Решение по дело №403/2011 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

за да се произнесе, взе предвид следното:

Настоящото производство е образувано по подадена от Р. Х. Г. /ответник в първоинстанционното производство/ чрез упълномощен процесуален представител въззивна жалба против решение № 56/06.06.2014 г., постановено по гр. д. № 61/2014 г. по описа на М. районен съд, с което изцяло са уважени предявените от Б. Б. И. и К. Н. И. в активно субективно съединение установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че ищците са собственици на недвижим имот на основание давностно владение.

В жалбата се твърди, че постановеното от районния съд решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост, в подкрепа на което в жалбата се излагат подробни доводи. Жалбоподателят счита, че по делото не се ¾становява да е налице владение от страна на ищците, а единствено държане поради липсата на намерение за своене от тяхна страна. Сочи се, че неплащането на пълния размер на продажната цена прави владението неспокойно и съмнително, като ищците са съзнавали, че дължат пари на собственика, а плащането на по-голямата част от дължимата продажна цена ги е направило не владелци, а държатели на процесния имот. Излагат се твърдения, че по делото няма доказателства за датата на евентуалното последващо заплащане на сумата от 5 000,00 лв., а самото плащане съдът е неправилно е приел за доказано посредством свидетелски показания. Жалбоподателят счита, че наличието на писмен документ по отношение на сумата от 20 000,00 лв. обуславяло и необходимостта от установяване на последващата сума от 5 000,00 лв. отново с писмени доказателства. Моли въззивния съд да отмени изцяло обжалваното решение и вместо това да постанови ново, с което да отхвърли предявените искове. Претендира заплащане на разноски. В съдебно заседание чрез упълномощения си процесуален представител поддържа въззивната жалба.

Ответниците по въззивната жалба – Б. Б. И. и К. Н. И. не подават отговор на същата в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК. В съдебно заседание чрез упълномощения си процесуален представител оспорват жалбата. Претендират заплащане на разноски.

Настоящата съдебна инстанция, след като прецени събраните по делото доказателства, както и наведените във въззивната жалба пороци на атакуваното съдебно решение и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Въззивната жалба, като подадена в срок и от лице, имащо правен интерес от обжалване, е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

М.т районен съд е бил сезиран от Б. Б. И. и К. Н. И. с предявени против Р. Х. Г. активно субективно съединени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че ищците са собственици на основание давностно владение върху недвижим имот, находящ се в с. Д., общ. К., представляващ двуетажна еднофамилна масивна жилищна сграда със стоманенобетонни плочи, със застроена площ от 93.00 кв. м., състояща се от две стаи, кухня, баня, стълбище за втори етаж и коридор на първия етаж, както и от две стаи, кухня, баня и коридор на втория етаж, ведно с правото на строеж върху поземления имот, върху който е построена сграда, представляващ държавна собственост и съставляващ УПИ ХI в кв. 14, с площ от 557.00 кв. м., при граници: от изток – УПИ Х /свободен/, от запад – поземлен имот с планоснимачен № 210 /Яким Ликов/, от север – улица и от юг – извън регулация /земи КВС/.

Ищците основават правото си на собственост на сключен през 1990 г. договор за продажба на недвижим имот, с който са закупили имота от ответника Р. Г.. Твърдят, че са заплатили продажната цена и от 1990 г. влезли във владение на имота, но не извършили продажбата в предвидената от закона форма поради липса на време от страна на продавача. Въпреки това необезпокоявано владеели имота като недобросъвестни владелци в продължение на повече от 23 години, пред което време никой не е изразявал претенции по отношение на имота и не се е противопоставял на осъществяваното от тях своене върху същия. През есента на 2013 г. ответникът Г. декларирал пред Община К., че процесният имот е негова собственост, с което оспорил правото им на собственост и с което обстоятелство ищците обосновават правния си интерес от предявяване на установителния иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК.

По делото не е спорно, че ищците упражняват фактическата власт върху процесния недвижим имот от 1990 г. до 2013 г., включително и до настоящия момент, както и че ответникът на 13.10.1989 г. е получил от бащата на ищеца Б. И. – Б. И., сумата от 20 000,00 лв. за закупуване на имота.

Спорно между страните е дали е налице намерение за своене по отношение на процесния имот от страна на ищците.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като настоящият състав споделя изложените от М. районен съд мотиви, поради което и на основание чл. 272 от ГПК препраща към тях. Независимо от това, във връзка с направените в жалбата доводи следва да се добави и следното:

Неоснователен е наведеният във въззивната жалба довод, че по делото не се установява да е налице владение от страна на ищците, тъй като същите осъществявали единствено фактическата власт върху имота без намерение за своене поради обстоятелството, че не са заплатили пълния размер на продажната цена и независимо от това, че по-голямата част от уговорената между страните цена е била платена. На първо място, разпоредбата на чл. 69 от ЗС предвижда оборима презумпция за наличие на анимус /намерение вещта да се държи като своя/, а по делото липсват данни за това ищците да държат процесния имот не за себе си, а за ответника. Дори напротив, самият ответник заявява в съдебно заседание, че е получил парична сума за закупуването на въпросния недвижим имот. Оттук следва, че основанието, на което ищците са осъществявали и продължават да осъществяват фактическата власт върху имота, е наличието на продажбено правоотношение, което, дори и опорочено поради липса на форма, поставя началото на недобросъвестно владение по отношение на вещта, включващо както държането й, така и намерение за нейното своене. Самото владение е недобросъвестно доколкото правното основание за неговото осъществяване не е годно да направи ищците собственици на вещта, но това обстоятелство има значение единствено за размера на придобивния давностен срок, но не и за наличието на анимус по отношение на вещта. Задължението за плащане на уговорената за имота продажна цена, от своя страна, има облигационен характер и няма отношение към вещното право, така че неплащането на тази цена в пълен размер по никакъв начин не се отразява спрямо наличието на намерение за своене. Освен това, неплащането на продажната цена в цялост в никакъв начин не е основание и да се приеме, че осъществяваното от ищците владение е неспокойно и съмнително, както се твърди във въззивната жалба. Обстоятелството дали ищците са съзнавали, че дължат пари на ответника няма никакво отношение спрямо осъществяваното от тях владение върху процесния имот.

На следващо място, следва да се посочи, че е ирелевантно по отношение на спора обстоятелството дали се установява датата на евентуалното последващо заплащане на сумата от 5 000,00 лв., както и самото плащане на посочената сума, тъй като, както вече беше посочено, облигационното задължение за плащане на продажната цена няма отношение към наличието на намерение за своене на вещта. Освен това, наличието на писмен документ по отношение плащането на сумата от 20 000,00 лв. по никакъв начин не се отразява на това с какви доказателства и/или доказателствени средства следва да се установи плащането на последващата сума от 5 000,00 лв. Двете плащания са отделни юридически факти и установяването им в процеса е самостоятелно и следва да бъде осъществено независимо едно от друго. И на последно място, следва да се посочи, че първоинстанционният съд не само не е приел за доказано плащането на сумата от 5 000,00 лв. посредством свидетелски показания, но и изобщо не е приел за доказан този факт, тъй като неговото установяване няма отношение спрямо релевантните по спора факти.

При тези обстоятелства и предвид всичко изложено дотук, настоящата инстанция намира, че безспорно се доказва правото на собственост на ищците върху процесния имот на претендираното от тях придобивно основание – недобросъвестно давностно владение в продължение на повече от тринадесет години /от 1990 г. до 2013 г., включително и понастоящем/, с оглед на което предявените от тях искове се явяват основателни и следва да бъдат уважени. По тези съображения въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното с нея решение на М. районен съд – потвърдено като правилно и законосъобразно.

При този изход на делото на въззиваемата страна се дължат разноски за въззивното производство, направата на които се установява безспорно по делото в размер на 600,00 лв. като заплатено адвокатско възнаграждение.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 56/06.06.2014 г., постановено по гр. д. № 61/2014 г. по описа на М. районен съд.

ОСЪЖДА Р. Х. Г., ЕГН *, да заплати поравно на Б. Б. И., ЕГН *, и на К. Н. И., ЕГН *, сумата от общо 600,00 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение.

Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд на Република България при условията на чл. 280, ал. 1 от ГПК в едномесечен срок от връчването му.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.