Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 260003
гр.Пловдив, 15.01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, Гражданско
отделение, ІІІ - ти състав, в открито заседание
на…шестнадесети декември…през…две хиляди и двадесета година,………………….в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вера Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Катя Пенчева
Величка Белева
при участието на секретаря……Нели
Богданова……..разгледа докладваното от съдията……...Пенчева….В.търговско дело №637 по описа за 2020 година,…за да
се произнесе взе предвид следното:
Производството е въззивно по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение №33/21.03.2018г.,
постановено по търг. д. №107/2016г. по описа на Окръжен съд Пазарджик, по иска на С.М.В., ЕГН **********, предявен против К.Д.М.
и „Д.“ ООД, ЕИК *********, е прието за установено по реда на чл.464, ал.1 от ГПК, че вземането
на К.Д.М., като взискател по изп. дело №************** по описа на ЧСИ Г. ***
действие ОС гр.П. в размер на 1 200 683,30лв. по изпълнителен лист от 09.07.2015г., издаден по заповед за незабавно
изпълнение от същата дата по ч.гр.дело №481/2015г. по описа на Районен съд
Ихтиман, не съществува. К.Д.М. и „Д.“ ООД са осъдени да заплатят дължимата по
делото ДТ в размер на 48 027,33лв. и деловодни разноски в размер на 400лв.по
сметка на ПОС.
С решение №161/27.06.2018г.,
постановено по
реда на чл.247 ал.1 от ГПК по същото т.д. е оставена без уважение молбата на К.Д.М. за поправка на
очевидна фактическа грешка в решение №33/21.03.2018г., в което да се допълни,
че ищцата К. М.В. е кредитор по изп. дело
№************** по описа на ЧСИ Г. *** действие ОС гр.П. с вземане в размер на
10 000лв.
/С решение №229/27.10.2018г. по реда на чл.247 ал.1,
пр.1 от ГПК, е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решение №33/21.03.2018г. досежно
личното име на ищцата./
След постановяване на посочените решения, с решение
№78/29.11.2018г., постановено по т.д. №77/2018г. по описа на ОС К., е открито
производство по несъстоятелност /на осн. чл.630 ал.1 от ТЗ/ по отношение на „Д.“
ООД, ЕИК *********. С определение №53/28.01.2019г. производството по т.д.
№107/2016г. по описа на ПзОС е спряно на основание чл.637 ал.1 от ТЗ. С
определение №104/18.02.2019г. производството по делото е възобновено при
хипотезата на чл.637 ал.3, т.2 от ТЗ. Съгласно цитираната разпоредба, спряното
на основание ал.1 производство се възобновява и продължава с участието на: синдика,
кредитора и лицето, подало възражение, ако вземането е включено в списъка на
приетите от синдика вземания, но срещу него е направено възражение по реда на
чл.692 ал.3 от ТЗ. В тази връзка, с определение №260/22.04.2019г. като страна
по делото е конституиран И.Й.Б. /като лице, подало възражение срещу включеното
в списъка на приетите вземания вземането, предмет на т.д. №107/2016г. на ПзОС/,
а с определение №1/02.01.2020г., като страна – ответник по делото е
конституиран П.П.С. - като кредитор, по силата на договор за цесия от 21.05.2018г.
с цедент К.М., предявил част от процесното вземане в производството по
несъстоятелност. Като кредитор по силата на договора за цесия от 21.05.2018г., П.П.С.
е предявил част от вземането – за сумата от 774 696,97лв. в производството по
несъстоятелност. Вземането в посочения размер – 774 696,97лв. е предявено
с вх. №9290/31.12.2018г. и е включено в Списък №1 на приетите предявени
вземания по чл.686 ал.1, т.1 от ТЗ, обявен в ТР на 11.01.2019г. по т.6 от
списъка, предявено с вх. №9290/31.12.2018г. По подадено възражение по чл.690
ал.1 от ГПК от кредитор И.Й.Б. и С.М.В., с определение №328/08.08.2019г. по ч.т.д.
№8/2019г. по описа на ОС К., обявено в ТР на 09.08.2019г., съдът по
несъстоятелността, по реда на чл.692 ал.4 от ТЗ, е изключил от Списък №1 на
приетите предявени вземания по чл.686 ал.1, т.1 от ТЗ, обявен в ТР на
11.01.2019г. вземането на П.П.С. за сума
в размер на 774 696,97лв., като кредитор по
договор за цесия от 21.05.2018г. С това се обуславя по-нататъшното развитие на
исковото производство при условията, визирани в чл.637 ал.3, т.2 от ТЗ.
По отношение на лицата, явяващи се участници в
производството съгласно чл.637 ал.3, пр.2 от ТЗ, както и по отношение синдика
на „Д.“ ООД – А.Б.Т., е изпълнена процедурата по размяна на книжа и
администриране на подадените от П.П.С. и К.Д.М. въззивни жалби.
Подадената от П.П.С. въззивна жалба е срещу решение
№33/21.03.2018г. Във въззивната жалба са изложени подробни доводи и
съображения, свеждащи се до необоснованост на обжалваното решение. На първо
място се акцентира на неправилна преценка при разпределението на
доказателствената тежест, с оглед характера на отрицателния установителен иск
по чл.464 от ГПК и изпълнителното основание, от което произтича оспореното
вземане – запис на заповед. Наведени са доводи относно връзката на абстрактната
сделка и евентуално казуално правоотношение, твърдяно от страните и разпределението
на доказателствената тежест при различните хипотези. Наведени са доводи относно
приложението на процесуалната норма на чл.154 ал.1 от ГПК съпоставимо с
изискванията за доклад поделото, визирани в чл.146 ал.2 и ал.3 от ГПК. В тази връзка се твърди, че съдът неправилно е оставил
без уважение направеното от ответника М. доказателствено искане за приемане на
писмени доказателства /приложени към въззивната жалба/. Твърди се, че е
неправилно становището на съда, че представените от „Д.“ ООД на вещото лице
приходно-касови ордери, с които трето лице – „А.С.“ АД внася в касата на „Д.“
ООД на части процесната заемна сума – 400 000лв., се различават от данните
в счетоводството на ответното дружество, които вещото лице е констатирало. В
тази връзка е извършен анализ на счетоводните регистри на ответното дружество,
доказателствата относно предоставения заем, причините за неотразяването на
заемната сума в представени ревизионни доклади и декларации, изходящи от
управителя на дружеството. Изразено е несъгласие със становището на съда, че „А.С.“
АД не е разполагало с финансов ресурс за предоставяне на кредит в размер на
400 000лв., както и с извода, че тъй като решение на съвета на директорите
на „А.С.“ АД за отпускане на заем на „Д.“ ООД не е взето, такъв заем не е
отпуснат. Твърди се, че е ирелевантно към спора обстоятелството дали е
изплатена продажната цена от 350 000лв. по договора за цесия от
15.09.2008г., сключен с „А.С.“ АД. Изразено е несъгласие със становището на
съда, че от датата на противопоставяне на правата на ответника К.М. като
конкуриращ взискател, може да се направи извод за недължимост на сумата. Иска
се обжалваното решение да бъде отменено като неправилно и незаконосъобразно и
да се постанови друго, с което отрицателният установителен иск да бъде
отхвърлен. С въззивната жалба са представени писмени доказателства. Същите са
приети от въззивния съд, тъй като, производството по делото продължава при
хипотезата на чл.637 ал.3, т.2 от ТЗ, като жалбоподателят П.С. е конституиран
като страна след постановяване на решението и именно на основание чл.637 ал.3,
т.2 от ТЗ, при което за същия, като участваща в процеса страна, подаването на
въззивната жалба е началният момент, от който може да упражни процесуалните си
права, съответно- да ангажира доказателства.
Подадената от К.Д.М.
въззивна жалба е срещу решение №161/27.06.2018г., постановено по реда на чл.247 ал.1 от ГПК. Изразено е
несъгласие с приетото от съда, че фактът, че ищцата В. е с установено качество
на взискател по изпълнителното дело, е относимият към спора факт, а конкретният
размер на вземането й не е от значение за изхода на делото и не е част от
предмета на спора и съдът не дължи произнасяне в диспозитива на решението си по
този въпрос. Иска се отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с
което молбата за поправка на очевидна фактическа грешка да бъде уважена /като
във въззивната жалба е въдпроизведен желаният от жалбоподателя диспозитив/.
В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил отговор на
така подадените въззивни жалби от С.В. и от И.Й.Б., с който въззивните жалби се
оспорват изцяло.
Подадените въззивни жалби са допустими, като депозирани в
законоустановения срок от надлежна страна и с предписаното от закона
съдържание.
Апелативният съд, след като съобрази оплакванията,
изложени в жалбата и доводите на страните, с оглед разпоредбите на чл.269 и
чл.271 от ГПК и след преценка на събраните по делото доказателства поотделно и
в тяхната съвкупност, прие за установено следното:
Предмет на обжалване в настоящия процес е валидно и
допустимо решение.
Същото е постановено по предявен иск с правно
основание чл.464 от ГПК.
Ищецът в първоинстанционното производство – въззиваема
страна в настоящето – С.М.В., твърди в предявената искова молба против К.Д.М. и
„Д.“ООД, че е придобила по силата на договор за цесия вземане в размер на 10
000лв. против длъжника „Д.“ ООД по изп.№ ************** по описа на ЧСИ Г. З. с рег. №*** с район на действие Окръжен
съд П., като вземането е било цедирано
от И.Й.Б. и представлява част от негово вземане в размер на 300 000лв.,
установено с влязло в сила решение на и издаден изпълнителен лист по гр.д.
№748/2012г. на ПОС. Договорът за цесия е от 08.04.2016г., а уведомлението до
длъжника е връчено на 09.04.2016г. Твърди се, че присъединен кредитор в същото
изпълнително производство е ответникът К.М. за вземане въз основа на запис на
заповед, издаден на 21.09.2010г., с падеж 30.09.2013г., в размер на 1 200
683,30лв., съгласно издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист по реда
на чл.417 от ГПК по ч.гр.д. №481/2015 г. на РС-Ихтиман. По изпълнителното дело
е насрочена публична продан на собствени на ответното дружество недвижими
имоти, като наемател на тези имоти е търговското дружество „Д.-**“ ЕООД, гр.В.
с едноличен собственик на капитала Д. Г. К., който е и управител на длъжника „Д.“ООД.
Твърди, че записът на заповед, издаден от „Д.“ ООД, на 21.09.2010г., с падеж
30.09.2013г., с поемател К.М., не обезпечава каузално правоотношение между
двамата ответници, тъй като такова казуално правоотношение – търговски или
финансови взаимоотношения липсва, а
записът на заповед е създаден за нуждите на едно мнимо изпълнително
производство, с което се цели осуетяване на удовлетворяване на действителното и
изискуемо вземане на ищцата. Това твърдение се аргументира, с факта, че сумата
по записа на заповед не е осчетоводена в счетоводството на търговското
дружество - издател, както и не е посочена в ГФО за 2010г., когато записът на
заповед е издаден, както и за 2013г., когато е настъпил неговият падеж. Следващият
аргумент за несъществуване на вземането е, че към релевантния момент М. не е
притежавал имущество с такъв размер. Искането, с което е сезиран съдът, е да се
постанови решение, с което да бъде установено спрямо ответниците, че не
съществува вземане в полза на присъединения по изпълнителното дело взискател М.
за сумата 1 200 683,30лв. по изпълнителен лист от 09.07.2015г., издаден по
ч.гр.д.№481/2015г.на РС-Ихтиман.
В срока по чл.367 ГПК не е постъпил
писмен отговор от ответника „Д.“ ООД.
В постъпилия отговор на исковата молба от ответника К.Д.М.
се оспорва предявения отрицателен установителен иск. Не се оспорва, че страни
по изпълнителното дело са И.Й.Б. и К.Д.М. - взискатели и „Д.“ ООД – длъжник,
като с договор за цесия от 08.04.2016г.,
сключен между И.Й.Б. и С.М.В., в полза на последната и безвъзмездно е извършено
прехвърляне на вземане за сумата от 10 000лв. / част от 300 000лв.,
представляваща главница по изпълнителен лист, издаден на 24.07.2015г. от
Окръжен съд Пазарджик по гр.дело №748/2012г., за което прехвърляне на вземане
длъжникът „Д.“ ООД е уведомен на 09.04.2016г. Не се оспорва, че на основание
чл.429 ал.1 от ГПК по изпълнително дело ************** по описа на ЧСИ Г. З., рег.
№***, ищцата С.М.В. е придобила качеството на частен правоприемник на
взискателя И.Й.Б.. Възраженията по основателността на иска, пренесени с
въззивната жалба пред въззивната инстанция, се свеждат до доводи за характера
на записа на заповед – изпълнителното основание, от което произтича оспореното
вземане, на абстрактна и формална сделка. Оспорва се твърдението за привидност
на издадения в полза на ответника запис на заповед. Твърди се, че процесното
вземане е ликвидно и изискуемо. То е безспорно установено по основание и размер
и по отношение на него е формирана сила на присъдено нещо спрямо длъжника „Д.“
ООД. Позовава се на характера на записа на заповед на абстрактна сделка, при
което не е задължително да бъде извършена въз основа на някакво друго
правоотношение между страните. Поради тази причина, счита, че няма нормативно
изискване за счетоводното му отразяване, а и в качеството му на физическо лице
– поемател по ценната книга няма възможност да влияе върху счетоводните
записвания на „Д.“ ООД и възражения във връзка с тези записвания не следва да
се противопоставят на правото му да търси плащане на дължимите суми. По
отношения на твърденията на ищцата, че не притежава такова имущество, с което
да се обоснове задължението към него в размер на 1 200 683,30лв., отново
се позовава на абстрактния характер на записа на заповед, при което наличието
на имущество в неговия патримониум не е задължителна предпоставка, която да предпоставя
поето към него задължение. Позовава се
на редовност от формална страна на ценната книга, която е с настъпил падеж,
притежава всички задължителни реквизити предвидени в чл.535 от ТЗ. Позовава се
на поведението на длъжника – издател по записан на заповед - „Д.“ ЕООД, който,
след издаване на изпълнителния лист и връчване на ЗНИ, издадени по ЧГД №481/2015г.
на Районен съд - Ихтиман, не е оспорил, нито качеството си на издател, нито пък
своя положен подпис в него, поради което не е налице основание да се приеме, че
търсената със записа на заповед сума не е дължима, доколкото в тежест на
издателя е да ангажира доказателства за погасяване на сумата по дълга, но
такива не е ангажирал, поради което следва да се приеме, че паричното
задължение по менителничния ефект още не е платено, въпреки своята изискуемост.
Наведени са доводи, че в производството по чл.464 ГПК, с изпълнително основание
на оспореното вземане - запис на заповед, е приложимо приетото в задължителната
съдебна практика, касаеща заповедното производство - т.17 от Тълкувателно решение
№4/2013/18.06.2014г. по тьлк. дело №4/2013г. на ВКС, ОСГТК.
След преценка на депозираните доказателства, касаещи
предмета на спора, доводите на страните и като съобрази предметните предели на
въззивното производство, очертани с жалбата и отговора, настоящата инстанция
намира за установено следното:
По подадената от П.П.С. въззивна жалба срещу решение
№33/21.03.2018г.:
Неспорно в първоинстанционното производство и в
настоящето е, че ищцата С.В. и ответникът по иска – К.М. са конкуриращи се
взискатели по изпълнително дело №************** по описа на ЧСИ Г. *** действие
ОС П., образувано срещу длъжника „Д.“ ООД. Взискател по изпълнителното дело е И.Й.Б.
със съдебно установено вземане в размер на 300 000лв. и издаден в негова
полза изпълнителен лист по гр.д.№748/2012г. по описа на Окръжен съд П.. Ищцата В.
се легитимира като кредитор/взискател, в качеството си на частен правоприемник
на първоначалния взискател И.Й.Б., по силата на безвъзмезден договор за цесия
от 08.04.2016г., с който Б. се е разпоредил в нейна полза с част от вземането
си в размер на 10 000лв. В рамките на изпълнителното производство, като
кредитор се е присъединил ответникът К.Д.М.
въз основа на изпълнителен лист, издаден в негова полза против „Д.“ ООД по реда
на чл.417 т.9 от ГПК по ч.гр.д.№481/2015г. по описа на РС Ихтиман. Заповедта за
незабавно изпълнение и изпълнителният лист са издадени в полза на К.М. въз
основа на представен от него в заповедното производство запис на заповед, издаден
от „Д.“ ООД на 21.09.2010г., с падеж 30.09.2013г. Изпълнителният лист, с който К.М.
се е присъединил като кредитор по изпълнителното дело на основание чл.456 ал.1
от ГПК, е издаден за сумата 1 200 683,30лв. - главница и разноски в
заповедното производство в размер на 24 013,67лв.
При тази безспорна фактическа обстановка е осъществена
исковата защита, посредством отрицателен установителен иск на взискател, който
оспорва съществуването на вземането на друг взискател – кредитор, уредена в
разпоредбата на чл.464 от ГПК като единствено възможна защита срещу привиден
кредитор. Оспорването касае основанието на вземането на кредитора М., изпълнителният
титул за което вземане е изпълнителен лист, издаден по реда на заповедното
производство - заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.
№481/2015г. на РС Ихтиман, въз основа на документ по чл.417 т.9 от ГПК – запис на
заповед, издаден от „Д.“ ООД на
21.09.2010г., с падеж 30.09.2013г. за сумата от 1 200 683,30лв. – главница.
Съществуването на вземането се оспорва с твърдението,
че между издател и поемател по ценната книга не съществува каузално
правоотношение, което твърдени се аргументира с липсата на осчетоводяване на
задължение по запис на заповед в
счетоводството на търговското дружество - издател, както и непосочване на
такава информация в ГФО за 2010г., когато записът на заповед е издаден, както и
за 2013г., когато е настъпил неговият падеж. Следващият аргумент за
несъществуване на вземането е, че към релевантния момент М. не е притежавал
имущество с такъв размер.
По своята правна природа
записът на заповед е абстрактна, формална, едностранна сделка с менителничен
ефект. Законодателят поставя строги изисквания по отношение на формата на тези
видове актове, тъй като същите имат интензивно участие в гражданския оборот и
правната сигурност изисква да имат достатъчна определеност и тези императивни
изисквания са материализирани в разпоредбата на чл.535 от ТЗ. Менителничният ефект, от произтича спорното вземане, е
вярно, че се явява действителен, тъй като съдържа императивно установените в
чл.535 от ТЗ реквизити.
Въпреки абстрактния характер
на записа на заповед като сделка, за която наличието на основание не е елемент
от фактическия й състав, този абстрактен
характер не изключва поемането на паричното задължение по ефекта да е с
определена цел, произтичаща от други каузални правоотношения. Записът на
заповед може да създава алтернативност на вземанията /задължение с право на
избор по смисъла на чл.130 от ЗЗД/. Записът на заповед може да се издаде с цел
да новира каузално задължение, превръщайки го в абстрактно. Записът на заповед
може да бъде издаден, за да обезпечи, гарантира едно възникнало или бъдещо
задължение по каузална сделка.
Ето защо, когато изпълнителното основание е ценна
книга на заповед, какъвто е записът на заповед, въпросът за съществуването на
вземането не се свежда само до проверка действителността на формата на записа
на заповед. Елемент от производството по установителен, както положителен, така
и отрицателен установителен иск, е и изследване на правопораждащите вземането
факти с оглед изразените от страните защитни тези, респективно съществуването
или несъществуването на вземането. При въведени твърдения или възражения,
основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което
е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са
основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното,
съответно отричаното право - за съществуването, респективно - несъществуването
на вземането по запис на заповед.
Според твърденията в исковата молба и процесуалната
защита на ответника, изразена в отговора на исковата молба, никоя от страните
не се позовава на паралелна с
абстрактната сделка облигационна обвързаност, като ответникът основава
съществуването на вземането си само на менителничния ефект по абстрактната
сделка, а твърденията на ищцата се основават само на липса на каузални
правоотношения между издателя и поемателя. На практика твърденият от ищцата
факт за липса на каквито и да финансови и търговски отношения, по повод на които да е издаден записът
на заповед, представлява процесуална защита срещу претендираното от ответника -
взискател право, изразяваща се в отричане съществуването на това право, в
отричане на правопораждащия факт – или правоизключващо твърдение. При тази
хипотеза кредиторът, който се е снабдил със заповед за изпълнение въз основа на
запис на заповед, доказва вземането си, основано на менителничния ефект -
съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на
изпълнение. Когато е въведено общо оспорване на вземането, без противопоставяне на конкретни възражения
срещу съществуването му, кредиторът не е длъжен да сочи основание на поетото
със записа на заповед задължение и да доказва възникването и съществуването на
каузално правоотношение между него и издателя, по повод или във връзка с което
е издаден записът на заповед. Когато е въведено твърдение за безпаричност на
ценната книга, какъвто е настоящият случай, /изведено от мотивите на т.17 от ТР
№4/18.06.2014г. по тълк.д. №4/2013г. на ОСГКТ на ВКС, както и според друга
съдебна практика - Решение №38/07.04.2015г. на ВКС по т. д. №1008/2014г., I
т.о.; Решение №202/09.12.2014г. по т. д. №600/2012г. на ВКС, I т. о./, страната,
ползваща се от установяването на този отрицателен факт – ищцата, носи
доказателствената тежест, чрез установяване на други положителни факти, да
докаже ненастъпването на отрицателния факт. Такова пълно и главно доказване за
безпаричност на ценната книга е проведено в рамките на първоинстанционното
производство.
Решаващите изводи
на първоинстанционния съд за несъществуване на вземането по записа на заповед, издаден
от „Д.“ ООД на 21.09.2010г., с падеж
30.09.2013г. за сумата от 1 200 683,30лв., се свеждат до липсата на
счетоводно отразяване на задължение в счетоводството на дружеството – издател. За установяване
липсата на каузално правоотношение между поемател и издател по записа на
заповед, основано на липсата на счетоводно отразяване на задължението по записа
на заповед в счетоводството на „Д.“ ООД, по заявено доказателствено искане от
ищцата, е допусната съдебноиконочическа експертиза. По повод констатации,
съдържащи се в основното заключение на вещото лице /относно счетоводни отразявания
в аналитичния регистър на заемни правоотношения между „Д.“ ООД – заемател и
трето лице – „А.-С.“ АД, датиращи от 2006г./, е уважено доказателното искане и
на двете страни за допускане на допълнителна съдебноикономическа експертиза, с
допълнителни задачи. В мотивите на обжалваното решение е подробно и пълно
възпроизведено заключението от основната и допълнителната експертиза, които
заключения, като компетентно изготвени и неоспорени от страните, се кредитират
изцяло от настоящата инстанция, поради което, на основание чл.272 от ГПК,
въззивната инстанция препраща към тази част от решението, касаеща констатациите
на вещото лице. По повод релевантния за спора въпрос, следва да бъде
акцентирано върху следното: По въпроса дали сумата от 1 200 683,30лв.
по записа на заповед от 21.09.2010г. е отразена в счетоводството на „Д.“ ООД
като задължение към М. за периода 2010г. – 2013г. и какво каузално
правоотношение обезпечава тя, вещото лице е проследило балансовите отразявания
на краткосрочни и дългосрочни задължения на дружеството за по-дълъг период – от
2007г. до 2013г. От описаните от вещото лице балансови отразявания за релевантния период 2010г. – годината на издаване
на записа на заповед, до 2013г. – годината на настъпилия падеж, се извежда
категорично изводът, че липсва счетоводно отразяване на задължение към
физическото лице К.М. за сумата от 1 200 683.30лв. В съставените
счетоводни баланси на „Д.“ ООД за периода 2010 – 2013г. са отразени: задължения
към финансови предприятия, задължения към доставчици и клиенти /с посочени
размери/, като и двете групи задължения предполагат задължения към търговци,
каквото качество взискателят по изпълнителното производство, физическото лице К.М.,
безспорно не притежава. В баланса и за четирите посочени години са отразени
„други задължения“, т.е. – с неуточнен произход, но по размер същите са
значително под размера на вземането по записа на заповед /съответно: 578х.лв.;
643х.лв.; 643х.лв. 643х.лв./. В заключителната част от съдебноиконочическата
експертиза се съдържа констатация – в годишните баланси на „Д.“ ООД за периода
2010г. – 2013г. не е отразено задължение към физическо лице за сумата от
1 200 683,30лв.
Конкретен отговор на втория поставен към експертизата
въпрос – съществуват ли някакви финансови отношения между „Д.“ ООД и К.М. за
процесния период, не е даден, но той се извежда от констатациите на вещото лице
по първия въпрос, посочени по – горе, а именно – в счетоводните регистри на
дружеството, представляващи вторични счетоводни документи, съставени въз основа
на първични такива, липса счетоводно отразяване на каквато и да е стопанска
операция, с контрагент физическото лице – М.. По втория въпрос експертизата
съдържа констатации и изброява предоставени от „Д.“ ООД на вещото лице
документи, сочещи на заемни правоотношения между „Д.“ ООД – заемател и трето
лице – *** – С.“ АД – заемодател, датиращи от 2006г. По силата на договор за
заем от 12.01.2006г. „А.С.“ АД, представлявано от управителя Д. М. -
заемодател, е предоставило на „Д.“ ООД, представлявано от управителя В. Й.,
сумата от 400 000лв., като заемодателят се задължил в срок от 10 дни от
подписване на договора да предостави сумата от 200 000лв., като целият размер
на заема следва да бъде предоставен на части до 31.05.2006г. Заемателят е поел задължение
да върне сумата от 400 000лв. в срок до 31.08.2008г. ведно с уговорената лихва,
като е уговорена и неустойка при забава /0.5% за всеки просрочен ден/. В
заключението е цитиран договор за цесия от 15.09.2008г., с който „*** –С.“
АД продава на К.Д.М. вземането към „Д.“
ООД в размер на 400 000лв., ведно с всички аксесорни права-възнаградадителни
лихви, обезщетения за забава, неустойки н разноски за сумата от 350 000., платима
до 30.09.2008г. С Уведомление за цесия от 15.09.2008г. „Д.“ ООД е уведомено за
прехвърляне на вземането на „Агенция за сигурност и охрана – С.“ АД срещу „Д.“
ООД, на К.Д.М., произтичащо от Договор за заем от 12.01.2006г. В тази връзка
вещото лице е посочило, че в представен му аналитичен регистър от „Д.“ ООД за
периода 01.01.2006г. до 31.12.2006г. на аналитична сметка 501/1 „Заем от „А.С.“
АД с получените суми е дебитирана сметка 501 „Каса“ и е кредитирана сметка
151/1 „Заем от „А.С.“ АД на обща стойност 400 000лв. Също по данни от
аналитичния регистър, със счетоводна операция от 16.09.2008г. в счетоводството
на „Д.“ ООД е дебитирана аналитична сметка 151/1 „Заем от А.С.“ АД и
кредитирана сметка 151/4 „Заем К.М.“ със сумата 400 000лв., като по този начин
е закрито задължението към „А.С.“ АД и открито задължение към К.М.. За периода
от 2008г. до 31.12.2015г. по сметка 151/4 „Заем К.М.“ дружеството отчита
задължение към К.М. в размер на 400 000лв. Със счетоводна операция от
08.07.2016г. е дебитирана сметка 121 „Непокрита загуба с предни години“ и
кредитирана сметка 151/4 „Заем К.М.“ със сумата 800 683.30лв., с което
задължението на дружеството към К.М. се е увеличило от 400 000лв. на 1 200 683
лв. Основанието за счетоводната операция е „съгласно изпълнителен лист и
договор за цесия“. Към 31.12.2017г. по сметка 151/4 „Заем К.М.“ дружеството
отчита задължение към К.М. в размер на 1 200 683лв. По отношение на договора за
заем от 12.01.2006г., сключен между „А.С.“
АД и „Д.“ ООД вещото лице е описало предоставени му протоколи и Приходни касови
ордери, съгласно който „А.С.“ АД внася в касата на „Д.“ ООД, с посочено
основание за внасяне на сумите „вноска по заем“, вноските съгласно клаузите на
договора за заем от 12.01.2006г.
Тук следва да се посочи, че с оглед горните
констатации на вещото лице, процесуалната защита на ответника М. е променена –
докато с отговора на исковата молба възражението по основателността на иска се
свежда само до менителничния ефект на абстрактната сделка запис на заповед, то
е въведена нова защитна позиция – че записът на заповед е издаден за
обезпечаване на задължението по цедираното му вземане от „А.С.“ АД по договора
за заем с „Д.“ ООД от 12.01.2006г. По отношение оплакването на жалбоподателя,
че първоинстанционният съд, в нарушение на разпоредбата на чл.146 ал.2 и ал.3
от ГПК, не е приел представените от ответника М. писмени доказателства, касаещи
заемните отношения между „А.-С.“ АД и „Д.“ ООД, цедирането на вземането,
произтичащо от тези правоотношения в полза на К.М., следва да се посочи, че
независимо от неуважаване на това доказателствено искане, като преклудирано,
първоинстанционният съд е коментирал тези писмени доказателства /като
документи, посочени в заключението на вещото лице/ и е извършил съответната
преценка, съпоставимо с останалите данни по делото. При съпоставка на
доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност, първоинстанционният
съд е посочил, че: Представените от „Д.“ ООД на вещото лице приходно - касови
ордери, с които „А.С.“ АД внася в касата на „Д.“ ООД на части заемната сума от
400 000лв. и аналитичен регистър за
2006г., в който е отразен заем от „А.С.“ АД - 400 000лв., се различават съществено от данните, до
които вещото лице е достигнало, след като е обобщило резултатите от ревизията,
извършена на „Д.“ ООД през 2007г. и представените от ревизираното търговско
дружество счетоводни документи, касови, главни книги и др., като е посочено и
че аналитичният регистър не е изискуем по счетоводните стандарти и не се
представя никъде другаде освен в самото счетоводство на дружеството.
Писмените доказателства, касаещи заемните отношения
между „А.-С.“ АД и „Д.“ ООД и извършената цесия в полза на К.М., неприети от
първоинстанционния съд, са приети от въззивната инстанция /но, както се посочи
по-горе - не поради допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд,
а с оглед специфичния характер на производството, развиващо се пред въззивната
инстанция при хипотезата на чл.637 ал.3, т.2 от ТЗ, при което за жалбоподателя П.С.,
като участваща в процеса страна, подаването на въззивната жалба е началният
момент, от който може да упражни процесуалните си права, съответно - да
ангажира доказателства. Тези писмени доказателства обаче: договор за заем от
12.01.2006г., четири броя протоколи за предаване на суми, споразумение – анекс
от 18.09.2008г., споразумение от 21.09.2010г., аналитични регистри на „Д.“ ООД,
ревизионен доклад №2300-471/06.04.2007г. на ТД на Н.А.П., С. област и
ревизионен акт към него №2300-471/24.04.2007г. – не потвърждават тезата на
жалбоподателя за наличие на договорни – заемни правоотношения между „Д.“ ООД и
третото – неучастващо по делото лице, респективно – възникване на вземане в
полза на К.М. по договор за цесия, обезпечено с ценната книга – запис на
заповед от 21.09.2010г., релация между абстрактната сделка с каузална такава,
съответно – съществуване на вземане по този запис на заповед.
Извод в тази насока се черпи главно от счетоводните
отразявания при дружеството – издател – „Д.“ ООД, както правилно е прието от
първоинстанционния съд.
Представените от „Д.“ ООД на вещото лице писмени
доказателства и аналитичен регистър за
2006г., съответно – писмени доказателства, приети във въззивното производство, в
който е отразен заем от „А.С.“ АД - 400 000лв., не съответстват на носещите
достоверна по време информация счетоводни регистри. Счетоводен регистър е начин
за регистриране, организиране и показване
на счетоводна информация към съответния
отчитан период. Счетоводните регистри са предназначени за систематизиране и
натрупване на данни, съдържащи се в първични документи, приети за счетоводство и
отразяване на счетоводната информация за счетоводни сметки и счетоводни отчети.
Формите на счетоводните регистри се класифицират на синтетични и аналитични в
зависимост от степента на обобщаване на данните. Отразяването на информация в
синтетичния регистър се извършва в обобщен вид /напр. общ размер на суми,
пример е Главната книга/. Аналитичните регистри съдържат по-подробна, детайлна
информация /резюме на сделките, конкретизиране на документите/. В този смисъл
не е точно казаното от първоинстанционния съд, че аналитичният регистър не е
изискуем по счетоводните стандарти и не се представя никъде другаде освен в
самото счетоводство на дружеството, доколкото, при воденето на такъв регистър,
данните от същия следва да съответстват на информацията, представена пред
съответните органи. Доколкото, както синтетичният регистър, така и аналитичният,
съдържат данни за едни и същи стопански операции – първите в обобщен вид, а
вторите – детайлно, то техните данни, като краен резултат следва да съвпадат. В
зависимост от метода на събиране на данни, счетоводните регистри могат да бъдат
систематични – съдържат информация относно счетоводни сметки и хронологични –
съдържат информация за стопански операции в хронологичен порядък. Отново и
доколкото отчитането, осчетоводяването цели отразяване на едни и същи стопански
операции за съответен период, то информацията, съдържаща се във видовете
регистри, които дружеството води, следва да бъде единна. Пример за системен
регистър е балансът. Счетоводният баланс е техническо средство за реализиране
способа на балансовото обобщаване. По своята същност това е инструмент за
получаване на счетоводна информация, една от основните характеристики на която
е статистична
информация за състоянието на активите, пасивите и
собствения капитал на предприятието към определен момент. Ето защо няма как
информация, съдържаща се в аналитичен регистър, да се различава от
информацията, която носи счетоводният баланс. А в случая, съгласно основното
заключение от съдебноикономическата експертиза в баланса на „Д.“ ООД към
31.12.2007г. липсва информация за задължение на дружеството, произтичащо от
договор за заем със заемодател „А.С.“ АД, което задължение, с оглед на
уговорения падеж е дългосрочно. В баланса на дружеството към 31.12.2007 са отразени
само краткосрочни задължения и то към финансови предприятия /каквото „А.С.“ АД
не е/ и към доставчици и клиенти Ккакъвто характер не притежава задължение по
договор за заем/. Подобна е и информацията, съдържаща се в баланса за 2006г.,
като са отразени и други краткосрочни задължения – на стойност 1 000лв.
/съгл. допълнителното заключение/, като се има предвид, че представеният
договор за заем датира именно от 2006г. - 12.01.2006г. От своя страна балансът на дружеството е елемент от
ГФО, който се обявява в ТР. Предвидената от законодателя публичност на ГФО цели
именно достоверност по време относно финансовото състояние на търговеца. Ето
защо въпросните аналитични регистри, като несъответстващи на данните от баланса
на дружеството – елемент от ГФО не носят необходимата обективна по време
информация за съществуването на спорното вземане.
Достоверност по
време цели и предвиденото от законодателя подаване на декларации, документи и
данни пред органите по приходите. В този смисъл аргумент за несъществуване на
задължение на „Д.“ ООД към „А. – С.“ АД по договор за заем от 12.01.2006г., респективно – вземане, което да е
цедирано на К.М., за обезпечаване задълженията по което да е издаден процесният
запис на заповед, се извежда именно от Ревизионен доклад №2300-471/06.04.2007г.,
на който се позовава жалбоподателят. Вярно е, че същият е съставен по повод
данъчна ревизия на „Д.“ ООД по данък върху добавената стойност за периода
16.11.2006г. – 30.11.2006г. Но при ревизията са изискани аналитични справки от
сметки, оборотни ведомости, справки, декларации. Съдържат се данни, че в представения
в ревизионното производство пред НАП аналитичен регистър на сметка 501 „Каса в
левове“ за периода от 01.01.2006г. – 31.12.2006г. са взети операции, с които е
дебитирана сметка „Каса“ и кредитирана сметка „Получени краткосрочни заеми“. Отразени
са 11 вноски по 50 000лв. - общо 550 000лв. при посочено основание „внесена
сума от собственик“. По сметка 501„Каса“ за същия период са отразени суми,
внесени от собственик, при което е кредитирана сметка 499 „Други кредитори“.
Отразени са три вноски с посочено основание „внесени от собственик Д. К.“. Пред
органите на приходите е представена и Декларация от „Д.“ ООД, представлявано от
В. Й. към 30.11.2006г., съгласно която „Д.“ ООД има следните задължения към
кредитор и/доставчици:„С. Б. СКН“ ЕООД за 421 000лв. по фактури и към Д. К. -
13 350лв. - оборотни средства от собственик. Явно е, че задължения по договор
за заем към „А.С.“ АД не е отразено. Следва да се посочи и че в раздел „Форма
на счетоводство“ от ревизионния доклад е отразено, че формата на счетоводство
на дружеството осигурява синхронизирано хронологично и систематично, аналитично
и синтетично счетоводно отчитане. Освен това, в представена декларация от
управителя В. Й., изрично е посочено, че дружеството се финансира от собствени
средства на тримата съдружници, които са физически лица и сред тях не е „А.С.“
АД. Същата информация или по-скоро информация за липса на задължение към „А. – С.“
АД, произтичащо от договор за заем 12.01.2006г.,
носи и изследваният от вещото лице /допълнителното заключение/ Ревизионен
доклад №2300-751/08.10.2007г. Пред органите на НАП по това ревизионно производство
също е представена декларация от В. Й., в която също е посочено, че дружеството
се финансира от собствени средства на тримата съдружници. Ревизираното
дружество е представило главни книги, аналитични регистри по сметки, оборотни
ведомости за 2005г., 2006г. и 2007г. Представени са аналитични регистри на
сметка 501 „Каса“ и 503 „Разплащателна сметка“ за 2006г., като данните от тях
съвпадат с данните по РД №2300-471/06.04.2007г. Представено е извлечение от сметка
151 „Получени краткосрочни заеми“ за периода от 01.01.2006 – 31.12.2006г., в
която са описани отново само 11-те вноски по 50 000лв., с посоченото по-горе
основание, като е отразено задължение в размер на 550 000лв. и към
доставчици - 123 096лв. Липсват данни за осчетоводяване на задължение по
договор за заем към „А.С.“ АД. Вещото лице е посочило и данни по РД
№23-800203/04.07.2008г. /по ДДС/, обхващащ периода 01.04.2007г. – 31.01.2008г.
В хода на ревизията са представени аналитични регистри по сметки, главни книги,
оборотни ведомости, справки и декларации. В аналитичния регистър на сметка 501
„Каса“ за периода 01.04.2007г. до 31.12.2007г. на 01.06.2007г. е отразено
получена временна финансова помощ в размер на 191 500лв. от „Р.“ ЕООД. На
03.01.2008г. по сметка 501 „Каса“ е отразено получаването та 40 000лв.
„Вноска по договор за заем“ от „Р.“ ЕООД. Представена е декларация от
управителя В. Й., с която се декларират задължения към „Р.“ ЕООД за сумата от
231 500лв., както и декларация, че дружеството се финансира със средства от
продажби и авансови вноски за закупуване на апартаменти. Идентична е и
информацията по отношение на посочения от вещото лице РД №900052/16.03.2009г.
/по ЗДДС/ за периода 01.08.2008г. – 30.09.2008г. В представения в хода на
ревизията аналитичен регистър на сметка 501 „Каса“ за проверявания период е
отразен приход в размер на 420 000лв. – получена временна финансова помощ
от „Р.“ ЕООД. Приходът е осчетоводен, като е дебитирана сметка 501 „Каса“ и
кредитирана сметка 499/2 „Други кредитори“ – партида на „Р.“ ЕООД. Представен е
и договор за заем между „Р.“ ЕООД – заемодател и „Д.“ ООД – заемател от
18.02.2008г. Във всички проследени периоди липсват данни за осчетоводяване на
задължение от 400 000лв. по заема от „А.С.“ АД. Такива данни липсват в
представените пред органите на Н.А.П. аналитични регистри, съдържащи достоверна
информация за актуални към съответния момент данни. При описаната конкретика на
задълженията в представените пред органите по приходите счетоводни документи /в
частност – аналитични регистри/ и декларации, нелогично е да не фигурира процесното
задължение от 400 000лв. по договора за заем към „А. – С.“ АД, при
положение че същото е съществувало.
Не на последно място, категоричен извод за липсата на
спорното задължение, произтичащо от договор за заем, се извежда и от данните за
воденото счетоводство от дружеството, сочено от жалбоподателя като заемодател –
„А. – С.“ АД. Окръжният съд е направил извод, че „А.С.“ АД не е разполагало с
финансов ресурс да предостави кредит за сумата от 400 000лв. Следва да се
конкретизира, че съгласно заключението на вещото лице, в баланса на дружеството
за 2006г., като част, формиращ актива на баланса, са посочени само „вземания от
клиенти и доставчици – 116х.лв.“ и „дългосрочни вземания – 179х.лв., в това
число от търговски заеми – 0лв.“ В приложената към годишния отчет за 2006г.
справка за вземания за 2006г. са отразени вземания от клиенти в размер на
116х.лв. и данъци за възстановяване – 1000лв. Т.е. – липсват каквито и да е
данни за счетоводно отразяване на вземане към „Д.“ ООД по договор за заем от 12.01.2006г. в размер на 400 000лв. Самият размер
на вземания от клиенти и доставчици – 116х.лв. и дългосрочни вземания –
179х.лв. е по – нисък от размера на сочения заем, като изрично в баланса е
отразено „от търговски заеми – 0лв.“ Що се отнася до оплакването, съдържащо се
във въззивната жалба, че първоинстанционният съд не е извършил преценка на
посоченото в допълнителното заключение, че в отчета за паричния поток от 2006г.
е отразено, че постъпленията от парични потоци, свързани от получени или
предоставени заеми е 1 163х.лв., а плащанията по същия показател –
1 086х.лв., то отчетът за парични потоци носи информация за начина на
управление на паричния ресурс и от така посоченото също не може да се направи
извод за конкретно предоставен заем от „А.-С.“ АД на „Д.“ ООД в размер на
400 000лв.
Ето защо и с оглед на изложените данни от фактическа
страна и съображения, следва да се приеме, че е доказано твърдението на ищцата
за липсата на осчетоводяване в счетоводството на „Д.“ ООД, както на задължение
към К.М., произтичащо от запис на заповед от 21.09.2010г., така и произтичащо
от договор за заем със заемодател „А.-С.“ АД.
Останалите аргументи и съображения, изложени от
окръжния съд, са само допълващи или косвени към решаващия извод за
несъществуване на спорното вземане.
Не се споделя само казаното от първоинстанционния съд
относно липса на решение на съвета на директорите на „А.-С.“ АД за предоставяне
на заем над сумата от 100лв., позовавайки се на чл.28 ал.3 от Устава на
дружеството. Липсата на такова решение би провокирала евентуално само
валидността на договор за заем, но не и реално предоставяне на заемна сума.
Не се споделя напълно и казаното относно финансовата
невъзможност на К.М. да е разполагал с достатъчно средства да заплати
продажната цена от 350 000лв. по договора за цесия от 21.09.2010г., сключен с „А.С.“
АД, както и относно недоказване на плащането на посочената сума. Това би рефлектирало
само върху изпълнението по договора за цесия, като елемент от задължението на
цесионера. Но както се посочи, това са само допълнителни, косвени аргументи за
несъществуване на вземането. А отрицателен факт може „да се докаже“ посредством
косвени доказателства, посредством логически съпоставки с други положителни
факти.
Напълно се споделят обаче изводите на
първоинстанционния съд относно конкретния момент на противопоставяне правата на
К.М. като конкуриращ взискател, сведени до период на кредиторово бездействие за
упражняване правата си по ценната книга. От факта, че силата на пресъдено нещо
по отношение на вземането на И.Б. – цедирал част от вземането си на ищцата, е
формирана на 19.06.2015г., с постановяване на решение №214/19.06.2015г. по
гр.д. №5986/2014г. на ВКС, а заявлението по чл.417 от ГПК, по което е
образувано ч.гр.д. №481/2015г. по описа на ПРС, е подадено от К.М.
непосредствено след това - на 08.07.2015г., може да се направи извод за
привидност на качеството му на кредитор – взискател по изпълнителното дело,
произтичащо от запис на заповед, издаден на 21.09.2010г., с падеж на
плащане 30.09.2013г. Допълнителен
аргумент в тази насока е и фактът, че едва след датата на постановяване на
решението на ВКС, включително и след датата на предявяване на натоящата искова
молба - 26.06.2016г., се появяват
счетоводни записи на това задължение в счетоводството на „Д.“ ООД. Към 31.12.2017г.
по сметка 151/4 „Заем К.М.“ дружеството отчита задължение към К.М. в размер на
1 200 683лв. Но в коментираните по-горе аналитични регистри, несъответстващи на
достоверната по време счетоводна информация, е отразена счетоводна операция от
08.07.2016г., с която е дебитирана сметка 121 „Непокрита загуба с предни години“
и кредитирана сметка 151/4 „Заем К.М.“ със сумата 800 683.30лв., с което
задължението на дружеството към К.М. се е увеличило от 400 000лв. на 1 200 683
лв., като основанието за счетоводната операция е „съгласно изпълнителен лист и
договор за цесия“. Посоченото основание обаче – „изпълнителен лист“ е издаден в
полза на М. в значително по-късен момент - на 24.07.2015г. По делото не се
твърди, не са представени и доказателства, че с такъв изпълнителен титул е разполагал
соченият за негов праводател – „А. –С.“ АД по договор за цесия от 15.09.2008г. В
самия договор за цесия „изпълнителен лист“ не е посочен като документ по
смисъла на чл.99 ал.3 от ЗЗД. Това е допълнителен аргумент за недостовореност
на аналитичните регистри, на които се позовава жалбоподателят, тъй като в
същите няма как да бъде отразено основание – документ, който към момента –
сочената дата за осчетоводяване, не е съществувал.
По изложените съображения първоинстанционният съд е
обосновал правилно и законосъобразно извода за несъществуване на оспореното
вземане.
Първоинстанционното решение обаче, макар и правилно
към момента на постановяването му, следва да бъде потвърдено частично, при
съобразяване разпоредбата на чл.235 ал.3 от ГПК. Както се посочи, настоящето
производство се развива при хипотезата на чл.637 ал.3, т.2 от ТЗ, съгласно която
разпоредба, спряното на основание ал.1 производство се възобновява и продължава
с участието на: синдика, кредитора и
лицето, подало възражение, ако вземането е включено в списъка на приетите от
синдика вземания, но срещу него е направено възражение по реда на чл.692 ал.3
от ТЗ. Т.е. – настоящето производство „дублира“ производството по чл.694 от ТЗ.
Исковото производство по чл.694 от ТЗ представлява допълнително производство,
което има обслужващо предназначение по отношение на основното, същинско
производство по несъстоятелност. Исковете по чл.694 от ТЗ
са специален установителен исков способ, предоставен в полза на кредиторите и
на длъжника, за защита на правото им да искат включване или изключване на
вземане от списъка, одобрен от съда по несъстоятелността. Целта е да бъде
установено по съдебен ред съществуването или липсата на конкретно задължение на
длъжника към конкретен кредитор. За да се постигне тази цел и за да се развие
исковото производство по чл.694 от ТЗ, на първо място вземането следва да е
предявено. Видно от данните в ТРРЮЛНЦ по партидата на „Д.“ ООД – в
несъстоятелност, настоящият жалбоподател П.С., в качеството си на частен
правоприемник на ответника в първоинстанционното производство – К.М., е
предявил в производството по несъстоятелност частично цедираното му с договор
за цесия от 21.05.2018г. вземане, което е в общ размер 1 200 683,30лв.
до размера на сумата от 774 696,97лв. Вземането в посочения размер –
774 696,97лв. е включено в Списъка на приетите предявени вземания по
чл.686 ал.1, т.1 от ТЗ №1, обявен в ТР
на 11.01.2019г. по т.6 от списъка, предявено с вх. №9290/31.12.2018г. Вземане
за разликата над 774 696,97лв. до 1 200 683,30лв. не е фигурира
като предявено, както в последващите списъци на приети предявени вземания, така
и в списък на неприети вземания, обявени в ТР на 15.03.2019г. /списъци на
приети и неприети взимания/ и на 29.07.2019г. Съгласно разпоредбата на чл.739
ал.1 от ТЗ непредявените в производството по несъстоятелност вземания и
неупражнените права се погасяват. Тъй като настоящето производство се развива
във връзка с производството по несъстоятелност на „Д.“ ООД, то предмет на
установителния иск може да бъде вземането до предявения /приет/ размер -
774 696,97лв.
В този смисъл
обжалваното решение следва да бъде потвърдено в частта, с която е уважен
отрицателният установителен иск до размера на сумата от 774 696,97лв. което вземане е прието в производството по
несъстоятелност на „Д.“ ООД по т.д. №77/2018г. по описа на ОС К., като
предявено от П.П.С. с ЕГН **********, като частен правоприемник на К.Д.М. по
договор за цесия от 21.05.2018г., включено в Списък №1 на приетите
предявени вземания по чл.686 ал.1, т.1 от ТЗ, обявен в ТР на 11.01.2019г. и по
подадено възражение по чл.690 ал.1 от ТЗ от И.Й.Б. и С.М.В., изключено от Списък
№1 на приетите предявени вземания с определение №328/08.08.2019г. по ч.т.д.
№8/2019г. по описа на ОС К., обявено в ТР на 09.08.2019г.
В останалата част,
съдържаща произнасяне над размера 774 696,97лв. до 1 200 683,30лв., първоинстанционното
решение следва да бъде обезсилено, като недопустимо и производството по делото
- прекратено, тъй като липсва правен интерес от установяване/отричане
съществуването на вземане в такъв размер.
По подадената от К.Д.М.
въззивна жалба срещу решение №161/27.06.2018г., постановено по реда на чл.247 ал.1 от ГПК:
Решението, с което е оставена
без уважение молбата на К.Д.М. за поправка на очевидна фактическа грешка в решение
№33/21.03.2018г., в което да се допълни, че ищцата К. М.В. е кредитор по изп. дело №************** по описа на ЧСИ Г. ***
действие ОС гр.П. с вземане в размер на 10 000лв. – е правилно и
законосъобразно. За наличието на материалноправна и процесуалноправна
легитимация на ищеца по иск по чл.464 от ГПК е достатъчно качеството му на
взискател по изпълнителното производство. Размерът на вземането на взискател –
ищец по предявен иск по чл.464 от ГПК, е неотносим към исковото производство по
този иск и не правата на взискателя – ищец са предмет на установяване. Доколкото
диспозитивът на решението е отговор на търсената искова защита, то по предявен
иск по чл.464 от ГПК съдът не дължи произнасяне по отношение размера на вземането
на оспорващия взискател, включително и при положение че в мотивите на решението
е посочен този размер.
Ето защо, подадената от К.Д.М.
въззивна жалба срещу решение №161/27.06.2018г., постановено по реда на чл.247 ал.1 от ГПК, се явява
неоснователна, а обжалваното решение, като правилно и законосъобразно, следва
да бъде потвърдено.
Водим от изложеното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК
и чл.270 ал.3 от ГПК, Пловдивският апелативен съд
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №33/21.03.2018г., постановено по търг. д. №107/2016г.
по описа на Окръжен съд Пазарджик, в частта, с която, по иска на С.М.В., ЕГН **********, предявен против К.Д.М.,
с ЕГН ********** и „Д.“ ООД, ЕИК *********, е прието за установено по реда на чл.464, ал.1 от ГПК, че вземането
на К.Д.М., като взискател по изп. дело №************** по описа на ЧСИ Г. ***
действие ОС гр.П. до размер от 774 696,97лв.
по изпълнителен лист от 09.07.2015г., издаден по заповед за незабавно
изпълнение от същата дата по ч.гр.дело №481/2015г. по описа на Районен съд
Ихтиман, не съществува, което вземане е прието в производството по
несъстоятелност на „Д.“ ООД по т.д. №77/2018г. по описа на ОС К., като предявено
от П.П.С. с ЕГН **********, като частен правоприемник на К.Д.М. по договор за
цесия от 21.05.2018г., включено в Списък №1 на приетите предявени вземания по чл.686
ал.1, т.1 от ТЗ, обявен в ТР на 11.01.2019г. и по подадено възражение по чл.690
ал.1 от ТЗ от И.Й.Б. и С.М.В., изключено от Списък №1 на приетите предявени
вземания с определение №328/08.08.2019г. по ч.т.д. №8/2019г. по описа на ОС К.,
обявено в ТР на 09.08.2019г.
ОБЕЗСИЛВА решение №33/21.03.2018г., постановено по търг. д. №107/2016г.
по описа на Окръжен съд Пазарджик, в частта, с която, по иска на С.М.В., ЕГН **********, предявен против К.Д.М.,
с ЕГН ********** и „Д.“ ООД, ЕИК *********, е прието за установено по реда на чл.464, ал.1 от ГПК, че вземането
на К.Д.М., като взискател по изп. дело №************** по описа на ЧСИ Г. ***
действие ОС гр.П. по изпълнителен лист от 09.07.2015г., издаден по заповед за
незабавно изпълнение от същата дата по ч.гр.дело №481/2015г. по описа на
Районен съд Ихтиман, не съществува над размера от 774 696,97лв. до 1 200 683,30лв., като недопустимо и
прекратява производството по делото.
ПОТВЪРЖДАВА решение №161/27.06.2018г., постановено по търг. д. №107/2016г. по описа на Окръжен съд Пазарджик по реда на чл.247 ал.1 от ГПК,
с което е
оставена без уважение молбата на К.Д.М. за поправка на очевидна фактическа
грешка в решение №33/21.03.2018г., в което да се допълни, че ищцата К. М.В. е
кредитор по изп. дело №************** по
описа на ЧСИ Г. *** действие ОС гр.П. с вземане в размер на 10 000лв.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред
ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: