 г. на
ВКС, ТК, ІІ т.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК/. Следователно за да е налице признание,
прекъсващо давността по смисъла на чл. 116 б"а" ЗЗД, следва то
да бъде адресирано от длъжника към кредитора или негов представител. Според ищеца текстът на писмото
възпроизвеждал договора, но не било обективирано признание, че съществува
задължение. Горното не може да бъде споделено, тъй като волята на страните е
ясна и непротиворечива и е посочено, че се признава задължението. Възраженията
на ищеца, че писмото не било достигнало до адресата си и само с получаването му
би произвело действието си, не може да бъде споделено, тъй като фактът на
получаване на изявлението не е елемент от фактическия състав на признанието,
важно е до кого е адресирано същото. Признанието е едностранно волеизявление и
получаването му не е свързано с правните му последици, след като е обективирано
и е ясно и недвусмислено. Независимо от горното от показанията на свидетеля С.
се установи, че е предадено на един от съдружниците в дружеството „Ф.б.“ ООД, а
представянето му от страната показва ясно, че е в нейно държане, т.е. безспорно
е, че изявлението е достигнало до адресата си и доводите са неоснователни.
С оглед гореизложените доводи
съдът счита, че възраженията на ищеца, че вземането на ответника „Ф.б.“ ООД е
погасено по давност са неоснователни, тъй като от събраните по делото
доказателства, че се установи, че е налице признание на дълга с писмо от
15.04.2015г., с което на основание чл, 116, б. "в" от ЗЗД, давностният срок е прекъснат
и по силата на чл. 117, ал. 1 от ЗЗД от прекъсването му е започнала да тече
нова 5-годишната давност, която не е изтекла до датата на предприемане на изпълнителни действия с
включването като присъединен взискател по процесното изпълнително дело. Предвид
горното искът се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
С оглед изхода на спора на ищеца
не се следват разноски, а ответникът „Ф.б.“ ООД претендира по списък разноски в
размер на сумата от 5000 лв. Разноските за адвокатски хонорар на другите двама
ответници са в размер на по 300 лв. Спрямо размера на адвокатския хонорар на
ответника „Ф.б.“ ООД е заявено възражение за прекомерност от страна на ищеца, като
предвид цената на иска от 141 513,26 лв., размерът на минималното
възнаграждение по Наредбата възлиза на 3530 лв. плюс 2% за горницата над
100 000 лв. или сумата от общо 4360,27 лв. Според представения договор за
правна помощ №502191 сумата от 5000 лв. е платена в брой при сключването му на
16.10.2019г. и няма данни да е издавана данъчна фактура, респ. да е заплащан
ДДС, поради което съдът намира, че възражението за намаляване на адвокатското
възнаграждение на този ответник е основателно и същото следва да бъде намалено
до горепосочения размер от 4360,27 лв.
Воден от горното съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „У.Б.“ АД,
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, пл.“*******, срещу „Ф.Б.“
ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление *** и със съдебен адрес ***,
офис 26 – адв. А., „У.к.“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***,
и А.Ч., ЕГН **********, с адрес ***, иск с правно основание чл. 464 от ГПК за
признаване за установено, че не съществува вземането на присъединения кредитор „Ф.Б.“
ООД, обективирано в изпълнителен лист от 04.07.2018г., издаден от СРС, 42
състав по гр. д.№17415/2018г., срещу „У.к.“ ООД и А.Ч., в общ размер на
141 513,26 лв., от които 136 908,10 лв. – главница по договор за
кредит за оборотни средства с погасителен план от 15.05.2010г., и 4605,16 лв. –
разноски в заповедното производство, като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА „У.Б.“
АД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление ***, пл.“*******, да заплати на основание чл. 78
от ГПК на „Ф.Б.“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление *** и със
съдебен адрес ***, офис 26 – адв. А., сумата от 4360,27 лв. –съдебно-деловодни
разноски за настоящото производство.
ОСЪЖДА „У.Б.“
АД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление ***, пл.“*******, да заплати на основание чл. 78
от ГПК на „У.к.“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***,
сумата от 300 лв. – съдебно-деловодни разноски за настоящото производство.
ОСЪЖДА „У.Б.“
АД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление ***, пл.“*******, да заплати на А.Ч., ЕГН **********,
с адрес ***, на основание чл. 78 от ГПК сумата от 300 лв. – съдебно-деловодни
разноски за настоящото производство.
Решението подлежи
на въззивно обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните. Да се връчат преписи от решението на страните.
СЪДИЯ: