Р Е Ш Е Н И Е
№ 260069/27.11.2020 г., гр. Провадия
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПРОВАДИЙСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, III състав, гражданско отделение, в
открито съдебно заседание, проведено на двадесет и девети октомври
две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: СОНА ГАРАБЕДЯН
при участието на секретаря И.В., като разгледа
докладваното от съдията гр. д. № 702/2019 г. по описа на РС - Провадия, за да
се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба, уточнена с молба вх. №
7385/05.12.2019 г. и молба вх. № 16/02.01.2020 г. подадена от „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, чрез юрисконсулт Е.Р., против С.Д.И.,
ЕГН **********, с която са предявени обективно кумулативно съединени
установителни искове с правна квалификация чл. 422, ал. 1, вр. с чл.
415, ал.1 от ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл. 11, чл. 33 ЗПК, чл. 86 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД, вр. с чл. 99 ЗЗД.
В исковата молба са изложени
следните обстоятелства, на които се основават претендираните права: На 02.07.2018 г. било подписано
Приложение 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/
от 22.01.2013 г., сключен между „Вива кредит“ ООД и „Агенция за събиране на
вземания“ ООД, по силата на което вземането на „Вива кредит“ ООД, произтичащо
от договор за паричен заем № 5389686/13.10.2017 г. било прехвърлено в
собственост на „Агенция за събиране на вземания“ ООД, ведно с всички привилегии
и обезпечения. Договорът за заем съдържал изрична клауза, която уреждала
правото на кредитора да прехвърли вземането си в полза на трети лица. „Агенция
за събиране на вземания“ АД /сега „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД/, ЕИК
********* се явявало правоприемник на „Агенция за събиране на вземания“ ООД,
ЕИК *********.
„Вива кредит“ ООД е упълномощило „Агенция за
събиране на вземания“ АД /понастоящем „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД/ в
качеството му на цесионер по Договора за прехвърляне на вземания от 22.01.2013
г., от името на цедента и за своя сметка да уведоми длъжниците за извършената
цесия. По реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД до ответника било изпратено писмо за
станалата продажба на вземания, съдържащо Уведомително писмо от страна на „Вива
кредит“ ООД, ведно с покана за доброволно изпълнение от „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД с изх.№ УПЦ-П-ВИВ/5389686 от 09.07.2018 г., чрез Български пощи с
известие за доставяне на посочения в договора за кредит постоянен адрес на
длъжника. Писмото било върнато в цялост. На 08.05.2019 г. ищцовото дружество
изпратило повторно писмо до длъжника, съдържащо уведомително писмо от страна на
„Вива кредит“ ООД, ведно с покана за доброволно изпълнение от „Агенция за
събиране на вземания" ЕАД с изх.№ УПЦ-С- ВИВ/5389686 чрез куриер. Към
датата на подаване на исковата молба, обратна разписка не била върната.
Към искова молба ищецът представя и моли да бъде
прието копие от уведомлението за извършената цесия от страна на „Вива кредит”
ООД, чрез „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ведно с покана за добрволно
изпълнение с изх.№ УПЦ-С-ВИВ/ № УПЦ-С-ВИВ/5389686 от 08.05.2019 г., което да се
връчи на ответника ведно с исковата молба и приложенията към нея, в случай че
последният оспори действията във връзка с уведомяването му за станалата
продажба на вземания.
На 13.10.2017 г. между „Вива кредит" ООД, като
заемодател и С.Д.И. като Заемател бил сключен договор за паричен заем
„Вивакредит план" № 5389686, при спазване разпоредбите на Закона за
потребителския кредит. Предвид разпоредбите на договора, страните са се
съгласили, че сключват договора на основание предложение за сключване на
договор, направено от заемателя. Съгласно сключения договор заемодателят се е
задължил да предаде в собственост на заемателя заемна сума в размер на 600.00
лева, а заемателят се е задължил да върне същата на заемодателя, ведно с
договорната лихва, която е в размер на 105.15 лева, на 9 равни месечни
погасителни вноски, в размер на 78.35 лева всяка, като падежът на първата
погасителна вноска е 12.11.2017 г., а падежът на последната погасителна вноска
е 10.07.2018 г. Така, страните договорили общ размер на плащанията - 705.15
лева. С подписването на договора за заем, заемателят
удостоверил, че е получил от заемодателя изцяло заемната сума, като договорът
имал силата на разписка за предадената, съответно получена заемна сума.
На основание сключения договор за
заем и тарифа на „Вива кредит" ООД, относима към договори за паричен заем,
при забава на плащането на погасителна вноска по договор за предоставяне на
паричен заем на четвъртия и осемнадесетия ден забава заемателят дължал на кредитора
заплащането на 10.00 лева, а на единадесетия и двадесет и петия ден забава заемателят
дължал на кредитора заплащането на 15.00 лева, като максималният размер на
начислените разходи не можело да превишава 75.00 лева за заемни суми в размер
на 300.00 лева, 125.00 лева за заемни суми в размер на 400.00 лева и 175.00 лева
за заемни суми от 500.00 лева до 1 500.00 лева. Сумите се начислявали, за
да покрият направените разходи от страна на заемодателя за провеждане на
телефонни разговори, изпращане на писмени покани и електронни съобщения за
събирането на просрочените вземания. На това основание на длъжника била
начислена такса разходи за събиране на просрочени вземания в размер на 175.00 лева.
Също така страните договорили, че при забава на плащането на която и да е
погасителна вноска, включваща главница и договорна лихва по заема, с повече от
57 календарни дни, на петдесет и осмия ден забава заемателят дължи на заемодателя
заплащането на еднократна сума в размер на 70.00 лева, представляваща
направените разходи за събиране на просрочените вземания, включващи ангажиране
дейността на лице/служител, което осъществява и администрира дейността по
събиране на вземането. На това основание на длъжника била начислена такса
разходи за дейност на служител в размер на 70.00 лева.
Съгласно клаузите на договора, заемателят
се задължил в 3-дневен срок от подписване на договора за заем да предостави на заемодателя
обезпечение на задълженията му по договора, а именно - поръчител физическо
лице, което да представи на заемателя бележка от работодателя си, издадена не
по-рано от 3 дни от деня на представяне и да отговаря на следните изисквания: да
е навършило 21 годишна възраст; да работи на безсрочен трудов договор; да има
минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен
доход в размер на 1000.00 лева; през последните 5 години да няма кредитна
история в ЦКР или да има кредитна история със статус не по-лош от 401
„Редовен“; да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен
договор за паричен заем в качеството си на заемател или валидна банкова
гаранция, която е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото
задължение на заемателя по договора, която да е валидна за целия срок на
договора за заем. Предвид обстоятелството, че заемателят не е представил на заемодателя
нито едно от договорените обезпечения, съгласно уговореното от страните, на
същия била начислена неустойка за неизпълнение в размер на 283.50 лева, която
страните са постигнали споразумение да бъде разсрочена на 9 равни вноски, всяка
в размер на 31.50 лева, дължими на падежните дати на погасителните вноски по
договора за заем.
Подписвайки договора за кредит, заемателят
заявил, че преди подписване на договора е избрал доброволно да се ползва от
допълнителна услуга по експресно разглеждане на документите за одобрение на
паричния заем, предоставяна от кредитора, което обстоятелство било декларирано
от заемателя в попълненото от него ППЗ или форма за онлайн кандидатстване или
чрез средство за комуникация от разстояние. За извършената от кредитора
допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем, заемателят
дължал такса в размер на 283.50 лева, за която страните постигнали споразумение
да бъде разсрочена на 9 равни вноски, всяка в размер на 31.50 лева, включени в
размера на всяка погасителната вноска и дължими на падежните дати на
погасителните вноски. Така, погасителната вноска, която следвало да заплати заемателят
била в размер на 141.35 лева, която включвала вноската по кредита, вноската по
неустойката и вноска по таксата за експресно разглеждане на искането за
отпускане на кредит.
Подписвайки договора, страните
постигнали съгласие, че при забава за плащане на някоя от погасителните вноски,
уговорени в договора, заемателят дължи законна лихва за забава за всеки ден
забава. На длъжника била начислена лихва за забава за периода от 02.07.2018 г.
до датата на подаване на заявлението в съда. Общият размер на начислената лихва
бил 36.73 лева, който бил съвкупност от лихвите за забава, изчислени за всяка
отделна падежирала, неплатена погасителна вноска.
Въпреки отправените покани за
доброволно изпълнение и разсрочване на задължението му, длъжникът не бил
заплатил изцяло дължимия паричен заем към дружеството. Сумата, която била
платена до момента, била в размер на 142.00 лева, с която били погасени, както
следва: такса за експресно разглеждане на искане за отпускане на кредит – 31.50
лева, неустойка – 32.15 лева, договорна лихва – 20.14 лева, главница - 58.21лева.
Предвид изложеното претендираните вземания на
ищеца по договор за паричен
заем „Вивакредит план“ № 5389686 са както следва: сума в общ размер на 1411.88 лева, от
която: главница – 541.79 лева, договорна лихва – 85.01 лева, неустойка – 251.35
лева, такса за експресно разглеждане на искане за отпускане на кредит – 252.00
лева, такса разходи за събиране на просрочени вземания – 175.00 лева, такса
разходи за дейност на служител – 70.00 лева, както и лихва за забава 36.73 лева.
С оглед на това за “Агенция за
събиране на вземания” ЕАД възникнал правен интерес от подаване на заявление за
издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК срещу длъжника.
Съдът е уважил претенцията им и по образуваното ч.г.д. № 372/2019 г. по описа
на PC – Провадия била издадена заповед за изпълнение. Длъжникът не бил намерен на
установените в заповедното производство адреси, заповедта за изпълнение била
връчена по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК, което обуславяло правния интерес на
ищеца от подаването на настоящата искова молба.
Моли да бъде признато за установено по отношение на длъжника С.Д.И., че
същата дължи на “Агенция за събиране на вземания“ ЕАД сумите както следва:
-
541.79 лв. - представляваща
неизплатена главница по Договор за паричен заем “Вива кредит План“ №
5389686/13.10.2017 г.;
-
85.01 лв. - представляваща
договорна лихва за периода от 12.12.2017 г. (падеж на първа неплатена вноска)
до 10.07.2018 г. (падеж на последната вноска);
-
252.00 лв. - представляваща такса за експресно
разглеждане на искане за отпускане на кредит за периода
от 12.12.2017 г. до 10.07.2018 г. /падеж на
последна вноска/;
-
175.00 лв. - представляваща
такса разходи за събиране на просрочени вземания;
-
70.00 лв. -
представляваща такса разходи за дейност на служител;
-
251.35 лв. - представляваща
неустойка по договора за кредит за периода от 12.12.2017 г. до 10.07.2018 г.
/падеж на последна вноска/;
-
36.73 лв. - представляваща лихва за забава
за периода от 02.07.2018 г. до датата на подаване на заявлението в съда, както
и законна лихва
за забава върху главницата от датата на входиране на заявлението
до окончателното изплащане на задължението. Претендира разноски в
заповедното и настоящото производство. Прави евентуално възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответника, като моли съда да го
редуцира до законоустановения минимален размер.
С влязло в сила определение №
37/08.01.2020 г., постановено по ч.г.д. № 372/2019 г. на РС – Провадия по реда
на чл. 247 от ГПК, е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в
издадената по същото дело заповед за изпълнение № 260/07.03.2019 г., като в
същата вместо лихва за забава – 36.73 лева за периода от 02.07.2018 г. до
05.03.2018 г., бъде изписано - лихва за забава – 36.73 лева за периода от
02.07.2018 г. до 05.03.2019 г.
В
съдебно заседание ищецът не изпраща представител. С писмени молби вх. №
260315/14.09.2020 г. и вх. № 260521/01.10.2020 г. поддържа иска и моли за неговото
уважаване (л. 88 и л. 102). Оспорва изцяло писмения отговор на ответника, като
излага подробни съображения. Представя списък на разноските в заповедното и
настоящото производство.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, чрез назначения
от съда особен представител.
Изразява становище за допустимост на предявените искове, но счита същите за
неоснователни, поради което ги оспорва изцяло по основание и по размер, като
моли исковете да бъдат отхвърлени по следните съображения:
Твърди, че договорът за паричен заем от
13.10.2017 г. е нищожен, като сключен в нарушение на добрите нрави и в
противоречие на закона, предвид прекомерно високия размер на договорената лихва
и годишния процент на разходите, както и предвиденото обезщетение, както и че поради
неспазване на изискванията на чл. 10, чл. 11 и чл. 12 от ЗПК, договорът е
недействителен. Същият е нищожен при условията на чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11,
ал. 1, т. 7-12 и т. 20 от ЗПК и при условията на чл. 21, ал. 1 и ал.2, вр. чл. 32,
ал. 4 от ЗПК, поради което не е породил правно действие между страните, респ.
не ги обвързва валидно. Клаузата за уговорената лихва и ГПР е нищожна на основание
чл. 19, ал. 4 от ЗПК и поради противоречие с добрите нрави.
Оспорва, твърдението на ищеца, че ответникът С.Д.И. е
получила процесната сума по договора в размер на 600 лева.
Твърди, че предвид неизвършеното уведомяване,
договорът за цесия не е породил действие по отношение на ответника, на
основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД.
Твърди също, че са налице нищожни клаузи на договора
за предоставяне на паричен заем, с оглед неравноправността им на основание чл.
146 във връзка с чл. 143, т. 5 от Закона за защита на потребителите,
заобикалящи изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и сключени в нарушение на
добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.1 от ЗЗД.
Излага, че уговорката в чл. 4 от договора е нищожна,
тъй като не е индивидуално договорена, а представлява типова клауза, върху
която потребителят /длъжникът/ не е могъл да влияе. Тази клауза задължавала
потребителя да заплати необосновано висока неустойка в размер на 283.50 лв.,
която представлявала 50% от заемна сума. Едновременно с това посочената
клаузата заобикаляла изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а именно, че годишният
процент на разходите /ГПР/ не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължение, като на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, такива клаузи в договора се считали за нищожни. Предвидената неустойка, от
една страна, била прекомерна и противоречала на обезщетителната функция. От
друга страна, тя била санкционна доколкото се дължала при неизпълнение на
договорно задължение, но същата, в случая, не зависела от вредите от това
неизпълнение и по никакъв начин не кореспондирала с последиците от неизпълнението.
Тоест, така уговорена, тя е загубила обезщетителната си и санкционна функция и
създавала предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
заемополучателя. Предвидена била единствено, за да се кумулира към
погасителните вноски, като по този начин се отклонявала от обезщетителната и
обезпечителната си функция и водела до скрито оскъпяване на кредита. Посоченият
размер на разходите по кредита за потребителя от 49,39 % /чл. 2, т. 8 от
Договора/, нараствал допълнително с размера на неустойката по чл. 4 от
договора. Включена по този начин в погасителните вноски, неустойката по
същество била добавък към възнаградителната лихва на търговеца - заемодател и
го обогатявала неоснователно, доколкото именно лихвата би се явила цената на
услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на
заемодателя. Изискването, установено в чл. 4 от договора за предоставяне на
паричен заем, касаещо обезпечение на задължението с поемане на поръчителство от
физическо лице /при прекалено завишени изисквания за него/ или на банкова
гаранция в размера на кредит, противоречало на принципа на добросъвестността и
целяло да създаде предпоставка за начисляване на неустойката и да осигури още
един сигурен източник на доход за икономически по-силната страна, като по този
начин се заобикалял чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Въведените в договора изисквания за
вида обезпечение и срока за представянето му създавал значителни затруднения
при изпълнението му до степен то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето
на обезпечение не водело до претърпяването на вреди за кредитора, който би
следвало да прецени възможностите на заемополучателя да предостави обезпечение
и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед
на индивидуалното договаряне на договорните условия. Начинът, по който била
уговорена неустоечната клауза създавал единствено предпоставки за начисляването
на тази неустойка, което като резултат било несъвместимо с добрите нрави и
насочвало към извод, че неустойката излиза извън присъщите ѝ по закон
функции, тъй като още към момента на уговарянето ѝ създавала предпоставки
за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемателя. Позовава се
на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, съгласно който неравноправна клауза в договор, сключен
с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискванията за добросъвестност и водела до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като
задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка. Законът в нормата на чл. 146, aл. 1 от ЗЗП, обявявал неравноправните клаузи за нищожни, освен ако са
уговорени индивидуално, а не са такива дефинираните в чл. 146, ал. 2 от ЗЗП -
клаузи, изготвени предварително, при които потребителят не е имал възможност да
влияе върху съдържанието им.
Съгласно § 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя" са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове, разходи, пряко свързани с договора
за потребителски кредит и които потребителят следва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В този смисъл,
макар предвидена като неустойка, сумата по чл. 4, ал. 2,
представлявала предварително отчетена в падежните вноски сума, която не е била известна
на потребителя и не му е разяснена. Според ответника тази сума е в противоречие
с обявеното в чл. 2 от договора и в предложението за сключване на договора. В
чл. 2, т. 7 от договора изрично бил предвиден общият размер на плащанията,
които не включвали посочените суми. Съгласно т. 2 от ДР на ЗПК „обща сума,
дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита от 600 лв. и
общите разходи по кредита за потребителя, а „общия размер на кредита" е
максималния размер или общата сума, предоставяна по кредита. В този смисъл,
ответникът счита, че посочената в чл. 2, т. 7 от договора обща сума е
подвеждаща за длъжника и той не е могъл да прецени действителния размер на
задължението си и последиците от забавата си.
Твърди, че клаузата на чл. 4, от Договора за
предоставяне на паричен заем противоречи на добрите нрави, като обективира
директна уговорка - във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на кредитора и длъжника /потребител/, като задължава последния при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка.
Визираната разпоредба била и в пряко противоречие и с добрите нрави, поради
което се явявала нищожна и на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
Твърди също, че преди да бъде сключен договорът, на
ответника не е била предоставена своевременно информация за сравняване на
различните предложения и за вземане на информирано решение за сключване на
договора на основание чл. 5, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК. Оспорва, че ответникът е
получил стандартен европейски формуляр с тази информация съгласно приложение 2
от ЗПК. Представеното по делото предложение за сключване на договор било
направено в деня на сключения договор /13.10.2017 г./. В това предложение не били
разяснени отнапред клаузите във връзка с крайните задължения по договора, така
както изисква чл. 143, т. 9 от ЗЗП. Видно от съдържанието на Договора за
предоставяне на паричен заем било, че същият е изготвен въз основа на типизиран
модел и стандартен европейски формуляр, с който уж заемателят е бил запознат. Навежда,
че в разпоредбата на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП са посочени критериите, според които
клаузи от договора не били индивидуално уговорени. Това са тези клаузи, които
са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност
да влияе върху съдържанието им. Договорът за предоставяне на паричен заем, в
чл. 2 препраща към Стандартния европейски формуляр, който уж е бил предоставен
предварително и в който били уговорени индивидуалните условия по бъдещия
паричен заем. Ето защо, се твърди, че както по отношение на съгласието с общите
условия и декларирането на получаването им от потребителя, така и за
европейския формуляр и неговото получаване от длъжника, следва да бъде приложена
нормата на чл. 147а, ал. 5 от ЗЗП.
Оспорва също, че ответникът дължи заплащане на сумата,
съставляваща разходи по събиране на просрочените задължения. По делото нямало
доказателства за направени такива разходи. Позовава се на чл. 10а от ЗПК,
според който кредиторът може да събира от потребителя такси и комисионни за
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но не може да
изисква такси и комисионни, свързани с усвояването и управлението на кредита.
Съгласно ал. З на чл. 10а, кредиторът не може да събира повече от веднъж такса
и/или комисионна за едно и също действие. Видът, размерът и действието, за
което се събират такса или комисионни, трябвало да бъдат ясно и точно
определени в договора. Такива такси не са предвидени в договора. Съобразно
правилото на чл. 33, ал. 1 от ЗПК при забава на потребителя кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата.
Уговорката в договора, че при забава на
погасителна вноска заемателят дължи на заемодателя разходи и такси за
извънсъдебно събиране на просрочените задължения има за цел заобикаляне на
посоченото правило. Доколкото дължимостта на тези такси е обусловена единствено
от настъпила забава в плащанията, с начисляването им на практика се достигало
до начисляване на допълнително обезщетение за забава над допустимия съгласно
чл. 33, ал. 2 от ЗПК размер. В този смисъл посочената уговорка била нищожна
поради противоречие с визираните разпоредби на ЗПК. Сочи, че ищецът не е
ангажирал доказателства за извършване на разходи в тази връзка.
С оглед гореизложеното, моли съдът да отхвърли
предявените искове, като неоснователни и недоказани. Претендира разноски.
В съдебно заседание ответникът, чрез
назначения от съда особен представител, поддържа отговора на исковата молба.
Моли исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 от ГПК, обсъди възраженията, доводите и
исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
По допустимостта:
От приложеното ч. г.
д. № 372/2019 г. по описа на съда се установява, че по заявление на „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД против С.Д.И. е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК № 260/07.03.2019 г., поправена
с влязло в сила определение№ 37/08.01.2020 г.,
като е разпоредено ответникът да заплати сумата 541.79 лева –
главница по Договор за паричен заем № 5389686 от 13.10.2017 г., сключен между „Вива кредит”
ООД и С.Д.И., законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване
на заявлението в съда – 05.03.2019 г., до окончателното изплащане на
задължението, сумата от 85.01 лева, представляваща договорна лихва за периода
от 12.12.2017 г. до 10.07.2018 г., сумата в размер на 252.00 лева,
представляваща такса за експертно разглеждане на искане за отпускане на кредит
за периода от 12.12.2017 г. до 10.07.2018 г., сумата в размер на 175.00 лева,
представляваща такса разходи за събиране на просрочени вземания, сумата в
размер на 70.00 лева, представляваща такса разходи за дейност на служител,
сумата в размер на 251.35 лева, представляваща неустойка за периода от
12.12.2017 г. до 10.07.2018 г., сумата в размер на 36.73 лева, представляваща
лихва за забава за периода от 02.07.2018 г. до 05.03.2019 г., както и 75.00
лева, представляваща сторени в заповедното производство разноски за заплатена
държавна такса в размер на 25.00 лева и юрисконсултско възнаграждение в размер
на 50 лева.
С разпореждане от 11.04.2019 г.
съдът е констатирал, че издадената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК е
връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК, поради което на основание
чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК е дал указание на заявителя в едномесечен срок от
получаване на разпореждането да предяви иск за установяване на вземането си,
като довнесе дължимата държавна такса.
В срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК
ищецът е предявил срещу ответника настоящите искове за установяване на вземанията
му по заповедта. Същите са допустими и подлежат на
разглеждане по същество.
По
легитимацията на ищеца:
Тъй
като въпросът за легитимацията на ищеца е общ по отношение на всички обективно
кумулативно съединени искове, той следва да бъде изследван преди разглеждане на
предпоставките за основателността на всеки един от тях.
Видно от представения по делото Рамков договор
за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 22.01.2013 г., Потвърждение за
сключена цесия и Приложение № 1 към Рамковия договор /л. 17, л. 20, л. 21 и л.
22/ вземанията по процесния договор срещу ответника са цедирани на "Агенция за събиране на
вземания" ЕАД. В Приложение № 1 е индивидуализирано вземането, което се
прехвърля по основание, размер и задължено лице. В Рамковия договор за цесия е
посочено, че Приложение № 1 от договора е неразделна част от него /пар. 2 от договора/.
Неоснователен е доводът на особения представител, че предвид неизвършеното уведомяване, договорът за цесия
не е породил действие по отношение на ответника, на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. Действително, от изричния текст на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД
следва, че поначало легитимиран да съобщи на длъжника за извършената цесия е
цедентът /предходният кредитор/. Това разрешение обаче
намира приложение само в случаите, когато цесионерът не е снабден с нарочно
пълномощно от цедента да извърши от негово име съобщаването на цесията. Трайна
е практиката на ВКС, че ако цесионерът е надлежно упълномощен от цедента, той
може да извърши уведомяването по смисъла на чл. 99, ал. 3 и чл. 99, ал. 4 от ЗЗД
/така решение № 156/30.11.2015 г., постановено по т.д. № 2639/2014
г. на ВКС, II т.о., решение №
137 от 2.06.2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г. на ВКС, III г. о., решение № 114 от 07.09.2016 г. по т. д.
362/2015 г. на ВКС, II т.о. и
др./. На лист 16 от делото е приложено нарочно пълномощно от „Вива кредит” ООД,
с което упълномощава ищеца да извърши уведомяването за извършената цесия на
всички длъжници, чиито задължения са предмет на цесията.
В случая от доказателствата по делото се
установява, че реално
връчване на уведомлението по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, въпреки предприетите затова
действия от ищеца, не е осъществено. Съгласно трайната съдебна практика обаче, за да възникне за цесионера качеството на
кредитор, не е необходимо договорът за цесия да бъде съобщен на длъжника по
цедираното вземане, за да възникне за цесионера качеството на кредитор.
Съобщаването на договора за цесия не е елемент от фактическия му състав, тъй
като вземането преминава върху цесионера по силата на постигнатото съгласие за
прехвърляне на вземането. Прехвърленото
вземане вече е преминало върху цесионера с привилегиите, обезпеченията и
другите му принадлежности и цесионерът има качеството на кредитор по отношение
на цедирания длъжник, като неуведомяването на последния не се отразява на
валидността на договора за цесия. /решение
№ 139/27.04.2008г. по гр.д. № 4025/2008г. на ВКС, ІV г.о., постановено по реда
на чл. 290 от ГПК/. До съобщаването на длъжника той може валидно да изпълни на
предишния кредитор с погасителен ефект, без цесията да може да му бъде
противопоставена. В настоящия случай възражение
за извършено плащане на претендираните вземания от длъжника на първоначалния
кредитор не е направено, няма събрани такива доказателства, поради което дали
длъжникът е бил уведомен за цесията или не е ирелевантно за основателността на
предявените искове.
Ето защо, съдът приема, че ищецът се
легитимира в качеството на цесионер, придобил вземането на третото лице –
кредитор на ответника по процесния договор за паричен заем.
По същество:
За да бъдат уважени така предявените
искове ищецът
следва да установи възникване на вземанията и техния размер, в т.ч. – наличието
на валидно правоотношение по договор за паричен заем № 5389686/13.10.2017 г., сключен между ответника и „Вива кредит“ ООД, при спазване на
законовите изисквания, включително за предоставяне на стандартен европейски
формуляр, и зачитане правата и интересите на потребителя, по който е
предоставена съответната парична сума, която е усвоена и е настъпил падежът за
погасяване на всички вноски; наличието на уговорка за връщане на заема, ведно с договорна лихва, такса за експресно разглеждане
на искане за отпускане на кредит, такса разходи за събиране на просрочени
вземания; такса разходи за дейност на служител, т.е. както по основание, така и по
размер, дължимостта на процесните суми за исковите периоди, както и
правомерността на начисляването им; включително предпоставки за начисляване на
обезщетение за забава, като установи главния дълг и настъпването на падежа за
погасяването му. Следва да докаже и валидна уговорка за дължимост на търсената
неустойка, възникнали предпоставки за начисляването ѝ, размер и период,
за който се претендира; прехвърляне на вземанията в своя полза, както и че
длъжникът е уведомен за цесията от цедента и момента на уведомяване на
длъжника.
Ответникът следва да проведе насрещно
доказване по тези факти, както и да докаже обстоятелства, които изключват,
унищожават или погасяват процесните вземания, както и да установи всички свои
твърдения и възражения в отговора, в т.ч. за наличието на нищожни и
неравноправни клаузи, а при установяване на горните предпоставки от ищеца -
следва да докаже, че е погасил задълженията си в срок.
От представения по делото договор за паричен заем № 5389686 от 13.10.2017 г. /л.
6 - л. 8/ се установява, че между
„Вива кредит“ ООД в качеството на кредитодател и
ответника С.Д.И., като заемател е възникнало заемно правоотношение, по силата
на което кредиторът е предоставил на последната заемна сума в размер на 600
лева, която сума заемателят, съгласно чл. 2, ал. 2 от договора удостоверява, че
е получил с подписването на договора, като договорът има силата на разписка за предадена,
съответно получена сума. Уговорен е между страните фиксиран годишен лихвен
процент по заема 40.29 % и годишен процент на разходите /ГПР/ 49.45 % /чл. 2 ал. 1 т. 8/, като са посочени и
допусканията, при които е определен ГПР. Заемателят се е задължил да върне сумата в срок до
10.07.2018 г. на 9 равни месечни погасителни вноски. В договора е предвидено, че
заемателят се е съгласил да ползва услуга експресно разглеждане на документи за
отпускане на паричен заем, за която услуга дължи такса в общ размер на 283.50
лева, разпределена в месечните погасителни вноски. Така месечната погасителна
вноска е в размер на 109.85 лева и общо дължимата сума по кредита, включваща
главница, възнаградителна лихва и такса експресно разглеждане е в
размер на 988.65 лева. В чл. 4, ал. 1 от Договора е предвидено в 3-дневен
срок от подписването му заемателят да представи на заемодателя едно от следните
обезпечения на задълженията му по договора: поръчител /отговарящ на определени
условия в договора/ или банкова гаранция, която да е валидна 30 дни след падежа
за плащане по договора, като страните са се съгласили, че при неизпълнение на
това задължение заемателят дължи неустойка в размер на 283.50 лева, която се
разсрочва и се заплаща на равни части към всяка месечна погасителна вноска,
като по този начин увеличава както
нейния размер до 141.35 лева, така и общото задължение по договора, което става
в размер на 1272.15 лева /чл. 4, ал. 2 от Договора/.
Видно от представеното по делото
заверено копие от разходен касов ордер № 71 от 13.10.2017 г. /л. 15/ ответникът
С.Д.И. е получила сумата от 600 лева, на основание договора за заем. В
потвърждение на този факт е и извършеното плащане в размер на 142 лева,
съобразно твърденията на ищеца, неоспорени от ответната страна. Предвид реалното получаване на
сумата от ответника, съдът приема, че е сключен договора за заем и последният
се е задължил да върне същия в размер на получената сума, ведно с начислената
възнаградителна лихва. Няма спор, че ответникът не е заплатил вземанията,
претендирани с настоящата искова молба.
„Вива
кредит“ ООД представлява финансова институции по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 3 от
ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Това означава,
че дружеството предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла
на чл. 9, ал. 4 от ЗПК.
След извършен анализът на
съдържанието договора за заем и предвид основната дейност на ищеца, съдът
приема, че той има характер на потребителски, а от своя страна ответникът, като
физическо лице, се явява потребител на основание §13, т. 1 от
Закона за защита на потребителите и чл. 9, ал. 3 от Закона за потребителския
кредит.
По
действителността на процесния договор за заем:
Изхождайки от предмета на сделката - предоставяне на
кредит под формата на заем, както и от страните по нея - юридическо лице, което
е небанкова финансова институция, даваща заем в рамките на своята търговска
дейност, и ответникът - физическо лице, което при сключване на договора действа
извън рамките на своята професионална компететност, то същата има белезите на
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от Закона за
потребителския кредит. Същевременно към него е
приложима и общата императивна закрила срещу неравноправно договаряне, в сила
от 10.06.2006 г. /§ 13 т. 12 от ДР на ЗЗП, вр. чл. 143 и сл. от ЗЗП/, както и
нормите на Европейското общностно право - Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Всеки съд е длъжен да констатира и
отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни норми, които регулират
правния спор. Правовата държава провежда принципа на законността /чл. 4 КРБ/. С
оглед на това чл. 5 от ГПК задава като основен принцип на гражданския процес и
задължава съдът при решаването на делата да осигури точното прилагане на
закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на
императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява
диспозитивното начало в гражданския процес /чл. 6 ГПК/. Съдът следи служебно и
при незаявено основание за нищожност на договора, когато: 1. е
нарушена норма предвидена в закона в обществен интерес и не се изисква събиране
на доказателства; 2. е относимо до формата /външната страна на
представения правопораждащ спорното право документ/; 3. е налице
противоречие с добрите нрави - /така решение
№ 229 от 21.01.2013 г., по т. д. № 1050/2011 год. на ВКС, II т.о., т. 3 от ТР №
1/15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС и др./; 4. е
налице неравноправна клауза /решение по дело № С-472/11 на Съда на
ЕС, решение № 23 от 7.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на ВКС, I т. о., и др./.
Общата потребителска закрила по чл. 146,
ал. 1 от ЗЗП, вр.
чл. 24 от ЗПК, предвижда, че неравноправните клаузи в договори между
потребители и търговци са нищожни, когато липсва индивидуално договаряне,
доколкото въведената като общо правило за всички държави от ЕС система на
защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна
спрямо доставчика /включително и при финансова услуга/, от гледна точка както
на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност. В
конкретния случай, съдът приема, че начинът на договаряне категорично изключва
формиране на волята на страните по всяка една от клаузите на договора, част
от които са и във вреда на потребителя, нарушават значително равновесието между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя и не отговарят
на изискването за добросъвестност /чл. 143 от ЗЗП/. Преди всичко, по делото не
се установи, ответникът да е получил преддоговорна информация от
заемодателя за точните параметри на кредита. В представеното предложение за
сключване на договора не се съдържа информация за ГЛП и ГПР, които ще се
прилагат, както и за клаузите за неустойка и такси. В този смисъл клаузите
на процесния договор по отношение на ГЛП и ГПР са неравноправни, по
силата на чл. 143, т. 10 от ЗЗП, вр. чл. 24 от ЗПК, т.к. налагат
приемането на условия, с които потребителят не е имал възможност да се запознае
преди сключването на договора, в резултат на което той не е бил в състояние да
прецени икономическите последици от сключването на договора, съставляващо още
едно основание за неравноправието им, по силата на чл. 143, т. 19 от ЗЗП, вр.
чл. 24 от ЗПК. Същевременно за ГЛП и ГПР ищецът не доказа да са били
индивидуално уговорени с ответника, за да е приложимо спрямо тях
изключението по чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. При позоваване на неравноправен характер
на договорна клауза от потребител или при служебна проверка от съда за
евентуално неравноправен характер на клауза от потребителски договор, съгласно
решение № 23/07.07.2016 г. по т.д. № 3686/14 г. на ВКС, І т.о., търговецът или
доставчикът следва да установи индивидуалното уговаряне на оспорената клауза,
като само обстоятелството, че договорът е подписан е ирелевантно за спора. В разпоредбата
на чл.146, ал.2 ЗЗП са посочени критериите, според които клаузи от договора не
са индивидуално уговорени. Това са тези клаузи, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. От дефиницията на законодателя следва по аргумент за
противното, че индивидуално
уговорени са клаузи в потребителски договор, които не са били изготвени
предварително от търговеца или доставчика, или дори и да са били изготвени
предварително, потребителят е могъл да изрази становище по тяхното съдържание,
доколкото при достатъчно информиран избор, ги е приел. В случая обаче няма
данни ответникът да е разполагал с такъв избор. Видно от съдържанието
на договора за предоставяне на паричен заем „Вивакредит
план” от 13.10.2017 г., същият е изготвен въз основа на типизиран модел
и стандартен европейски формуляр, който обаче не е приложен, поради което
липсват данни за разясняване конкретните разпоредби в отклонение от изрично
вписания ГПР и ФГЛП в чл. 2 от договора. Независимо от посоченото в
чл. 1, ал. 1, т. 2 от договора, че същият е сключен на основание стандартен
европейски формуляр, предоставен предварително на заемателя, в тежест на ищеца
е установяване предварителното предоставяне на формуляра и разясняване на
условията по договора, респ. конкретните клаузи, оспорени от ответника, чрез
особения му представител, като нищожни. Клаузите, към които препраща договорът
/в случая към стандартен европейски формуляр в чл. 1, ал. 1, т. 2/, независимо
че са обективирани като приети от потребителя при сключването му, поначало се
считат, че не са индивидуално уговорени. По отношение на съгласието с общите
условия на договора и декларирането на получаването им от потребителя, а също и
за стандартния европейски формуляр , включени като изявления в индивидуалния
договор, следва да се съобразява и разпоредбата на чл.147а, ал. 5 от ЗЗП /в
сила от юли 2014 г./. В
този смисъл, съдът намира, че посочените клаузи са нищожни, като неравноправни
и неиндивидуално уговорени /чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, т. 10 и 19, вр. чл. 147 от
ЗЗП, вр.
чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл.
24 от ЗПК/. Тези краузи обаче са толкова съществени
за процесния договор за паричен заем, че тяхната неравноправност води
до нищожност на целия договор – чл. 146, ал. 5 от ЗЗП. Съгласно чл. 26, ал. 4
от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те
са заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се
предположи, че сделката би била сключена и без недействителните ѝ части.
В случая не е налице нито една от тези две хипотези.
Нищожна е и клаузата за
заплащане на неустойка при неосигуряване на обезпечения по кредита. В глава
четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за
кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл е съображение
26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити. Разгледана в този
аспект, клаузата в чл. 4 от договора за заем, според която се дължи неустойка
при неосигуряване в 3-дневен срок от усвояване на сумата по договора на
обезпечения чрез поръчителство на физическо лице или банкова гаранция в полза
на заемодателя, се намира в пряко противоречие с целта на транспонираната в ЗПК
директива. Подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за извършване на предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване на размера на задълженията, като в процесния случай то е
драстично. Според чл. 16 от ЗПК, проверката за кредитоспособността на
потребителя трябва да се извърши преди сключване на договора, съответно към
този момент да се поиска обезпечение въз основа на изводите от проверката и
едва след предоставянето му, да се сключи договора за кредит. В конкретния
случай няма данни да е извършена проверка за кредитоспособност на потребителя и
след като кредитът е бил усвоен, от него се изисква да представи
обезпечение, а при непредставяне - да заплати неустойка, която е предварително
определена по размер и разсрочена в погасителните вноски.
Неустойка за
неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с
претърпените вреди /няма данни за кредитора да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение/, е пример за неустойка, която излиза извън
присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно
обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г.
по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, нищожна, поради накърняване на
добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите ѝ
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин
се заобикаля чл. 33 ал. 1 от ЗПК. С процесната клауза за неустойка в
полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от
което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка обезпечава вредите от това,
че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се
обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33 ал. 1 от ЗПК. Тези
доводи обуславят извода, че неустоечната клауза не съответства на своята
обезщетителна функция, при липса на предполагаеми вреди и приоритетно е
насочена само да санкционира заемателя. След като целта на посочената неустойка
е само да санкционира неизправната страна, то чрез нея заемодателят цели при
неизпълнението да извлече допълнителна парична облага, която не му се следва. С
това клаузата противоречи на добрите нрави, тъй като цели неоснователно да
обогати заемодателя, поради което
е и нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Тази
разпоредба противоречи и на заложените в договора проценти на ГПР – 49,45% и
посоченият общ размер на плащанията от 988.65 лева /главница, договорна лихва и
такса за експресно разглеждане/. Съгласно чл. 19 от ЗПК, годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, като в него не се включват разходите, които потребителят
дължи при неизпълнение на договора. От една страна, неустойката е включена като
падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга – със същата се
увеличава размерът както на месечната вноска, така и на общото задължение по
договора. По този начин се заобикаля ограничението в чл. 19, ал. 4 от ЗПК при
определяне ГПР и е налице противоречие с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10
от ЗПК, което, съгласно чл. 22 от ЗПК, прави процесния договор изцяло
недействителен. По изложените съображения, с оглед нищожността на
клаузата по чл. 4 от договора, съдът намира, че ответникът не дължи търсената
неустойка в размер на 251.35 лева за периода от 12.12.2017 г.
до 10.07.2018 г.
В
чл. 1, ал. 3 от договора е уговорено, че за извършената от кредитора
допълнителна услуга по експресно разглеждане на документи, заемателят дължи
такса в размер на 283.50 лева.
Тази сума е включена в общата дължима от ответника сума съгласно изричното
записване в чл. 2, ал. 1, т. 7 от договора и е част от размера на всяка вноска
– чл. 2, ал. 1, т. 1 от договора. Съдът намира, че претенцията за заплащане на
такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем е
неоснователна по следните съображения: Съгласно разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК кредиторът не може да изисква заплащането на такси и комисионни за
действия, свързани с усвояването и управлението на кредита. Уговорената такса
за експресно разглеждане на документите е начислена за извършване на една от
съществените функции на кредитодателя /небанкова финансова институция/ по
разглеждане на искането за предоставяне на кредит и извършване на преценката за
това дали да се предостави в заем сума. Таксата е уговорена в противоречие със
законовата норма, поради което съдът приема, че е недължима. Затова претенцията
в размер на 252.00 лева, представляваща такса за експресно разглеждане на
искане за отпускане на кредит за периода от 12.12.2017 г. до 10.07.2018 г. ще
се отхвърли като неоснователна.
В чл. 12 от договора е предвидено,
че заемателят заявява, че е запознат и съгласен с Тарифа на „Вива кредит“ ООД,
актуална към датата на сключване на настоящия договор, която се намира на видно
място във всеки търговски обект на клоновата мрежа и партньорската мрежа на
заемодателя. Посочената тарифа е представена по делото – л. 10, като видно от
нея за договори за паричен заем със срок на погасяване на месечна погасителна
вноска /на 30 дни/, какъвто е настоящият, е определен начинът за начисляване и
размерът на разходите. Предвидено е, че на четвърти и осемнадесети ден забава
от всяка погасителна вноска, заемателят дължи на заемодателя заплащането по 10
лв.; на единадесетия и двадесет и петия ден забава от всяка погасителна вноска,
заемателя дължи заплащането по 15 лв. Максималният размер на всички начислени
разходи не може да превишава 175 лева за заемни суми от 500 лв. до 1500 лв.
Посочено е също, че при забава с повече от 57 календарни дни за плащане, на
която и да е погасителна вноска по договор за предоставяне на паричен заем, се
заплаща на 58-я ден забава еднократно сумата в размер на 70 лева,
представляваща направени разходи за събиране на просрочените вземания,
включващи ангажиране на дейността на лице/служител, което осъществява и
администрира дейността по събиране на вземането. В случая кредиторът начислява такси по
тарифа, която не е част от договора и не е подписана от заемателя. Към
извънсъдебно събиране се пристъпва едва след като длъжникът изпадне в забава, а
при забава кредиторът има право само на законната лихва и не може да начислява
неустойки. Съгласно чл. 10, ал. 2 от ЗПК кредиторът не може да изисква и да събира от
потребителя каквото и да е плащане, включително на лихви, такси, комисиони или
други разходи, свързани с договора за кредит, които не са предвидени в
сключения договор за потребителски кредит.
На следващо място, съдът счита, че макар тези вземания да
са наименувани „такси“, то срещу тези такси не се дължи никакво поведение, а
точно обратно - изискуемостта на тези вземания следва автоматично от изпадането
на длъжника в забава. При това става ясно, че това не са такси, защото не се
дължат заради извършени разходи, а самото наименование прикрива истинската цел
на клаузите да служат за обезщетение за вреди от забавата. Така, както са
уговорени тези „такси“, всъщност представляват неустойки. Съгласно
императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата. Такова обезщетение за забава има предвидено в договора и
то е съизмеримо със законната лихва /чл. 8, ал. 2 от договора/. По
изложените съображения процесните клаузи преследват забранена от закона цел да
се присъдят още две обезщетения за забава. Те влизат в пряко противоречие
с императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 от ЗПК и следва да се приемат
за нищожни. Тези наказателни клаузи са и в пряко
противоречие със забраната за неоснователно обогатяване, като в
същността си те представляват неустойки, излизащи извън присъщите им от закона
функции. Оттук следва недължимост на претендираните вземания за такса разходи
от 175 лв. и такса за ангажиране
на служител от 70 лв. Дори да се приеме, че въпросните такси нямат характер на неустойки за забавено
плащане, а на уговорена между страните цена на допълнителните действия, които
следва да бъдат предприети от кредитора за събиране на просроченото вземане, то
предпоставка за присъждането им е реално
извършване на разходите и действията от страна на кредитора. По
отношение на разноските от първата група в максимален размер от 175 лв., по
делото не се ангажираха доказателства да са сторени реално разходи във връзка
със събиране на сумите в просрочие. Не се представиха и доказателства за
дейността на лице/служител, което да събере извънсъдебно просрочените суми и
което да обоснове начисляването на разноски в размер на 70 лв. По изложените
съображения исковите претенции за признаване за установено на дължимостта на
сумите в размерна 175 лева и 70 лева, представляващи разходи и такси за
извънсъдебно събиране на просроченото задължение, ще се отхвърлят като
неоснователни.
При така установената нищожност на договорни
разпоредби, на които се основава съществена част от претендираните като дължими
суми по договора, приложение намира по аргумент за обратното правилото на чл.
26, ал. 4 от ЗЗД, съгласно което нищожността на отделни части води до нищожност
на целия договор, тъй като в случая не може да се предположи, че сделката би
била сключена без недействителните ѝ части. Съгласно чл. 23 от ЗПК, ако договорът е недействителен, потребителят дължи само чистата стойност
на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
В настоящия случай като основателна
се преценява претенцията за главница, чийто размер се установява след
приспадане от общата неизплатена стойност на задължението за главница в размер
на 541.79 лева на извършените погашения в размер на 83.79 лева, отнесени по
задължения, различни от главницата, според посоченото в исковата молба. Поради
това съдът намира претенцията за главница за частично основателна до размера от
458.00 лева.
В този размер установителната претенция се явява основателна и следва да бъде
уважена, ведно със законната лихва за забава върху главницата,
считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 05.03.2019 г. до окончателното
ѝ изплащане,
като за разликата до претендирания размер от 541.79 лева следва да бъде отхвърлена.
По делото се претендира
също и обезщетение за забава за периода от 02.07.2018 г. до датата на подаване
на заявлението в съда – 05.03.2019 г. Съгласно чл. 86, ал. 1 от ЗЗД при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер
на законната лихва от деня на забавата. Установи се по делото, че ответникът е
изпаднал в забава за плащане на главницата, считано от деня, следващ крайния
падеж на последната погасителна вноска, а именно – от 11.07.2018 г. Затова и
ищецът има право на обезщетение за забава от тази дата. Периодът, за който
ищецът претендира лихва за забава е от 02.07.2018 г. до 05.03.2019 г. – датата
на входиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.
По размера на иска, съдът, на основание чл. 162 ГПК, определи същия чрез
използването на интернет калкулатор - www.calculator.bg. Съдът
не е обвързан от посочения размер в заключението на вещото лице по допуснатата
и приета ССЕ. Размерът на обезщетение за забава, начислен на база главницата в
размер на 458.00 лева за периода от 11.07.2018 г. до 05.03.2019 г. възлиза на
сумата от 30.28 лева. До този размер подлежи на уважаване предявеният иск, като
за разликата до пълния предявен размер от 36.73 лева за периода от 02.07.2018
г. до 05.03.2019 г. акцесорната претенция подлежи на отхвърляне.
Съгласно т. 13 от ТР № 4/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, при отхвърляне изцяло или частично на иска с правно основание чл.
422, вр. чл. 415 от ГПК, издадените заповед за изпълнение и изпълнителен лист
не подлежат на обезсилване.
При произнасяне по исковете по чл.
422 от ГПК, исковият съд дължи произнасяне по сторените разноски както за исковото,
така и за заповедното производство съгласно т. 12 от ТР № 3/2014 г. на ОСГТК на
ВКС. С оглед изхода от спора и направеното искане, ищецът има право на разноски
по съразмерност съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК.
Съобразно уважената част от исковете
на ищеца се следват разноски за заповедно производство в размер на 59.76 лева, а за исковото производство
пред настоящата инстанция - в размер на 342.65 лева, като
размерът на юрисконсултско възнаграждение съдът определя на 150 лв. на
основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, във вр. с чл. 25, ал. 1 от НЗПП.
Мотивиран от горното, съдът
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че С.Д.И., ЕГН **********, с адрес:
***, дължи на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: ***********, сума в размер на 458.00 лева /четиристотин петдесет и осем
лева/, представляваща главница, дължима по договор за паричен заем № 5389686 от 13.10.2017 г., сключен между ответника и
„Вива кредит” ООД, ЕИК *********, вземанията по
който са прехвърлени на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД с
Приложение № 1 от 02.07.2018 г. към Рамков договор за цесия от 22.01.2013 г.,
сумата от 30.28 лева, представляваща лихва за забава за периода от 11.07.2018
г. до 05.03.2019 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано
от датата на депозиране на заявлението в съда – 05.03.2019 г. до окончателното ѝ
изплащане, на основание чл. 422, ал. 1, във вр. с чл. 415 от ГПК, за които суми
е издадена Заповед № 260/07.03.2019 г. за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 от ГПК по ч.г.д. № 372/2019 г. на РС - Провадия, като ОТХВЪРЛЯ на основание чл. 422, ал. 1, във
вр. с чл. 415 от ГПК предявените искове за признаване за установено
по отношение на С.Д.И., ЕГН **********, с адрес: ***, че
дължи на
„Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: ***********, следните суми: главница над
размера от 458.00 лева до претендирания размер от 541.79 лева, ведно със
законната лихва за периода от 05.03.2019 г. до окончателното ѝ изплащане;
мораторна лихва над размера от 30.28 лева за периода от 11.07.2018 г. до 05.03.2019 г. до претендирания размер
от 36.73 лева за периода от 02.07.2018 г. до 05.03.2019 г.; 85.01 лева –
договорна лихва за периода от 12.12.2017 г. до 10.07.2018 г.; 251.35 лева –
неустойка по договора за кредит за периода от 12.12.2017 г. до 10.07.2018 г.;
252.00 лева – такса за експресно разглеждане на искане за отпускане на кредит
за периода от 12.12.2017 г. до 10.07.2018 г.; 175.00 лева – такса разходи за
събиране на просрочени вземания и 70.00 лева – такса разходи за дейност на
служител, за които суми е издадена Заповед № 260/07.03.2019 г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.г.д. № 372/2019 г. на РС –
Провадия.
ОСЪЖДА С.Д.И., ЕГН **********, с
адрес: *** да заплати на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: ***********, сумата 342.65 лева /триста четиридесет и два лева и
шестдесет и пет стотинки/, представляваща разноски в исковото производството, както и сумата 59.76 лева /петдест и девет лева и седемдесет
и шест стотинки/, представляваща дължими разноски по заповедното производство
съобразно уважената част от исковете, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба в
двуседмичен срок от връчването му на страните пред ОС – Варна.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: