РЕШЕНИЕ
№ 123
гр. Панагюрище, 02.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАНАГЮРИЩЕ в публично заседание на двадесет и
пети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ИВАНКА Н. ПЕНЧЕВА
при участието на секретаря Нонка Цв. Стоянова
като разгледа докладваното от ИВАНКА Н. ПЕНЧЕВА Гражданско дело №
20225230100813 по описа за 2022 година
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал.
1, пр. 3 ЗЗД, във вр. чл.146, ал.1 и чл.143 ЗЗП от И. Г. Б. против Изи Финанс
ЕООД, ЕИК: ********* за прогласяване за нищожен поради противоречие със
закона, поради заобикаляне на закона, поради противоречие с добрите нрави
на чл. 3, ал. 2 от Договор за предоставяне на кредит № ******/05.02.2022г.,
сключен между ищцата и „Изи Финанс” ЕООД, предвиждащ заплащане на
неустойка за непредоставяне на обезпечение, както и насрещен иск с правно
основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД от „Изи
Финанс” ЕООД против И. Г. Б. за осъждане на И. Б. да заплати на Изи Финанс
ЕООД сумата от 50 лв. главница по Договор за предоставяне на кредит №
******/05.02.2022г. с падежна дата 31.01.2023г., ведно със законна лихва от
20.03.2023г. до окончателното плащане и 14,85 лв. договорна лихва за периода
01.01.2023г.-31.01.2023г.
Ищцата по първоначалния иск И. Г. Б. твърди, че на 05.02.2022г. е
сключила с Изи Финанс ЕООД Договор за предоставяне на кредит №
******/05.02.2022г. за сума от 1 000 лева, която се задължила да върне за 600
дни, при фиксиран годишен лихвен процент от 40,15 % и годишен процент на
разходите 48,44 %.
Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора за кредит, кредитополучателят се
задължавал, в тридневен срок от датата на сключване на договора, да
предостави едно от изброените обезпечения: 1./ две физически лица-
поръчители, всяко от които да представи служебна бележка от работодател за
размер на трудово възнаграждение, нетният размер на осигурителния му
1
доход да е в размер на 1000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е
заемател и поръчител по друг договор за паричен заем, да няма неплатени
осигуровки за последните две години, да няма задължения към други банкови
и финансови институции или ако има кредитната му история в ЦКР към БНБ
една година назад де е със статут не по-лош от заеманата сума или 2./ банкова
гаранция за заемната сума, със срок на валидност 30 дни след крайния срок на
плащане на задължението по договора. В случай на неизпълнение на
изискването, съгласно чл. 3, ал. 2 от Договора, заемателят дължи на
заемодателя неустойка в размер на 551,28 лв., която ще се плаша разсрочено
като се кумулира към падежните вземания по погасителния план.
Счита, че клаузата за неустойка е нищожна поради противоречие с
добрите нрави. Неустоечната клауза предвиждала силно ограничителни
условия, препятстващи изпълнението, поради което не изпълнявала
присъщите й обезпечителна и обезщетителна функции и съставлявала скрито
оскъпяване на кредита. Вземането по чл. 3, ал. 2 от потребителския договор
имало характер на възнаградителна лихва, а не на неустойка, тъй като не
притежавало присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава
обезщетителна и обезпечителна функции. Кредиторът го е именувал
„неустойка”, за да преодолее ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Търговецът
си е гарантирал, че ще получи това вземане срещу предоставените в заем
средства чрез създадените от него предпоставки за сигурно неизпълнение на
ограничителните му изисквания за осигуряване на поръчители или на банкова
гаранция. Вземането се явявало допълнителна и гарантирана за него
икономическа облага, поради което съставлявало печалба за търговеца -
скрита под формата на неустойка лихва. Същата влизала в разрез с
добросъвестността. С кумулирането на сумата за неустойка към
погасителните вноски по кредита, кредиторът неоснователно се обогатявал.
Иска от съда да прогласи за нищожен чл. 3, ал. 2 от Договор за
предоставяне на кредит № ******/05.02.2022г., предвиждащ заплащане на
неустойка, като неравноправна и противоречаща на добрите нрави.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Изи Финанс“ ЕООД оспорва
допустимостта и основателността на предявените искове.
Намира, че исковата молба е нередовна, тъй като не са конкретизирани
фактите, обуславящи нищожност на клаузата за неустойка. Освен това се
сочели различни взаимноизключващи се основания. Това затруднявало
защитата на ответната страна.
Поддържа, че ищцата няма правен интерес да предяви иск за
нищожност на клаузата за неустойка, с доводи че ако е заплатила сумата за
неустойка предявеният иск, че не я дължи не й предоставя адекватна защита, а
ако сумата не е платена, то правната й сфера не е застрашена, поради което не
се нуждае от защита.
Не оспорва, че между страните е сключен Договор за предоставяне на
2
кредит № ******/05.02.2022г. по реда на ЗПФУР, по силата на който ищцата е
получил в заем сумата от 1 000 лева. Не оспорва, че заемните средства са
предоставени от „Изи Финанс“ ЕООД на потребителя съобразно посочените в
договора условия.
Не споделя наведените в исковата молба доводи за нищожност на
клаузата на чл. 3, ал. 2 от договора, предвиждащ заплащане на неустойка.
Оспорва, че същата неравноправна, противоречаща на добрите нрави и че
излиза извън присъщите й обезпечителна и обезщетителна функции.
Излага, че заплащането на неустойка не представлявало задължително
условие за сключване на договора за кредит.
Оспорва твърденията, че условията в договора, при които следва да се
предоставят обезпеченията, както и техния вид са неизпълними.
Оспорва, че неустойката се приравнява на възнаградителна лихва, тъй
като по смисъла на уговореното между страните тя нямала такава функция.
Не била налице заблуждаваща търговска практика, довела до
неравнопоставеност на уговорката за ГПР.
Оплакването за наличието на нелоялна търговска практика, поради
прилагане на ГПР, различен от посочения в договора било несъстоятелно.
В настоящия случай в договора за кредит ясно били посочени
параметрите на главницата, възнаградителната лихва, както и размерът на
дължимата неустойка, в случай че потребителят не предостави исканото
обезпечение. При сключването на договора потребителят могъл да направи
преценка за икономическите последици от сключения договор. Не била
налице никаква подвеждаща информация, която можела да въведе
потребителя в заблуждение и да повлияе на решенията дали да сключи или не
процесния договор. Кредитодателят предоставил изчерпателна информация за
своите продукти и за начина на кандидатстване по общодостъпните канали.
Подробната уредба на стъпките за кандидатстване, одобрение и сключването
на договор за заем, както и стриктното спазване на императивните изисквания
на закона, предпазвали средния потребител от изпадане в заблуждение.
Иска от съда да прекрати производството като недопустимо, евентуално
да отхвърли предявения иск.
Предявява насрещен иск против И. Г. Б. за заплащане на сумата 50 лв.
главница с падежна дата 31.01.2023г., ведно със законна лихва от 20.03.2023г.,
до окончателното плащане и 14,85 лв. договорна лихва за периода
01.01.2023г.-31.01.2023г. по Договор за предоставяне на кредит №
******/05.02.2022г.
Излага, че договорът е сключен от разстояние при условията на ЗПФУР,
при спазване на императивните изисквания на ЗПК и ЗЗП.
В срока за отговор по чл. 131 ГПК на насрещния иск ответницата по
него и ищца по първоначалния иск И. Б. оспорва неговата основателност.
Оспорва, че е сключвала с „Изи Финанс“ ЕООД процесния договор за
3
кредит от разстояние и че между страните е възникнало валидно
облигационно правоотношение по силата на него.
Релевира възражение за нищожност на Договор за предоставяне на
кредит № ******/05.02.2022г.
Счита, че не дължи изпълнение на вземанията за неустойка и за
договорна лихва, тъй като те намирали своето основание в нищожната
кредитна сделка.
Излага, че процесният договор е нищожен поради изначалната
недействителност на съществен елемент от договорното съдържание по чл. 11,
ал. 1. т. 9 от ЗПК – договорната лихва, която не е породила валидни правни
последици на основание на нейното противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал.
1, предл. 3 от ЗЗД/, поради значителна нееквивалентност на насрещните
престации по договорното съглашение, водеща до злепоставяне на интересите
на потребителя на финансовите услуги, с цел извличане на собствена изгода
на кредитора.
Договорът се явявал нищожен и като сключен при неспазване на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, във вр. с чл. 10, ал. 1, във вр. с чл.
19, ал. 1 и ал. 2 във вр. е чл. 21 и с чл. 22 от ЗПК, тъй като разписаният ГПР
бил неточен и подвеждащ, защото в него не била включена скритата под
формата на неустойка договорна лихва.
Уговорената в процесния договор възнаградителна лихва била нищожна
като противоречаща на добрите нрави по чл. 26 ЗЗД, неравноправна по
смисъла на общия фактически състав на чл. 143 ЗЗП и заобикаляща
изискванията на ЗПК по смисъла на чл. 21 ЗПК.
Счита, че договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на
40,05 % се явявал прекомерно висок, с което се нарушавали добрите нрави.
Цитира съдебна, според която клауза, в която е уговорен размер на
договорната лихва надвишаващ три пъти законната лихва, противоречи на
добрите нрави.
Излага, че размерът на договорната лихва бил подвеждащ, тъй като към
нея следвало да се добави уговорената по договора неустойка за
подсигуряване на поръчител или банкова гаранция, която се явявала скрита
лихва.
Вземането по чл. 3, ал. 2 от потребителския договор имало характера на
възнаградителна лихва, а не на неустойка, тъй като не притежавало
присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава обезщетителна
и обезпечителна функции. Кредиторът го е именувал „неустойка”, за да
преодолее ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Търговецът си гарантирал, че
ще получи това вземане срещу предоставените в заем средства, чрез
създадените от него предпоставки за сигурно неизпълнение на
ограничителните му изисквания за осигуряване на поръчители или на банкова
гаранция. Вземането се явявало допълнителна и гарантирана за него
икономическа облага, поради което съставлявало печалба за търговеца -
4
скрита под формата на неустойка лихва.
При сключване на договора потребителят не могъл да прецени обхвата
на поетото от него задължение, тъй като бил заблуден от търговеца, че ще
дължи цена на кредита в размер на 40, 05 %. В нарушение на чл. 147. ал. 1
ЗПК на заемателят не е било оповестено по обективен и прозрачен начин, ясно
и разбираемо, икономическите последици от поетото от него задължение и
какъв е действителният размер на възнаградителната лихва, а е бил заблуден,
че нарушава договора, на което основание трябвало да престира неустойката
по чл. 3, ал. 2 .
Цитира практика на ВКС и СЕС, според която дадена клауза можела да
бъде опредЕ. като неравноправна, ако не е съставена на ясен и разбираем език.
Твърди, че действително приложения в кредитното правоотношение
ГПР бил различен от посочения в договора. Кредиторът вписвайки в
контракта ГПР от 48,44%, е заблудил потребителя, като използваната
заблуждаваща търговска практика е довела до неравноправност на уговорката
за ГПР и е заобиколил изискванията на чл. 11, ал. 1, т.11 ЗПК. Тя подвеждала
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му
позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на
договора. Във величината на ГПР, като глобален израз на всичко дължимо по
кредита, следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко
свързани с кредитното правоотношение.
Поради неравноправността на уговорката на ГПР и съгласно чл. 21 ЗПК
клаузата за ГПР била нищожна, с произтичащите правни последици по чл. 22
ЗПК-нищожност на цялата кредитната сделка, поради липса на задължителен
реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. II, ал.1,
т. 10 от ЗПК.
Съгласно процесния договор неустойката се дължала при неизпълнение
на договорно задължение, което не съставлявало основната престация по
договорът и се простирало независимо дали кредиторът е претърпял вреди от
настъпило неизпълнение, поради което съставлявала типичен пример за
неустойка, която изначално не притежавала обезщетителна функция. Вредите,
компенсирани с тази неустойка не били съизмерими нито с положителен,
нито е конкретен отрицателен кредиторов интерес, а с риска от необосновано
кредитиране на неплатежоспособно лице. Такова договаряне обаче
противоречало на изискването към търговеца, доставчик на финансовата
услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя (чл.16 ЗПК) и
единствено при преценка за наличие на кредитоспособност да му предложи
добросъвестно цена за ползване, съответна на срока на кредита и наличния
риск.
Неустойката не притежава и обезпечителна функция. Законът в чл. 71 от
ЗЗД предвиждал различни правни последици при непредоставяне на
обезпечение, а именно право на кредитора да обяви предсрочна изискуемост
5
на вземанията си, отчитайки легитимния му интерес да измени
облигационната връзка при невъзможност да гарантира събиране на
вземанията си. В процесния договор в разрез с нормалното търговско развитие
на правоотношенията били предвидени различни правни последици, което
разкривало целта му- да предвиди силно ограничителни изисквания за
предоставяне на обезпечение, за да си гарантира допълнителната
икономическа облага, подвеждащо именувана неустойка.
Настоява предявеният насрещен иск за главница и лихва да бъде
отхвърлен като неоснователен. Евентуално при дължимост на вземането за
главница релевира възражение за прихващане със сумата 511,65 лв.,
представляваща сбора от заплатените от Б. суми в размер на 294,86 лв.
възнаградителна лихва и 216,79 лв. неустойка по договора за кредит.
Съдът, като съобрази изложените от страните доводи и възражения и
след преценка на събраните по делото доказателства поотделно и в
съвкупност, прие за установено следното от фактическа и правна страна:
Предявеният първоначален иск за прогласяване нищожност на
договорната клауза в чл. 3, ал. 2 от Договор за предоставяне на кредит №
******/05.02.2022г., предвиждаща заплащане на неустойка за непредоставяне
на обезпечение, е допустим. За ищцата, като страна по договора, е налице
правен интерес да предяви иск за нищожност на клаузата за неустойка, която
поражда за нея задължения. Правният интерес произтича от качеството й на
страна по договор, при основателни съмнения за действителността на част от
който, правното й положение е смутено. Всякога, когато страната има интерес
да внесе яснота в отношенията си с дадено лице, като установи, с влязло в
законна сила решение, че между тях не съществува опредЕ. правна връзка,
предявеният установителен иск за нищожност е допустим процесуален способ
за релевиране на последиците на този вид начална недействителност. За
наличие на такава неяснота, създаваща несигурност в правното положение,
отстранима със съдебното решение по установителния иск, е достатъчно
титулярят на същото да е направил „разумна субективна преценка”.
По тези съображения следва да се приеме, че страната по договора има
правен интерес да предяви установителен иск за нищожност, който засегнат от
най-тежкия и непоправим, неотстраним порок, привидно я обвързва и
смущава правното й положение, независимо, че липсва конкретен правен
спор, произтичащ от същия. Внасяйки по този начин яснота в правната си
връзка с насрещната страна, предотвратява възможността да бъде отправена
бъдеща претенция за заплащане на задължение по него.
Затова неоснователни са възраженията на ответника, че за И. Б. не е
налице правен интерес да предяви иск за нищожност на процесната клауза от
договора.
При съвкупната преценка на представените доказателства, съдът
намира, че на 05.02.2022г. между И. Г. Б. и „Изи Финанс“ ЕООД е сключен
Договор за предоставяне на кредит № ******, по силата на който ответникът
6
заемодател е предоставил на ищцата сума в размер на 1 000 лв. Договорът е
сключен по реда на ЗПФУР по електронен път от разстояние. По отношение
на тези договори, освен общите нормативни правила, установени със Закона
за потребителския кредит, приложими са съдържащите се в Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, Закона за платежните
услуги и платежните системи и Закона за електронния документ и
електронните удостоверителни услуги правила.
Легалната дефиниция на договора за предоставяне на услуги от
разстояние се съдържа в разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от ЗПФУР, съгласно която
това е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от
система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на
договора страните използват изключително средства за комуникация от
разстояние - едно или повече. В разпоредбата на чл. 18 от ЗПФУР са посочени
подлежащите на доказване факти и обстоятелства във връзка със сключването
на договор за предоставяне на кредит от разстояние, като доказателствената
тежест е възложена на ищеца-доставчик на услугата. За доказването на
преддоговорната информация и на електронните изявления, отправени
съгласно ЗПФУР, се прилага Закона за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги.
Съгласно разпоредбата на чл. 3 от Закона за електронния документ и
електронните удостоверителни услуги, електронният документ представлява
всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално текстови
или звуков, визуален или аудио-визуален запис. Следователно в случаите, в
които законът изисква писмена форма, независимо дали същата е за
действителност или за доказване, тя се счита спазена, след като е съставен
електронен документ.
Установява се от назначената по делото съдебно-техническа експертиза,
неоспорена от страните, която съдът кредитира като обоснована и
компетентно изготвена, че „Изи Финанс“ ЕООД предоставя онлайн кредити
чрез поддържания от дружеството интернет сайт *********,**. В базата
данни на дружеството се открива договор за кредит № ******/05.02.2022г. и
фигурира потребител И. Г. Б., ЕГН: ********** с телефонен номер
********** и имейл *************.***
Процедурата по кандидатстване за кредит включва следните етапи:
отваряне на сайта, задаване параметрите на кредита, натискане на бутона
„вземи сега“, отваряне на страница, в която се намира преддоговорна
информация, както и поле с отметка за съгласие за обработка на лични данни.
Без поставена отметка на полето „Приемам декларация за обработка на
личните данни“ не е възможно да се премине в следващ етап. При поставена
отметка, след като се натисне бутонът „Напред“ се зарежда страница
формуляр за попълване на личните данни. Продължаване напред, без
попълване на някое от изискваните полета е невъзможно. След попълване на
7
личните данни и създаване на профил, той се запаметява в сървъра на
дружеството, както и начинът превод на сумата по договора за кредит.
Личните данни могат да се променят по искане на клиента след
потвърждаване на самоличността му.
Между Изи Финанс ЕООД и И. Б. е водена електронна кореспонденция
чрез посочения от Б. електронен адрес, във връзка със сключване на
процесния Договор за предоставяне на паричен заем № ******/05.02.2022г.
Изпратени са множество SMS-и до посочения от нея мобилен номер
**********. В един от тези SMS-и е изпратен код „****“ за потвърждаване
сключването на договора. В базата данни на дружеството са налични данни за
използване на изпратения на имейла на ищцата код от IP ***.*.***.*** до
имейл на Изи Финанс ЕООД.
Изслушан в съдебно заседание вещото лице уточни, че процедурата по
кандидатстване за кредит изисква предоставяне на личните данни на
потребителя, които се въвеждат в базата данни на дружеството и въз основа на
тях се изгражда профил /акаунт/ на потребителя, който е един. Кредиторът
има достъп въведените данни, без да може да ги промени.
Видно от приложенията към заключението, в заявлението за
кандидатстване за заем са въведени личните данни на ищцата, за които не се
твърди, че ответникът се е снабдил по неправомерен начин. И. Б. е отправила
волеизявление за отпускане на заем чрез уебсайта на ответника, което е
достигнало до него. В отговор на искането, на посочената от нея електронна
поща са предоставени необходимите преддоговорна информация във формата
на Стандартен европейски формуляр, общите условия към договора, заедно с
линк, на който може да се запознае с проекта на договора за кредит. На
посочения от нея телефонен номер е изпратено и SMS съобщение с
четирицифрен код, който е активирала. В Договора за кредит и в искането за
отпускането му са посочени личните данни на кредитополучателя. Посочена е
заемната сума в размер на 1000 лв., лихвен процент, годишен процент на
разходите. В клаузите на Общите условия е установено, че договорът за кредит
се сключва по искане на кредитополучателя посредством уебсайт на
Заемодателя, като последният се счита сключен и влиза в сила, след като
кандидатът потвърди, че е запознат и приема договора и общите условия към
него, което ищцата е направила. Следователно между страните е възникнало
валидно облигационно правоотношение по сключен от разстояние договор за
кредит.
Сключване на договора се установява и от представеното по делото
преводно нареждане за сумата 1 000 лв., преведена от Изи Финанс ЕООД по
сметка на И. Б. в Банка ДСК с основание на превода – посочения номер на
договора за кредит и от заключението на вещото лице по назначената
съдебно-счетоводна експертиза, че ищцата е титуляр на сметка, по която
сумата е постъпила, както и че Б. е извършила плащания за погасяване на
кредита.
8
Съгласно чл. 240, ал. 1 ЗЗ, договорът за заем има реален характер и се
счита сключен в момента на получаване на сумата от заемополучателя.
Получаваното на сумата не се оспорва от ищцата и конклудентно се признава
с извършените плащания на суми за погасяването му.
Отпуснатата заемна сума от 1000 лв. е следвало да бъде издължена на
20 месечни погасителни вноски, за срок от 600 дни, включващи главница,
платима на равни вноски от по 50 лв. всяка и 346,50 лв. договорна лихва.
Уговорен е фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40,15 % и ГПР от
48,44 %. Общата сума, която кредитополучателката се задължила да върне е
1346,50 лв. до 28.09.2023г.
Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора, заемателят се е задължил в срок от три
дни, считано от усвояването на заемната сума да предостави някое от
следните обезпечения: 1./ поръчителство на едно или две физически лица,
които отговарят кумулативно на следните условия: да имат нетен
осигурителен доход над 1 000 лв.; да работят по трудово правоотношение с
неопределен срок; да не са потребители или поръчители по други договори за
заем, сключени от Заемодателя, да не са Заематели по сключени и непогасени
договори за заем със Заемодателя; да нямат неплатени осигуровки за
последните две години; да нямат кредити към банки или финансови
институции с класификация различна от „Редовен“, както по активни, така и
по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ или 2./
предоставяне на безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ
търговска банка, за период включващ от сключване на договора за заем до
изтичане на 30 дни след падежа на последната редовна вноска по погасяване
на заема и обезпечаваща задължението, включващо договорената главница и
лихва.
На основание чл. 3 ал. 2 от Договора, ако заемателят не изпълни
задължението си да предостави някое от предвидените обезпечения, дължи на
заемодателя неустойка в размер на 551,28 лв., която се начислява към
договора за кредит. С подписването на договора за заем, заемателят се считал
за уведомен за нейното начисляване. Начислената неустойка се заплаща
разсрочено, съгласно приложимия към договора погасителен план. С нея
задължението по кредита възлиза на 1897,78 лв.
По делото е допусната и изслушана съдебно-икономическа експертиза.
Според заключението на вещото лице, което съдът кредитира като обективно,
обосновано и неоспорено от страните, ищцата е извършила плащания за
погасяване на задълженията по договора в общ размер на 555,00 лв. С тази
сума са погасени изцяло първите три вноски и частично четвъртата вноска за
главница в размер на общо 170,31 лв., 94,05 лв. договорна лихва, 275,64 лв.
неустойка за непредоставено обезпечение и 15 лв. такса за просрочие.
Според заключението на вещото лице в ГПР по договора от 48,44 % е
включена само договорната лихва от 40,15%. Ако в ГПР бъде включена и
сумата от 551,28 лв., размерът му би бил 120,14 %.
9
Съдържанието на договорните клаузи налага извод, че се касае за
сключен договор за потребителски кредит, по силата на който Кредиторът
„Изи Финанс“ ЕООД предоставя на потребителя И. Б. кредит под формата на
заем, при разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане. Ищцата има качество на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 2 ЗПК, а
именно- физическо лице, което при сключването на договор за потребителски
кредит действа извън рамките на своята професионална или търговска
дейност и като такава разполага и със защита срещу неравноправни клаузи,
предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът следи служебно и които
следва да се преценяват при основателността на иска. По отношение на
действителността на договорите за потребителски кредити, приложими са
специалните и разпоредби на чл. 22 ЗПК.
Съгласно чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Съгласно чл. 146,
ал. 1 ЗПК неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са
уговорени индивидуално. Не са индивидуално уговорени клаузите, които са
били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случай на договор
при общи условия. Ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с
общи условия, доставчикът следва да докаже твърдения факт, че някоя клауза
е договорена индивидуално.
Процесният договор за заем съдържа изискуемите от закона реквизити-
спазена е предвидената в закона писмена форма, на която е приравнена
формата на електронния документ, посочен е общият размер на кредита и
условията за усвояването му, размерът на паричната сума, която се отпуска,
лихвеният процент, условията за прилагането му, годишният процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, условията за
издължаване. Представен е погасителен план, в който се съдържа информация
за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните
вноски. С договора ищцата е уведомена за правото й да получи от заемодателя
информация за извършените и предстоящи плащания, както и за оставащите
дължимите суми при предсрочно погасяване на главницата, за правото й да се
откаже от договора и срока, в който може да бъде упражнено.
Съдът намира за нищожна клаузата в договора по чл. 3, ал. 2 от договора
за заплащане на неустойка за непредоставено обезпечение. Трайната и
последователна съдебна практика приема, че неустойката представлява
обезщетение за претърпените от неизпълнението на договорното задължение
вреди и има санкционен характер. В случая обаче чрез неустойката
кредиторът обезпечава неизпълнение на договорно задължение което не е
нито пряко нито косвено обвързано с основното задължение на потребителя
по връщане на заемната сума. Неустойката изпълнява роля на обезпечаване
неизпълнението на длъжника да обезпечи отпускания му кредит, което е
10
недопустимо. Съгласно чл. 71, пр. последно ЗЗД при неизпълнение на
задължението длъжникът да обезпечи вземането на кредитора, последният
има право да поиска изпълнение на срочното задължение и преди срока.
Законът допуска единствено възможност за кредитора да обяви вземането за
предсрочно изискуемо и да пристъпи към събирането му, ведно с уговорените
в договора разходи. Уговарянето на неустойка, което принципно е допустимо
за всяко неизпълнение на договора, в този случай надхвърля законовите
рамки, както и нейния обезпечителен и санкционен характер и представлява
типична проявна форма на нарушение на добрите нрави и на нарушаване на
закона. По начина, по който е уговорена неустойката за това неизпълнение на
договора, представлява сериозна санкция за длъжника и неоснователно
обогатява кредитора, на когото е известно, че в краткия срок и при тези
условия, за длъжника е обективно невъзможно да осигури исканото
обезпечение. Неизпълнението води до имуществена санкция за потребителя,
която е в размер на половината от заемна сума по кредита и която се прибавя
към нея, т. е. дългът на заемателя се увеличава необосновано дори при точно
изпълнение. Такава неустойка не може да бъде оправдана. Вземането на
кредитора не може да бъде гарантирано и обезпечено по този начин и подобна
уговорка е във вреда на потребителя.
Макар да не съществува договорна и законова пречка да бъде уговорена
неустойка при неизпълнение на задължението за връщане на заемната сума от
страна на длъжника, в случая потребителят се санкционира за непредоставяне
на обезпечение за неизпълнение на задълженията си, за което дължи
неустойка с възможност само на това основание договорът да бъде обявен за
предсрочно изискуем дори и да се заплаща редовно главницата и лихвите в
уговорените срокове и размери съгласно погасителните вноски. Неустойката в
случая надхвърля рамките на чисто санкционния си характер и представлява
начин за неоснователно обогатяване на кредитора, което е недопустимо, а от
друга страна натоварва длъжника с допълнителни разходи само поради
формалното неизпълнение на задължението си да даде исканото от кредитора
обезпечение, което по начина, по който е регламентирано е обективно
неизпълнимо. Изискванията в рамките само на три календарни дни
потребителят да осигури двама поръчители с конкретен размер на
осигурителния доход, които не са поръчители по други договори за заем,
сключени със заемодателя, да нямат кредити към банки или други финансови
институции ограничава необосновано възможностите на длъжника да
предостави обезпечение на дълга. Следва да се отбележи, че такива
изисквания към самия потребител кредиторът не поставя, тоест потребителят
е в по-благоприятно положение за сметка на поръчителите, в което е житейски
е правно нелогично. Такива изисквания за поръчителите са реално
неизпълними доколкото значително ограничават кръга на лицата, които биха
могли и биха се съгласили да поръчителстват и елиминира значителна друга
група физически лица, които макар и да са достатъчно икономически
осигурени, не отговарят на другите изисквания поставени от кредитора.
11
Другото обезпечение се явява безпредметно.
Липсват данни как точно и въз основа на какви критерии е формиран
размерът на неустойката, който е и необосновано висок. Неустойката
противоречи на добрите нрави /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/ заради основанието на което
се дължи и което е вписано в чл. 3, ал. 2 от договора за паричен заем. Законът-
чл. 92 ЗЗД предвижда, че неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението без да
е нужно те да се доказват, което предполага безусловно задължение за
кредитора да я определи по достатъчно ясен и напълно разбираем начин, че да
не бъде прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди, респективно да
посочи размера й при частично или при неправилно изпълнение.
Изискванията които поставя кредитора пред потребителя досежно
характера и вида на обезпечението, което трябва да гарантира изпълнението
на договора за връщане на заема не съответстват нито на закона, нито на
морала, нито на добрите търговски практики в тези случаи. Същите са
рестриктивни и не съответстват на предназначението на неустойката, като
правен институт /чл. 92 ЗЗД/. По начина, по който е регламентирана от
кредитора, включително и начина на погасяването й неустойката има
наказателен характер, а не само обезщетителен и обезпечителен и поставя
потребителя в изключително неравностойно положение спрямо търговеца,
защото го задължава от една страна да плати необосновано висока по размер
неустойка, и то само за непредставено в срок обезпечение. В този си вид
представляват своеобразен източник на допълнителна печалба за кредитора
над уговорената такава под формата на договорна лихва. В този си вид
неустойката е изгубила своето законово предназначение да служи като
обезпечение на задължението и да служи като обезщетение на вредите. Както
се посочи, неустойката е дължима независимо дали заемът е върнат от
потребителя своевременно, доколкото тя има отношение към неизпълнение
на задължение на потребителя да осигури обезпечение на задължението, което
налага извод, че при нейното определяне по основание, параметри и по размер
заемодателят не е спазил правилата на добросъвестността. Нелогично е, че
при нормално развитие и изпълнение на договора за заем от страна на
потребителя, на заемодателя да му се следва печалба в размер на договорната
лихва само от 346,50 лв. на база фиксиран годишен лихвен процент по заема
от 40,15 %, докато при същото развитие на отношенията, но с предвидена
неустойка не по същинското изпълнение на договора, а само по обезпечението
му, пак при нормално и добросъвестно изпълнение на задължението, да се
дължи още 551,28 лв.. Като се вземе в предвид, че при неизпълнение на
задължението за връщане на заема, се дължи само лихва за забава в размер на
законната лихва или в рамките на около 10% или 100 лв. от размера на
главницата, то видно е, че кредиторът не придава тежест и не санкционира с
такава строгост неизпълнението на самото погасяване на главницата по
кредита, колкото недаването на обезпечение по кредита под формата на
поръчителство или банкова гаранция, която търговска практика ЗЗП и ЗПК
12
санкционира с цялата строгост на закона.
Тази клауза е нищожна и защото отрича договорния характер на
поръчителството или банковата гаранция като обезпечения, като
същевременно не обезпечава по никакъв начин изпълнението на главното
задължение на длъжника да върне заетата сума и възнаграждението за това:
условието за дължимост е не неплащане на това задължение, което съставлява
съществен елемент на договора за заем, а странично такова, срещу което обаче
длъжникът не получава насрещна престация. Обезпечителната функция
липсва. Няма имуществени вреди от неизпълнението на задължението за
непредставяне на обезпечение, тоест, обезщетителна функция също отсъства:
възникването на неустоечното задължение е самоцел на кредитора.
Предвид характера на договора, следва да се отбележи още, че съгласно
чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 преди сключването на договор за кредит
кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на
потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се
направи справка в съответната база данни. В този смисъл се посочва, че в
условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да
не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без
предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да
упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те не процедират по този начин. Преддоговорното
задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на
кредитополучателя, доколкото цели да предпази потребителите от
свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за постигането на
целта на Директива 2008/48, която се състои, както става ясно от съображения
7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и
наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приема като
необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и
равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни
изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски
кредити. В този смисъл § 40-43 от Решение от 27.03.2014г. по дело С-565/12
на четвърти състав на СЕС. Ето защо, клауза, която предвижда, че се дължи
неустойка при неосигуряване на поръчител, което задължение става
изискуемо след 3 дни от подписване на договора за потребителски кредит е в
пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури
обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го направи, дългът му
нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост се увеличава. Целта е, ако
има съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се поиска
обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне кредитът, която
13
практика би съответствало на изискванията на Директивата. Задължение за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане
на кредита произтича и от разпоредбата на чл. 16 от ЗПК. Съдът има
задължение да се придържа към Директивата при тълкуването на
националния закон, като той следва да се тълкува изцяло във връзка и с оглед
целите на директивата. В този смисъл съдът споделя тезата на ищцата, че ако
има вреди, то тези вреди са самопричинени, тъй като, ако има предварителна
оценка, че е нужно обезпечение, за да се отпусне кредитът, той не би трябвало
да се отпусне преди да се предостави обезпечението. В случая това изискване
не е спазено и от неизпълнение на това задължение за предварителна оценка
финансовата институция не може да черпи права за себе си, за да изведе
легитимен интерес да претендира описаната неустойка.
Цитираната клауза е нищожна, защото не е индивидуално уговорена.
Изготвена е предварително от ответника и ищецът не е имал възможност да
влияе върху съдържанието й. Не са представени доказателства за водени
преговори между страните за сключване на договор без предвидената клауза,
нито, че на ищеца е предоставена такава възможност. Това поставя
заемодателя в доминиращо положение спрямо потребителя.
Поради гореизложените съображения, съдът намира, че предявеният от
И. Г. Б. против „Изи Финанс“ ЕООД първоначален иск за прогласяване на
нищожен на чл. 3, ал. 2 от Договор за предоставяне на паричен заем №
******/05.02.2022 г. е основателен и следва да се уважи.
По отношение на предявения насрещен иск от „Изи Финанс“ ЕООД за
заплащане на сумата от 50 лв. неплатена главница по Договор за предоставяне
на кредит № ******/05.02.2022г. с падежна дата 31.01.2023г., ведно със
законна лихва от 20.03.2023г. до окончателното плащане и 14,85 лв. договорна
лихва за периода 01.01.2023г.-31.01.2023г., следва да се съобрази, че
уговорената неустойка от 511,28 лв., съставлявайки скрита печалба по
договора, е разход по кредита и следва да бъде включена в годишния процент
на разходите, съгласно чл.19, ал. 1 от ЗПК, за който ал. 4 предвижда да е в
максимално допустим размер – пет пъти размера на законната лихва.
Съгласно дадената в чл. 19, ал. 1 ЗПК дефиниция за годишен процент на
разходите по кредита и при съобразяване с § 1 на ДР на ЗПК, с уговорената
неустойка се въвеждат именно допълнителни разходи, в резултат на които
общият разход по кредита за потребителя и съответно годишния процент на
разходите реално надхвърля 48,44 % и възлиза на 120,14 %, според
заключението на вещото лице по назначената съдебно-счетодовна експертиза.
Така размерът на ГПР се явява по-голям от законово допустимия петкратен
размер на законната лихва - 50 % към датата на сключване на договора,
определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. По този начин с уговорената неустойка се
заобикаля разпоредбата на чл.19, ал. 4 от ЗПК, като в годишния процент на
разходите не се включва нейният размер. Тъй като неустойката е прикрит
разход по кредита, с който се надхвърля допустимия размер на разходите по
чл. 19, ал. 4 от ЗПК, при сключване на договора кредитополучателя е бил
14
заблуден относно действителния размер на ГПР. Доколкото ГПР е част от
същественото съдържание на договора, неговият размер следва да бъде ясно,
точно и конкретно определен към сключването му, като в него се посочат
всички компоненти, които го формират. За действителния размер на договора
кредитополучателя следва да бъде уведомен, за да направи обоснована
преценка дали да сключи договора. Търговски практики, с които се заобикалят
тези изисквания са нелоялни и обуславят нищожност на клаузата за ГПР, а
оттам и за недействителност на самия договор за кредит.
Ето защо договорната клауза, регламентираща ГПР е недействителна,
тъй като посоченият ГПР, освен че не отговаря на реалния, надвишава
предвидения в закона максимум от пет пъти размерът на законната лихва.
В случая неприложим е чл. 26, ал. 4 ЗЗД и съдът не разполага с
правомощията да редуцира размера на ГПР до законово допустимия по чл. 19,
ал. 4 ЗПК . Съгласно съдебната практика на СЕС не се допуска правна уредба
на държава-членка, която дава възможност на националния съд, когато
констатира нищожността на неравноправна клауза в договор между продавач
или доставчик и потребител, да допълни договора, като измени съдържанието
на тази клауза. Националните съдилища са длъжни само да не прилагат
неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за
потребителя, но не са овластени да изменят съдържанието им. Договорът
трябва по принцип да продължи да действа без друго изменение освен
произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото
съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност така
да се запази договорът. Предвид обаче, че клаузата, с която се договаря
годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на
договора за потребителски кредит, същият не може да съществува без нея,
поради което нищожността на тази клауза, обуславя недействителност на
целия договор.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи. Следователно извършените от
кредитополучателя плащания на сумата от общо 555 лв. следва да се отнесат
към погасяване единствено на вземането за главница. Доколкото тази сума е
недостатъчна да го покрие, при месечна вноска от 50 лв. погасени са изцяло
задълженията за единадесет месеца или падежните вноски за периода от
07.03.2022г. до 01.01.2023г., включително и частично претендираната вноска
за 31.01.2023г. за сумата от 5 лв. След извършеното погасяване, ответницата
Б. дължи сумата от 45 лв. за дванадесетата вноска по кредита за периода
31.01.2023г.-02.03.2023г.
Съдът намира релевираното възражение за прихващане на
претендираната сума от 50 лв. главница с падежна дата 31.01.2023г. с
недължимо платените общо 384,69 лв. за неоснователно. Макар по договора за
кредит да не се дължи заплащане на договорна лихва, неустойка и такса за
15
събиране на вземането в посочения размер, доколкото с първоначално
предявения иск не се претендира връщане на дадена без основание парична
сума, съдебно прихващанене може да се извърши. Освен това заплатената по
договора сума не е достатъчна да погази изцяло вземането по всички
разсрочени вноски за главница. В този случай, при предложено от длъжника
изпълнение, когато сумата е недостатъчна да погаси задължението изцяло,
изборът му да посочи коя вноска погасява, не обвързва кредитора.
Погасяването следва да се извърши по реда на чл. 76, ал. 1 ЗЗД, като се погаси
най-напред най-обременителното задължение, ако всички са еднакво
обременителни най-старото, а ако са възникнали едновременно, да се погасят
съразмерно. В настоящия случай погасяването следва да се извърши, като се
започне от най-рано падежиралите вноски за главница, предвид че всички са
еднакво обременителни. При извършено плащане на сумата 555 лв. погасени
са изцяло вноските от първа до единадесета и частично за сумата 5 лв.
дванадесетата вноска с падеж 31.01.2023г. Следователно предявеният
насрещен иск следва да се уважи частично за сумата от 45 лв. главница с
падежна дата 31.01.2023г. и да се отхвърли за разликата над нея, до
претендираната от 50 лв., както и да се отхвърли за сумата от 14,85 лв.
договорна лихва за периода 01.01.2023г.-31.01.2023г.
При този изход на правния спор право на разноски имат и двете страни.
Искането за заплащането им е заявено своевременно-от И. Б. с молба вх. №
3627/18.07.2024г./л. 227 по делото/ преди давате ход на устните състезания, а
от Изи Финанс ЕООД с отговора на исковата молба по първоначалния иск.
И. Б. има право на разноски по първоначалния иск за прогласяване на
нищожност на чл. 3, ал. 2 от договора, по съразмерност за частично
отхвърления иск за осъждането й да заплати главница в размер на 50 лв. и за
отхвърляне на иска за договорна лихва за 14,85 лв. за периода 01.01.2023г.-
31.01.2023г.
Б. е направила разноски за държавна такса в размер на 50 лв. по иска за
прогласяване на нищожна на клаузата за заплащане на неустойка по договора
за кредит и 200 лв. за съдебно-счетоводна експертиза. Предвид изхода на
делото й се дължат разноски за държавна такса в пълен размер, а за съдебно-
счетоводна експертиза в размер на 191,29 лв.
По делото И. Б. е представлявана от пълномощник, чието
възнаграждение е уговорено по чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата, поради
което на адв. Е. И.-АК Пловдив се дължи адвокатско възнаграждение,
определен от съда по реда на Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, съгласно чл. 2, ал. 5 от Наредбата №
1 от 09.07.2004 г.
Съдът като прецени, че по делото макар да са проведени множество
открити съдебни заседания, не се отличава с фактическа и правно сложност,
доколкото по правните спорове, произтичащи от договори, сключени с
потребител има обилна практика, включително и на СЕС, която е
16
непротиворечива и като съобрази релевиранато от насрещната страна в
отговора на исковата молба по първоначалния иск възражение за
прекомерност на разноските и Решение на Съда на Европейския съюз от 25
януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от
Софийски районен съд, че национална правна уредба, която ограничава съда
да определи адвокатско възнаграждение под минималния размер, се счита за
ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази
разпоредба от ДФЕС, намира, че на процесуалния представител на ищцата
следва да се определи възнаграждение в размер на 400 лв. по първоначалния
иск, 40 лв. съразмерно на отхвърления насрещен иск за главница по Договор
за предоставяне на кредит № ******/05.02.2022г. и 200 лв. по отхвърления
насрещен иск за договорна лихва или общо 640 лв. Съдът намира, че така
определеното адвокатско възнаграждение е съобразено и с извършените от
процесуалния представител действия и адекватно ще ги възмезди.
Общо на Б. се дължат разноски в размер на общо 881,29 лв.
Ответникът по първоначалния иск и ищец по насрещния „Изи Финанс“
ЕООД има право на разноски съразмерно на уважения иск за заплащане на
главница по договора за кредит.
По делото ответникът е направил разноски за държавна такса в размер
на 50 лв., 200 лв. за съдебно-счетоводна експертиза и 400 лв. за съдебно-
техническа експертиза. Съразмерно уважената част на иска на „Изи Финанс“
ЕООД се дължат разноски в размер на 34,70 лв. за държавна такса, 138,78 лв.
за съдебно-счетоводна експертиза и 277,56 лв. за съдебно-техническа
експертиза.
По делото „Изи Финанс“ ЕООД е представляван от юрисконсулт,
поради което има право на юрисконсултско възнаграждение, определено по
реда на чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ, в размер
на 100 лв.
Общо И. Б. следва да заплати на „Изи Финанс“ ЕООД разноски по гр. д.
813/2022г. в размер на 551,04 лв.
Поради гореизложеното, настоящият състав на Районен съд-
Панагюрище
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН, на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД,
чл. 3, ал. 2 от Договор за предоставяне на кредит № ******/05.02.2022г.,
сключен между И. Г. Б., ЕГН: ********** от гр. Стрелча, бул. *** и „Изи
Финанс” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, ул. „Балша“ № 17, предвиждащ задължение за заплащане на неустойка
за непредоставяне на обезпечение в размер на 551,28 лв.
17
ОСЪЖДА, на осн. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, И. Г. Б.,
ЕГН: ********** от гр. Стрелча, бул. ***, да заплати на „Изи Финанс” ЕООД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Балша“
№ 17, сумата от 45 лв. /четиридесет и пет лева/ неплатена главница по
Договор за предоставяне на кредит № ******/05.02.2022г. с падежна дата
31.01.2023г., ведно със законна лихва върху нея, считано от 20.03.2023г., до
окончателното плащане на сумата, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над
тази сума до претендираната от 50 лв., както и за договорна лихва в размер на
14,85 лв. за периода 01.01.2023г.-31.01.2023г. по Договор за предоставяне на
кредит № ******/05.02.2022г.
ОСЪЖДА, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, Изи Финанс” ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Балша“ № 17,
да заплати на И. Г. Б., ЕГН: ********** от гр. Стрелча, бул. *** разноски по
гр. д. 813/2022г. на Районен съд Панагюрище в размер на 191,29 лв. /сто
деветдесет и един лева и 29 ст./.
ОСЪЖДА, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 38, ал. 2 ЗА, Изи
Финанс” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, ул. „Балша“ № 17, заплати на адв. Е. И.-АК Пловдив, с адрес гр.
Пловдив, ул. ***, сумата от 640 лв. /шестстотин и четиридесет лева/
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ по гр. д.
813/2022г. на Районен съд Панагюрище.
ОСЪЖДА, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, И. Г. Б., ЕГН: ********** от гр.
Стрелча, бул. ***, да заплати на Изи Финанс” ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Балша“ № 17, разноски по гр.
д. 813/2022г. на Районен съд-Панагюрище в размер на общо 551,04 лв.
/петстотин петдесет и един лева и 4 ст./.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пазарджик, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Панагюрище: _______________________
18