№
Гр. С.,17.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV
- "Д" състав, в публично съдебно заседание на двадесет и шести октомври
през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ:
Цветомира Кордоловска
Мл.
съдия: Калина Станчева
при секретаря Христина
Цветкова, като разгледа докладваното от мл. съдия Станчева в. гр. д. № 11690 по
описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 146691 от 10.07.2020 г.,
постановено по гр. дело № 10634/2019 г., Софийски районен съд, I ГО, 30-ти
състав, е отхвърлил предявения от П.Б.А. срещу Министерство на правосъдието,
иск по чл. 441, ал. 1, изр. 2 от ГПК във вр. с чл. 49 от ЗЗД,
за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 1 200 лева като част от претенция в общ размер на 23 284,38
лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от
незаконосъобразни действия и бездействия на държавни съдебни изпълнители по изпълнителни
дела № 10126/2009 г. и № 20056/2011 г. по описа на ДСИ при СРС (последното
присъединено към първото). Съдът не е разгледал предявените по реда на чл. 219,
ал. 3 ГПК в условията на евентуалност обратни искове с правно основание чл. 54 ЗЗД от Министерството на правосъдието срещу И.Д.М. и С.В.Б. – ДСИ по процесните
изпълнителни дела, за заплащане на процесната сума от 1200 лева, съобразно
участието им в причиняване на вредата, доколкото не се е сбъднало
вътрешнопроцесуалното условие за тяхното разглеждане и съдът е отхвърлил
главния иск. С решението, ищецът е осъден да заплати на ответника, на основание
чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 100 лева – разноски за първа инстанция. Решението е постановено
при участието на трети лица помагачи на ответника – С.В.Б. и И.Д.М..
В законоустановения срок, срещу решението е
постъпила въззивна жалба от П.Б.А., в която се прави оплакване, че решението е
неправилно и необосновано, които пороци произтичат от неправилно установени факти
и погрешно приложен материален закон. В жалбата се излагат и доводи за
противоречие на първоинстанционното решение с материалния закон и процесуалните
правила. Жалбоподателят счита, че анализът на фактите, направен с решението на
СРС, е неправилен, като в подкрепа на доводите си излага подробни съображения. Твърди,
че в нарушение на чл. 426, ал. 3 ГПК ДСИ по изпълнително дело № 10126/2009г. не
е оставил молбата на взискателя от 25.09.2009 г. „за инкасиране на сумата от банковата
сметка на длъжника“ без движение. С това действие на ДСИ се е стигнало до
неуточняване на волята на взискателя и оттам до неналагане на запор на
банковите сметки на длъжника. Поддържа, че ДСИ е пренебрегнал волята на
взискателя да бъде наложен запор върху 7 броя МПС, конкретизирани в молба от
07.11.2013 година, като с това бездействие са причинени вреди на последния,
изразяващи се в несъбиране на присъденото му от съда вземане спрямо длъжника. Пледира,
че процесните действия и бездействия на ДСИ съставляват нарушение на конкретни разпоредби
от процесуалния закон, а именно – чл. 426 ГПК и чл. 431 ГПК, от които
за взискателя настъпили вреди, доколкото налагането на запор върху МПС, което
вече е обект на един наложен запор, а отделно и на особен залог, е направило
осъществяването на вземането още по-непостижимо. Акцентира, че съгласно
практиката на ВКС понятието вреди по смисъла на чл. 45 ЗЗД включва в предметния
си обхват и пропуснатите ползи в резултат на неправомерното поведение на
ответника. Извежда, че в настоящия случай поради незаконосъобразните действия
на ДСИ не е реализирана никаква част от вземането на взискателя, което към момента
на образуване на изпълнителното дело през 2009 г., а впоследствие и през 2011
г., не е било в ниска степен на вероятност изпълнимо, тъй като видно от
доказателствата длъжникът е разполагал с банкови сметки, движимо и недвижимо
имущество и е обявен в ликвидация едва през 2016 година. С оглед изложеното,
моли решението да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което
предявеният иск да бъде уважен. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
По делото е постъпило становище на
Министерство на правосъдието по уточнителна молба на въззивника от 15.02.2021
г., в което се твърди, че по процесното изп. дело № 10126/2009 г. (включително
след обединяването му с изп. дело № 20056/2011 г.) са извършени множество
справки относно имотното състояние на длъжника, като не са установени никакви
нарушения от страна на съдебните изпълнители. В становището е отправена молба
до въззивния съд за отхвърляне на въззивната жалба като неоснователна и за
потвърждаване на решението на първата инстанция като правилно и
законосъобразно.
Постъпило е становище по въззивната жалба от
страна на третото лице-помагач на страната на ответника И.Д.М., чрез адв. В., с
което се заявява неоснователност на депозираната въззивна жалба. Излагат се
съображения за това, че И.М. в качеството си на ДСИ е работила по изп. дело № 20056/2011
г., като очевидно подадената от ищеца молба от 25.09.2009 г. няма как да касае
цитираното изпълнително производство, развило се близо две години след
депозиране на последната. Поддържа, че в рамките на изпълнителното дело, по
което г-жа М. е работила, не е постъпвала молба за налагане на запор върху 7
броя МПС. На последно място посочва, че молбата на взискателя от 23.02.2016 г.
не е входирана в рамките на изпълнителното дело от 2011 година.
Депозирано е становище по въззивната жалба и
от страна на третото лице-помагач на страната на ответника С.В.Б., с което той
оспорва същата, твърдейки, че решението на СРС е правилно и законосъобразно
постановено. На първо място навежда, че в ГПК не е предвиден способ за изпълнение
„инкасиране на сума по банкова сметка ***“, какъвто е поискан от взискателя с
молбата от 25.09.2009 г. Твърди, че жалбоподателят прикрива цялостното
съдържание на молбата, тъй като в нея пишело „след получаване на ПДИ, ако не се
преведе сумата, ще поискам допълнителни действия“, с което изявление отменил
първата част на своята молба за предприемане на действия по принудително
изпълнение, доколкото последните са само един заместител на доброволното
изпълнение. Обръща внимание, че взискателят не е оспорил действията на ДСИ по
предвидения за това ред. Акцентира, че към 07.11.2013 г. изпълнителното дело е
било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК – по давност. Накрая
заключава, че ефективността и законосъобразността на действията на ДСИ са
потвърдени и от заключението на Инспектората към Министерство на правосъдието,
съгласно което не са установени никакви нарушения от страна на съдебните
изпълнители.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за
установено следното:
Между страните не е спорно, а и от
приложените по делото писмени доказателства се установява, че изпълнително дело
№ 10126 по описа на ДСИ С.Б., е образувано по молба от 25.09.2009 г. на
взискателя А., въз основа на изпълнителен лист от 23.07.2009 г., издаден от
СРС, 75 състав по гр.д. № 2815/2008 г., по силата на който „Ч.– С.“ АД дължи на
кредитора П.А. обезщетение за неимуществени вреди от ексцес на професионално
заболяване в размер на 6000 лева, ведно със законната лихва от 04.02.2008 г.,
обезщетение за имуществени вреди в размер на 3000 лева, ведно със законната
лихва от 04.02.2008 г. и разноски по делото в размер на 100 лева.
Веднага след образуване на изпълнителното
дело, на 28.09.2009 г., след резолюция на ДСИ, е изпратена покана за доброволно
изпълнение до длъжника на вписания му адрес за управление, а именно – гр.
Софи,я ул. „******, като поканата се върнала на 20.10.2009 г. с отбелязване, че
такава фирма няма на посочения адрес. С резолюция от 27.10.2009 г. ДСИ е
разпоредил тази покана да се счита редовно връчена по реда на чл. 50, ал. 2 ГПК, както и да се изпрати искане до НАП за справка относно имуществото на длъжника
и притежаваните от последния банкови сметки. Искането е изпратено на следващия
ден -28.10.2009 г.
В отговор на това искане е постъпила справка
от 23.11.2009 г. от Столична община – Дирекция „ПАМДТ“, отдел Надежда/Връбница,
видно от която „Ч.С.“ АД притежава 130 декларирани МПС. Справката възпроизвежда
само една част от тях, като не съдържа данни за наложени обезпечителни мерки
(запори). Справката не съдържа данни за притежавани недвижими имоти и/или
банкови сметки.
Така на 17.12.2009 г. взискателят е поискал
справка относно банковите сметки на длъжника, като ДСИ е уважил молбата с
резолюция от 18.12.2009 г. и искане за справка е отправено до НАП на 28.12.2009
г. В резултат на това НАП изпратил до ДСИ писма, в едно от които с дата
28.01.2010 г. се сочи, че „Ч.– С.“ АД има открити банкови сметки в Общинска
банка. В друго писмо от същата дата се сочи, че длъжникът притежава недвижимо
имущество, находящо се в град С.,***, а от писмо от 29.01.2010 г. става ясно,
че дружеството има имущество и на ул. „Клокотница“. Изпратени са и други писма,
които обаче не съдържат данни за притежавани имоти и банкови сметки от
длъжника.
На 02.02.2010 г. ДСИ е указал да се изпратят
нови ПДИ на установените адреси и да се наложат запори на сметките на длъжника
в Общинска банка. Такъв е наложен на 03.02.2010 г. за сума в размер на
11 595, 11 лева, като запорното съобщение е връчено на третото задължено
лице на 17.02.2010 г. Третото задължено лице е отговорило, че по сметките на „Ч.С.“
АД са налице предходни запори. Последвали са нови ПДИ, които също са върнати
(на 18.03.2010 г. и на 24.03.2010 г.) с отбелязване, че и на двата адреса
длъжникът не е намерен.
На 08.04.2010 г. взискателят депозирал нова
молба до ДСИ, по повод на която ДСИ Б. е изпратил напомнително писмо до
Общинска банка с указания за изпълнение на наложения запор. На 28.04.2010 г.
банката отговорила, че по сметките на длъжника са налице предходни запори,
които вече се изпълняват, като се спазва редът от получаването на запорните
съобщения.
Взискателят е поискал допълнително проучване
имуществото на длъжника с молба от 08.04.2010 г., като с резолюция ДСИ
удовлетворил искането и изпратил запитване до НАП. По така направеното искане,
постъпил отговор от ТД НАП, гр. С., офис „Възраждане“, че длъжникът няма
декларирано движимо и недвижимо имущество на територията на район „Възраждане“.
С инициираща молба от 24.03.2011 г. на
взискателя-ищец е образувано ново изпълнително дело - № 20056 по описа на ДСИ И.М.
за 2011 година и въз основа на издаден изпълнителен лист от 23.01.2008 г., по
силата на който „Ч.С.“ АД е осъдена да заплати на П.А. обезщетение за
неимуществени вреди в размер на 1500 лева и за имуществени вреди в размер на
123 лева. Със същата молба се иска още инкасиране на суми от сметките на
длъжника, както и присъединяване на изпълнителното дело към по-рано
образуваното изп. дело № 10126/2009 г. по описа на ДСИ Б.. С резолюция от
25.03.2011 г. ДСИ М. е присъединила делото, а наред с това е наредила и
изпращане на уведомление до НАП на осн. чл. 458 ГПК, и на ПДИ до длъжника. ПДИ
е върната на 25.05.2011 г. с отбелязване, че служителите на длъжника отказват
да получат съдебните книжа. Последвало е второ посещение на адреса на
управление на 07.07.2011 г., като при него не е намерено лице, което да получи
книжата, поради което и е залепено уведомление по реда на чл. 47, ал. 1 ГПК.
В отговор на последвали нови действия на ДСИ Б.,***,
дирекция „ПАМДТ“ – „Надежда/Връбница“ посочила, че длъжникът „Ч.С.“ АД няма
декларирани имоти на територията на района, но притежава 43 броя МПС. В
справката, в която МПС са индивидуализирани подробно, не се сочи по отношение
на същите да има запори. ДСИ отново е разпоредил връчване до длъжника на ПДИ.
Взискателят в молба от 14.12.2012 г. е
поискал от ДСИ да провери наложения запор в банката, като след изпратени
запитвания, е получена справка от ТД на НАП, гр. С., офис „Илинден“, в която са
отбелязани банковите сметки на длъжника, един недвижим имот и МПС – без данни
за наложен върху тях запор.
На 12.02.2013 г. ДСИ е изпратил нови ПДИ до
адреса на управление на дружеството-длъжник, а и до новоустановения адрес, като
е наложен запор и върху сметките на длъжника в Общинска банка за увеличена сума
в размер на 14 405, 59 лева. Банката е изпратила отговор, съгласно който
са налице по-ранни запори, поради което и не може да се пристъпи към изплащане
на вземането на ищеца. Така е отговорено и на напомнително писмо от 07.05.2013
г., изпратено от ДСИ отново по нарочна молба на взискателя.
С молба от 07.11.2013 г. взискателят-ищец е
поискал от ДСИ налагане на запор върху 7 броя МПС, собствени на длъжника. Със запорно съобщение от 10.12.2013 г. е наложен
запор върху специален автомобил „Мерцедес“ № 1617.
С нова молба от 03.01.2014 г. взискателят е
поискал справка за конкретни МПС, тъй като твърдял, че същите са собственост на
„Волф Диц“, а последният бил правоприемник на длъжника „Ч.С.“ АД. По повод на
тази молба, ДСИ е указал на взискателя да докаже твърдяното правоприемство и
новия адрес на управление на дружеството-правоприемник.
След изпълнение на указанията, на 04.02.2014
г. до „Волф Диц“ са изпратени две ПДИ по изпълнителните дела, получени от
дружеството на 18.02.2014 г.
С молба от 12.03.2014 г. взискателят е
поискал продължаване на действията по изп. дело № 10126/2009 г. и по
присъединеното изп. дело № 20056/2011 г., като ДСИ е разпоредил да се изпратят
ПДИ по двете дела до нов адрес на длъжника „Ч.– С.“ АД, като ПДИ са върнати
обратно, с отбелязване, че посетените помещения са необитаеми.
На 16.12.2014 г. взискателят-ищец е подал
сигнал до Министъра на правосъдието по повод изпълнителните дела, като на
10.03.2015 г. по делото е приложен отговор от Инспектората към Министъра на
правосъдието, съобразно който не са констатирани нарушения, извършени от
съдебните изпълнители.
Изп. дело № 10126/2009 г. е продължено от ДСИ
С.М., като същата на 25.05.2015 г. е указала на взискателя да посочи конкретния
способ за изпълнение.
С молба от 29.09.2015 г. взискателят е
поискал от ДСИ да се продадат МПС на длъжника. В резултат ДСИ е наредил да се
извърши справка в КАТ, както и да се изпрати ПДИ до „Ч.–С.“ АД с оглед
предстоящия опис и търг.
На 13.10.2015 г. при ДСИ М.е постъпила нова
справка от СДВР –С. досежно притежаваните от длъжника МПС. В тази справка на
отдел „Пътна полиция“ при СДВР за първи път се установява наличието на наложени
запори върху притежаваните от „Ч.–С.“ АД МПС. Съгласно същата длъжникът
притежава общо 44 броя МПС, като върху повечето от тях има наложени запори –
два и повече, като има 10 броя МПС без запори върху тях. Върху запорирания от
ДСИ Б. „Мерцедес“ № 1617 е налице един предишен запор от 14.07.2010 г.
На 14.11.2016 г. адв. Р. е уведомила ДСИ, че
„Ч.– С.“ АД е с назначен ликвидатор Й.Д., като отделно и поискала извършването
на опис на МПС на длъжника с рег. № ******. На 18.11.2016 г. била издадена ПДИ, ведно със съобщение за
насрочения опис на движима вещ.
Предвид факта, че вече не Д., а С.Я., била
ликвидатор на дружеството, адв. Р. поискала съответно препращане на книжата към
втората. Книжата обаче не били върнати, за което се изискали обяснения от
Службата по връчване на призовки и съобщения към СРС. Я.получила книжата едва
на 24.04.2017 г.
Изпълнителното дело е впоследствие
прехвърлено на ЧСИ М. Б., като същото продължило под № 7944/2017 г. Взискателят
на нов ред е приканен да посочи желания от него способ за изпълнителни
действия, като той е поискал проучване на имущественото състояние на длъжника,
банковите му сметки, както и изпълнение върху последните.
Съгласно съобщение на ЧСИ М. Б. от 17.07.2018
г. до процесуалния представител на взискателя-ищец всички МПС на длъжника били
продадени.
При
така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. Настоящият състав на въззивния съд намира, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо, тъй като е постановено в
рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита, уточнени
от страната с молбата от 20.03.2019 г. По същество, решението почива на вярна и
точна интерпретация на установените по делото факти, при правилно приложен
материален закон, поради което и на основание чл. 272 от ГПК
въззивният съд препраща към мотивите му и в допълнение по доводите във
въззивната жалба намира следното:
Предявеният осъдителен иск за заплащане на обезщетение
за причинени имуществени вреди е с правно основание чл. 441, ал. 1, изр. 2 ГПК във вр. с чл. 49 ЗЗД предвид
твърдените от фактическа страна обстоятелства за причиняване на имуществени
вреди от виновно противоправно поведение на държавен съдебен изпълнител, за
чиито незаконосъобразни действия и бездействия Министерство на правосъдието
като негов работодател носи уредената в чл. 49 ЗЗД обезпечително-гаранционна
отговорност. Касае се за имуществена отговорност за вреди, които са в пряка
причинна връзка с процесуалното незаконосъобразно действие или бездействие на
съдебния изпълнител.
Отговорността на Министерство на правосъдието
произтича от качеството му на работодател по смисъла на чл. 265 от Закона за съдебната власт и с оглед на това възложител на работата на ДСИ.
Съгласно т. 5 от Тълкувателно постановление от 19.05.2015 г. по тълк. дело №
2/2014 г. на ОСГК на ВКС и на ВАС държавните съдебни изпълнители са в трудови правоотношения
с Министерство на правосъдието, макар че организационно са към районните
съдилища и дейността им се финансира от бюджета на съдебната власт. С
разясненията на т. 6 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т.
Г. д. № 3/2004 г. на ОСГК, се приема, че Министерство на правосъдието е
държавният орган, който отговаря за вреди на граждани от незаконни действия или
бездействия на съдиите - изпълнители и съдиите по вписванията.
Съгласно задължителните за съда тълкувателни
разяснения, дадени в Постановление № 7/1959 г. на Пленума на ВС, юридическите
лица отговарят по чл. 49 ЗЗД за
вредите, причинени от техни служители при или по повод на възложената им работа
и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези
вреди.
В отношенията между работодателя и работника по
учредената трудово-правна връзка действие имат разпоредбите на чл. 203-206 от КТ. Съгласно чл. 206, ал. 1 от КТ за вреда, причинена на работодателя по
небрежност при или по повод изпълнението на трудовите задължения, работникът
или служителят отговаря в размер на вредата, но не повече от уговореното
месечно трудово възнаграждение. С нормата на чл. 206, ал. 3 от КТ изрично е
уредено правото на регрес, което възниква в полза на работодателя, обезщетил
третите лица за причинените от служителя вреди.
С оглед безспорно установената по делото
фактическа обстановка, както правилно е приел и първоинстанционният съд,
действията на ответника, в качеството му на възложител на работа на държавни
съдебни изпълнители, осъществявайки присъщите им действия по изпълнението, не
са незаконосъобразни, поради следните съображение:
На първо място, видно от всички извършени
действия от страна на ДСИ С.Б. по изп. дело № 10126/2009 г., както и от страна
на ДСИ И.М. по изп. дело № 20056/2011 г., имущественото състояние на длъжника е
проучено надлежно, в резултат на което и с оглед установените банкови сметки на
последния в Общинска банка, върху същите е наложен запор. По делото не са
постъпили данни за налични други сметки в коя и да е от останалите банки на
територията на страната.
Запорът върху банковата сметка на длъжника в
Общинска банка е наложен на 03.02.2010 г. за сума в размер на 11 595,11
лева. Банката обаче е върнала в отговор, че върху процесните сметки на
дружеството-длъжник вече са налице наложени запори, като същите се осъществяват
по реда на постъпване на запорните съобщения. През 2013 година запорът върху
сметките на длъжника в посочената банка е увеличен до сума в размер на
14 405,59 лева. Но след това увеличение банката е констатирала, че върху
банкови сметки на длъжника вече съществуват по-стари запори, предвид което и не
може да се пристъпи към изплащане вземането на взискателя А..
Запорът върху банкови сметки на длъжника
представлява запор върху вземания на длъжника по сметка в банка, респективно
запор върху вземания на длъжника по смисъла на чл. 450а, съответно чл. 450, ал.
3 ГПК. Запорът върху вземания на длъжника представлява разпореждане на съдебния
изпълнител, с което определено вземане на длъжника се предназначава за
принудително удовлетворяване на взискателя, като се забранява на длъжника да се
разпорежда с вземането, а на третото задължено лице (банката) – да плаща на
длъжника. Запорът върху вземания на длъжника по банкова сметка ***лнител чрез
връчване на запорно съобщение на банката. С изпращането на запорно съобщение от
съдебния изпълнител до съответната банка се налага запор на евентуално
съществуващите вземания на длъжника по банковите сметки и на практика се
забранява на банката да извършва плащане от водените при нея банкови сметки по
нареждане или с предварително съгласие на техния титуляр. Запорът върху вземане
обезпечава изпълнението, като запазва принадлежността на вземането към
имуществото на длъжника, осуетява погасяването на вземането чрез плащане,
извършено в полза на длъжника, и задължава третото лице да пази запорираните
суми /чл. 507, ал. 3/. Съгласно разпоредбите на чл. 450, ал. 3 и чл. 507 ГПК
запорът върху вземания на длъжника спрямо третото задължено лице, включително
по сметка в банка, се счита наложен от деня, в който му е връчено запорното
съобщение. От този момент третото задължено лице има задълженията на пазач по
отношение на сумите съгласно чл. 507, ал. 3 ГПК.
Когато запорът върху вземанията по банковите
сметки на длъжника е наложен в изпълнителното производство, както е и в
настоящия случай, неговата цел е да се обезпечи изпълнението на паричните
притезания, което следва да се извърши чрез превеждане на сумите от третото
задължено лице /банката/ по сметката на съдебния изпълнител, който е длъжен да
изплати дължимите на взискателя и на присъединилите се кредитори суми в
сроковете и по реда на чл. 455 ГПК /чл. 508, ал. 3 ГПК/ при спазване на
предвидения в новелата на чл. 136 ЗЗД ред за удовлетворяване на вземанията.
Следва да се отбележи, че разпоредбите на ГПК
не обуславят действието на запора от изискване за наличие на суми по банковата
сметка към момента на връчване на запорното съобщение, нито от изискуемостта на
вземането. Наличието на суми по банковата сметка към датата на връчване на
запорното съобщение и положителното /кредитното/ салдо на сметката, не са
елементи от фактическия състав по налагането на запора. Те имат значение по
отношение на последиците на наложения запор – дали изпълнителният способ ще
бъде реализиран и съответно взискателят удовлетворен.
В хипотезата на наложен запор на вземания по
разплащателни банкови сметки в изпълнителното производство изпълнителният
способ не може да бъде реализиран и вземането на взискателя не може да бъде
удовлетворено, ако към датата на налагане на запора /връчване на запорното
съобщение/ няма наличност по банковите сметки, т. е. при отрицателно /дебитно/
салдо. Изпълнителният способ може да бъде реализиран изцяло или частично при
последващи постъпления по банковите сметки. Горното е приложимо и в хипотеза,
при която наличността по банковата сметка на длъжника е отрицателна, доколкото
са налице предходно наложени запори върху банковата сметка на длъжника, за
изпълнението по които салдото намалява съответно.
Възможността обаче за евентуално
нереализиране на изпълнителния способ изцяло или частично не може по никакъв
повод да бъде вменено във вина на съдебния изпълнител, бил той частен или
държавен, доколкото това винаги стои извън неговото влияние –
платежоспособността на длъжника.
Както е посочено и в ТР № 2 от 26.06.2015 г.
на ОСГТК на ВКС конкуриращият взискател научава за наличието на предходно наложени
запори от длъжника, пазача или третото задължено лице, като последващите
взискатели (в случая ищецът) могат да се присъединят само по тяхна молба.
Изводимо е тогава, че ДСИ като лице по изпълнението няма как да научи преди
самия взискател за съществуващи предишни запори върху имуществото на длъжника,
а и няма как сам по себе си да избегне повторно налагане на обезпечителната
мярка върху едни и същи обекти, доколкото в редица случаи длъжниците не
разполагат с много движими и/или недвижими имущества, от които взискателят,
респективно ДСИ да избира върху кои конкретно да извърши изпълнението.
Ето защо твърдението на въззивника, че с
поведението си ДСИ е нарушил чл. 431 ГПК, тъй като същият не се снабдил с
актуална информация за предишните тежести, наложени върху имуществото на
длъжника, е неоснователно. Несъстоятелни в този смисъл са и упреците на
жалбоподателя към съдебните изпълнители, че същите, бездействайки, не са
наложили запор върху сметките на длъжника към момент, когато все още
дружеството не било в ликвидация, респективно имало средства, необходими за
погасяване на задължението към ищеца.
За пълнота на изложението, настоящият състав
на въззивната инстанция сочи, че неизпълнението на установеното в чл. 426, ал.
3 вр. чл. 129, ал. 3 ГПК задължение на съдебния изпълнител, в това число и ДСИ,
да остави без движение молбата на заинтересованата страна (взискателя А.), в
случаите когато същата страда от нередовност/и, може да представлява основание
за развитие на дисциплинарно производство срещу съдебния изпълнител по искане
на съответния окръжен или районен съд, както и по молба от главния инспектор на
Инспектората към министъра на правосъдието, доколкото съгласно чл. 328а, ал. 2 ЗСВ на държавен съдебен изпълнител се налага дисциплинарно наказание за
извършено дисциплинарно нарушение, което е виновно неизпълнение на служебните
задължения. В тези производства и след преценка на установените по казуса
доказателства, министърът на правосъдието на основание чл. 328ж ЗСВ решава
налице ли е съответното нарушение, респективно какво следва да бъде
дисциплинарното наказание за нарушителя. Дисциплинарните наказания се налагат с
мотивирана заповед на министъра на правосъдието.
Следователно дори да се приеме, че в
настоящия случай ДСИ С.Б. не е събразил необходимостта от обездвижване молбата
на взискателя П.А., респективно не е дал указания на последния да отстрани
съществуващи в същата нередовности, това му поведение не може да се смята като
причина за неналагане на запор върху банкови сметки на длъжника, какъвто
впрочем е наложен още през 2010 г. – на 03.02.2010 г., а още по-малко за
несъбиране на вземането срещу „Ч.С.“ АД. В този смисъл възражението на
въззивника, че с нарушаването на вмененото на ДСИ Б. задължение по чл. 426, ал.
3 ГПК вр. чл. 129, ал. 1 ГПК, е засегнал интересите на взискателя, се явява
неоснователно.
Що се отнася до незаконосъобразните действия
на ДСИ във връзка с налагането на запор върху МПС, настоящият състав на съда
намира следното. По повод получената информация за МПС, собственост на
длъжника, на 10.12.2013 г. е изпратено съобщение от ДСИ до КАТ за наложен запор
върху специален автомобил „Мерцедес“ № 1617, отбелязан в справката от СДВР. Тук
е мястото да се отбележи, че нито в справката от СДВР от 10.04.2013 г., нито в
отговора на Столична община, дирекция „ПАМДТ“ – „Надежда/Връбница“, а също и в
писмо на НАП, получено от ДСИ на 08.02.2013 г., не се съдържат данни за наложени
обезпечителни мерки (запори) върху леките автомобили на „Ч.– С.“ АД, в това
число и върху лекия автомобил „Мерцедес“ № 1617. Едва през 2015 година (справка
от Отдел „Пътна полиция“ СДВР, получена на 13.10.2015 г.) по делото за първи
път постъпва информация касателно наложени вече запори върху МПС на длъжника,
като към този момент изпълнителното дело вече се води от ДСИ М.. Съгласно
справката от м.10.2015 г. върху запорирания от ДСИ Б. МПС „Мерцедес“ № 1617
вече има един наложен запор от 14.07.2010 г., а освен това последният
съставлява и предмет на особен залог.
В допълнение към посоченото вече, че ДСИ не
следва да бъде държан отговорен за това дали е, респективно не е събрал данни
за предходно наложените запори, настоящият състав намира следното. От
разпоредбите на процесуалния закон, както и от тълкуването на нормите на ЗОЗ в
относимата му за спора редакция (към ДВ бр. 15/2013 г.) не може да се направи
извод, че преди да насочи изпълнението върху парично вземане на длъжник –
търговец, към 2013 г. съдебният изпълнител е бил длъжен да извърши служебно
справка за наличие на вписани залози в ЦРОЗ.
На следващо място, във въззивната жалба се
твърди, че като не наложил запор на всички поискани от взискателя 7 броя МПС,
съгласно молбата от м.11.2013 г., ДСИ незаконосъобразно е игнорирал волята на
г-н А., а оттам е нанесъл имуществени вреди в патримониума на последния,
изразяващи се в невъзможност да бъде събрано съдебно признатото му вземане.
Това твърдение на въззивника също е неоснователно.
В т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. на ОСГТК
на ВКС се прие, че в изпълнителното производство давността се прекъсва само с
предприемането на изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен
способ, като е изброил изрично исканията за кои изпълнителни действия прекъсват
давността – насочване на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана,
присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо
плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан до постъпване на парични суми от проданта
или плащания на трети задължени лица. Изрично в горецитираното тълкувателно
решение се приема, че не са изпълнителни действия, съответно и не прекъсват
течението на погасителната давност образуването на изпълнително дело,
изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучване на
имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на
документи, книжа и прочие, назначаването на експертиза за определяне на
непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз
основа на влязлото в сила разпределение. Категорично е становището, че когато
взискателят не е поискал извършване на изпълнителни действия в 2-годишен период
от време, изпълнителното производство се прекратява ex lege – чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
При съблюдаване на това принципно правило,
следва, че в настоящата хипотеза изпълнителното производство по дело №
10126/2009 г. (в това число и след присъединяването към него на изп. дело №
20056/2011 г.) е прекратено по силата на закона, считано от 03.02.2012 г. на
осн. чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Доколкото нова погасителна давност започва да
тече от датата, на която е поискано или предприето последното валидно
изпълнително действие, то в случая последното поискано от взискателя А. изпълнително
действие е налагането на запор върху банковата сметка на длъжника в Общинска
банка, осъществено със запорно съобщение от 03.02.2010 г. До 03.02.2012 г. не е
предприето, а и не е поискано от взискателя извършването на друго валидно
действие по изпълнението, като молбите на взискателя за допълнително проучване
имущественото състояние на длъжника от 14.06.2010 г., както и молбата за
извършване на допълнителни действия от 30.01.2012 г. не съставляват по смисъла
на закона и на приетото в цитирания
тълкувателен акт годно да прекъсне течението на погасителната давност
изпълнително действие. Такова не съставлява и молбата на взискателя-ищец от
24.03.2011 г. за образуване на ново изпълнително дело № 20056/2011 г. по описа
на ДСИ И.М., доколкото в молбата за образуване на новото изпълнително
производство не е посочен конкретен изпълнителен способ. От всичко това следва,
че с налагането на запор върху само едно МПС, а не както е искал ищецът – върху
7, ДСИ не е нарушил закона, а оттам и интересите на взискателя, доколкото
изпълнителното производство е вече било перемирало към момента на депозиране на
молбата от 07.11.2013 г. Ето защо с неналагането на запор върху 7 броя МПС,
собственост на длъжника „Чистота-С.“ АД, ДСИ не е нарушил разпоредбата на чл.
442 ГПК и чл. 431 ГПК, а освен това и с поведението по никакъв начин не е
повлиял отрицателно върху имуществената сфера на взискателя.
По предявен иск с правна квалификация по чл.
441, ал. 1, изр. 2 ГПК вр. с чл. 49 от ЗЗД съдът преценява законосъобразността
на действията и бездействията на съдебния изпълнител във връзка с конкретните
твърдения на ищеца за увреждащите го действия. В случая твърденията в исковата
молба, че държавният съдебен изпълнител не е наложил своевременно запор върху
банкова сметка ***, че не е наложил запор върху 7 бр. МПС, с което е увредил
имуществено патримониума му, останаха недоказани, както се аргументира и
възприе по-горе. Твърденията на ищеца, че ДСИ не е предприел необходимите
действия за снабдяване с информация в съдебните и административните служби,
поради което и г-н П.А. бил поставен в невъзможност да събере своите вземания,
също са несъстоятелни. ДСИ не може да се държи ангажиран с осигуряване издължаването
на длъжника, доколкото действията на първия следва да почиват единствено на
повелята на ГПК. Предвид това не може да се сподели твърдението, че ДСИ Б. и
ДСИ М. към момента, когато същите са упражнявали своите правомощия на съдебни
изпълнители, не са подсигурили възможността длъжникът да е в състояние да
извърши изплащане на задълженията си.
Предвид изричното препращане на чл. 441 ГПК
към разпоредбата на чл. 49 ЗЗД следва да се посочи, че материалнoправните
предпоставки за възникване обезпечително-гаранционната отговорност на
възложителя за имуществени вреди, причинени при или по повод на уговорената
работа са: 1) деяние (действие или бездействие); 2) противоправност
(несъответствие между правно дължимото и фактически осъщественото поведение);
3) вреди (неблагоприятно засягане на имуществената сфера на увредения –
претърпени загуби и/или пропуснати ползи); 4) причинно-следствена връзка между
противоправното поведение и настъпилите имуществени вреди (вредоносният
резултат в съвкупния съпричинителен процес между явленията и обстоятелствата в
природата следва да е закономерна, необходима, естествена, присъща последица от
виновното противоправно поведение на делинквента); 5) вина на делинквента, която
съобразно уредената в чл. 45, ал. 2 от ЗЗД оборима презумпция се предполага и 6) виновното лице (ДСИ) да е
причинило вредите при или по повод на изпълнение на възложената работа.
Настоящият състав счита, че принудителното
изпълнение е процесуално законосъобразно, когато изпълняемото вземане е
удостоверено в изпълнителен лист или друг акт, подлежащ на принудително
изпълнение и са спазени другите изисквания на процесуалния закон и дококото в
настоящата хипотеза тези предписания са удовлетворени, то в случая така
очертаният състав на новелата на чл. 441, ал. 1, изр. 2 ГПК вр. чл. 49 ЗЗД не е
осъществен.
С оглед изложеното, предвид предмета на
проверка, въведен с въззивната жалба и липсата на други заявени относими към
предмета на делото оплаквания, въззивната жалба е неоснователна, а при
съвпадение на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд
обжалваното решение е правилно и като такова следва да бъде потвърдено в цялост.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски въззивникът
няма, а такива се дължат само на въззиваемата страна. В настоящото производство
на въззиваемия – ответник Министерство на правосъдието следва да се присъдят
разноски, доколкото юрк. Б.своевременно е претентирала такива в съдебно
заседание на 26.10.2021 г. Ето защо на основание чл. 78, ал. 3 ГПК П.А. следва
да бъде осъден да заплати на Министерство на правосъдието юрисконсултско
възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 100 лева, изчислено на
основание чл. 78, ал. 8 от ГПК и съгласно 37 от Закона за правната помощ,
препращащ към чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ /изм.
- ДВ, бр. 74 от 2021 г., в сила от 01.10.2021 г./, приета с ПМС № 4 от 2006 година.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № № 146691 от 10.07.2020 г.,
постановено по гр. дело № 10634/2019 г., Софийски районен съд, I ГО, 30-ти
състав, с което е отхвърлен предявеният от П.Б.А. срещу Министерство на
правосъдието, иск по чл. 441, ал. 1,
изр. 2 от ГПК във вр. с чл. 49 от ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на
ищеца сумата в размер на 1 200 лева като част от претенция в общ размер на 23 284,38
лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от
незаконосъобразни действия и бездействия на
държавни съдебни изпълнители по изпълнителни дела № 10126/2009 г. и №
20056/2011 г. по описа на ДСИ при СРС (последното присъединено към първото).
ОСЪЖДА П.Б.А., ЕГН **********, съдебен адрес: ***, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на Министерство на правосъдието, с адрес:
гр. С.,***, сумата от 100 лева, представляваща разноски за юрисконсулт за
въззивната инстанция.
Решението е постановено при участието на С.В.Б.
и И.Д.М. като трети лица – помагачи на страната на ответника Министерство на
правосъдието.
Решението не подлежи на обжалване пред ВКС на
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.