ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 872
гр. Бургас , 06.08.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
закрито заседание на шести август, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Мариана Г. Карастанчева
Членове:Пламена К. Георгиева
Върбанова
Детелина К. Димова
като разгледа докладваното от Мариана Г. Карастанчева Въззивно частно
гражданско дело № 20212100501233 по описа за 2021 година
Производството пред настоящата инстанция е по реда на чл. 274, вр. чл.
413, ал. 2 ГПК и е образувано е по частната жалба на "Агенция за събиране на
вземания" ЕАД с ЕИК *********, против разпореждането, инкорпорирано в
Заповед № 1182 от 03.06.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК, издадена по ч. гр. д. 3858/2021 г. по описа на Районен съд Бургас, в
частта му, с която е отхвърлено заявлението на частния жалбоподател за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК и
изпълнителен лист срещу длъжника Н. П. Г. ЕГН ********** от *** , за
следното вземане по договор за паричен заем Micro Credit № 9002-
00017360/11.02.2020 г., сключен с "Микро Кредит " АД – 257,01 лв –
договорна (възнаградителна) лихва за периода 27.03.2020 г. - 27.05.2021 г.
Твърди се, че обжалваното разпореждане е неправилно, тъй като са
неправилни изводите на първоинстанционния съд, че договорът за кредит е
недействителен , защото претенцията за договорна лихва надвишава над три
пъти размера на законната лихва. По отношение на претендираната
възнаградителна лихва се твърди, че с чл. 19, ал. 4 ЗПК, с който е въведен
законовоустановен императивен лимит на възнаграждението на кредитора,
законодателят е предвидил в Приложение 1 към ЗПК, лихвата да е компонент
1
от годишния процент на разходите /ГПР/ и съответно е определил
максимален размер на последния. Сочи се, че договорната лихва е
възнаграждението /печалбата/ на кредитодателя за това, че е предоставил
определена сума в заем. За да защити потребителя и за да се избегне
неоснователното обогатяване на финансови институции, предоставящи
потребителски кредити чрез определяне на висок лихвен процент,
законодателят е предвидил същият да е компонента, която се включва при
формирането на ГПР и съответно е определил максимален размер на
последния. В тази връзка, преценката за противоречие със закона следва да се
прави на плоскостта дали сборът на договорната лихва, ведно с другите
разходи, не надвишава фиксирания от законодателя максимален размер на
ГПР. В тази връзка се твърди, че след като сборът на договорната лихва и
другите разходи не надвишава фиксирания от законодателя максимален
размер на ГПР, то с определянето на фиксиран лихвен процент от 40,48 %,
кредиторът не е целял да се обогати неоснователно за сметка на
кредитополучателя. Твърди се, че процесният договор за кредит е сключен
след изменението на чл. 19 ЗПК /обн. ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от
23.07.2014 г. /, поради което по отношение на същия е приложимо
изискването на алинея четвърта на същата разпоредба, ГПР да не надвишава
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. Към датата на сключване на договора за потребителски кредит,
размерът на законната лихва е 10%, при основен лихвен процент, определен
от БНБ 0% плюс десет пункта отгоре. В случая, определеният в договора
размер на ГПР от 48, 90 % не надвишава пет пъти размера на законната
лихва, а договореният лихвен процент е 40,48 %. Следователно договореният
размер на лихвата не е нищожна поради противоречие със закона - чл. 19, ал.
5 ЗПК. На следващо място се твърди, че целта на заповедното производство
по реда на чл. 410 и сл. от ГПК е само да провери дали вземането е спорно,
като е достатъчно заявителят да твърди, че вземането съществува. Въпросът
за доказването действителността на договора за заем, в т. ч. и за това дали
ГПР съответства на законово определения размер на същия съобразно
използваната методика при изчисляването му е въпрос, който не е в пределите
на изследване от съда в заповедното производство, тъй като в това
производство заявителят не разполага с процесуална възможност да провежда
2
пълно и главно доказване на заявената в заповедното производство
претенция. Сочи се, че по тази причина в подаденото заявление за издаване на
заповед за изпълнение не следва да се доказва нито съществуването на
вземането, нито обстоятелствата, на които се основава претенцията.
Достатъчно е да са описани обстоятелствата, от които произтича вземането,
за да се провери дали същото е спорно. Твърди се, че при постъпване на
възражение от страна на длъжника, или ако същият бъде уведомен за
заповедта за изпълнение при условията на чл. 47 ГПК, заявителят е длъжен да
предяви иска по чл. 422, ал. 1 от ГПК за установяване на съществуването на
твърдяното от него вземане, и в това исково производство страните ще
реализират своето право на защита и ще установят по надлежния ред своите
твърдения, в т. ч. съществуването и действителността на сключения договор
за заем, включая и ползвания размер на годишния процент на разходите.
Претендира се отмяна на разпореждането на първоинстанционния съд и
вместо него постановяване на разпореждане за издаване на заповед за
изпълнение за сумите, претендирани в заявлението по чл. 410 от ГПК.
Частната жалба е подадена от легитимирано лице, против акт на съда,
подлежащ на обжалване, в законовия срок, поради което съдът я намира за
допустима.
Разгледана по същество, съдът намира частната жалба за основателна.
Производството пред Районен съд Бургас е образувано по подаденото
заявление по чл. 410 ГПК от частния жалбоподател, срещу длъжника Н. П. Г.
от ***, за следните суми: 993,74 лв, представляваща главница ; 257,01 лв –
възнаградителна договорна лихва за периода от 27.03.2020 г. до 27.05.2021 г.;
1179 лв – сума за допълнителни услуги по договор за допълнителни услуги за
периода от 27.03.2020 г. до 27.05.2021 г.,лихва за забава по договора за заем
в размер на 19,86 лв. за периода от 28.03.2020 г. до датата на подаване на
заявлението в съда ,законна лихва от датата на подаване на заявлението в
съда до окончателното изплащане на задължението,както и лихва за забава по
договор за допълнителни услуги в размер на 18,72 лв. за периода от
28.03.2020 г. до датата на подаване на заявлението с съда,както и за разноски
в размер на 49,37 лв.-платена държавна такса и 50 лв. –юрисконсултско
възнаграждение . Посочено е, че вземанията на заявителя произтичат от
3
Договор за паричен заем Micro Credit № 9002-00017360/11.02.2020 г.,
сключен с "Микро Кредит " АД,вземанията по който са били прехвърлени от
последното дружество с приложение 1/10.07.2020 г. към рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания/цесия/ от 16.01.2015 г.
Изложени са твърдения за сключен между цедента "Микро Кредит " АД и
длъжника Договор за паричен заем за сумата от 1000 лв, срещу задължението
на длъжника като кредитополучател да върне заема на 15 бр. равни месечни
погасителни вноски, всяка от които – по 86,05 лв, съгласно Погасителен план.
Посочено е, че страните са се съгласили договорната лихва по заема да е в
размер общо на 290,75 лв. Изложени са твърдения, че крайният срок на
погасяване на кредита е бил 27.05.2021 г., но заемателят не е заплатил
дължимия заем, поради което дължи и обезщетение за забава в размер
законна лихва за забава до окончателното изплащане на задължението.
Посочено е, че с Приложение № 1 от 10.07.2020 г. към рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 16.01.2015 г. г., заемодателят
е прехвърлил на заявителя вземането си против длъжника Г. ,с всички
привилегии ,обезпечения и пренадлежности ,вкл.и всички лихви на
дружеството – кредитор . Към заявлението са приложени Договор за паричен
заем от 11.02.2020 г., сключен между "Микро Кредит " АД и длъжника Н.Г. ,
от който е видно, че дружеството е предоставила на длъжника паричен заем в
размер на 1000 лв при договорен фиксиран годишен лихвен процент в размер
на 40,48% и ГПР в размер на 48, 90%, който заем е платим на договорени 15
погасителни месечни вноски по 86,05 лв съгласно погасителен план и падеж
на всяка вноска – 27-то число на месеца ; дата на първо плащане – 27.03.2020
г. и дата на последно плащане – 2127.05.2021 г. Приложени са и Общи
условия към договор за заем на "Микро Кредит " АД.
По заявлението е издадена Заповед № 1182/03.06.2021 г., за следните
суми: 993,74 лв - главница; законна лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението – 01.062.2021 г. до окончателното
изплащане на вземането, лихва за забава по договора за заем в размер на
19,86 лв. за периода от 28.03.2020 г. до 31.05.2021 г.,както и за сумите 20,27
лв. –разноски по делото за държавна такса съразмерно с уважената част от
заявлението и 50 лв. – юк.възнаграждение .
4
С разпореждането от 03.06.2021 г., инкорпорирано в Заповедта за
изпълнение, е отхвърлено заявлението за сумата от 257,01 лв –
възнаградителна договорна лихва,за 1179 лв. –възнаграждение за
допълнителни услуги за периода от 27.03.2020 г. до 27.05.2021 г. ,ведно със
законната лихва върху него ,считано от 01.06.2021 г. до окончателното
изплащане ,както и за сумата 18,72 лв. – обезщетение за забава за периода
28.03.2020-31.05.2021 г. ,претендирани по договор за допълнителни услуги
от 11.02.2020 г. ,сключени с потребител .
Разпореждането е обжалвано само в частта относно възнаградителната
договорна лихва в размер на 257,01 лв. ,поради което само в тази част делото
е висящо пред настоящия съдебен състав .
Първоинстанционният съд е изложил съображения, че клаузата в
договора, регламентираща договорната лихва е нищожна, тъй като
противоречи на морала и добрите нрави, което съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 от
ГПК е основание за отхвърляне на заявлението в тази му част.ГЛП от 40,48%
надвишава значително трикратния размер на законната лихва ,поради което
клаузата ,с която е уговорена е нищожна,в какъвто смисъл са цитирани
решения на върходната инстанция .Въпросната съдебна практика ,цитирана
от съда ,според него е все още актуална ,тъй като голяма част от заемните
правоотношения не попадат в обхвата на ЗПК и поставянето на субектите
,предоставящи потребителски кредити ,в по-благоприятно положение –чрез
приравнението на ГЛП с ГПР,от останалите заемодатели ,съответно – и на
потребителите в по-неблагоприятно положение от другите заематели , е
недопустимо .
Макар и нелишени от известна логика, Бургаският окръжен съд не може
да сподели изводите на първата инстанция,поради следните съображения:
Съгласно приетото в т. 2б на ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г.
на ВКС, в производството по чл. 410 от ГПК, съдът не събира доказателства,
нито може да прави изводи въз основа на представени такива, и преценката на
съда по основателността на искането е ограничена единствено до проверка на
твърденията изложени в заявлението. В случая твърденията изложени в т. 9 и
т. 12 от заявлението по чл. 410 от ГПК индивидуализират претендираното
цедирано вземане по основание и размер за всяко от отделните пера
5
(главница, договорна и мораторна лихва, законна лихва върху непогасената
главница), посочени са начинът и периодът на формиране на акцесорните
вземания; налице са данни за завършен фактически състав на цесията
предвиден в чл. 99 от ЗЗД, т. е. заявлението е редовно от формална страна. В
заявлението са изложени всички фактически обстоятелства, които са от
значение за възникването, съществуването и изискуемостта на
претендираните вземания за главница, договорна и мораторна лихва в
посочения размер и период. Задължението на заповедния съд да извърши
служебна проверка за наличието на неравноправни клаузи, от които се
извежда предявеното със заявлението вземане произтича от разпоредбата на
чл. 411, ал. 2, ал. 2 от ГПК, съгласно която заповед за изпълнение не се
издава, а депозираното заявление се отхвърля в случаите, когато искането е в
противоречие със закона или с добрите нрави. В случая предмет на
заявлението са вземане за неплатена част от главницата, законната лихва
върху нея, начислената договорна и мораторна лихва за посочени в
заявлението периоди от време. Тъй като кредитора основава вземанията си на
сключен договор за потребителски кредит по смисъла на сега действащия
ЗПК, за същият са приложими именно разпоредбите на този закон. В ЗПК
обаче няма предвидени разпоредби, уреждащи максималния размер на
възнаградителната лихва. Същата представлява очаквана печалба на
кредитора и съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК съставлява част от общите разходи
по кредита, които се включват в ГПР. С цел да бъде избегната злоупотреба и
несъразмерно възлагане на тежести за икономически по- слабата страна, в чл.
19, ал. 4 от ЗПК законодателят е предвидил като критерий за това фиксиран
максимален размер на ГПР, а именно забрана той да бъде повисок над пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на МС на Р. България. Това означава, че
максумумът от 50 % ГПР се явява и пределът, до който следва да се приеме,
че общото оскъпяване на кредита е непротиворечащо на морала и добрите
нрави. В настоящата хипотеза договорната възнаградителна лихва е
уговорена в размер на 40,48 %, при ГПР -48. 90 %, т. е. не надвишава
допустимия максимален размер по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, поради което
доводите за наличие на нищожност на договорената възнаградителна лихва
поради противоречие с морал и добрите нрави се явяват неоснователни /в
този смисъл решение № 869 от 11.10.2019 г. на ОС - Варна по в. т. д. №
6
962/2019 г., Решение № 329 от 30.09.2019 г. на ОС - Хасково по в. гр. д. №
332/2019 г., Решение № 166 от 23.07.2019 г. на ОС - Ловеч по в. гр. д. №
202/2019 г., Решение № 258 от 12.07.2019 г. на ОС - Перник по в. гр. д. №
306/2019 г., Решение № 72 от 22.04.2019 г. на ОС - Габрово по в. гр. д. №
62/2019 г., Решение № 431 от 18.10.2019 г. на ОС - Плевен по в. гр. д. №
702/2019 г. /.В случая се претендира договорната възнаградителна лихва, при
която е подписан договора и същата не е едностранно изменяна от страната,
предоставила кредита. С текста на чл. 9 от ЗЗД е приета широка договорна
свобода на страните, лимитирана единствено от непротиворечие с добрите
нрави. Като се вземе предвид това, както и факта, че размера на ГПР (48,
90%), в който е включен ГЛП, е съобразен с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
не може да се направи извод в едностранното заповедно производство за
вероятно противоречие на клаузата за договорна лихва с добрите нрави.
По изложените съображения съдът намира, че следва да се издаде
заповед за изпълнение против длъжника за сумата 257,01 лв., представляваща
неизплатено задължение за договорна лихва. С оглед на изложеното,
настоящата съдебна инстанция намира, че атакуваното разпореждане следва
да бъде отменено, а делото върнато на първоинстанционния съд за издаване
на заповед за изпълнение за процесните суми.
Мотивиран от изложеното, Бургаският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ разпореждането от 03.06.2021 г. , инкорпорирано в заповед №
1182 от 03.06.2021г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК,
издадена по ч. гр. д. 3858/2021 г. по описа на Районен съд Бургас, с което е
отхвърлено заявлението на "Агенция за събиране на вземания" ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. "Доктор
Петър Дертлиев" № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК и изпълнителен лист
срещу длъжника Н. П. Г. ЕГН ********** от *** , за следното вземане по
договор за паричен заем Micro Credit № 9002-00017360/11.02.2020 г.,
сключен с "Микро Кредит " АД ,а именно : за сумата 257,01 лв – договорна
(възнаградителна) лихва за периода 27.03.2020 г. - 27.05.2021 г. и вместо
7
него ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ ИЗДАДЕ Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК в полза на
Агенция за събиране на вземания" ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. "Доктор Петър Дертлиев" № 25, офис
сграда Лабиринт, ет. 2, за следните суми: 257,01 лв – договорна
(възнаградителна) лихва за периода 27.03.2020 г. - 27.05.2021 г., дължима на
основание Договор за за паричен заем Micro Credit № 9002-
00017360/11.02.2020 г., сключен с "Микро Кредит " АД, вземанията по който
са били прехвърлени на "Агенция за събиране на вземания" ЕАД.
ВРЪЩА делото на Районен съд – Бургас за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, както и за направените
от заявителя разноски пред първата и въззивната инстанция..
Определението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8