РЕШЕНИЕ
№ 176
гр. Пловдив , 07.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ в публично заседание на
седемнадесети юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Николинка Г. Цветкова
Членове:Фаня Т. Рабчева Калчишкова
Елена З. Калпачка
при участието на секретаря Пенка В. Георгиева
като разгледа докладваното от Николинка Г. Цветкова Въззивно гражданско
дело № 20215300501297 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 260086 от 25.02.2021г., постановено по гр. д. № 137 по описа за
2020г. на Асеновградски районен съд, се признава за установено в отношенията между
страните Т. К. Т., ЕГН ********** и „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********,
представлявано от Н. Н., че сключеният между тях договор за паричен заем № 77728 от
21.06.2016г., е недействителен, на основание чл. 22 от Закона за потребителския
кредит.Осъжда се „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, представлявано от Н. П., да
заплати на Т. К. Т., ЕГН ********** сумата от 255 лева разноски в производството, на
осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК.Осъжда се „Сити Кеш“, ЕИК *********, представлявано от Н.
П., да заплати на адвокат Е.Г. И.от АК Пловдив сумата от 500, 97 лева адвокатско
възнаграждение, на осн. чл. 38, ал.1, т. 2 от Закона за адвокатурата за оказана
безплатна правна помощ на Т. К. Т., ЕГН ********** по гр. д. № 137/2020г. по описа
на РС Асеновград.
Постъпила е въззивна жалба вх. № 2394/17.05.2021г. от „Сити кеш“ ООД, ЕИК
********* чрез пълномощника адв. Г.Д. И. от АК Шумен с твърдения, че
първоинстанционното решение е неправилно, като постановено в противоречие с
1
приложимия материален закон и установените по делото факти и
обстоятелства.Оспорва се като неправилен изводът на районния съд, че е налице липса
на задължително съдържание на договора за кредит съгласно нормата на чл. 11, ал. 1,
т. 9, т. 10 и 11 от ЗПК, че е налице заобикаляне ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
както и нарушение на разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП.Излагат се доводи в подкрепа на
оспорването.Моли се за отмяна на обжалваното решение, вместо което да бъде
постановено ново, с което искът да бъде отхвърлен.Претендират се направените
разноски пред двете съдебни инстанции.
С отговора на въззивната жалба се изразява становище за неоснователност на
същата по подробно изложени съображения.Моли се да бъде оставена без уважение, а
решението на районния съд да бъде потвърдено.Претендират се направените по делото
разноски.
Пловдивският окръжен съд като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
Въззивната жалбата е подадена в срока по чл. 259 от ГПК, изхожда от
легитимирано лице – ответник, останал недоволен от постановеното съдебно решение,
откъм съдържание е редовна, поради което се явява допустима и следва да бъде
разгледана по същество.
При извършената служебна проверка на решението съобразно правомощията си по
чл. 269, изр. първо от ГПК въззивният съд намира, че същото е валидно и
допустимо.Поради това и съгласно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 от ГПК следва да
бъде проверена правилността му по изложените във въззивната жалба доводи и
служебна проверка за допуснати нарушения на императивни материално-правни
норми, като въззивната инстанция се произнесе по правния спор между страните.
Относно възприетата от районния съд фактическа обстановка съгласно
задължителните указания, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2013г. на
ОСГТК на ВКС, въззивният съд е обвързан от онези фактически изводи, за които във
въззивната жалба и отговора към нея липсват оплаквания, т. е. настоящата инстанция
не може да приеме за установена различна фактическа обстановка без нарочни
възражения в този смисъл от страна на жалбоподателя и/или въззиваемата страна.
Предявеният пред първоинстанционния съд главен иск, предмет на разглеждане и
в настоящето производство, е за прогласяване нищожността на договор за кредит,
сключен между страните по делото на 21.06.2016г., на основание чл. 22 от ЗПК, а при
условията на евентуалност за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 8 от
2
договора за кредит, като противоречаща на добрите нрави, заобикаляща изискванията
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и
нарушаваща разпоредбите на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК относно същественото
съдържание на потребителските договори за кредит.Твърденията в обстоятелствената
част на исковата молба са, че на 21.06.2016г. между страните е сключен договор за
кредит, по силата на който на ищцата били предоставени заемни средства в размер на
1700 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 40, 08 %, годишен процент на
разходите – 48, 951 % и срок за погасяване на заема 24 двуседмични вноски в размер
на 85, 24 лева.Съгласно чл. 6 от договора, същият следвало да бъде обезпечен с поне
едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител, отговарящ на чл. 9,
ал. 2 от ОУ към договора, а именно: едно или две физически лица, които отговарят
кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-
малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; в случай на двама
поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в
размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по
други договори за заем, сключени от заемодателя; не са заематели по сключени и
непогасени договори за заем, сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или
финансови институции с квалификация, различна от „Редовен“, както по активни, така
и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да
представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за
размера на получавания от тях доход.В случай на неизпълнение от страна на
кредитополучателя на условията, визирани в чл. 6 от договора, респ. чл. 9, ал. 2, т. 1 и
т. 4 от ОУ към договора за кредит, същият дължи неустойка по чл. 8 на кредитора в
размер на 2171, 04 лева, която следва да престира разсрочено, заедно с погасителната
вноска, към която се кумулира месечна вноска за неустойка в размер на 90, 46 лева, с
която неустойка падежното вземане нараства значително до размер на 175, 70
лева.Твърди се, че ищцата е усвоила изцяло заемния ресурс, но не дължи плащания за
лихва и неустойка, тъй като договорът за кредит е нищожен на заявените основания,
като посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер на 40, 08 % не отговаря
на действително приложения лихвен процент, а уговорената неустойка представлява
добавък към договорната лихва.
Относно сключването на процесния договор, размера на кредита и условията за
връщането му, страните нямат спор.Спорът се концентрира относно неравноправния
характер на клаузата за неустойка и доколко същата влече недействителност на целия
договор на основание чл. 22 от ЗПК.
С оспорваното решение районният съд е приел, че не е налице реално посочване
на годишния процент на разходите по кредита, тъй като посоченото в договора – обща
сума за плащане в размер на 2045, 74 лв. и ГПР в размер на 48, 945 %, не отговарят на
3
уговорените в действителност с договора.Възприето е становището на ищеца за
наличие на скрити разходи още при отпускане на кредита, както и за наличие на
заблуждаваща търговска практика по смисъла на потребителското общностно
право.Още със сключването на договора е уговорена неустойка за неизпълнение на
задължение, което е извън характерния предмет на договора за потребителски кредит,
посочен в чл. 9 от ЗПК, а за неизпълнение на задължение за предоставяне на
обезпечение по договора за кредит, което е допълнително, второстепенно
задължение.Действително, наличието или не на обезпечение, може да мотивира
страните да сключат или не договора, или да го сключат при различни условия, най-
вече различна цена на услугата, но не следва да води до промяна на същественото
съдържание на договора за кредит, опитвайки се да заобиколи императивната
разпоредба за максимален размер на ГПР, визирана в чл. 19, т. 1 от ЗПК.Така
формулирано задължението за кредитополучателя цели единствено получаване на
допълнително парично заплащане по договора от потребителя, уговорено още при
сключването му, водещо до нарастване на погасителната вноска по кредита до 175, 70
лв.Така уговорения начин на плащане, въведените изисквания за вида обезпечение, с
посочване на почти неизпълними критерии по отношение на доход и други условия, на
които следва да отговарят във връзка с кредитната си история, въведени ограничения
на лицата, които могат да бъдат поръчители в зависимост от това дали са юридически
или физически и др., краткият срок за изпълнение на задължението, изключая, че
втората хипотеза не касае обезпечение по см. на ЗЗД, но също въвежда ненужно
завишени критерии като срок и размер на гаранцията, налага извода, че още с
възникване на задължението се препятства неговото изпълнение.Кредиторът следва да
се съобрази с платежоспособността на длъжника и риска за предоставяне на кредита
преди сключването му, задължение, въведено в чл. 16 от ЗПК.Непредставянето на
обезпечение само по себе си не води до претърпяването на вреди за кредитора, които
да бъдат обезщетени от потребителя.Уговорената неустойка не може да се счита и
уговорена за обезпечение за изпълнение на същинските задължения по договора,
доколкото задължението е именно за предоставяне на обезпечение.Това води до
извода, че задължението е уговорено така, че да бъде препятствано изпълнението му, за
да доведе със сигурност до пораждане на уговорената санкция.Самата тя е уговорена
така, че да се кумулира към погасителните вноски.Всичко това според районния съд
налага извода, че уговорената неустойка не притежава присъщите за неустойката
обезпечителна и обезщетителна функция, а води единствено до оскъпяване на кредита,
сигурно увеличаване на възнаградителната лихва и представлява печалба за
заемодателя, която обаче е скрита, доколкото не е посочена в общата сума за
погасяване на кредита и не е включена в годишния процент на разходите.Поради това
и районният съд е приел, че е част от договорената печалба на дружеството кредитор,
независимо, че с цел заобикаляне на закона не е включена като размер в уговорената
4
възнаградителна лихва, какъвто характер в действителност има тази уговорка.Затова е
следвало да бъде взета предвид при изчисляване на годишния процент на разходите,
тъй като по същността си не представлява неустойка, а скрита печалба на дружеството
кредитор, поради което и не приема възраженията на ответника, че при прибавяне на
ГПР по кредита, би се нарушила императивната норма на закона, определяща
съдържанието на тези разходи.Така според състава на районния съд се заобикаля
ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, установяващо лимит на годишния процент на
разходите.Доколкото не са включени в ГПР по кредита, разходи, които съгласно
действащата уредба е следвало да бъдат включени при посочване на ГПР, както и
такива, които представляват скрита печалба на дружеството, което води до посочване в
договора на ГПР, различен от действителния, е налице липса на задължително
съдържание на договора, а именно липса на посочване на ГПР.Противното би било в
разрез с целите на закона и въведените в него изискания и санкции.Решаващият състав
на районният съд е приел също, че в случая с уговорената неустойка се нарушава
разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП, доколкото е налице уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и
потребителя.Така уговорената неустойка задължава потребителя при неизпълнение на
неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка,
забрана, въведена в т. 5 от цитирания текст, както и не позволява на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора, което пък е въведено
като условие за неравноправна клауза в т. 19.Посочването в договора за кредит на по-
нисък от действителния ГПР представлява невярна и подвеждаща информация относно
общите разходи по кредита и попада в обхвата на чл. 6, § 1 на Директива 2005/29/ЕО,
което е още едно основание за приемане на клаузата относно общата сума, дължима от
заемателя, за неравноправна и влечаща цялостна недействителност на договора по см.
на чл. 4 от Директива 93/13/ЕО.Районният съд се е позовал в решението си на решение
на СЕС по дело С-453/10 от 15.03.2012г. по преюдициално запитване, в което е прието,
че търговска практика, състояща се в посочването в договор за кредит на по-нисък от
действителния годишен процент на разходите, трябва да се окачестви като
„заблуждаваща“ по см. на чл. 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 11.05.2005г. относно нелоялни търговски практики от страна
на търговци към потребители на вътрешния пазар и за изменение на Директива
84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета и Регламент /ЕО/ № 2006/2004 на Европейския парламент и на
Съвета, доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне средния потребител да
вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.Установяването на
нелоялния характер на такава търговска практика представлява един от елементите, на
които по силата на чл. 4, § 1 от Директива 93/13 компетентният съд може да основе
5
преценката си за неравноправния характер на договорните клаузи относно цената на
отпуснатия потребителски кредит.Районният съд в случая е приел, че е налице липса
на задължително съдържание на договора за кредит, вкл. поради липса на посочване на
действителния лихвен процент, действителният ГПР по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит.Приел е, поради това договорът е изначално недействителен на основание чл.
22 от ЗПК, като предявеният установителен иск се явява основателен и доказан и
следва да бъде уважен.Доколкото е уважен главният иск, съдът е счел, че не следва да
бъде обсъждан евентуалният такъв за обявяване на клаузата по чл. 8 от договора за
нищожна.
Настоящият състав на съда споделя изцяло гореизложените доводи от районния
съд.Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на
посочените в нормата разпоредби, сред които са и тези на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от
ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.Съгласно разпоредбата на
чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа
лихвения процент по кредита и условията за прилагането му, а съгласно т. 10 –
годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора.Процесният договор за
кредит формално отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК,
доколкото в същия е посочен лихвения процент, годишния процент на разходите и
общата сума, дължима от потребителя.Размерите на същите обаче, посочени в
договора, не съответстват на действителните такива съобразно поетите от потребителя
задължения.Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези дължими на посредниците за сключване на договора/,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно
§ 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“, са всички разходи по
кредита, вкл. лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, вкл. разходите
за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.В случая от заключението на
приетата съдебно-счетоводна експертиза в първоинстанционното производство, което
и настоящата инстанция цени като компетентно и обосновано изготвено, е установено,
че процента, с който би се оскъпил кредита с постигнатата договорка за заплащане на
неустойка за обезпечение /поръчителство/ в чл. 8 от процесния договор, годишно е 128
% спрямо главницата по кредита и месечно между 89 % - 168 %.При това положение е
нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, предвиждаща че годишният процент на
разходите по кредита, не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
6
лихва по просрочени задължения.Посочената разпоредба е създадена за защита на
икономическите интереси на потребителя като по-слабата страна в правоотношението
при сключване на договор за потребителски кредит и целта на същата е да не се
допуска той да заплати за предоставения му кредит необосновано високо
възнаграждение на кредитора.Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК при
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите,
които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит, но посочената разпоредба се отнася за неизпълнение на
основното задължение на потребителя – да върне предоставения му кредит, а не за
неизпълнението на други задължения.Да се приеме обратното означава, да се допусне
възможност за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК чрез
предвиждане в договора на разходи за неизпълнение на задължения, различни от
задължението за връщане на кредита, размерът на който да не се включва в ГПР.В
процесния случай е налице именно такава хипотеза, тъй като е уговорено задължение
за потребителя да учреди обезпечение и неустойка за неизпълнението му, разходите за
която не са взети предвид при изчисляване на посочения в договора годишен процент
на разходите, в резултат на което последният не съответства на действителния такъв,
определен съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита.И
според настоящия състав договорките, при които е сключен процесния договор, са във
вреда на потребителя, не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до
значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и потребителя,
поради което съставляват неравноправни клаузи по см. на чл. 143, ал. 1 от
ЗЗП.Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди от
кредитора, който съгласно разпоредбата на чл. 16 от ЗПК преди сключване на договора
за кредит, следва да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и да
прецени дали да му предостави кредит без обезпечение при спазване на императивната
норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като риска от невръщането на кредита следа да се
калкулира в уговорената по договора лихва.Съгласно задължителните указания, дадени
в т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСТК на
ВКС нищожна поради накърняване на добрите нрави, е клауза за неустойка, уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като за
нищожността на неустойката съдът следи служебно.В случая уговорената в процесния
договор неустойка за непредоставяне на обезпечение няма обезпечителна,
обезщетителна или санкционна функция, а целта на същата е да се предвиди
допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата /т. нар. скрита
възнаградителна лихва/, уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в
гражданските и търговските отношения и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК.Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна.В случая
7
е налице заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита, а
посочените в договора проценти на възнаградителната лихва и на годишния процент
на разходите, не съответстват на действително уговорените такива и са
нищожни.Поради това за потребителя в процесния случай не съществува яснота
относно точния размер на задължението му и общата стойност на кредита.Изводът на
районния съд, че процесният договор не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10
от ЗПК, отнасящи се до посочване по ясен и разбираем начин на лихвата, годишния
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, е правилен, като
съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК този договор се явява нищожен.
Предвид гореизложеното въззивната жалба е неоснователна и следва да се
остави без уважение, а решението на районния съд като правилно следва да бъде
потвърдено.
Предвид изхода на делото пред настоящата инстанция, в полза на адв. Е. И. от
ПАК – предоставила безплатна правна помощ на въззиваемата Т. К. Т., следва да се
присъди адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗАдв. в размер
на 500 лева за процесуално представителство във въззивното
производство.
С оглед на изложеното Пловдивският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260086 от 25.02.2021г. по гр. д. № 137 по описа за
2020г. на Асеновградски районен съд, II гр. с.
ОСЪЖДА „Сити кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7, представлявано от управителя Н.
П. П. да заплати на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. във вр. с. чл. 7, ал.1 т. 1 от Наредба
№ 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на
адвокат Е. И. от АК Пловдив, с личен **********, сумата от 500 лева – адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство на въвзиваемата във въззивното
производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
8
1._______________________
2._______________________
9