Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 01.06.2021 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на трети декември през
две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ
ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: МАРИЯ ИЛИЕВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 13598 по описа за 2019
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С
решение № ІІ-55-157981 от 04.07.2019 год., постановено по гр.дело № 59905/2016 г. на СРС, ІІ Г.О., 55 състав, е признато за
установено по предявен от В.И.А., ЕГН **********,
с адрес: ***, срещу В.С.М., ЕГН **********,
с адрес: ***, иск по чл.124, ал.5 ГПК, че С.И.А., ЕГН **********, починал на
20.11.2006 г., бивш жител *** Искър, с последен адрес: село Гниляне, ул.“ ********,
е извършил престъпно обстоятелство, като на 05.11.2004 г. е продал имот,
собствен на наследодателя И. А. З., съзнателно ползвайки неистинско саморъчно
завещание от 29.07.1995 г., на което е придадено вид, че е подписано от
наследодателя И. А. З., като е знаел, че същото е неистинско, като неавтентично
– престъпление по чл.316 НК. С решението на съда е обявено по иск, предявен от В.И.А.,
ЕГН **********, с адрес: ***, срещу В.С.М., ЕГН **********, с адрес: ***,
настъпилото на основание чл. 3, б. „в”, пр.последно от ЗН, недостойнство наС.И.А.,
ЕГН **********, починал на 20.11.2006 г., бивш жител *** Искър, с последен
адрес: село Гниляне, ул.“********, да наследява своя баща И. А. З., ЕГН **********,***
Искър, починал на 22.09.1999 г., поради съзнателното служене с неистинско
завещание от 29.07.1995 г., на което е придадено вид, че е подписано от
наследодателя И. А. З., използвано съзнателно отС.А. при продажба на
наследствен имот на 05.11.2004 г. С решението на съда е осъдена на основание
чл.78, ал.1 ГПК, В.С.М., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на В.И.А.,
ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 1065.00 лева – разноски по делото.
Срещу решението на СРС, 55 с-в е постъпила въззивна жалба от В.С.М., подадена чрез пълномощника
адв.А.Д., с
искане същото да бъде отменено изцяло, и вместо това да бъде постановено друго,
с което да бъдат отхвърлени предявените искови претенции, като недопустими и
неоснователни. Твърди се, че решението е неправилно, необосновано и незаконосъобразно, като постановено в нарушение на материалноправни и процесуалноправни разпоредби на закона, по съображения изложени в жалбата. Претендира
присъждане на направени разноски.
Въззиваемата
страна- ищец В.И.А. оспорва жалбата, като неоснователна, по съображения
изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли
съда, жалбата като неоснователна да бъде
отхвърлена, а първоинстанционното решение
-потвърдено,
като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените по делото
разноски.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Софийски
градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред
настоящата въззивна
инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла
на чл.266
от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната
жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана
по същество въззивната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно - не е
постановено в нарушение на правните норми, които уреждат условията за валидност
на решенията - постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в
законен състав, в необходимата форма и с определено съдържание, от което може
да се извлече смисъла му.
Обжалваното първоинстанционно решение е недопустимо, в частта, с която е признато за установено
по предявен от В.И.А., ЕГН **********, с адрес: ***, срещу В.С.М., ЕГН **********, с адрес: ***, иск по чл.124, ал.5 ГПК, чеС.И.А., ЕГН **********, починал на 20.11.2006 г., бивш жител *** Искър,
с последен адрес: село Гниляне, ул.“ ********, е извършил престъпно
обстоятелство, като на 05.11.2004 г. е продал имот, собствен на наследодателя И.
А. З., съзнателно ползвайки неистинско саморъчно завещание от 29.07.1995 г., на
което е придадено вид, че е подписано от наследодателя И. А. З., като е знаел,
че същото е неистинско, като неавтентично – престъпление по чл.316 НК, поради
следните съображения:
Съдът приема, че предметът на делото
е спорното материално субективно право - претендирано или отричано от ищеца,
индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. В исковия процес пределите на дължимата
защита се определят от ищеца посредством основанието и петитума на исковата
молба, чрез които се индивидуализира спорното материално право като предмет на
делото. Правната
квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от
ищеца твърдения. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът
се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран или когато е определил
предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е
позовала, тогава решението е процесуално недопустимо, тъй като е разгледан иск
на непредявено основание. Приема се, че съдът е длъжен да определи правилно
предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди
всички доказателства по делото и доводите на страните, като е длъжен да прецени
всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право.
В
процесния случай, обжалваното решение е недопустимо, в частта, в която е
разгледан от първоинстанционния съд, непредявен
иск с правно основание чл.124, ал.5
от ГПК и е признато за установено по
предявен от В.И.А., ЕГН **********, с адрес: ***, срещу В.С.М., ЕГН **********, с адрес: ***, иск по чл.124, ал.5 ГПК, чеС.И.А., ЕГН **********, починал на 20.11.2006 г., бивш жител *** Искър,
с последен адрес: село Гниляне, ул.“ ********, е извършил престъпно
обстоятелство, като на 05.11.2004 г. е продал имот, собствен на наследодателя И.
А. З., съзнателно ползвайки неистинско саморъчно завещание от 29.07.1995 г., на
което е придадено вид, че е подписано от наследодателя И. А. З., като е знаел,
че същото е неистинско, като неавтентично – престъпление по чл.316 НК, тъй като не е
постановено в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна
защита.
В
тази връзка следва да се отбележи, че
за да определи действителното основание на спорното материално право, съдът
винаги изхожда от изложените в обстоятелствената част на исковата молба
фактически твърдения /В този смисъл Решение № 55 от 27.04.2015 г. по гр.дело №
5558/2014 г. по описа на ВКС, І г.о. постановено по реда на чл. 290 от ГПК,
Решение № 454 от 03.06.2010 г. по гр.дело № 195/2010 г. по описа на ВКС, ІV г.о.,
постановено по реда на чл. 290 от ГПК/, които формират основанието на исковата
претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с
принципа на диспозитивното начало в гражданския процес /чл. 6, ал. 2 ГПК/,
съдът е задължен да разреши правния спор относно твърдяното вземане съобразно
твърдените от ищеца в исковата молба факти при точна и коректна интерпретация
за фактите. В конкретния случай с
петитума на исковата молба е предявен единствено иск с правно основание чл.124,
ал.1 от ГПК във вр. с чл.3, б.“в“, предложение последно от Закона за
наследството/ЗН/ от ищеца В.И.А. срещу ответницата В.С.М. за обявяване недостойнството
наС.И.А., ЕГН **********, починал на 20.11.2006 г., да наследява
своя баща И. А. З., ЕГН **********, починал на 22.09.1999 г., поради
съзнателното служене с неистинско завещание от 29.07.1995 г., на което е
придадено вид, че е подписано от наследодателя И. А. З., използвано съзнателно
отС.И.А. при продажба на наследствен имот на 05.11.2004 г.
В настоящия случай, съдът
приема, че ищецът не е предявил с исковата молба и отделен иск с правно
основание чл.124, ал.5 от ГПК за установяване на престъпно обстоятелство.
В обстоятелствената част на
исковата молба, ищецът не е направил искане за установяване на престъпно
обстоятелство, нито с петитума е предявен иск с правно основание чл.124, ал.5
от ГПК за установяване на престъпно обстоятелство. Съдът приема, че установяването
на престъпно обстоятелство, като факт с правно значение е предмет на специалния
установителен иск по чл. 124, ал.5 от ГПК и трябва да се различава от
установителния иск по чл.124, ал.1 ГПК, който цели да установи съществуването
или не на едно спорно право- в случая правото или недостойнството за
наследяване.
В настоящия случай, заявена е
единствено искова претенция с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.3,
б.“в“, предл. последно от ЗН. Така формулирана исковата молба на ищеца ясно
сочи волята му да търси защита само по предявен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК във
вр. с чл.3, б.“в“, предл. последно от ЗН за установяване на недостойнството наС.И.А.,
ЕГН **********, починал на 20.11.2006 г., да наследява своя баща И. А. З., ЕГН **********,
починал на 22.09.1999 г., поради съзнателното служене с неистинско завещание от
29.07.1995 г., на което е придадено вид, че е подписано от наследодателя И. А. З.,
използвано съзнателно отС.И.А. при продажба на наследствен имот на 05.11.2004
г. Въпреки това обстоятелство, с
обжалваното решение, първоинстанционният съд се е произнесъл и по непредявен
иск с правно основание чл.124, ал.5 от ГПК за установяване на престъпно
обстоятелство, като недопустимо се е произнесъл по непредявен иск и е уважил
същия.
Въпросът за правомощията на
съда да се произнесе само в пределите на търсената защита се разрешава в
практиката на ВКС непротиворечиво. В обобщение на тази трайно установена
съдебна практика в постановените по реда на чл.290 ГПК решение №306/29.06.2011 г.
по гр.дело № 961/2011 г. на І г.о. на ВКС; решение №16/24.03.2011 г. по т.дело №354/2010
г. на І т.о. на ВКС; решение №140/27.10.2009 г. по т.дело №342/2009 г. на ІІ т.о.
на ВКС; решение №528/11.06.2010 г. по гр.дело №1218/2009 г. на І т.о. на ВКС;
решение №94/09.05.2014 г. по гр.дело №566/2013 г. на ІІІ г.о. на ВКС; решение
№128/22.02.2016 г. по гр.дело №931/2015 г. на ІІ г.о. на ВКС и решение №138/22.02.2016
г. по гр.дело №2722/2015 г. на ІІ г.о. на ВКС е прието, че съдебното решение е
недопустимо когато е постановено по непредявен иск – когато съдът не е
разгледал релевантните за спора обстоятелства така, както са заявени от
страните, а в противоречие с диспозитивното начало е основал решението си върху
други, незаявени по надлежния ред факти. Съдът е длъжен да даде защита на
субективното право само в онези рамки и по онзи начин, който е поискан от
ищеца, като диспозитивното начало в процеса изисква от съда да не излиза извън
рамките на търсената защита, и доколкото ответникът изгражда защитата си с
оглед заявените в исковата молба обстоятелства и факти, съдът не би могъл по
своя преценка да ги променя, като в противен случай би се стигнало до самосезиране
и възможност да се предизвика правна промяна в правната сфера на различни
правни субекти по почин на съда, което е недопустимо и противоречи на правната
същност на иска като процесуално правомощие от категорията на публичните
субективни права, както и на диспозитивното начало на гражданския процес.
Когато съдът е излязъл извън спорния предмет, като е присъдил нещо различно в
сравнение с исканото от ищеца, респективно когато съдът в нарушение на принципа
на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран,
тогава решението му е недопустимо като произнесено по непредявен иск.
По
изложените съображения, предвид липсата на съдебно предявена от ищеца срещу
ответницата искова претенция с правно
основание чл.124, ал.5 от ГПК за установяване на престъпно обстоятелство, се
налага извод, че постановеното решение
съдържа произнасяне и по непредявен иск с правно основание чл.124, ал.5
от ГПК, т.е. извън обема на търсената искова защита, поради което следва да
бъде обезсилено в тази му част на основание чл.270, ал.3, пр.1 от ГПК, като
недопустимо. Производството по делото, в тази част следва да бъде
прекратено, като недопустимо.
На следващо място, съдът приема, че
обжалваното първоинстанционно решение е допустимо,
в частта, с която е обявено по иск,
предявен от В.И.А., ЕГН **********, с адрес: ***, срещу В.С.М., ЕГН **********,
с адрес: ***, настъпилото на основание чл. 3, б. „в”, пр.последно от ЗН,
недостойнство наС.И.А., ЕГН **********, починал на 20.11.2006 г., бивш жител ***
Искър, с последен адрес: село Гниляне, ул.“ ********, да наследява своя баща И.
А. З., ЕГН **********,*** Искър, починал на 22.09.1999 г., поради съзнателното
служене с неистинско завещание от 29.07.1995 г., на което е придадено вид, че е
подписано от наследодателя И. А. З., използвано съзнателно отС.А. при продажба
на наследствен имот на 05.11.2004 г.
Обжалваното
първоинстанционно решение,
в тази му част е валидно и допустимо, като при постановяването му не е
допуснато нарушение на императивни
процесуалноправни норми на закона. При постановяването му е допуснато
нарушение на материалноправни норми на закона. С оглед на което същото се явява
неправилно в посочената част, като в тази връзка настоящата въззивна инстанция не споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, досежно основателност на предявения от ищеца В.И.А. срещу ответницата В.С.М. установителен
иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.3, б.“в“, предложение
последно от ЗН. Изводите на съда по отношение на така предявения иск изложени в
обжалваното съдебно решение не са обосновани с оглед данните по делото и
събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са изцяло основателни.
Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и
следното:
Разпоредбата на чл.3,б.„в”, предл.
последно от ЗН обявява за недостоен този, който съзнателно си е служил с
неистинско завещание – макар от външна страна да е спазена формата, изискуема
за действителността му, то не изхожда от посочения в него автор. При наличие на
предвидените в това основание предпоставки недостойнството да се наследява
настъпва „екс леге” и това е основанието в процесния случай на ищеца В.И.А. да
поддържа, чеС.И.А. / негов брат и баща на ответницата В.С.М./, починал на 20.11.2006
г., е недостоен да наследи своя баща И. А. З., починал на 22.09.1999 г., общ наследодател на страните по делото. Законът обаче изисква
съзнателно служене с неистинско завещание, които предпоставки касаят както
обективната, така и субективната страна на това деяние, представляващо и
престъпление по чл. 316 НК. Не е достатъчно само наличието на неистинско
завещание, или използуването му, но и е необходимо наследникът да е знаел, че
то е неистинско, т. е. да е налице и субективната страна на деянието.
Последното предпоставя установяване в наказателното производство осъществяване
на състава на престъплението, или при невъзможност да се образува такова, по
реда на исковото производство по чл. 97, ал. 4 ГПК /отм./, сега чл. 124, ал. 5 ГПК, като установяването му следва да се осъществи с влезли в сила присъда или
решение на гражданския съд, тъй като се касае за престъпно обстоятелство, имащо
значение за наследственото правоприемство, респективно за правата на законните
наследници. Поради това и е необходимо неговото установяване да се осъществи по
реда на наказателното преследване или когато то не може да бъде възбудено или е
прекратено на някое от основанията по чл. 24, ал. 1, т. т. 2-5 или е спряно на
някое от основанията по чл. 25, т. 2 или чл. 26 НПК, и в случаите, когато
извършителят на деянието е останал неоткрит – чрез предявяване на установителен
иск. Извършването на престъпление се установява с влязла в сила присъда или ако
наказателното преследване не може да бъде възбудено или е прекратено на някое
от основанията по чл.24, ал.1, т.2-5 НПК- с решение по чл.97, ал.4 ГПК / отм./,
или чл.124, ал.5 от действащия ГПК. Установяването на престъпното деяние като
факт с правно значение е предмет на специалния установителен иск по чл. 124,
ал.5 ГПК и трябва да се различава от установителния иск по чл.124, ал.1 ГПК,
който цели да установи съществуването или не на едно спорно право- в случая
правото или недостойнството за наследяване. Като обуславящото спорното право,
твърдяното обстоятелство за недостойнство за наследяване следва да бъде
установено по несъмнен начин./ в този смисъл е практиката на ВКС- решение №
203/02.07.2010 г. по гр.дело № 790/2009 г. на ІІ г.о. на ВКС/.
В настоящия случай, по делото е
представен незаверен препис от съдебно решение от 16.08.2004 г., постановено по
гр.дело № 4688/2002 г. по описа на СРС, Г.К., 61 с-в, с което е допуснато да се
извърши съдебна делба на основание чл.69 от ЗН и чл.34 от ЗС между В.И.А. иС.И.А./
наследодател на ответницата В.С.М.- неин баща/ на съсобствени между страните
недвижими имоти описани подробно в диспозитива на решението. С процесното
решение е признато по реда на чл.156, ал.2 във вр. с ал.1 от ГПК за установено
по отношение наС.И.А., с ЕГН **********, неистинността /неавтентичността/ на саморъчно
завещание от 29.07.1995 г. с отразен в същото автор И. А. З.. Липсва изрично
отбелязване, че решението на съда е влязло в законна сила. Това обстоятелство
се оспорва от страна на ответницата, като изричен довод е въведен във
въззивната жалба. По делото не са ангажирани доказателства от страна на ищеца,
че това решение на съда е влязло в законна сила. С оглед на което основателен е
довода на ответницата в тази насока.
От друга страна, дори да се приеме,
че решението на съда е влязло в законна сила, респективно, че саморъчно
завещание от 29.07.1995 г. с отразен в същото автор И. А. З. е неистинско, то за
да се приеме, чеС.И.А./ наследодател на ответницата- неин баща/ е недостоен да
наследи по закон наследодателя И. А. З., като негов син, съгласно чл. 3, б.„в”,
предл. последно от ЗН следва да е установено и съзнателното служене с това неистинско завещание, т. е.
както обективната, така и субективната страна на деянието, представляващо и
престъпен състав по чл. 316 НК. Законът изисква съзнателно служене с неистинско
завещание. Установяването на това обуславящо спорното право обстоятелство
изисква наличие на влязла в сила присъда или решение, постановено в
производство по чл. 97, ал. 4 ГПК /отм./ , сега чл.124, ал.5 от ГПК, при
наличие на чл. 24, ал. 1, т.т. 2-5, чл. 25, т. 2 и чл. 26 НПК. Като не са
представени такива доказателства, твърдението за недостойнство за наследяване е
останало недоказано. От друга страна, съдът приема, че следва да се има
предвид, че без установяване с влязло в сила решение по чл.97, ал.4 ГПК /
отм./, сега чл.124, ал.5 от ГПК на престъпното деяние, съдът не може да прави
изводи за наличието или липсата на недостойнство за наследяване било по повод
на предявен такъв установителен иск или по всеки друг гражданско правен спор,
който касае наследството- например иск за делба или за собственост. В този
смисъл съдебната практика е трайно установена, включително и с решения постановени по чл.290 ГПК- решение №
203/ 02.07.2010 г. по гр.дело № 790/ 2009 г. на ВКС, І г.о. , решение № 19 от 02.02.2011
г. по гр.дело № 1788/ 2009 г. на ВКС, V г.о., решение № 417/25.02.2013 г. по
гр.дело № 168/2012 г. на ВКС, І г.о. и др. В процесния случай по делото не са
ангажирани от страна на ищеца доказателства в тази насока. С оглед на което твърдението
на ищеца В.И.А. за недостойнство наС.И.А./ баща на ответницата/ за наследяване на наследодателя И. А. З. е
останало недоказано по делото, поради което необосновано първоинстанционния съд
е обявилС.И.А. за недостоен да наследява своя баща И. А. З..
При така изложените съображения и поради несъвпадане
на приетите от двете инстанции изводи по съществото на спора,
първоинстанционното решение, като неправилно и незаконосъобразно следва да се отмени в частта, с която е уважен предявения установителен
иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.3, б.“в“, предл.
последно от ЗН, както и в частта относно разноските, като постановено в
нарушение на материалния закон и вместо това следва да бъде постановено ново решение, с което да се отхвърли изцяло предявената
осъдителна искова претенция.
По
разноските във въззивното производство:
При този изход на спора на въззивника-
ответник следва да се присъдят на основание чл.78, ал.3 от ГПК във вр. с чл.273
от ГПК, своевременно поисканите разноски за производството пред двете съдебни инстанции
в общ размер на сумата от 1025,00 лв./ от които сумата от 1000,00 лв.,
представляваща уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение за първата
съдебна инстанция, съгласно договор за правна защита и съдействие от 06.11.2017 г. и сумата от 25,00
лв., заплатена държавна такса за въззивно обжалване/.
С оглед изхода на спора и изрично
направеното искане, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата/ЗА/,
на упълномощения от ответницата В.С.М., адвокат А.Д. следва да бъде присъдено
адвокатско възнаграждение за настоящата въззивна инстанция в размер на сумата
от 600 лв. На въззиваемата страна- ищец, разноски за въззивното производство не се дължат.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О.,
ІІІ-В с-в,
Р
Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА
решение № ІІ-55-157981 от 04.07.2019
год., постановено по гр.дело № 59905/2016
г. на
СРС, ІІ Г.О., 55 състав, в частта,
с която е признато за установено по
предявен от В.И.А., ЕГН **********, с адрес: ***, срещу В.С.М., ЕГН **********, с адрес: ***, иск по чл.124, ал.5 ГПК, чеС.И.А., ЕГН **********, починал на 20.11.2006 г., бивш жител *** Искър,
с последен адрес: село Гниляне, ул.“ ********, е извършил престъпно
обстоятелство, като на 05.11.2004 г. е продал имот, собствен на наследодателя И.
А. З., съзнателно ползвайки неистинско саморъчно завещание от 29.07.1995 г., на
което е придадено вид, че е подписано от наследодателя И. А. З., като е знаел,
че същото е неистинско, като неавтентично – престъпление по чл.316 НК и ПРЕКРАТЯВА
производството по делото, в
тази част, като недопустимо.
ОТМЕНЯ
решение № ІІ-55-157981 от 04.07.2019
год., постановено по гр.дело № 59905/2016
г. на
СРС, ІІ Г.О., 55 състав, в частта,
с която е обявено по иск, предявен
от В.И.А., ЕГН **********, с адрес: ***, срещу
В.С.М., ЕГН **********, с адрес: ***, настъпилото на основание чл. 3, б. „в”,
пр.последно от ЗН, недостойнство наС.И.А., ЕГН **********, починал на
20.11.2006 г., бивш жител *** Искър, с последен адрес: село Гниляне, ул.“ ********,
да наследява своя баща И. А. З., ЕГН **********,*** Искър, починал на
22.09.1999 г., поради съзнателното служене с неистинско завещание от 29.07.1995
г., на което е придадено вид, че е подписано от наследодателя И. А. З.,
използвано съзнателно отС.А. при продажба на наследствен имот на 05.11.2004 г.,
както и в частта, с която е осъдена
на основание чл.78, ал.1 ГПК, В.С.М., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати
на В.И.А., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 1065.00 лева – разноски по
делото и вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ
предявения от В.И.А., ЕГН **********, с адрес: ***, срещу В.С.М., ЕГН **********, с адрес: ***, иск с правно основание
чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.3, б.“в“, предл. последно от ЗН за установяване
на недостойнството наС.И.А., ЕГН **********, починал на 20.11.2006 г., да
наследява своя баща И. А. З., ЕГН **********, починал на 22.09.1999 г., поради
съзнателното служене с неистинско завещание от 29.07.1995 г., на което е
придадено вид, че е подписано от наследодателя И. А. З., използвано съзнателно
отС.И.А. при продажба на наследствен имот на 05.11.2004 г., като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА
В.И.А., ЕГН **********, с адрес: ***, да
заплати на В.С.М., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл.78, ал.3
от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 1025 лв. / хиляда, двадесет и пет
лева/, представляваща направените пред двете съдебни инстанции разноски /адвокатско
възнаграждение и заплатена държавна такса/.
ОСЪЖДА В.И.А., ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати на адв.А.К.Д.
от САК, с адрес: ***, на основание
чл.38, ал.2 от ЗА вр. чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, адвокатско възнаграждение в
размер на сумата от 600 лв. /
шестстотин лева/.
РешениеТО може да се обжалва пред
ВКС с касационна жалба при условията на чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок
от съобщението до страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.