№ 2114
гр. София, 01.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Елена Иванова
Членове:Златка Чолева
Розалина Г. Ботева
при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова
като разгледа докладваното от Розалина Г. Ботева Въззивно гражданско дело
№ 20211100515362 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С решение № 20155657 от 12.07.2021г. по гр. д № 909/ 2019г. на СРС, 68
състав, е признато за установено по отношение на В. Г. К. и В. ИВ. Б. съществуването
на вземането на “П.Б.” ЕООД за сумата 5413,22 лева, представляваща задължение по
договор за потребителски кредит № **********/ 23.11.2015г., ведно със законната
лихва, считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение- 06.03.2018г., до окончателното плащане на сумата, за което е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 25.06.2018г. по ч.гр.д.
№ 14958 по описа за 2018г. на Софийския районен съд, 68 състав.
Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от
ответника В. ИВ. Б.. Счита, че решението в обжалваната част е неправилно, тъй като е
постановено в нарушение на материалния закон. Жалбоподателят изразява несъгласие
с извода на първоинстанционният съд, че ответника Б. има качеството на съдлъжник, а
не на поръчител. В тази връзка излага съображения, че съдът не е взел предвид,
основният критерий дали са налице поръчителство или страните са се договорили
солидарно да извършат една престация е дали солидарният длъжник гарантира
изпълнението на чуждо задължение или изпълнява свой дълг. Излага доводи,
солидарната отговорност не съществува по принцип, следва да бъде конкретизирано
договорното основание, съгласно чл. 121 ЗЗД. Развити са съображения, касаещи
1
разликите между фигурите на съдлъжника и поръчителя. Жалбоподателят навежда
заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено след изтичане на
шестмесечния преклузивен срок, поради което се е погасило самото право на
поръчителство.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
“П.К.Б.” ЕООД, с който оспорва същата и иска потвърждаване на
първоинстанционното решение като валидно, допустимо и правилно.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства
по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във връзка с наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:
Ищецът извежда субективните си права при твърдения, че между страните
е сключен договор за потребителски кредит № **********/ 23.11.2015г., съгласно
който ищецът предоставил на ответницата В. Г. К. сумата 3000 лева, а ответниците- се
задължили солидарно да върнат същата на 36 месечни анюитетни вноски, всяка от
които в размер 146,39 лева, ведно с договорената възнаградителна лихва, както и такса
за допълнителен пакет услуги. Навежда твърдения, че ответниците са платили 9
месечни анюитетни вноски и не са изпълнили задължението си да платят останалите 27
месечни анюитетни вноски. Ето защо, моли съда да постанови решение, с което да
признае за установено съществуването на вземането му за сумата 2548,66 лева,
представляваща главница по договора за кредит; сумата 1403,87 лева, представляваща
договорна възнаградителна лихва; сумата 1460,70 лева, представляваща
възнаграждение за пакет допълнителни услуги.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответницата В. ИВ. Б., с който оспорва предявените искове. Релевират се доводи, че е
поръчител, а не съдлъжник по договора за кредит. В тази връзка развива съображения,
че сумата по кредита е получена от ответницата В. Г. К.. Навежда довод, че
заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено след изтичане на 6-
месечния преклузивен срок, предвиден в разпоредбата на чл. 147 ЗЗД.
От представеният стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителски кредити се установява, че такава е предоставена
единствено на В.К..
Между страните не е спорно, а това се установява и от събраните писмени
доказателства, че между страните е сключен договор за потребителски кредит Профи
кредит стандарт № **********/ 19.11.2015г., по силата на който ищецът се задължил
да предостави сумата 3 000 лева. Страните са договорили, че срокът на договора е 36
месеца; размерът на годишния лихвен процент е 49,90%, а на годишния процент на
разходите- 41,17%. Договорено е още, че възнаграждението за закупения пакет
допълнителни услуги е 1970,64 лева. В договора като длъжници са посочени
2
ответниците, като срещу името на В. Г. К. е записано клиент, а срещу името на В. ИВ.
Б.- солидарен длъжник. Към договора е изготвен погасителен план, видно от който
падежът на последната анюитетна вноска е 15.12.2018г. В същия е посочено името на
ответницата В.К..
С разпоредбата на чл. 10 Общите условия към договора се установява, че
на основание чл. 121 ЗЗД- чл. 127 ЗЗД солидарният длъжник се задължава да отговаря
за задълженията на ответницата В.К. до погасяване на кредита. Солидарният длъжник
се съгласява да поема солидарна отговорност за задълженията на клиента за погасяване
на задължението за избран пакет допълнителни услуги. задълженията на солидарния
длъжник спрямо кредитора са поети при условията на солидарност и кредиторът има
право да търси изпълнение както от клиента, така и от солидарния длъжник. До
прекратяване на договора за кредит кредиторът комуникира с клиента по повод на
размера на задължението и необходимостта от изпълнение, а в случай, че няма точно
изпълнение- и със солидарния длъжник.
От представеното платежно нареждане се установява, че кредитът е усвоен
на 23.11.2015г., като ищецът е превел на ответницата В.К. сумата 3000 лева.
Със заявление за промяна на погасителен план по ДПК № ********** от
31.8.2016г. ответницата В.К. е заявила отлагане на една погасителна вноска. Въз основа
на посоченото заявление на 02.09.2016г. между страните е сключен анекс № 1 към
договора за потребителски кредит, съгласно която падежът на погасителна вноска,
посочена под номер 9 в погасителния план и е уговорен размер на договорната
възнаградителна лихва 41,17 %. Изготвен е нов погасителен план, в който е посочено
единствено името на ответницата В.К.. Падежът на последната погасителна вноска е
15.01.2019г.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от
правна страна следното:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от
легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по същество,
е неоснователна.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че
първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.
Основният спор между страните е концентриран върху основанието за
възникване на солидарна отговорност на въззивницата. По същество, въпросът се
свежда до това следва ли за възникване на солидарната отговорност да е налице
определено правно основание или е достатъчно в договора да е записано, че едно лице
3
отговаря солидарно с длъжника и в този случай съдът трябва ли да изясни конкретното
договорно основание по чл. 121 ЗЗД.
При възникналия спор между страните относно действителното
съдържание на договора за кредит съдът счита, че по реда на чл. 20 от ЗЗД следва да се
тълкува действителната воля на страните. Тълкуването на договора поначало има за
цел да установи точния смисъл на уговорките в неговото съдържание, като се спазва
правилото, че се тълкуват само неясни уговорки- двусмислени или ясни, по които
обаче е налице спор. Правният режим на тълкуването е изразен в чл. 20 ЗЗД, уреждащ
три критерия: да се търси действителната обща воля на страните, отделните уговорки
да се тълкуват една с друга и да се разбират в смисъла, който произтича от целия
договор /систематическо тълкуване/; тълкуването да е съобразено с целта на договора,
обичаите в практиката и добросъвестността. Спорната разпоредба на чл. 10. 1 от ОУ
към договора за кредит гласи, че на осн. чл. 121-127 от ЗЗД солидарният длъжник се
задължава да отговаря за задълженията на кредитополучателя за погасяване на
кредита, за евентуално наложени договорни санкции и следващи задължения,
произтичащи от договора за кредит и ОУ. Солидарният длъжник се съгласява да поеме
солидарна отговорност за задълженията на кредитополучателя за погасяване на
възнаграждението за избран и закупен пакет от допълнителни услуги. В чл. 10. 2 от
ОУ е записано, че задълженията на солидарния длъжник спрямо кредитора са поети
при условията на солидарност и кредиторът има право да изисква изпълнение както от
кредитополучателя, така и от солидарния длъжник. До прекратяване на договора за
кредит кредиторът комуникира с кредитополучателя по повод размера на
задълженията и необходимостта от изпълнение, а в случай, че няма точно изпълнение и
със солидарния длъжник. При тълкуване на тези разпоредби съобразно правилото на
чл. 20 от ЗЗД съдът счита, че подписвайки договора за ищцата е възникнала пасивна
солидарност за задълженията по договора. За възникване на солидарната отговорност
следва да е налице определено правно основание и не е достатъчно в договора да е
записано, че едно лице отговаря солидарно с длъжника, доколкото солидарна
отговорност "по принцип" не съществува, от където възниква необходимост съдът да
изясни конкретното договорно основание по чл. 121 ЗЗД. В този смисъл е Решение №
213 от 6.01.2017 г. на ВКС по гр. д. № 5864/2015 г., IV г. о., ГК. Солидарната
отговорност е налице във всички случаи, когато кредиторът има възможност да
изисква от всеки от длъжниците цялото си вземане, като изпълнението на един
погасява дълга и освобождава всички длъжници (чл. 122 ЗЗД). Общите правила,
уредени в чл. 121-127 ЗЗД, са приложими за всички случаи, когато е налице пасивна
солидарност, стига нещо друго да не е уговорено. Разликите се следват, както от
изрично съдържащите се в този смисъл уговорки, така и от основанието за възникване
на солидарността. В мотивите към Решение № 24/03.04.2013г. по т.д. № 998/2011г. на I
т. о. на ВКС е изяснено, че съгласно чл. 121 ЗЗД солидарност между двама длъжници
4
възниква по силата на закона или ако е уговорена между страните. Посочено е, че
такава може да възникне, когато длъжниците са съдлъжници, а също и при договор за
поръчителство, но двете хипотези са различни. Даден е пример с договор за заем.
Солидарно съзадължени са лицата, които са получили паричната сума общо, без
разграничение каква част поема всяко едно от тях и независимо от това на кое от тези
лица е предадена фактически, като кредиторът може да претендира пълния размер на
предоставения заем от всеки един от длъжниците. Солидарна отговорност възниква и
при договор за поръчителство - чл. 141, ал. 1 ЗЗД, когато едно лице отговаря пред
кредитора за изпълнение на задължението на длъжника, или в случая на договор за
заем, поръчителят отговаря пред кредитора за връщане на паричната сума, без да е
получил същата в собственост. Предвид установената по-горе фактическа обстановка,
съдът намира, че ищцата не е съдлъжник по договора за кредит, доколкото от договора
е видно, че кредитополучател /клиент, съгласно терминологията в договора/ е само
В.К., не и ищцата, но тя отговаря пред кредитора за изпълнение на задължението, т.е.
за връщане на паричната сума, без да е кредитополучател, което я определя като
поръчител по договора. Не са налице другите основания за възникване на солидарност-
встъпване в дълг, авал, делкредере, извън поръчителството. В чл. 8. 1 от ОУ към
договора е посочено, че задължение на кредитополучателя, но не и на солидарния
длъжник е да погаси всички задължения във връзка с договора за кредит, която
разпоредба също сочи на това, че пасивната солидарност на ищцата не произтича от
солидарна съзадълженост, а от поръчителство. При солидарната задълженост
съществуването на едно от задълженията не е предпоставка за съществуването на
другото, всеки съзадължен дължи на свое и независимо основание, като отпадането на
едно от задълженията не предизвиква отпадане на другите. Задължението на
поръчителя зависи от съществуването на главното задължение и е функция на главното
задължение, за разлика от солидарната задълженост, но е винаги акцесорно на главното
задължение за разлика и от встъпването в чужд дълг, и от солидарната задълженост.
Поръчителят отговаря на собствено правно основание, докато встъпилият в дълг дължи
на същото правно основание, по силата на което дължи и първоначалният длъжник и
солидарно с него. Съгласно разпоредбите на чл. 7 от ОУ, макар и озаглавен "Права на
КЛ/СД" са уредени права само за кредитополучателя относно възможността да се
откаже от договора. Т.е. едно от основните права по основното правоотношение
(договора за потребителски кредит) е предоставено единствено на кредитополучателя
(КЛ). В подкрепа на тезата, че договорът е подписан от ищцата в качеството на
поръчител, обезпечаващ в лично качество задълженията на главния длъжник-
кредитополучател, е и обстоятелството, че единствено кредитополучателят е получил
екземпляр от ДПК, ОУ, допълнителен план и споразумение; стандартният европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити, допълнителната
преддоговорна информация, представляваща приложение към стандартния европейски
5
формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити са връчени
единствено на ответницата К.; погасителният план, стандартният европейски формуляр
за предоставяне на информация за потребителските кредити и допълнителната
преддоговорна информация са подписани само от кредитополучателя, не и от ищцата.
Следва да се посочи и, че от материалите по делото се установява, че кредитът е усвоен
чрез превеждане на паричната сума по сметка на ответницата В.К. (посочена кати
клиент в договора), като в договора е предвидена възможност единствено клиентът, но
не и солидарният длъжник да посочи банкова сметка, по която да се преведе паричната
сума.
Тези уговорки от договора и действия сочат недвусмислено, че само
клиентът и кредиторът са страни по основното правоотношение, а солидарният
длъжник се явява само личен гарант пред кредитора за изпълнението на задълженията
на клиента /длъжника/.
Предвид гореустановеното, при анализа на съдържанието на уговорените в
писмения договор и ОУ права и задължения на страните по него, на съществените
уговорки в договора, реалното предаване и преминаването на парите в патримониума
на кредитополучателя К., очакването той да погаси дълга, разпоредбата на чл. 10. 2 от
ОУ, изречение последно (кредиторът ще търси солидарния длъжник, само в случай на
неизпълнение от страна на длъжника, от където следва, че при изпълнение от страна на
ответницата К. не е налице отговорност на ответницата Б.), съдът намира, че
намерението на страните по договора и преследваната от тях цел, е ответницата Б. да
обезпечи дълга на ответницата К.. Задължението е акцесорно на това по договора за
кредит и е уговорено като поръчителство и спрямо нея следва да се прилагат
разпоредбите на чл. 138 и сл. ЗЗД.
Съдът намира за неоснователно и възражението на въззивницата, че
отговорността й като поръчител е отпаднала, т.к. въззиваемото дружество било
пропуснало преклузивния срок по чл. 147 ЗЗД. В случая по делото не са събрани
доказателства, че изявлението на кредитора за предсрочна изискуемост е връчено на
ответници, то следва да се приеме, че кредитът не е предсрочно изискуем. Срокът по
чл. 147, ал. 1 ГПК е краен и преклузивен, съгласно разясненията, дадени в т. 4-б от
Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК
на ВКС. Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 5/2019 г. от
21.01.2022 г. по тълк. дело № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС, при уговорено погасяване на
главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, както е в
настоящия процес, срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от настъпване на
изискуемостта на целия дълг, т. е. от падежа на последната вноска по договора.
Настоящите искове са такива за установяване съществуването на вземането на ищеца,
за което е издадена заповед за изпълнение, поради което искът се счита предявен към
момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. С оглед на
6
изложеното следва да се приеме, че искът е предявен преди изтичането на
преклузивния срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД.
По отношение на договорната възнаградителна лихва:
Конкретиката на случая сочи, че страните са договорили, че размерът на
договорната възнаградителна лихва е 49,90%. В случая се установява, че
възнаградителната лихва е в размер половината от получената главница. Определена
по този начин договорната възнаградителна лихва се явяват такива, уговорена в
нарушение на добрите нрави, което е основание за нищожност по смисъла на чл. 26,
ал. 1, пр. 3 от ЗЗД.
По своята същност "добрите нрави" не представляват правни норми и
нямат правно действие. Същите представляват общоприети критерии и норми за
поведение, които са установени и приети в обществото, като хората се съобразяват с
тях съобразно вътрешното си убеждение. Действително, доколкото няма издаден акт на
МС по чл. 10, ал. 2 ЗЗД, страните са свободни да договарят размер на договорната
лихвац по собствено усмотрение. Договорната свобода обаче не е неограничена, което
следва от чл. 9, ал. 1 ЗЗД. Настоящият състав приема, че по начина по който е
уговорена възнаградителната лихва, същата излиза извън присъщите и функции по чл.
240, ал. 2 от ЗЗД като създава предпоставки за неоснователно обогатяване на
кредитора, което представлява противоречие с добрите нрави. Налице е
нееквивалентност на двете престации- тази на кредитора и тази на заемателя, което е
значително и то в ущърб на последния. Тази нееквивалентност заедно с възможността
за неоснователно обогатяване на кредитора също представлява накърняване на добрите
нрави и е основание за нищожност на уговорката за лихва. Съответната клауза от
процесния договор се явява нищожна като противоречаща на добрите нрави и не
обвързва кредитополучателя. С оглед на приетото по-горе, уговорката за
възнаградителната лихва накърнява добрите нрави и е нищожна по смисъла на чл. 26,
ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Същата не може да бъде заместена от друга разпоредба на
закона, доколкото липсва акт по смисъла на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, който да определя
размера на договорна лихва по сключени между страните договори, а законната лихва
по чл. 86 от ЗЗД има различни функции от възнаградителната лихва.
По отношение на възнаграждението за допълнителен пакет услуги:
Съгласно разпоредбата на чл. 10а ЗПК, кредиторът може да събира от
потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит. Настоящият съдебен състав намира, че т.нар. „допълнителен
пакет услуги“, за който се дължи възнаграждение в размер почти равен на този на
предоставения заем, не попада в приложното поле на цитираната разпоредба. Срещу
тази такса (възнаграждение) не се дължи никакво поведение от страна на кредитора-
заявителят изрично е уточнил, че сумата се дължи за предоставените допълнителни
7
възможности на потребителя да управлява кредита, като би могъл да променя
условията по погасителния си план, както и да получава допълнителни заеми при
облекчени условия. В този аспект това вземане няма характер на такса, тъй като не се
дължи заради извършени разходи, нито заради определени действия, предприети от
кредитора – арг. чл. 10а, ал. 2 и ал. 4 ЗПК. Наименованието на допълнителния пакет
услуги прикрива истинската цел на клаузата да служи за увеличение на
възнаграждението на кредитора за предоставения заем, което от своя страна води до
нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Добавено към уговореното
възнаграждение по договора, възнаграждението за допълнителния пакет услуги
надхвърля размера на предоставената главница по договора, т.е. несъмнено води до
многократно превишаване тавана на ГПР, което от своя страна обуславя нищожност на
уговорката за плащане на това възнаграждение (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на
основание за дължимост на това вземане.
Първоинстанционният съд е достигнал до друг извод, поради което
обжаланото решение следва да се отмени в обжалваната част и бъде постановено
друго, с което предявените искове за установяване вземането за договорна
възнаградителна услуга и възнаграждение за допълнителен пакет услуги следва да се
отхвърлят. В частта, в която е признато за установено съществуването на вземането за
главница по договора за потребителски кредит, решението следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото, в полза на “П. (България)” ЕАД следва да бъдат
присъдени направените разноски в заповедното, първоинстанционното и въззивното
производство, съобразно уважената част от исковете. С оглед това в полза на “П.
(България)” ЕАД следва да се присъдят направените в заповедното производство
разноски в размер на 74,51 лева, направените в първоинстанционното производство
разноски в размер на 262,84 лева и направените във въззивното производство разноски
в размер на 188,32 лева.
В съответствие с разясненията, дадени в ТР № 4/2013 от 18.06.2014г. по
т.д. № 4/2013 на ОСГТК на ВКС, т.12, с решението по установителния иск съдът следва
да се произнесе с осъдителен иск по дължимостта на разноските за заповедното
производство- относно размера им, както и разпределя отговорността за заплащането
на тези разноски съобразно с отхвърлената и уважената част от иска.
Предвид обстоятелството, че настоящото производство е инициирано по
жалба на назначения на ответницата В.Б. особен процесуален представител, в
съответствие с разясненията, дадени в ТР № 6/2013 от 06.11.2013г. по т.д. № 6/2012 на
ОСГТК на ВКС, дължимата държавна такса следва да се присъди с решението по спора
8
и да се възложи, съобразно изхода на делото
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20155657 от 12.07.2021г. по гр. дело № 909/ 2019г.
на Софийския районен съд, 68 състав, в частта, в която е признато за установено по
отношение на В. ИВ. Б., с ЕГН ********** съществуването на вземането на “П.К.Б.”
ЕАД, с ЕИК **** за сумата 1403,87 лева, представляваща договорна възнаградителна
лихва върху главницата в размер 2548,66 лева- задължение по договор за
потребителски кредит № **********/ 23.11.2015г. и сумата 1460,70 лева,
представляваща възнаграждение за допълнителен пакет услуги, съгласно споразумение
за предоставяне на пакет от допълнителен пакет услуги към договор за потребителски
кредит № **********/ 23.11.2015г., като вместо това постановява
ОТХВЪРЛЯ предявените от “П.К.Б.” ЕАД, с ЕИК **** срещу В. ИВ. Б., с
ЕГН ********** искове за установяване на съществуването на вземането на “П.К.Б.”
ЕАД за сумата 1403,87 лева (хиляда четиристотин и три лева лева 87 ст.),
представляваща договорна възнаградителна лихва върху главницата в размер 2548,66
лева- задължение по договор за потребителски кредит № **********/ 23.11.2015г. и
сумата 1460,70 лева (хиляда четиристотин и шестдесет лева 70 ст.), представляваща
възнаграждение за допълнителен пакет услуги, съгласно споразумение за предоставяне
на пакет от допълнителен пакет услуги към договор за потребителски кредит №
**********/ 23.11.2015г., като неоснователни.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20155657 от 12.07.2021г. по гр. дело № 909/
2019г. на Софийския районен съд, 68 състав, в частта, в която е признато за установено
по отношение на В. ИВ. Б., с ЕГН ********** съществуването на вземането на
“П.К.Б.” ЕАД, с ЕИК **** за сумата 2548,66 лева (две хиляди петстотин четиридесет и
осем лева 66 ст.), представляваща задължение за главница по задължение по договор за
потребителски кредит № **********/ 23.11.2015г., ведно със законната лихва, считано
от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение-
06.03.2018г., до окончателното плащане на сумата, за което е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 25.06.2018г. по ч.гр.д. № 14958
по описа за 2018г. на Софийския районен съд, 68 състав.
ОСЪЖДА В. ИВ. Б., с ЕГН ********** да плати на “П.К.Б.” ЕАД, с ЕИК
****
9
сумата 74,51 лева (седемдесет и четири лева 51 ст.), представляваща
направени в производството по ч.гр.д. № 14598/ 2018г. на Софийския районен съд
разноски, съобразно уважената част от исковете,
сумата 262.84 лева (двеста шестдесет и два лева 84 ст.) , представляваща
направени в производството по гр. дело № 909/ 2019г. на Софийския районен съд
разноски, съобразно уважената част от исковете,
сумата 188,32 лева (сто осемдесет и осем лева 32ст.), представляваща
направени във въззивното производство разноски, съобразно уважената част от
исковете.
ОСЪЖДА “П.К.Б.” ЕАД, с ЕИК **** да плати по сметка на Софийския
градски съд сумата 50,97 лева (петдесет лева 87 ст.), представляваща държавна такса.
ОСЪЖДА В. ИВ. Б., с ЕГН ********** да плати по сметка на Софийския
градски съд сумата 57,29 лева (петдесет и седем лева 29 ст.), представляваща държавна
такса.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10