РЕШЕНИЕ
№ 3087
гр. София, 07.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-30 СЪСТАВ, в публично заседание
на седми октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Валерия Банкова
при участието на секретаря Диана Ст. Борисова
като разгледа докладваното от Валерия Банкова Гражданско дело №
20211100109934 по описа за 2021 година
Ищецът „Д.Т.Е.“ ЕООД излага в исковата молба, че на 31.08.2017г.,
представляван от Г. Г., овластен от едноличния собственик на капитала, е
сключил договор за възлагане на управлението на дружеството – ищец с
ответника Й. Г. М.. Съгласно уговореното в договора, управителят не
получава възнаграждение за извършената по договора дейност. През август
2018г. едноличният собственик на капитала започнал да извършва проверки
на дружеството, при което установил, че на 14.09.2017г. ответникът М., в
качеството си на управител на дружеството ищец, като възложител – от една
страна и от друга – като физическото лице управител, е подписал лично със
себе си втори договор за възлагане на управлението на дружеството, по
силата на който си е определил самоволно месечно брутно възнаграждение в
размер на 9 000 лева. Със същия договор е предоставено правото посоченото
възнаграждение да се заплаща от сметки на дружеството. Така, в периода от
сключването на договора до 05.09.2018г. ответникът М. е получил сума в
обща размер на 77 919,63 лева, при общ разход за дружеството от 95 211,49
лева / включващ ДОО, здравно осигуряване и ДОД/. С решение от
17.08.2018г. общото събрание /ОС/ на съдружниците на едноличния
собственик на капитала „Д.Т.Ф.“ ООД, единодушно освобождава ответника
М. като управител на „Д.Т.Е.“, без да го освовобождава от отговорност. С
писмо, получено от ответника на 21.09.2018г., дружеството оспорило
извършените плащания по горепосочения нищожен договор и отправило
покана за връщане на получените от ответника суми, но такова не последвало.
Сочи, че едноличният собственик на капитала на ищеца никога не е
вземал решение по чл.137, ал.1, т.5 от ТЗ за определяне на възнаграждение на
управителя М., нито е одобрявал или разрешавал изплащането на такова.
1
Ето защо счита, че на осн. чл.38 от ЗЗД и чл.137, ал.1, т.5 вр. с чл.141,
ал.7 от ТЗ договорът от 14.09.2017г. е нищожен поради липса на
задължителен елемент от фактическия му състав – решение на едноличния
собственик на капитала за определяне на възнаграждението и овластяване на
М. за сключване на договор сам със себе си.
Претендира ответника да му възстанови сумата от 77 919,63 лв. –
получено без основание от него нетно възнаграждение по нищожния договор
за управление, ведно със законната лихва върху тази сума в размер на 22
749,84 лв. за периода от датата на получаване на поканата – 21.09.2018г. до
датата на исковата молба, както и законната лихва върху главницата, считано
от датата на исковата молба до окончателното плащане.
На осн. чл.145 от ТЗ моли ответникът да бъде осъден да му заплати и
сумата от 17 291,86 лв. – причинени от него вреди на дружеството от
сключването на горепосочения нищожен договор, което обезщетение е
формирано от заплатените суми за вноски ДОО, здравно осигуряване и ДОД
върху изплатеното по нищожния договор възнаграждение в периода
14.09.2017г. – 05.09.2018г.
Ответникът Й. М. оспорва исковата молба. Счита исковете за
недопустими, доколкото с решения на едноличния собственик на капитала на
ищеца от 15.05.2018г. и 30.05.2019г. управителят на дружеството е освободен
от отговорност за дейността си през 2017 и 2018г. Счита изложеното за
процесуална пречка за ангажиране на отговорността му и моли
производството по делото да бъде прекратено. Извън това, оспорва
предявените искове по основание, оспорва изложените в исковата молба
фактически твърдения. Счита, че между страните са били налице валидно
възникнали мандатни отношения, в рамките на които управителят е
извършвал възложената му дейност по управление и представителство на
ищцовото дружество срещу възнаграждение, поради което не дължи
връщането на никакви суми. На самостоятелно основание, т.к. вземанията по
договора за управление са периодични плащания и имат характера на
възнаграждения за труд, произтичащи от договор за поръчка, прави
възражение за изтекла в негова полза погасителна давност по отношение
претенциите на ищеца на осн. чл. 111, б. „в“ и б. „а“ от ЗЗД.
Оспорва претенцията за лихва и оспорва получаването на покана за
плащане на 21.09.2018г. от ищеца. Оспорва за дружеството да са настъпили
твърдените в исковата молба вреди, както и причинната им връзка с
извършени от управителя действия или бездействия.
Съдът обсъди доводите на страните и прецени събраните по делото
доказателства, след което приема за установено от фактическа страна
следното:
От ангажираните по делото писмени доказателства се установява, че на
31.08.2017г. „Д.Т.Ф.“ ООД – едноличен собственик на капитала на ищцовото
дружество /с предишно наименование „Л.С.Б.“ ЕООД/, е взел решение да
назначи като управител ответника и е овластил Г. Г. – един от управителите
на едноличния собственик на капитала – да сключи от името на дружеството
ищец договор за възлагане на управлението с ответника М..
Такъв договор е бил сключен на същата дата, като видно от
2
съдържанието му – р.IV, т.1 – управителят не получава възнаграждение за
извършваната по договора дейност.
На 14.09.2017г. „Л.С.Б.“ ЕООД като възложител, представлявано от
ответника в качеството му на управител е сключило с Й. М. договор за
управление и представителство на дружеството, съгласно който – чл.11 от
същия договор – за извършваната от управителя управленска дейност,
възложителят се задължава да му заплаща в срок до 8-мо число на следващия
месец брутно месечно възнаграждениев размер на 9 000 лв. Управителят има
правото да заплаща възнаграждението сам на себе си от сметките на
дружеството.
В периода 14.09.2017г. – 05.09.2018г. дружеството ищец е изплатило на
ответника суми в общ размер на 77 919,63 лв.
Ответникът е признал получаването на така описаните суми на
посочените в исковата молба дати, като това обстоятелство е отделено като
безспорно и ненуждаещо се от доказване с определение на съда от открито
съдебно заседание, проведено на 21.06.2022г.
Видно от приетия по делото протокол от извънредно общо събрание на
съдружниците на „Д.Т.Ф.“ ООД – едноличен собственик на капитала на
ищцовото дружество – проведено на 15.08.2018г., ОС на дружеството е взело
решение за освобождаване на Й. Г. М. като управител на „Д.Т.Е.“ ЕООД, като
не освобождава същия от отговорността му като управител. Взето е и
решение за назначаване на нов управител – Г. Г., като е овластено и лице за
сключването на договор за управление с новия управител.
Представено е по делото Решение №568/16.05.2019г. на Комисия за
защита на конкуренцията по преписка №КЗК/983/2018г., образувана по
искане на „Д.Т.Е.“ ЕООД за установяване на евентуално извършени
нарушения по чл.29, чл.35, ал.2 и 3 от Закона за защита на конкуренцията от
страна на „Л.С.Б.“ ЕООД и ответника М., постановяване прекратяване на
нарушението и налагане на предвидената в закона санкция, което съдът
намира за неотносимо към предмета на настоящия спор, поради което не го
обсъжда.
Приет е по делото протокол от извънредно общо събрание на
съдружниците на „Д.Т.Ф.“ ООД от 06.07.2021г., от който се установява
вземането на решение за предявяване на иск срещу Й. М. за обезщетяване на
причинените на дружеството вреди в периода му на управление и за
заплащане на неправомерно получено възнаграждение и осигурителни вноски
в периода септември 2017 – септември 2018г. по силата на договор, сключен
без овластяване по чл.137, ал.1, т.5 от ТЗ.
Приет е по делото неподписан частен документ, представляващ по
съдържанието си покана от Г. Г., в качеството му на управител на „Д.Т.Е.“
ЕООД, отправена до ответника М., за връщане на неправомерно получените
от последния възнаграждения и осигурителни вноски въз основа на нищожен
договор. Към поканата ищецът е представил доказателства за връчването на
пратка, съдържаща според посоченото в обратната разписка – „документи“,
на 21.09.2018г. на адреса на ответника: гр. София, ул. „******* чрез
куриерска фирма „Спийди“. Съгласно посоченото в обратната разписка,
пратката е получена от Н. М.а.
3
Приети по делото са и два протокола – от 15.05.2018г. и от 30.05.2019г.,
съгласно които П.М.П., в качеството си на управител на „Д.Т.Ф.“ ООД –
едноличен собственик на капитала на „Л.С.Б.“ ЕООД /респ. „Д.Т.Е.“ ЕООД
след вписването на промяната в наименованието на дружеството/ е взел
решение за освобождаване на управителя на дружеството за дейността му
през 2017, респ. 2018г.
Във връзка с твърденията на ответната страна за редовно уведомяване
на едноличния собственик на капитала на дружеството за текущите
задължения на същото, вкл. и по отношение на договореното възнаграждение
за предоставените от ответника услуги чрез електронна кореспонденция, по
делото е допуснато изслушването на съдебно-техническа експертиза.
Заключението й е компетентно изготвено, изцяло отговаря на поставените
задачи и не е оспорено от страните, поради което съдът го кредитира изцяло.
От заключението се установява, че са регистрирани и съществуват
домейните, които присъстват като част от посочените от ответника ел. адреси,
чрез които е протичала кореспонденцията, представена от ответника като
копия на електронни съобщения. Процесните ел. адреси са съществували към
периода на обменяне на процесната кореспонденция, посочени са и техните
ползватели.
След запознаване със съдържанието на кореспонденцията, съдът
констатира, че същата е свързана преимуществено с осъществяваната от
дружеството дейност по реализация на визуални проекти за филми и
телевизионно продукции и представлява обсъждане на конкретни проекти в
тази връзка. Що се касае конкретно до ел. кореспонденция, проведена между
ответника и г-н Г. Г. /по делото няма спор, че към този момент г-н Г. Г. е бил
съдружник в „Д.Т.Ф.“ ООД/ в периода 07.06-11.06.2018г., на която
ответникът се позовава в отговора на искова молба – същата отразява
уведомяване от г-н М. до г-н Г. относно сумата, с която разполага
дружеството към момента – „ В момента имаме 19 000 лв. Моля те утре да
платим на хората?“. В отговор е поставено запитване от г-н Г. „Колко ни
трябват да платим заплатите на хората?“. Отговорът на ответника гласи: „ В
момента съм превел парите на всички без мен и Н.. Имаме налични 12 000. За
да изчистим задълженията ни трябват още 3 000. Така ще остане задължение
само по един наем.“.
От съдържанието на ел. кореспонденция от ответника, изпратена до
************ с копие до г-н Г. на 23.04.2018г. се установява, че ответникът е
отправил запитване „М., можеш ли да провериш каква ни е сумата за
покриване и да я платим, тъй като срокът е утре?“, като в отговор, също с
копие до г-н Г., са изпратено данни за дължими суми по социално-
осигурителни фондове, за здравни осигуровки, ДЗПО и ДОД.
По делото е прието и заключението на съдебно-счетоводна експертиза,
неоспорено от страните, което съдът кредитира изцяло. От същото се
установява, че за процесния период дружеството ищец е изплатило на
ответника нетна сума в размер на 77 919,63 лв., като плащанията по размер и
дати съвпадат с посочените в исковата молба с приетите по делото платежни
документи. Общата стойност на направените удръжки върху
възнаграждението на ответника за ДОО, здравни осигуровки и ДОД за
периода възлиза на сумата от 12 218,39 лв., а общата стойност на заплатените
4
осигурителни вноски – на 4 860,96 лв. Вещото лице е онагледило в таблица
плащанията и удръжките по месеци за процесния период, като изрично е
посочило в уводната част на заключението, че същото е изготвено след
запознаване с извлечения от счетоводните сметки на ищеца за начисляване на
разходите за възнагражденията за управление и удръжките върху тях.
По делото са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетели.
Свидетелят Е.М. заявява при разпита в съдебно заседание, че познава
ответника от м. август, 2017г., когато било основано дружеството – ищец.
Свидетелят е съдружник в едноличния собственик на капитала на ищеца –
„Д.Т.Ф.“ ООД. Заявява, че концепцията и бизнес-плана на ответника,
поднесени от него устно при проведени срещи със свидетеля, били да стане
съдружник в дружеството – ищец с 25% дял, но поради липса на финансова
възможност да финансира участието си, пожелал да работи като управител
без възнаграждение, до изплащане на първоначалната инвестиция. ОС на
„Д.Т.Ф.“ ООД взело решение да упълномощи г-н Г. – един от съдружниците –
да сключи с г-н М. договор за управление, в съответствие с тези уговорки
между страните. Виждал е договора. Знае за какво се води делото – защото г-
н М. е сключил договор сам със себе си и самоволно е решил да си изплаща
месечно възнаграждение от 9000 лв. брутна сума, което надвишава и най-
високите месечни възнаграждения в дружеството – майка. Никой от
дружеството – майка не знаел за това. Свидетелят разбрал през август 2018г.,
когато се направила проверка, защото дружеството било в критично
състояние. Установено било, че вместо да развие компанията и да вдигне
капацитета, както обещавал, ответникът си е изплащал това месечно
възнаграждение, което възлизало почти на ¼ от стойността на банковия
кредит, който бил изтеглен от дружеството – майка и инвестиран в
дружеството – ищец. Било взето решение за освобождаването му като
управител и му била пратена покана да върне парите. Свидетелят мисли, че
поканата била изпратена с препоръчано писмо до домашния адрес на
ответника и мисли, че е била получена от съпругата му.
По същото време установили и че г-н М. е направил огледално
дружество с цел кражба на клиенти. Това било много шокиращо за свидетеля.
Впоследствие ответникът бил осъден от КЗК за нелоялна конкуренция.
Отрича по време на дейността си като управител ответникът да го е
уведомявал за финансовото състояние на дружеството. Отрича да присъствал
на на общо събрание, на което да е вземано решение за упълномощаване на г-
н М. да подпише договор сам със себе си.
Свидетелят И.С. за явява при разпита в съдебно заседание, че познава
ответника от 2017г., когато му бил представен от другия съдружник в
„Д.Т.Ф.“ ООД г-н Г. Г.. По това време дружеството се управлявало от тях
двамата само заедно. Единственият документ, който има спомен да е
подписвал във връзка с дъщерното дружество „Д.Т.Е.“ е решение на ОС на
„Д.Т.Ф.“, с което ОС упълномощило Г. Г. да сключи договор за управление с
г-н М.. Виждал е договора и там изрично е посочено, че г-н М. работи
безвъзмездно. Това не е случайно, а следствие на изрична договорка, която
имали с г-н М., с оглед желанието му да започне като съдружник, но липсата
на първоначален капитал. Отрича да присъствал на общо събрание, на което
да е вземано решение за упълномощаване на г-н М. да подпише договор сам
5
със себе си с уговорка за заплащане на възнаграждение. За високото
възнаграждение на ответника разбрал едва след инвентаризацията на
дружеството ищец, направена през 2018г. През лятото на 2018г. той бил
освободен от длъжност като управител, но не бил освободен от отговорност.
Бил заместен от съдружника на свидетеля – Г. Г.. Заявява, че е виждал
поканата за връщане на възнагражденията, подписана от новия управител г-н
Г. до г-н М. и знае, че същата била получена от съпругата му. Заявява, че
това, което знае му за инвентаризацията от 2018г. е по информация от колеги,
основно от Г., който се занимавал с това. Не знае дали последният е бил
уведомявам редовно за резултатите на дружеството. Г-н Г. вече не е
съдружник на свидетеля, излязъл от компанията през 2019 – 2020г.
Свидетелката Н. Д.заявява, че е работила в „Д.Т.Е.“ от м. февруари 2017
до м.юни 2019г. В началото дружеството се казвало „Л.С.Б.“. Свидетелката
започнала работа там след запознаването й с Е.М. и Г. Г., които имали нужда
от помощта й за проект. Познава ответника, който бил неин началник в
периода 2014-2016г. в студиото за визуални ефекти в Киноцентър „Бояна“.
Именно тя го е препоръчала на М. и Г., когато те й споделили идеята си да
създадат студио за визуални ефекти, което да конкурира това в Бояна.
Впоследствие разбрала, че ответникът се е съгласил да оглави новото
начинание. Свидетелката е изпълнявала функциите на заместник на г-н М.,
същевременно и продуцент. В началото получавала заплата, после имало един
период на финансови проблеми, когато получавала само минимална заплата.
Знае, че по това време ответникът е получава възнаграждение малко над 8 000
лева нето. Не знае дали има подписан договор за това, но през август-
септември 2017г. по време на огледи за офиси ответникът бил радостен и се
похвалил, че се е разбрал с Г. и М. за доста висока заплата, надвишаваща
досегашното му възнаграждение в киноцентъра. Около месец по-късно,
ответникът се върнал в офиса и показал на свидетелката договора си за
управление, като й направило впечатление, че е упоменато, че г-н М. трябва
да подпише сам със себе си. Казала му, че това не е редно и да се посъветва с
адвокат. След освобождаването на М. като управител, г-н Г. й обяснил, че е
имало уговорка за гарантиране на заплата на управителя от малко над 8 000
лв. за първите осем месеца, след което той е трябвало да започне сам да
изкарва парите, чрез намиране на проекти и клиенти.
Заявява, че лично е изготвяла таблици с информация кой колко
получава в дружеството и е изпращала същите на външна счетоводна къща и
на един от счетоводителите на „Д.Т.Ф.“. Продължила да изпълнява тези
функции и при новия управител г-н Г. до юни 2019г., когато целият екип на
„Д.Т.Е.“ бил освободен.
Като обсъди показанията на свидетелите поотделно и в съвкупност с
останалите събрани по делото доказателства, съдът намира, че същите следва
да бъдат кретитирани само и единствено касателно фактите, осъществили се в
присъствието на свидетелите, на които те самите са очевидци или събитията,
които са се осъществили с тяхно участие. По отношение на останалите
многобройни изнесени факти, станали известни на свидетелите чрез трети
лица, разказани им, вкл. и от ответника или касателно факти, за които
показанията са некатегорични или изразяват мнение на свидетеля,
показанията следва да бъдат оценени като неинформативни и недостоверни,
6
поради което съдът не следва да ги кредитира.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна
страна следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове, както следва: с
пр. осн. чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД - главен и чл.86 от ЗЗД –
акцесорен, за сумата от 77 919,63 лв. – недължимо платени от ищцовото
дружество на ответника месечни възнаграждения по нищожен договор за
възлагане на управлението на дружеството от 14.09.2017г., ведно със
законната лихва от датата на исковата молба, както и сумата от 22 749,84 лв. –
законна лихва за забава върху главницата за периода от датата на поканата за
връщане – 21.09.2018г. до датата на исковата молба; иск по чл.145 от ТЗ за
заплащане на обезщетение за причинените на дружеството – ищец вреди от
сключването на посочения нищожен договор, изразяващи се в платените във
връзка със същия общо 17 291,86 лева – вноски за ДОО, здравно осигуряване
и ДОД.
По допустимостта на исковете:
Съдът намира възраженията на ответника за недопустимост на
предявените искове за неоснователни.
На първо място – ответникът твърди, че са взети решения на
едноличния собственик на капитала на „Д.Т.Е.“ ЕООД за освобождаване на
управителя от отговорност, които представляват признание, че действията на
управителя на дружеството са били осъществени при полагане на дължимата
грижа и процесуална пречка за ангажиране отговорността на дружеството за
евентуално причинените му вреди.
Трайна и непротиворечива е съдебната практика, съгласно която
решението по чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ на общото събрание на съдружниците в
ООД, респ. на едноличния собственик на капитала за освобождаване от
отговорност на управителя представлява специално основание, предвидено в
ТЗ, за освобождаване от имуществена отговорност на управителя за
причинени на дружеството вреди по чл. 145 ТЗ. Като допълнително
настъпващ правопогасяващ отговорността на управителя факт решението за
освобождаване от отговорност е от значение за основателността на иска по
чл. 145 ТЗ. То няма отношение към допустимостта на исковете на
дружеството за реализиране на отговорността на управителя по чл. 145 ТЗ и
за връщане на получено без основание от управителя по чл. 55, ал. 1, предл. 1
ЗЗД и не представлява процесуална предпоставка за предявяване на тези
искове /в този смисъл напр. Определение №76/12.02.2019г. по ч.т.д.
№2125/2018г. по описа на ВКС, I ТО/.
Ето защо, възраженията на ответника не касаят допустимостта на
производството, а основателността на предявения иск с пр. осн. чл.145 от ТЗ,
поради което и ще бъдат разгледани при произнасянето на съда по
съществото на спора.
От друга страна, константна е и съдебната практика по въпроса, че
наличието на взето решение по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ, а именно – решение на
общото събрание на съдружниците в ООД, респ. на едноличния собственик на
капитала, за предявяване искове на дружеството срещу управителя
представлява абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на иска по
7
чл. 145 ТЗ както срещу действащ, така и срещу бивш управител / в този
смисъл постановените по чл. 290 ГПК решение № 115/27.11.2012 г. по т. д. №
61/2011 г., ІІ т. о., решение № 129/02.09.2016 г. по т. д. № 1002/2015 г., І т. о.,
решение № 188/20.12.2016 г. по т. д. № 1525/2015 г., ІІ т. о. и решение № 152
от 13. 01. 2017 г. по т. д. № 2795/2015 г. на ВКС, I т. о.
Както беше посочено по-горе, при установяване на фактите по спора,
такова решение е било взето от едноличния собственик на капитала, съгласно
протокол от извънредно общо събрание на съдружниците на „Д.Т.Ф.“ ООД,
проведено на 06.07.2021г., като доказателства за това са представени по
делото. Ето защо, исковете са допустими и следва да бъдат разгледани.
По иска с пр. осн. чл. 55, ал. 1, ал.1, предл. първо от ЗЗД:
В тежест на ищеца е да установи че е предал процесната сума на
ответника, който я е получил, както и липсата на основание за предаването
/нищожността на процесния договор за възлагане на управлението, поне в
частта му касателно уговорката за плащане на възнаграждение/. В тежест на
ответника е да докаже основанието, на което е извършено плащането.
Между страните няма спор, че на посочените в исковата молба дати
ищецът е превел по банков път, а ответникът е получил посочените в
исковата молба суми в общ размер на 77 919,63 лв. Спорно между страните е
дали е налице основание за извършеното плащане – валиден договор за
управление, сключен между страните на 14.09.2017г. с уговорено в него
възнаграждение от 9 000 лв., платими до 8-мо число на всеки месец.
Ищецът поддържа, че договорът е нищожен, тъй като отношенията
между страните са били уредени с договор за възлагане на управлението от
31.08.2017г., в който е предвидено, че управителят не получава
възнаграждение за извършваната по договора дейност и не е вземано решение
по чл.137, ал.1, т.5 от ТЗ от едноличния собственик на капитала за определяне
на възнаграждение на ответника М. в размер на 9 000 лв. месечно, нито е
овластяван управителя да подписва нов договор за управление от името на
дружеството ищец лично със себе си.
Не се твърди и не са ангажирани доказателства по делото от ответника
да е налице взето решение по чл.137, ал.1, т.5 от ТЗ от едноличния собственик
на капитала за определяне на възнаграждение на ответника М. в размер на
9 000 лв. месечно. Той обаче поддържа, че едноличният собственик на
капитала, чрез съдружниците в дружеството „Д.Т.Ф.“ ООД, е осъществявал
непрестанен контрол върху дейността на дружеството – ищец, вземал е
директно управленски решения – напр. за поемане на счетоводството на
ищеца от лице, назначено на трудов договор в „Д.Т.Ф.“ ООД, бил е уведомен
за недостига на средства на дружеството, в това число и за заплащане на
задълженията към управителя. Предвид изложеното, поддържа, че
дължимостта на плащанията не е оспорена от ищеца по реда на чл.293, ал.3 от
ТЗ, а напротив – потвърдена е с конклудентни действия. По същество,
твърдението е за преодоляване на липсата на елемент от фактическия състав
на сключването на договора за възлагане на управление срещу
възнаграждение, а именно – решението на ОС по чл.137, ал.1, т.5 от ТЗ за
определяне на възнаграждение на управителя.
По въпроса относно правния характер на договора за управление е
8
налице постоянна практика на ВКС, формирана с решение №88 от
22.06.2010г. по т. д. №911/2009г. на ВКС, ТК, I т. о., решение №306 от
25.06.2012г. по гр. д. №1387/2011г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение №204 от
28.07.2014г. по гр. д. №983/2014г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение №150 от
29.05.2015г. по гр. д. №5272/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение №222 от
10.05.2019г. по т.д.№2972 на ВКС, ТК, I т.о. В посочените решения се приема,
че правоотношението, което възниква по договор за управление на търговско
дружество не е трудово, а има мандатен характер и се регламентира от
нормите на гражданското и търговското право. Отношенията между
управителя, съответно членовете на съвета на директорите и на управителния
съвет, от една страна и дружеството, от друга, се уреждат с договор за
възлагане на управлението, който следва да е писмен. Този договор е
мандатен – договор за поръчка и съществена негова характеристика е
равнопоставеността на страните по него, поради което лицето, на което е
възложено управлението няма качеството на работник или служител на
дружеството по смисъла на КТ. Възнаграждението, дължимо от дружеството,
е възнаграждение по граждански договор, а не е трудово възнаграждение,
като също е без значение как то е наименовано и как е оформено счетоводно
и какви отчисления и удръжки са правени по него.
Въпреки, че договорът за възлагане на управление се сключва от името
на дружеството чрез лице, оправомощено от общото събрание на
съдружниците или от едноличния собственик на капитала, размерът на
възнаграждението на управителя не може да бъде определен свободно по
съгласие между това лице и управителя при подписване на договора.
Основните елементи на мандатното правоотношение – възлагането на
управлението и дължимото за това възнаграждение, се определят с решението
на общото събрание на съдружниците по чл.137 ал.1 т.5 предл. второ от ТЗ,
съответно правомощията на управителя да управлява и представлява
дружеството произтичат от проведения от общото събрание избор и от
закона. За разлика от решението по чл.137 ал.1 т.7 от ТЗ на ОС, липсата на
което не засяга действителността на сключената от управителя
разпоредителна сделка, решението по чл.137 ал.1 т.5 от ТЗ урежда
вътрешните отношения между управителя и дружеството и водещ е
принципът на подчиненост на управителя на решенията на ОС. Затова и при
липсата на такова решение правоотношение между дружеството и управителя
не може да възникне.
Съгласно чл.137 ал.1 т.5 предл. второ от ТЗ изрично решение е
необходимо и по отношение на размера на неговото възнаграждение. В
договора за възлагане на управлението правата на управителя само се
конкретизират, като в него следва да се отрази размерът на месечното
възнаграждение, определен от общото събрание, начина на плащането му,
както и други права и задължения, които страните са поели по силата на
постигнатото между тях съгласие – размер и начина на ползването на
отпуски, различни обезщетения и други. В този смисъл е и постановеното по
реда на чл.290 от ГПК решение №150 от 29.05.2015г. по гр. д. №5272/2014г.
на ВКС, ГК, IV г.о., в което се приема, че с договора за управление може да
бъдат уредени отношенията, но без да се засяга установеното от закона
съдържание на договора, нито решенията на общото събрание /например това
9
за определяне на размера на възнаграждението/. Следователно размерът на
възнаграждението на управителя не може да бъде променен чрез последваща
уговорка, ако не бъде прието съответното решение от компетентния
волеобразуващ орган.
Като споделя изцяло посочената съдебна практика, съдът приема, че
процесният договор за възлагане на управление от 14.09.2017г. е
недействителен – нищожен поради противоречие със закона – чл.26, ал.1,
предл. първо от ЗЗД, в частта си, в която е уговорено процесното
възнаграждение, поради липсата на един от задължителните елементи от
фактическия състав за сключването му, а именно – решение на Общото
събрание на съдружниците за определяне размера на възнаграждението на
управителя. Всички плащания, извършени от ищеца към ответника на
основание посочената клауза, са извършени без основание.
По въпроса относно възможността да бъде преодоляна тази непълнота
на фактическия състав с конклудентни действия, съдът намира, че такава
възможност не съществува. Текстът на закона, на който се позовава ответника
– чл.293, ал.3 от ТЗ е изцяло неприложим в настоящия случай, т.к. той касае
преодоляването липсата на форма, а не преодоляването на липсата на
волеизявление въобще. В цитираната от съда по-горе съдебна практика е
възприето становището, което изцяло се споделя от настоящия съдебен
състав, че размерът на възнаграждението на управителя не може да бъде
изменян /а следователно и изначално установяван/ с конклудентни действия.
Забраната на чл.293 ал.3 от ТЗ страната да се позовава на нищожност поради
липса на форма, ако от поведението й може да се заключи, че не е оспорвала
действителността на изявлението, намира приложение към сключваните от
търговеца сделки. Решенията на общото събрание на дружеството като
волеобразуващ орган, винаги следва да са недвусмислено изрично изразени
поради въведения с нормите на ТЗ ред за формирането им, като с оглед на
правната сигурност не подлежат на извеждане чрез тълкуване. Поради това
липсата на прието решение на общото събрание на дружеството относно
размера на възнаграждението на управителя не подлежи на саниране чрез
приложението на разпоредбите на чл.293, ал.3 от ТЗ и чл.301 от ТЗ.
Ето защо, платените от ищцовото дружество суми на ответника, въз
основа на нищожната клауза за уговаряне на възнаграждение на управителя,
сключена при липса на решение на ОС в този смисъл, подлежат на връщане
на осн. чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД. Искът е основателен за целия
предявен размер.
По възражението за изтекла в полза на ответника погасителна давност:
При този изход на спора, съдът дължи произнасяне по своевременно
наведеното от ответника възражение за погасяване на вземането на ищеца за
връщане на платените суми по давност. Ответникът твърди, че вземанията са
погасени с кратката тригодишна давност на две основания – на първо място,
като периодични вземания по чл.111, буква „в“ от ЗЗД и на второ място, при
условията на евентуалност – като вземания за възнаграждения за труд.
Възражението на ответника е неоснователно и по двата текста на
закона. Това е така, защото вземането на ищеца, произтичащо от плащането
въз основа на нищожен договор, по своята правна същност е вземане,
10
произтичащо от фактически състав на неоснователно обогатяване и като
такова то се погасява с изтичането на петгодишна давност по чл.110 ЗЗД, а не
с кратката тригодишна давност, посочена от ответника. Никой от двата
посочени от него текста не е приложим към вземането на ищеца, което нито е
за периодично плащане, нито произтича от трудов договор или друг източник
на облигация, по силата на който би се дължало възнаграждение за труд.
Вземането на ищеца има извъндоговорен характер.
Според чл.114 от ЗЗД давността тече от дена, в който вземането е
станало изискуемо. Съгласно задължителните постановки на т.7 от ППВС №
1 от 1979 г. при първия фактически състав на чл.55, ал.1 ЗЗД основанието не е
налице още при самото извършване на престацията и затова давностният срок
започва да тече от деня на получаването й. Най-старото плащане на
възнаграждение на управителя, извършено от ищеца без основание, е от
04.10.2017г. Исковата молба е предявена 06.08.2021г. – далеч преди
изтичането на петгодишния давностен срок. Ето защо, възражението е
неоснователно.
По акцесорния иск с пр.осн чл.86 от ЗЗД:
Утвърдена е съдебната практика, съгласно която лихви за забава върху
вземане, произтичащо от фактическия състав на неоснователното обогатяване
по чл.55, ал.1, предл. първо могат да се търсят след настъпване на
предпоставките за изпадане на длъжника в забава. Това предполага
изискуемост на задължението на неоснователно обогатилото се лице и
връчване на покана от кредитора, от когато се дължи и лихва съгласно чл.86,
ал.1 ЗЗД. Покана, по смисъла на чл.84, ал.2 ЗЗД е необходима, тъй като при
вземане за връщане на получено без основание няма определен ден за
изпълнение на задължението на обогатилия се, а от друга страна
изискуемостта на задължението не е достатъчна, за да постави длъжника в
забава.
Ето защо, на ищеца е указано с доклада по делото, че следва да докаже
освен главното вземане, и поставянето на ответника в забава.
Съдът намира, че по делото са ангажирани достатъчно доказателства за
получаване на покана за възстановяване на недължимо платените суми от
ответника. Ищецът е представил по делото обратна разписка на куриерска
фирма „Спиди“ АД, от която се установява, че на 21.09.2018г. пратка със
съдържание „документи“ е била връчена на посочената дата на Н. М.а. За
изпращането на поканата насочват и показанията на свидетелите М. и С..
Ответникът е направил общо възражение, че не е получава подобна
покана нито на тази дата, нито в който и да било момент преди или след това.
Не е твърдял и не е ангажирал доказателства обаче посоченото лице Н. М.а да
не е пълнолетно лице от домашните му по см. на чл.46, ал.2 от ГПК, не е
оспорил подписа й, нито е твърдял, че на посочената дата съпругата му е
получила пратка от ищеца с друго съдържание.
Ето защо, съдът намира, че ищецът е провел необходимото доказване на
факта, че поканата е била редовно връчена на ответника, което налага извод
за поставянето му в забава на посочената дата. Ето защо акцесорният иск за
мораторна лихва върху главницата от 77 919,63 лв. за периода от 21.09.2018г.
до датата на исковата молба – 06.08.2021г. е доказан по основание. Размерът
11
на законната лихва за посочения период се установява от заключението на
ССчЕ и възлиза на сумата от 22 750,02 лв. Ето защо, предявеният иск за
сумата от 22 749,84 лв. е основателен за целия предявен размер и следва да
бъде уважен.
По иска с пр. осн. чл.145 от ТЗ:
Основателността на предявения иска предполага пълно и главно
доказване от страна на ищеца на всички елементи от фактически състав, при
който възниква отговорността на управителя по чл. 145 ТЗ, а именно: виновно
и противоправно неизпълнение на задълженията на управителя по
осъществяване на управлението на търговското дружество; настъпване на
вреди за дружеството; наличие на пряка причинна връзка между
неизпълнението и претърпените вреди.
По делото не е спорно, че ответникът е бил вписан за управител на
ищцовото дружество в периода на плащането на процесните суми – октомври
2017 – август 2018г. В това си качество ответникът е имал задължения за
извършване на действия по управление на дейността на ищцовото дружество,
съответно носене на отговорност по чл. 145 ТЗ при тяхното неизпълнение. По
презумпция, дейността на управителя следва добросъвестно да бъде насочена
към управление и организиране на дейността на дружеството по начин, който
да доведе до реализиране на печалби и увеличаване имуществото на
търговеца.
Предявеният иск с правно основание чл. 145 ТЗ е за заплащане на
сумата в размер от 17 291,86 лв. - парично обезщетение за причинени
имуществени вреди под формата на заплатен от ищеца данък и
задължителните вноски за здравно и обществено осигуряване върху
неправомерно изплатените възнаграждения на ответника в качеството му на
бивш управител.
Както беше установено от съда по-горе, ищцовото дружество не е било
носител на задължение за възнаграждение по договора за възлагане на
управление, доколкото няма решение по чл.137 ал.1 т.5 от ТЗ, вследствие на
което клаузата за уговорено възнаграждение за дейността е нищожна. При
липса на задължение за начисляване и изплащане на възнаграждение, липсва
основание и за направения от дружеството разход за покриване на данък
върху доходите на физическото лице и съответните осигуровки. Допускайки
извършването на посочения разход за сметка на ищцовото дружество,
ответникът е допуснал нарушение на задълженията си като управител за
добросъвестно управление и организация на дружествените работи, като е
засегнал имуществените интереси на дружеството чрез извършването на
неоправдания разход.
Това е довело до настъпването на имуществена вреда за управляваното
дружеството, която възлиза на сумата, неправомерно заплатена в полза на
бюджета за данъци и осигуровки върху неправомерно заплатените
възнаграждения на управителя. Конкретният размер се установява от
заключението на вещо лице по допусната ССчЕ и възлиза на сбора от
платените осигуровки – 8 398 лв., платения данък – 8681.35 и еднократна
12
удръжка от 212,51 лв. или общо 17 291,86 лв.
При този извод съдът следва да се произнесе по направеното от
ответника възражение за погасяване на отговорността му като управител,
поради взето решение на едноличния собственик на капитала на „Д.Т.Е.“
ЕООД за освобождаване на управителя от отговорност.
Ищецът оспорва този факт. В писмено становище по делото от
11.01.2022г., без да оспорва вземането на посочените решения и тяхната
валидност, поддържа, че след установяване на системните нарушения на
ответника през август 2018г., едноличният собственик на капитала с протокол
от извънредно събрание на съдружниците на „Д.Т.Ф.“ ООД от 17.08.2018г. е
взел решение да освободи ответника като управител, без да го освобождава от
отговорност за целия период на управлението му. С това на практика е
преразгледано решението от 15.05.2018г. за освобождаване на управителя от
отговорност за дейността му през 2017г. Що се касае до решението от
30.05.2019г. – то се отнася до освобождаването от отговорност на управителя,
който е вписан след ответника М..
При така изложеното от фактическа страна, съдът съобразява следното:
В решение № 115/27.11.2012 г. по т. д. № 61/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., в
което се приема, че решението на общото събрание на съдружниците за
предявяване на иск по чл. 145 ТЗ срещу управител на търговско дружество,
който е освободен към момента на подаване на исковата молба, е абсолютна
процесуална предпоставка за търсене имуществената отговорност на
управителя, е разяснено, че законът е възложил на върховния орган на
дружеството правото и задължението на едновластна преценка дали да търси
или не имуществените последици от договорното и органно неизпълнение на
задълженията на неговия управител /в т. ч. и бивш/; в изключителна
компетентност на общото събрание е предоставена възможността за
опрощаване отговорността на управителя с вземане на решение по чл. 137, ал.
1, т. 5 ТЗ, дори когато фактическият състав на деянието е осъществен, каквато
компетентност е и вземането на решение по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ,
неподлежаща на прехвърляне.
В цитираното по-горе Определение №76/ 12.02.2019 г. по ч. т. д. №
2125 по описа за 2018 г. на ВКС, ТК, I т.о. е посочено, че съобразно с
дадените разрешения от ВКС, решението по чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ на общото
събрание на съдружниците в ООД, респ. на едноличния собственик на
капитала за освобождаване на управителя от отговорност, взето в
упражняване на изключителната и непрехвърлима компетентност по
цитираната норма, има погасителен ефект по отношение на специалната
имуществена отговорност на управителя за причинени на дружеството вреди
по чл. 145 ТЗ и се доближава до опрощаването като способ за погасяване на
задълженията.
Решението за освобождаване от отговорност на управителя трябва да е
изрично и да следва периода, за който се отнася. Поначало освобождаването
13
от отговорност е за вредите, които са настъпили за дружеството от
поведението на управителя, което е известно за дружеството. То засяга само
отношенията между управителя и дружеството и няма действие по отношение
на трети лица. Освобождаването от отговорност може да бъде пълно или
частично.
С оглед изложеното, решението по чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ на общото
събрание на съдружниците в ООД, респ. на едноличния собственик на
капитала за освобождаване от отговорност на управителя представлява
специално основание, предвидено в ТЗ, за освобождаване от имуществена
отговорност на управителя за причинени на дружеството вреди по чл. 145 ТЗ.
Като допълнително настъпващ правопогасяващ отговорността на управителя
факт, решението за освобождаване от отговорност е от значение за
основателността на иска по чл. 145 ТЗ.
Тези последици на решението за освобождаване на управителя
от отговорност обаче настъпват само по отношение на тези негови действия,
които са били известни на дружеството към момента на приемане на
решението. Такива са действията, които още към момента на тяхното
извършване са били надлежно отразени в счетоводството на дружеството,
както и в останалите водени от него дружествени книги и като такива са
станали известни на съдружниците в него, които участват при вземане на
решенията от върховния орган на търговското дружество. Волеизявлението
на общото събрание по чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ не обхваща вредите, настъпили
от такова поведение на управителя, което не е било отразено надлежно по
начин, който да го направи достояние на персоналния субстрат, образуващ
върховния орган на дружеството, за да може той обосновано да формира воля
за освобождаване на управителя от отговорност. С оглед на това и ако
определено деяние на управителя е осъществено в периода, посочен в
решението на общото събрание по чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ, но към момента на
неговото приемане вредата от него не е настъпила или нейното настъпване не
е било известно на членовете на върховния орган на дружеството, то това
решение няма погасителен ефект по отношение на отговорността на
управителя по чл. 145 ТЗ за обезщетяване на вредите, причинени от това
деяние. Такъв ефект би имало само решение на върховния орган, което е
прието след като конкретните действия на управителя и настъпилата в
резултат на тях вреда са известни на членовете на дружеството съответно на
едноличния собственик на капитала в хипотезата на еднолично
ограничено отговорно дружество. В този смисъл е произнасянето на ВКС в
постановената по реда на чл. 290 ГПК практика - решение № 29/23.07.2019 г.,
постановено по т.д. № 1212/2018 г. по описа на ВКС, I т.о. и решение №
150/29.05.2015 г., постановено по гр. д. № 5272/2014 г. по описа на ВКС, IV г.
о.
С оглед изложеното, съдът намира, че доколкото едновременно с
решението от 15.05.2018г. за освобождаване на управителя от отговорност е
взето и решение за одобряване и приемане на годишния финансов отчет на
14
дружеството, а по данни от ССчЕ извършените от дружеството разходи за
възнаграждения, осигуровки и данъци за 2017г. са били отразени в
счетоводството на ищеца, при полагане на дължимата грижа персоналният
субстрат, образуващ съответния орган на едноличния собственик на капитала,
взел решението за освобождаване на управителя от отговорност, е могъл да
узнае за тяхното извършване. Обстоятелството дали той фактически е бил
запознат с действията на управителя, в която посока са ангажираните
доказателства за разменена електронна кореспонденция и събраните гласни
доказателства, съдът намира за ирелевантно, при наличието на надлежно
отразяване на извършените разходи в счетоводството на дружеството и
приетия от едноличния собственик на капитала ГФО за 2017г., при което
релвантните факти са били на разположение на съответните лица.
Така, вземането на решението за освобождаване на управителя от
отговорност за дейността му през 2017г. следва да се приеме за взето при
наличието на информираност за извършените разходи у едноличния
собственик на капитала. Това решение не подлежи на мълчалива отмяна с
вземането три месеца по-късно на последващо решение за неосвобождаване
на управителя от отговорност, доколкото фактите и обстоятелствата за
възникване на същата не са новонастъпили, а са съществували към датата на
вземане на решението за освобождаване от отговорност и са могли да бъдат
узнати от едноличния собственик на капитала /лицата, включени в
управителните му органи/. Следователно, за вредите настъпили през 2017г.
отговорността на ответника следва да се приеме за погасена.
Обратно, предвид наличието на изрично решение за освобождаване на
управителя и неосвобождаването му от отговорност, взето на 15.08.2018г.,
следва да се приеме, че действително взетото по-късно решение по протокол
от 30.05.2019г. за освобождаване на управителя на „Д.Т.Е.“ ЕООД от
отговорност за дейността му през 2018г. касае не дейността на ответника, а на
вписания след него управител на дружеството. Следователно, за вредите
настъпили през 2018г., отговорността на ответника не може да се счита за
погасена въз основа на това решение.
От заключението на ССчЕ се установява, че общият размер на
настъпилите вреди за ищеца, представляващи извършен разход за
неправомерно заплатени в полза на бюджета суми за данъци и осигуровки
върху неправомерно заплатените възнаграждения на управителя, за периода
от назначаването на ответника като управител до края на 2017г. възлиза на
4 994,11 лв. /таблица в отговора по задача №1 на ССчЕ, ред 1,2 и 3, колони
6+9/. За тази сума искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. За
горницата, до пълния предявен размер, тоест за сумата от 12 297, 75 лв. съдът
намира, че искът е основателен и следва да бъде уважен.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски имат и двете страни.
Ищецът претендира заплащането на разноски в размер на 500 лв. за вещо
15
лице, 4 718,45 лв. държавна такса и 4 047,79 лв. адвокатски хонорар.
Ответникът претендира 6 000 лв., платен адвокатски хонорар и 500 лв.
за вещо лице, към които следва да се прибавят още 400 лв. за вещо лице,
заплатени от страната на 19.04.2022г., съгласно изричните указания на съда
от о.с.з., проведено на 07.10.2022г.
Ищецът е заявил възражение за прекомерност на заплатения от
ответника адвокатски хонорар, което съдът намира за основателно, предвид
фактическата и правна сложност на делото, поради което следва да бъде
намалено възнаграждението на ответника за един адвокат до размера на
възнаграждението, заплатено от ищеца, а именно – до сумата 4 047,79 лв.
Така, на осн. чл.78, ал.1 от ГПК, съразмерно с уважената част от
исковете, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноски в
общ размер на 8 873,94 лв.
На осн. чл.78, ал.3 от ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на
ответника, съразмерно с отхвърлената част от исковете, сума в общ размер на
209,47 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Й. Г. М., ЕГН **********, с адрес: гр. София , ул. „*******
ат******* да заплати на „Д.Т.Е.“ ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. *******, следните суми:
77 919,63 лв. по иск с пр. осн. чл.55, ал.1, предл. първо вр. с чл.26, ал.1,
предл. първо от ЗЗД – платена въз основа на нищожна клауза за
заплащане на възнаграждение по договор за управление от 14.09.2017г.,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
исковата молба - 06.08.2022г. до окончателното му изплащане;
22 749,84 лв. по иск с пр. осн. чл.86, ал.1 от ЗЗД – обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху главницата от 77 919,73 лв. за
периода от 21.09.2018г. до 06.08.2021г.
12 297, 75 лв. по иск с пр. осн. чл.145 от ТЗ – обезщетение за
причинените имуществени вреди под формата на заплатени от ищеца
ДДФЛ, здравни и осигурителни вноски върху неправомерно изплатените
възнаграждения на ответника в качеството му на бивш управител на
ищцовото дружество през 2018г., като за сумата от 4 994,11 лв. -
обезщетение за причинените имуществени вреди под формата на
заплатени от ищеца ДДФЛ, здравни и осигурителни вноски върху
неправомерно изплатените възнаграждения на ответника в качеството му
на бивш управител на ищцовото дружество за периода от 14.09.2017г. до
края на 2017г. – ОТХВЪРЛЯ иска;
8 873,94 лв. – разноски по делото;
16
ОСЪЖДА „Д.Т.Е.“ ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ул. ******* да заплати на Й. Г. М., ЕГН **********, с адрес: гр.
София , ул. „******* ат******* сумата от 209,47 лв. – разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред САС в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
17