№ 79
гр. София, 08.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Боян Г. Бояджиев
като разгледа докладваното от Георги Ст. Чехларов Въззивно гражданско
дело № 20241100508285 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 2498/13.02.2024 г., постановено по гр.д. №10701/2023 г. на СРС,
ГО, 51 състав, Я. П. Ч., ЕГН **********, е осъден да заплати на М. Л. Ч., ЕГН
**********, на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД, сумата от 800 лева, представляваща
обезщетение за причинени неимуществени вреди, вследствие от изнесени
клеветнически твърдения, обективирани в депозирано писмено обяснение с вх. №
200/23.03.2022 г. пред Адвокатска колегия – град Пловдив, а именно: „изказа очевидни
неистини, свидетелства за факти и обстоятелства, на които явно не е могла да бъде
свидетел “ , ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
увреждането – 23.03.2022 г. до окончателното изплащане на вземането, като е
отхвърлен искът за разликата над уважения размер от 800 лева до пълния предявен
размер от 1 000 лева или за сумата от 200 лева.
Срещу решението в частта, в което предявеният иск е уважен, е постъпила
въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство Я. П. Ч..
Поддържа се, че постановеното решение е неправилно, необосновано и
незаконосъобразно. Твърди се, че първоинстанционният съд не е обследвал и разбрал
действителната фактическа обстановка, като свидетелят, доведен от ищцата - И.Ц., е
бил освидетелстван по всички дела, водени срещу ответника. Въззивникът сочи, че не
се установило да е извършил противоправно деяние, както и причинно - следствена
връзка. Сочи, че при всяко свое явяване пред съдебна зала е провокиран от ищцата и
И.Ц.. Моли се за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на друго,
с което предявеният иск да бъде отхвърлен, като бъдат присъдени и сторените
разноски.
Въззиваемата М. Л. Ч. е депозирала отговор на въззивната част, в който са
1
изложени доводи за правилност и законосъобразност на постановеното решение. Моли
се за потвърждаване на решението в обжалваната част и присъждане на сторените по
делото разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо в обжалваната част. По доводите за неправилност въззивният съд намира
следното:
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявен от М.
Л. Ч. против Я. П. Ч. осъдителен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане
на сумата от 1 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди вследствие от изнесени клеветнически твърдения, обективирани в депозирано
писмено обяснение с вх. № 200/23.03.2022 г. пред Адвокатска колегия – град Пловдив,
ведно със законната лихва от датата на увреждането - 23.03.2022 г. до окончателното
изплащане на вземането.
Не е спорно между страните, че ответникът Я. Ч. е депозирал писмено
обяснение, адресирано до Адвокатска колегия – Пловдив с вх. № 200/23.03.2022 г. във
връзка с отправено от адресата запитване по дисциплинарна преписка № 1/22 г. по
описа на АК-Пловдив с жалбоподател М. Л. С. и ответна страна адв. А.Я. по повод
евентуално възникнал инцидент между страните на 16.12.2021 г. по време на
провеждане на дисц. дело № 173/2021 г. по описа на Дисциплинарен съд към САК,
първи състав. В обясненията си ответникът Я. Ч. посочва, че по време на заседанието
на Дисциплинарния съд като свидетел е допусната ищцата М. С., която на зададени
въпроси от председателя на състава изказала „очевидни неистини, свидетелства за
факти и обстоятелства, на които явно не е могла да бъде свидетел и с тези си
арогантни действия провокира адв. Я. същата да зададе въпроса: „защо лъжеш, сега ме
виждаш за първи път“. В обясненията е отразено също, че след приключване на
разпита и извеждането й от залата, ответникът Ч. и адв. Я. също излезли след
свидетелката, като адв. Я. отново й задала този въпрос, но с по-висок тон, без да е
имало обидни думи, заплахи и физически контакт. Посочено е, че даващият
обясненията Ч. е пряк и непосредствен свидетел на случилото се. Между страните не е
спорно, а и от удостовереното в приложеното по делото заверено копие от протокол от
проведено открито заседание на 16.12.2021 г. по дисц. дело № 173/2021 г. по описа на
Дисциплинарен съд при Софийска адвокатска колегия, се установява, че в хода на това
заседание ищцата по настоящото дело М. Л. С. (понастоящем Ч.) е разпитана като
свидетел, по уважено доказателствено искане на дисциплинарно обвинения адвокат
И.Ц., както и в присъствието на заинтересованото лице – адв. А.Я. и представител на
обвинението. Изяснява се, че в разказа си пред Дисциплинарния съд на САК св. С. е
споделила, че е срещала адв. Я. в офиса на адв. Ц. в град София няколко пъти, като
2
първата такава среща, на която двете са се запознали, била преди Коледа на 2020 г.,
както и, че е виждала адв. Я. да представя документи на адв. Ц. за подпис, които после
да взема.
С постановление от 12.05.2022 г. на мл. прокурор при Софийска районна
прокуратура по пр. преписка № 48790/2021 г. е образувано досъдебно производство за
това, че на 16.12.2021 г. в сградата на САдвС, намираща се в град София, бул. „****, на
М. Л. С. била причинена лека телесна повреда, изразяваща се в травматични
увреждания, довели до болка, като деянието е извършено по хулигански подбуди –
престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 130, ал. 2 НК. Установява се, че с
протоколно определение от 18.11.2022 г. по НДЧХ № 7807/2022 г. по описа на
Софийски районен съд, НО, 114-ти състав, образувано по частна тъжба на М. С. срещу
А.Я., по искане на подсъдимата, от председателя на Адвокатска колегия – Пловдив са
изискани материалите по дисциплинарно дело № 1/2022 г. в частта, касаеща разпита на
свидетелите Я. Ч. и Е.М..
Основен спорен момент, във вр. с който са и заявените във въззивната жалба
доводи, е дали в подаденото писмено заявление се съдържат обидни и клеветнически
твърдения от страна на Я. Ч.. Правото на мнение и на търсене и разпространяване на
информация са защитени от чл. 40, ал. 1, чл. 39, ал.1 и чл. 41, ал. 1 от Конституцията
на Република България. Според чл. 39, ал. 1 от Конституцията всеки има право да
изразява мнение и да го разпространява чрез слово - писмено или устно, чрез звук,
изображение или по друг начин. Пределите на законосъобразно упражняване на това
право са определени в разпоредбата на чл. 39, ал. 2, според която същото не може да
се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго и за призоваване към
насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на
престъпления, към разпалване на вражда или към насилие над личността. В същия
смисъл е и нормата на чл. 10, ал. 1 от Европейската конвенция за правата на човека и
основните свободи, според която „всеки има право на свобода на изразяването на
мнения. Това право включва свободата да отстоява своето мнение, да получава и да
разпространява информация и идеи без намеса на държавните власти и независимо от
държавните граници“. Според чл. 10, ал. 2 “ползването на тези свободи, доколкото е
съпроводено със задължения и отговорности, може да бъде обусловено от процедури,
условия, ограничения или санкции, които са предвидени от закона и са необходими в
едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност,
териториалната цялост, за предотвратяване на безредици или на престъпления, за
защитата на здравето и морала, както и на репутацията или на правата на другите, за
предотвратяване на изтичането на секретна информация или за поддържане на
авторитета и безпристрастността на правосъдието”.
Правото на чест, достойнство и добро име на личността е правно значима
ценност, която е защитена от законоустановения ред в държавата като субективно
право от категорията на абсолютните права (арг. и от чл.32, ал.1 от Конституцията).
Разгласяването на несъществуващо позорно обстоятелство или приписването на
3
неизвършено престъпление е противоправно деяние – клевета (чл.147, ал.1 от НК). С
това деяние се накърнява правото на чест и достойнство на лицето и положителната
обществена оценка за личността му, неговата самооценка. За да е налице „клевета” от
обективна страна се изисква да са засегнати обществените отношения, осигуряващи
неприкосновеността на доброто име на човека в обществото, на положителната
обществена оценка за личността. Деянието може да се осъществи както чрез
разгласяване на неистинско позорно обстоятелство за пострадалия, така и чрез
приписването му на неизвършено от него престъпление. Разгласяването е довеждане
до знанието на трето лице на определено несъществуващо позорно обстоятелство,
което деецът свързва с личността на пострадалия. Позорното обстоятелство е
твърдение за съществуването на определен факт, свързан от дееца с личността на
пострадалия, който е от естество да накърни неговото добро име в обществото.
Твърдението трябва да е ясно и да съдържа информация, която да бъде поднесена от
разгласяващия като сигурно, несъмнено знание за съдържащите се в нея факти, т.е.
необходимо е разгласяващото лице да съобщи свои твърдения, такива, които изхождат
лично от него и зад които застава с думите си, претендирайки, че знае, че тези
обстоятелства са безспорен факт. Освен това обстоятелствата трябва обективно да
бъдат съобщени, а не да се извеждат чрез предположения, асоциации, интерпретации
или други форми на субективна психическа дейност. В този смисъл предмет на
клеветата могат да бъдат само факти, но не и субективната интерпретация на тези
факти. Втората форма на деянието е приписване на пострадалия на неизвършено от
него престъпление. При тази форма на клевета деецът твърди пред трето лица, че
последният е извършил някакво конкретно престъпление, което той в действителност
не е извършил.
Противоправно деяние е и обидата, като тя ще е налице, ако се каже или
извърши нещо унизително за честта или достойнството на другиго в негово
присъствие (чл. 146, ал. 1 НК). Унизителният характер на казаното следва да се
преценява на основата на приетите в обществото морални норми за нормално човешко
общуване, като без значение е обстоятелството дали казаното отговаря на
действителността, дали направената от дееца оценка е основателна. Обидата може да
се осъществи, както устно, така и писмено, като е необходимо обидните думи да се
възприемат от пострадалия. Само по себе си, обаче, мнението, ако не е неприлично,
непристойно отнасяне срещу някого, не осъществява престъпния състав на обидата. В
този смисъл следва да бъде направено разграничението между отрицателното мнение,
което по същество представлява критика на някого и обидата. За да е налице обида,
следва да бъдат казани думи, обективно годни да накърнят достойнството на
пострадалия, които според господстващия морал са неприлични, вулгарни и цинични.
Следователно обидата е лично унизяващо отнасяне към някого. Докато мнението
представлява лично становище, с което се изразява позиция или оценка на личности и
4
събития.
Разграничителния критерий между двата вида деяние е изяснен от теорията и
практиката, и това е характерът на информацията, отнасяща се до пострадалия. При
обидата деецът дава своя негативна оценка за личността на пострадалия под формата
на епитети, квалификации, сравнения и пр., които по своето съдържание засягат честта
и достойнството на адресата на същата информация и се обективират с такава цел.
При клеветата не се дава личностна оценка на пострадалия, а се разпространяват
позорни обстоятелства за честта му, които не са истински или му се преписва
престъпление, което не е извършил.
От изложеното следва, че при преценка основателността на предявения иск, на
проверка за истинност подлежат фактическите твърдения. В случай че същите са
неверни и позорят адресата, това може да послужи като основание за ангажиране
отговорността на ответника. Мненията и оценките от своя страна не подлежат на
проверка за вярност, тъй като не представляват конкретни факти от обективната
действителност, поради което те могат да ангажират отговорността на дееца, само ако
представляват обида. В този смисъл са задължителните разяснения, дадени с
постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения (решение № 85 от 23.03.2012 г.
по гр. д. № 1486/2011 г., ГК, ІV ГО, на ВКС; решение № 86 от 29.012010 г. по гр. д. №
92/2009 г., ГК, ІІ ГО; решение № 62 от 06.03.2012 г. по гр. д. № 1376/2011 г., ГК, ІV ГО
на ВКС и др.).
Дори оценките и мненията обаче, следва да са изградени върху някаква
подкрепяща ги достатъчна фактическа база. Липсата на достатъчно фактическо
основание в подкрепа на оценъчните съждения означава злоупотреба със свободата на
слово, което е виновно и противоправно поведение (Pedersen and Baadsgaard v.
Denmark [GC], no. 49017/99, § 76, ECHR 2004 XI; Jerusalem v. Austria, no. 26958/95, §
43, ECHR 2001-II и Решение № 369/2015 г. по гр. д. 2 098/2015 г. IV Г. О. на ВКС).
Съдът е длъжен във всеки конкретен случай да подложи на изследване и преценка
дали конкретно изказване с негативно спрямо засегнатото лице съдържание, освен
оценка и мнение по обществен въпрос, не обективира и твърдение за конкретен
злепоставящ факт. Само при наличие на твърдение за факт, което е невярно, следва да
се прецени дали разгласяването му е противоправно и виновно, дали съставлява
злоупотреба с право извън горепосочените нормативно установени предели.
Съдебната практика приема, че когато източник на деликта е клеветническо
твърдение, по аргумент от чл.147, ал.2 НК, доказателствената тежест се размества,
като в полза на ищеца е установена оборимата законова презумпция, че
дискредитиращите го твърдения са неверни. Ето защо ответникът следва да ангажира
безспорни доказателства, че изнесеното от него е истина.
С оглед на всичко изложено съдът следва да извърши преценка дали
5
използваните думи и изрази са обидни или клеветнически. Следва да се прецени също
дали публикуваните думи и изрази не представляват оценки и мнения, в който случай
също на преценка подлежи и дали оценъчните съждения са подкрепени от достатъчна
фактическа база, тъй като противното означава злоупотреба със свободата на слово,
което е виновно и противоправно поведение.
Въззивният съд намира, че посоченото от ответника в сведението, че М. С. на
зададени въпроси от председателя на състава изказала „очевидни неистини,
свидетелства за факти и обстоятелства, на които явно не е могла да бъде свидетел и с
тези си арогантни действия провокира адв. Я. същата да зададе въпроса: „защо лъжеш,
сега ме виждаш за първи път“, не представлява обида, доколкото не съдържа обидни и
вулгарни изрази. Настоящият съдебен състав намира също така, че посочените изрази
не са и клеветнически, доколкото представляват субективна интерпретация на
определени факти /разпита на ищцата като свидетел по време на заседание на
Дисциплинарен съд при САК/ - а именно, че в показанията си М. С. изказала очевидни
неистини относно факти и обстоятелства, на които не е могла да бъде свидетел. Липса
обаче посочване конкретно какви неистински факти е изказала ищцата, т.е. липсва
всякаква конкретика в това твърдение. Посоченото от ответника в сведението не
представлява сигурно твърдение за конкретни факти, а субективна интерпретация,
оценка на дадени от ищцата показания, които ответникът намира, че не
кореспондират на обективната истина. Такова твърдение нито е клеветническо, нито
е обидно и е израз на конституционно изразеното право за свободно изразяване и
свободно разпространяване на мнение. Квалифицирането като деликтно поведението
на лице, което дава интерпретация на определени свидетелски показания като
неистински, абсолютно неоправдано и крайно ограничава свободата на изразяване и
на изказване на мнение. Въвеждането на такъв стандарт по отношение ангажирането
на деликтната отговорност освен че явно противоречи на конституционно установени
принципи, подлага под съмнение възможността на страните и техните процесуални
представители ефективно да упражняват правата си в съдебен процес предвид честата
необходимост да анализират различни, често противоречиви свидетелски показания.
Съществуването на такива ограничения при осъществяване на конституционно
гарантирани права под страх от ангажиране на гражданска или дори наказателна
отговорност, пряко противоречи на принципа на правовата държава.
По изложените съображения и по делото не се установява извършено
противоправно действие от страна на ответника. Липсата на който и да е от елементите
на фактическия състав на иска по чл.45,ал.1 ЗЗД води до неговата неоснователност.
Ето защо и предявеният иск се явява изцяло неоснователен.
С оглед несъвпадането на изводите на двете съдебни инстанции,
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в обжалваната част и да бъде
6
постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен.
По разноските:
С оглед изхода на спора, първоинстанционното решение следва да бъде
отменено в частта, в която в полза на ищцата са присъдени разноски в размер от 40 лв.
За възивното производство в полза на въззивника следва да бъдат присъдени разноски
в размер от 425 лв. за заплатена д.т.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 2498/13.02.2024 г., постановено по гр.д. №10701/2023 г.
на СРС, ГО, 51 състав, в частта, в която Я. П. Ч., ЕГН **********, е осъден да заплати
на М. Л. Ч., ЕГН **********, на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД, сумата от 800 лева,
представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, вследствие от
изнесени клеветнически твърдения, обективирани в депозирано писмено обяснение с
вх. № 200/23.03.2022 г. пред Адвокатска колегия – град Пловдив, а именно: „изказа
очевидни неистини, свидетелства за факти и обстоятелства, на които явно не е могла
да бъде свидетел “ , ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
увреждането – 23.03.2022 г. до окончателното изплащане на вземането, както и в
частта, в която Я. П. Ч., ЕГН: **********, е осъден да заплати на М. Л. Ч., ЕГН
**********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 40 лева, представляваща
сторени разноски по делото, и вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от М. Л. Ч., ЕГН **********, срещу Я. П. Ч., ЕГН
**********, иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД, за заплащане на сумата от 800
лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, вследствие от
изнесени клеветнически твърдения, обективирани в депозирано писмено обяснение с
вх. № 200/23.03.2022 г. пред Адвокатска колегия – град Пловдив, а именно: „изказа
очевидни неистини, свидетелства за факти и обстоятелства, на които явно не е могла
да бъде свидетел “ , ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
увреждането – 23.03.2022 г. до окончателното изплащане на вземането.
В останалата част първоинстанционното решение като необжалвано е влязло в
сила.
ОСЪЖДА М. Л. Ч., ЕГН **********, да заплати на основание чл.78,ал.1 ГПК
на Я. П. Ч., ЕГН **********, разноски в размер от 425 лв.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
7
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8