РЕШЕНИЕ
№………….
гр. София, 06.01.2021
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-Г въззивен състав, в открито съдебно
заседание на шести октомври през две хиляди и двадесета година, в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ТАНЯ ОРЕШАРОВА
2. мл. с. ИРИНА СТОЕВА
с участието на секретаря Ваня Ружина,
като разгледа докладваното от младши съдия Стоева в.гр.д. № 16412 по описа за
2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. №
5153831/25.09.2019 г., подадена от ответника в първоинстанционното производство
К.С.П. срещу Решение № 165531/15.07.2019 г., постановено по гр.д. № 53983 по
описа за 2018 г. на СРС,
III ГО, 85-ти състав, с което е
признато за установено, че ответникът дължи на ищеца „Т.С.” ЕАД сумата в размер
на 464,28 лева, представляваща цена на доставена топлинна енергия за периода от
01.10.2014 г. до 30.04.2017 г., ведно със законната лихва от 08.05.2018 г. до
изплащане на вземането, и мораторна лихва в размер на 57,34 лева за периода от
16.09.2015 г. до 25.04.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 17.05.2018 г. по ч.гр.д. № 28760/2018
г. по описа на СРС, III ГО, 85-ти състав. С постановеното
решение ответникът е осъден на основание чл.78, ал. 3 от ГПК да заплати в полза
на ищеца сумата в размер на 500,00 лева, представляваща сторени в
първоинстанционното производство разноски, и в размер на 75,00 лева – разноски в заповедното
производство.
В депозираната въззивна жалба се оспорва
решението на СРС като неправилно и необосновано, постановено в противоречие на
материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Посочва се, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че ответникът е
клиент на топлинна енергия, тъй като не е предоставяно писмено съгласие на
собствениците в етажната собственост и не е сключван договор с топлопреносно
предприятие. Посочва се, че в исковата молба ищецът е претендирал процесните
суми като доставена и незаплатена топлинна енергия, отдадена от отоплителните
тела в топлоснабдения апартамент, а не като отдадена от сградната инсталация
енергия, в какъвто смисъл се е произнесъл СРС. Посочва се, че е допуснато
съществено процесуално нарушение – било е конституирано от съда като трето лице
– помагач „Т.” ООД, а по делото е постъпило писмо от същото, което не е било
докладвано от съда и в което е посочено, че дружеството не е извършвало
услугата „дялово разпределение” за процесния имот и през исковия период. Това
поставяло под въпрос валидността на приетото по делото експертно заключение. В
писмени бележки до съда се посочва, че доставянето на топлинна енергия от
дружеството – ищец в процесния случай се явява непоискана услуга по смисъла на
чл. 62 от ЗЗП, поради което плащане не се дължи. Моли се за отмяна на решението
на СРС и отхвърляне на исковите претенции.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е
постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното
производство – „Т.С.” ЕАД, в който се поддържа, че решението на СРС е правилно
и в съответствие с практиката по сходни спорове. Моли се за оставяне без
уважение на въззивната жалба. Търсят се разноски.
В двуседмичния срок не е постъпило
становище по въззивната жалба от третото лице – помагач „Т.” ООД.
Софийски градски съд, след като взе
предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира
за установено от фактическа страна следното:
Със заявление с вх. № 3037608/08.05.2018
г. ищецът е поискал издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу К.С.П. за процесните суми. На 17.05.2018 г. по ч.гр.д. № 28760
по описа за 2018 г. на СРС, III
ГО,
85-ти състав е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за
посочените в заявлението суми. На основание чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК е указана на заявителя възможността
за предявяване на установителен иск в едномесечен срок, съобщението за което е връчено
на 30.07.2018 г. Исковата молба е подадена на 13.08.2018 г. (в срока
по чл. 415, ал. 4 от ГПК).
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно
кумулативно съединените искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр.
чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149 от ЗЕ и чл. 86 от ЗЗД срещу ответника К.С.П.
за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца „Т.С.” ЕАД сумата в
размер на 464,28 лева, представляваща цена на доставена топлинна енергия за периода
от 01.10.2014 г. до 30.04.2017 г., ведно със законната лихва от 08.05.2018 г.
до изплащане на вземането, и мораторна лихва в размер на 57,34 лева за периода
от 16.09.2015 г. до 25.04.2018 г., за топлоснабден недвижим имот, находящ се в
гр. София, бул. „******** № *****, апартамент на партерен етаж, аб. № 341885. Твърди,
че ответникът е клиент на топлинна енергия. Посочва
се, че съгласно чл. 150 от ЗЕ продажбата на топлинна енергия за
битови нужди от топлопреносното предприятие се осъществява при публично
известни общи условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С." ЕАД на
потребители за битови нужди в гр. София. Спрямо него са влезли в сила общи
условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.” ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София, одобрени с решение №
ОУ-002/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „Дневник” от 14.01.2008
г., в сила от 13.02.2008 г. и общите условия, одобрени с Решение №
ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа” и вестник „19
минути” в сила от 12.03.2014 г. Релевирани са съображения, че в чл. 33, ал. 1
от ОУ от 2014 г. са определени редът и срокът, по които купувачите на топлинна
енергия са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в
30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
продавача.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е
оспорил иска като неоснователен и необоснован, като е посочил, че в процесния
имот никога не са били монтирани отоплителни тела.
По делото са представени копия от Нотариален
акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижими имоти № 153, том I, рег. № 4947, дело № 137/2011 г. и
от Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 001, том I, рег. № 979, дело № 001 от 2003
г., от които е видно, че през 2003 г. ответникът придобива 5/6 части от
процесния апартамент, а през 2011 г. учредява ипотека върху същия.
По делото е представено и копие на
списък на живущите по апартаменти в жилищна сграда на бул. „********, датиращ
от 1995 г., в който под № 6 е вписан ответникът срещу данните за ап. 6 на първи
етаж.
Видно от приложените по делото копия на Определение
от 07.07.2006 г., постановено по гр.д. № 8318 по описа за 2005 г. на СРС, ГО,
26-ти състав, частна жалба от 01.08.2006 г. и Определение от 06.11.2006 г.,
постановено по ч.гр.д. № 3502 по описа за 2006 г. на СГС, Фирмено отделение, писмо
от 17.03.2006 г. от ищеца до ответника и акт за изключване на отопление и топла
вода в периода 1995 г. – 2002 г. е било преустановено подаването на отопление и
топлинна енергия за подгряване на вода за процесния имот.
С договор от 02.11.2007 г. ищецът
възлага на „Т.” ООД, което от своя страна приема, извършването на услугата
дялово разпределение на топлинна енергия.
От представеното по делото копие от
протокол от общо събрание на етажните собственици от 01.09.2002 г. е видно, че общото
събрание на етажните собственици на сградата на адрес: гр. София, бул. „********,
е взело решение за сключване на договор с „Т.” ООД за извършване на топлинно
счетоводство (дялово разпределение). В приложения списък на собствениците е
вписан и ответникът, заедно с процесния абонатен номер – аб. № 341885. На
18.10.2002 г. е бил сключен такъв договор между етажната собственост и „Т.”
ООД.
По делото са представени и съобщения към
фактури за процесния абонатен номер и общите условия на ищцовото дружество от
2014 г.
Съдът кредитира изготвеното по делото
заключение от назначената съдебно-техническа експертиза като подробно и логично
аргументирано. От заключението на вещото лице се установява, че за процесния
имот и през исковия период услугата „дялово разпределение” е била извършвана от
„Т.С.” ЕООД. В процесното жилище не е имало монтирани отоплителни тела и не е била
ползвана топла вода, като претендираните суми съставляват цена за топлинна
енергия, отдадена от сградната инсталация. Исковата сума е изчислена съобразно
действащата методиката и нормативна уредба.
При така установената фактическа
обстановка съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е
подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
Съгласно нормата
на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания. При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно
и процесуално допустимо, поради което следва да се обсъдят релевираните доводи
относно неговата правилност.
При така предявените искове в
тежест на ищцовото дружество е да докаже, че за процесния период между страните
е съществувало валидно правоотношение, по силата на което ищецът се е задължил
да доставя на ответника топлинна енергия срещу задължение на ответника да
заплаща стойността ѝ, както и че ищецът е изпълнил точно своите
задължения и е доставил конкретно количество топлоенергия, начислил е суми за
същото съобразно с действащите към съответния момент разпоредби, поради което и
за ответника е възникнало валидно и изискуемо задължение за заплащане на
стойността на същото, като е изпаднал и в забава за изпълнението му, следва да
докаже и че периодично е извършвал действия за събиране на процесните вземания.
Отношенията между доставчиците и
клиентите на топлинна енергия за исковия период са регламентирани в ЗЕ.
Съгласно уредбата в него, за да бъде обвързано едно лице от договор за продажба
на топлинна енергия с топлопреносно предприятие при публично известни общи
условия, същото следва да има качеството клиент на топлинна енергия за битови
нужди.
От доказателствата по делото се
установява, че в исковия период сградата, в която се намира процесният
апартамент, е била топлофицирана, като ищецът е доставял в абонатната станция
на сградата определено количество топлинна енергия. Също така се установява, че
ответникът е бил собственик на процесния апартамент и като такъв има качеството
на клиент (потребител) на топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 от
ЗЕ. Следователно между страните е налице облигационно договорно правоотношение,
произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия при общи условия.
Неоснователно се явява възражението, направено във въззивната жалба, в този
смисъл. Притежаваното от ответника право на собственост върху топлоснабдения
имот и установеното наличие на облигационно договорно правоотношение между
страните, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия при общи
условия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, е достатъчно основание за
доказване на иска по основание. Съдържанието на договора за покупко-продажба на
топлинна енергия е уредено в публично известните и релеванти с оглед исковия
период общи условия от 2014 г. и 2016 г.
От представени по делото писмени
доказателства се установява, че отоплителните тела в процесния имот са били
демонтирани преди започването на исковия период и липсва битово горещо
водоснабдяване.
От неоспореното заключение по
назначената по делото съдебно-техническа експертиза се установява, че за
процесния период от 01.10.2014 г. до 30.04.2017 г. дължимата сума е в размер от
520,46 лева, като същата съставлява начислена сума за топлинна енергия,
отдадена от сградната инсталация.
Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 6
от ЗЕ, собственикът или титулярът на вещното право на ползване в имот, под
режима на етажна собственост, остава потребител на отдадената от сградната
инсталация и отоплителните тела в общите части на сградата топлинна енергия и в
случаите, когато е преустановено топлоподаването към индивидуални отоплителни
уреди в обекта на потребителя. Фактически преустановеното топлоподаване към
отоплителните тела в отделни имоти, което е налице в процесния случай, не може
да обоснове прекратяване на правоотношението, а ответникът, който е собственик
на процесния имот, остава потребители (клиент) на топлинната енергия, отдадена
от сградната инсталация. Това изключение от общия принцип на индивидуално
поемане на облигационни отношения изцяло съответства на специфичния характер на
доставката, чието техническо осъществяване изключва ограничаване на ползите
само в една обособена част от общата сграда (конкретен обект от сградата не
може да се топлоизолира от останалите). Този преглед на нормативната уредба,
действаща в процесния период, обосновава извода за дължимост на претендираните
суми, предвид установеното право на собственост на ответника върху жилищен
имот, находящ се в топлоснабдена сграда - етажна собственост, както и
начисляването на суми по процесната партида за исковия период за топлинна
енергия, отдадена от сградната инсталация. Предвид посоченото, не може да се
приеме, че в процесния случай е налице „непоискана услуга” по смисъла на чл. 62
от ЗЗП, чието заплащане не се дължи.
С оглед изложеното, СРС правилно е уважил
иска за главницата. Несъстоятелно се явява възражението на въззивника –
ответник, че в исковата молба ищецът е претендирал процесните суми като
доставена и незаплатена топлинна енергия, отдадена от отоплителните тела в
топлоснабдения апартамент, а не като отдадена от сградната инсталация, в какъвто
смисъл се е произнесъл СРС. Видно от съдържанието на исковата молба подобно уточнение
не е налице. В исковата молба на стр. 2 ищецът е визирал, че вземането му е за
консумирана и незаплатена топлинна енергия за процесния топлоснабден имот, но
не е посочил, че става въпрос за енергия, отдадена от отоплителните тела в
имота. Нещо повече, топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация,
следва да бъде отнесена именно към определен имот в топлоснабдената сграда, тъй
като изчисленото количество енергия се разпределя пропорционално на отопляемия
обем на имотите по проект в сградата.
Що се отнася до претенцията по чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД за законна лихва за забава върху главницата за периода от
м.16.09.2015 г. до 25.04.2018 г., съгласно чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от общите
условия на дружеството – ищец от 2014 г. клиентите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1, т. е. прогнозните
суми по ежемесечните фактури в 30 – дневен срок от датата на публикуването им
на интернет страницата на продавача, а стойността на фактурата по чл. 32, ал.
2, т. е. общата фактура за реално потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, в 30-дневен срок дневен срок от датата на публикуването им на
интернет страницата на продавача. По делото не са представени доказателства в
тази връзка за исковия период, обхванат от действието на общите условия от 2014
г., влезли в сила на 12.03.2014 г., поради което претенцията за този период е
неоснователна и следва да се отхвърли. Що се отнася до останалия претендиран
период, съгласно чл. 33, ал. 1 от общите условия на ищцовото дружество в сила
от 11.08.2016 г. клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за
топлинна енергия в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят, т.е. не е необходима изрична покана и ответникът е изпаднал в забава
за плащането на сумите след изтичане на срока от 45 дни. Съгласно чл. 33, ал. 4
от същите продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната
лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 (т. е. за тези по общата фактура от
31.07.2017 г.), но не и върху прогнозно начислените суми, ако същите не са
платени. Доколкото ответникът не доказа плащане на претендираните суми,
въззивният съд счита исковата претенция за лихва за забава за периода от 15.09.2017
г. до 25.04.2018 г. за сумата в размер на 13,56 лева за основателна, изчислена
от съда по реда на чл. 162 от ГПК с помощта на интернет калкулатор.
С оглед на изложеното, решението на СРС
следва да бъде отменено в частта, с която е признато за установено, че ищецът
дължи мораторна лихва в размер на 43,78 лева за периода от 16.09.2015 г. до
14.09.2017 г., като искът бъде отхвърлен в тази част, а решението на СРС следва
да бъде потвърдено в останалата му част.
Що се отнася до направеното във
въззивната жалба оплакване за допуснато съществено нарушение на
съдопроизводствените правила във връзка с конституирането на „Т.” ООД като
трето лице – помагач, съдът счита същото за несъстоятелно. По делото е
постъпило писмо от дружеството, в което е било посочено, че същото не е
извършвало услугата „дялово разпределение” за процесния имот и през исковия
процес, както и молба от 31.05.2019 г. от ищеца за конституиране на „Т.С.” ЕООД
като трето лице-помагач. Доколкото обаче в исковата молба е било поискано от
ищеца конституирането на негова страна именно на „Т.“ ООД и това е било
направено с протоколно определение от 25.04.2019 г., а молбата от 31.05.2019 г.
е депозирана след срока по чл. 219, ал. 1 от ГПК и вещото лице, изготвило
заключението по съдебно-техническата експертиза, е работило по документи,
представени от дружеството, действително осъществило услугата по дялово
разпределение за процесния период и имот - „Т.С.” ЕООД, съдът счита, че не е налице
съществено нарушение на съдопроизовдтсвените правила. Нещо повече, пред
въззивната инстанция не са направени искания във връзка с твърденията за
допуснати процесуални нарушения - нито за събиране на нови доказателства, нито
за извършване на нови процесуални действия, вкл.
за конституиране на трети лица-помагачи. Въззивната инстанция
няма правомощия да отменя неправилно първоинстанционно решение и да връща
делото за ново разглеждане. Евентуални процесуални нарушения следва да се коригират
при разглеждане на делото от нея, но само при положение, че е налице изрично
искане за това само от заинтересуваната страна, която е била лишена заради
нарушението от процесуална възможност да попълни делото с фактически и
доказателствен материал.
При този изход на делото на въззивника
се полагат разноски съобразно уважената част от жалбата, но същият не е
направил претенция за присъждане на такива. На въззиваемата страна също се
полагат разноски, като същата е направила искане за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение. С оглед на фактическата и правната сложност на
делото, процесуалната активност на въззиваемата страна и обстоятелството, че
същата е депозирала само отговор на въззивна жалба и последващи еднотипни
молби, без да изложи съображения по същество, въззивният съд счита, че разноски
в нейна полза не се дължат.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 165531 от 15.07.2019 г.,
постановено по гр.д. № 53983 по описа за 2018 г. на СРС, III ГО, 85-ти състав, в частта, с
която е признато, че К.С.П., ЕГН ********** дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК********сумата
в размер на 43,78 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 16.09.2015
г. до 14.09.2017 г., и в частта, с която К.С.П., ЕГН ********** е осъден да
заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, сумата от 68,71 лева до 75,00 лева –
разноски в заповедното производство, и сумата от 458,03 лева до 500,00 лева –
разноски в първоинстанционното производство,
ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:*** иск с правно основание чл. 422 от ЗЗД за
признаване за установено, че К.С.П., ЕГН **********, с адрес: ***, партер,
дължи на „Т.С.” ЕАД сумата в размер на 43,78 лева, представляваща мораторна
лихва върху главницата за доставена и незаплатена топлинна енергия за периода
от 16.09.2015 г. до 14.09.2017 г., за която сума е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 17.05.2018 г. по ч.гр.д.
№ 28760/2018 г. по описа на СРС, III
ГО, 85-ти състав.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 165531 от
15.07.2019 г., постановено по гр.д. № 53983 по описа за 2018 г. на СРС, III ГО, 85-ти състав, в останалата
част.
Решението е постановено при участието на
трето лице-помагач „Т.” ООД, конституирано на страната на „Т.С.” ЕАД.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.