Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 24.08.2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на дeвети юни през две хиляди
и двадесет и втора година, в състав:
Председател: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
при участието на секретаря Нели Първанова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 5261 по
описа за 2021г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 22.10.2020г.,
постановено по гр.д. № 626/2020г. на СРС, ГО, 79 състав, са уважени предявените от “С.В.” АД срещу Р.П.Ч. по
реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване
съществуването на вземане в размер на 634, 27 лева, представляваща главница за
доставени услуги за водоснабдяване и канализация за периода от 25.05.2016г. до
21.04.2019г., ведно със законната лихва от 03.07.2019г. до окончателното
изплащане и за съществуване на вземане в размер на 136, 71 лева – обезщетение
за забава в размер на законната мораторна лихва върху главницата за периода от
22.07.2016г. до 21.04.2019г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 38266/2019г. по описа на СРС,
ГО, 79 състав. Със същото решение е отхвърлен предявеният иск за главница за
разликата над сумата от 634, 27 лева до пълния предявен размер от 1 070, 17
лева, както е отхвърлен и иска за обезщетение за забава за разликата над сумата
от 136, 71 лева до пълния предявен размер от 335 лева.
Срещу решението,
в частта, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Р.П.Ч., в която са изложени оплаквания за допуснати от
първоинстанционния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила,
довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи и за
нарушение на материалния закон. Конкретно се поддържа неправилност относно приетото
от съда, че в имота на ответницата е доставена вода и ВиК услуги в
претендирания обем и стойност. Счита, че представените по делото частни
документи, съставени едностранно от ищцовото дружество, са непротивопоставими
на насрещната страна и не се ползват с обвързваща съда доказателствена сила. В
този смисъл същите не са годни да удостоверят, че водоснабдителното дружество е
изправна страна по договора и е доставило в процесния имот услуги на
претендираната стойност. Аргументирано е становище, че заключението на
икономическата експертиза не следва да се кредитира, тъй като е изготвено въз
основа на оспорените от ответницата счетоводни записвания и частни документи,
издадени от ищеца. В жалбата е наведен довод за неправилно изчисление на
погасените по давност вземания. По тези съображения е направено искане за
отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване на друго, с което
предявените искове да се отхвърлят в цялост.
Въззиваемата страна “С.В.” АД не е взела становище по въззивната
жалба.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД,
вр. с чл. 193 ЗВ вр. с чл. 8 от
Наредба № 4 от 14.09.2004 год. за условията и реда за присъединяване на
потребители за ползване на водоснабдителни и канализационни системи за
установяване съществуването на вземане в полза на ищеца, представляващо
стойност на потребени ВиК услуги и доставена вода за периода от 25.05.2016г. до
21.04.2019г. в имот, находящ се в гр. София, жк “Младост 4”, бл. 465, вх. Г,
ет. 4, ап. 79, клиентски № **********, ведно със законната лихва от датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за
установяване съществуването на вземане за обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата за периода от 25.06.2016г. до 21.04.2019г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 38266/2019г. по описа на СРС, ГО, 79 състав.
За да постанови обжалваното решение, съдът е приел за
установено обстоятелството, че ответницата е потребител на В и К услуги по
смисъла на § 1, т. 2 от ДР на ЗРВИКУ и чл. 3, ал. 1 от Наредба№ 4/14.09.2004 г.
за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на
водоснабдителните и канализационните системи, предвид липсата на изрично
оспорване на това обстоятелство, както и с оглед ангажираните по делото писмени
доказателства – споразумителен протокол от 14.10.2020 г., който свидетелства за
извършено от ответницата частично плащане на суми за потребена вода, отнасящи
се за партида по процесния клиентски номер, което по естеството си е преценено
като извънсъдебно признание относно наличието на дълг на посоченото основание.
Съобразил е и изричното признание на част от размера на процесните вземания, заявено
от процесуалния представител на страната в хода на исковото производство. което
тя не би сторила в случай, че счита, че ответницата няма качеството потребител
на В и К услуги и не следва да отговаря за процесните задължения. Обемът и
стойността на ползваните услуги за процесния период е приет за установен въз
основа на неоспореното от страните заключение на съдебно-счетоводна експертиза.,
както и с оглед направеното от страна на ответницата признание на задълженията.
Конкретният размер на дължимата от потребителя стойност на доставените ВиК
услуги е определен при съобразяване на установеното въз основа на представен
споразумителен протокол от 14.10.2020г. обстоятелство за извършено частично
плащане на сума в размер на 419, 42 лева, с която са погасени част от
процесните задължения. Възражението за погасяване по давност на процесните
вземания е прието за неоснователно. Изложени са съображения, че най-ранното
месечно задължение – това за периода от 25.05.2016 г. до 24.06.2016 г., е
начислено от ищеца с фактура от 21.06.2016 г., поради което същото е станало
изискуемо на 22.07.2016 г., т. е. след 03.07.2016 г., поради което никое от
процесните вземания не е обхванато от изтекла погасителна давност към датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение и възражението в този смисъл е неоснователно. Исковата претенция за
обезщетение за забава върху неплатената главница е уважена за процесния период
до размер на сумата от 136, 71 лева.
Обжалваното решение е валидно и допустимо. По
изложените във въззивната жалба оплаквания срещу правилността му, настоящият
съдебен състав приема следното:
В правилно приложение на правилата за разпределение на
доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 от ГПК е прието, че основателността
на предявения иск се предпоставя от установяването на следните факти: 1/. валидно
възникнало облигационно правоотношение за предоставяне на ВиК услуги в процесния
имот срещу заплащане на определена цена; 2/. реално предоставяне на услугите в
количеството и на стойност, равняваща се на претендираното вземане; 3/. ползване
на предоставените услуги от ответника.
Съгласно чл. 193 от Закона за водите, обществените
отношения, свързани с услугите за водоснабдяване и канализация, се уреждат със
Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги, при
спазване на изискванията на този закон. Според разпоредбата на чл. 1, ал. 2 от
Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги,
водоснабдителните и канализационните /ВиК/ услуги са тези по пречистване и
доставка на вода за питейно-битови, промишлени и други нужди, отвеждане и
пречистване на отпадъчните и дъждовните води от имотите на потребителите в
урбанизираните територии /населените места и селищните образувания/, както и
дейностите по изграждането, поддържането и експлоатацията на водоснабдителните
и канализационните системи, включително на пречиствателните станции и другите
съоръжения. В § 1, т. 2 от ДР на закона се съдържа легална дефиниция на
понятието „потребители на ВиК услуги, като съгласно б. „а“ от посочената
разпоредба това са юридически или физически лица - собственици или ползватели
на съответните имоти, за които се предоставят ВиК услуги, а според б. “б” от нормата – това са юридически или физически лица - собственици или
ползватели на имоти в етажна собственост
В разпоредбата на чл. 3, ал. 1, т. 2 от Наредба № 4 от
14.09.2004 год. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за
ползване на водоснабдителните и канализационните системи е указано, че потребители на услугите ВиК са собствениците и лицата, на които е
учредено вещно право на строеж или право на ползване на жилища и нежилищни
имоти в сгради - етажна собственост.
Получаването на тези услуги се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от оператора и одобрени от собственика /собствениците/ на ВиК
системи и от съответния регулаторен орган, които общи условия влизат в сила в
едномесечен срок от публикуването им в централен ежедневник – чл. 8, ал. 1 и 3
от Наредбата.
Следователно, нормативната уредба - Закона за
регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги и Наредба № 4 от
14.09.2004г., предвижда качеството
"потребител" на ВиК услуги да възниква единствено по отношение на
определена категория лица - носители на вещни права или концесионно право, като
никакви други облигационни правоотношения на договорно или извъндоговорно
основание, включващи в съдържанието си фактически възможността да се държи
съответния обект, присъединен към водоснабдителната и канализационна мрежа, не
могат да обосноват възникване на правоотношение с оператора на ВиК мрежата, а
са относими единствено в отношенията между собственик/титуляр на ограничено
вещно право или концесия и лицето, което фактически ползва имота
Безспорно е на етапа на въззивното производство, че
процесният имот е бил водоснабден чрез присъединяването му към водоснабдителната
и канализационна мрежа, както и че ответникът е потребител на ВиК услуги в
процесния имот и между него и ищцовото дружество е възникнало облигационно
правоотношение за продажба на тези услуги при публично известни общи условия.
Количеството и стойността на доставените за исковия
период вода и ВиК услуги е установено въз основа на неоспореното от страните
заключение на съдебно-счетоводна експертиза, прието в първоинстанционното
производство, и обективираното в споразумителен протокол от 14.10.2020г.
извънсъдебно признание на ответницата на тези обстоятелства. В посочения
документ ответницата е направила волеизявление, че е титуляр на процесната
партида с клиентски номер **********, както и че по същата са начислени
неплатени задължения за периода от 24.06.2016г. до 14.10.2020г. в размер на 1
405, 17 лева. Отразено е още, че при сключването на споразумението потребителят
е заплатил в брой сума по задължението в размер на 419, 42 лева и е поел
задължение да заплати остатъкът от 985, 75 лева на равни месечни вноски в
размер на по 41, 07 лева, считано от 14.11.2020г. до 14.10.2022г.
Споразумителният протокол е частен свидетелстващ документ, който не е оспорен
от неговия автор и в приложение на нормата на чл. 180 от ГПК, следва да се
приеме, че изявленията в него са направени от лицето, посочено за техен автор.
Предвид обстоятелството, че в него са удостоверени неизгодни за издателя
обстоятелства, те се ползат с доказателствена сила срещу него. Документът
съдържат изявление, което представлява извънсъдебно признание на ответника относно
съществуването на задължение за заплащане на стойността на доставената в
процесния имот вода и ВиК услуги. Обективираното в протокола волеизявление на
ответницата, с което е поела задължение за разсрочено плащане на посочените
суми, следва да се цени като пряко и недвусмилено признание за съществуването
на задължението към кредитора на посоченото основание – потребени ВиК услуги на
стойност от 1 405, 17 лева. Действително, извънсъдебното
признание не се ползва с абсолютна доказателствена стойност, но ако такова е
налице, в тежест на страната от която изхожда е да го опровергае, въвеждайки в
спора обстоятелства относно неговата симулативност, каквито в случая не са
заявени. Посочените в споразумителния протокол данни относно стойността на
доставените в процесния имот услуги кореспондира на заключението по приетата в
първоинстанционното производство експертиза, която не е била оспорена от
ответницата. Напротив, процесуалният представител на същата е заявил изрично
признание на задължението в размера, посочен в заключението на вещото лице – 1
029, 98 лева, която сума е начислена за периода от 25.05.2016г. до 22.04.2019г.
Признанието представлява обяснение на страна
по делото, което съставлява доказателствено средство, когато съдържа неизгодни
за нея факти и следва да се преценява от съда по реда на чл. 175
от ГПК с оглед на всички
обстоятелства по делото. При извършването на тази съвкупна преценка, съдът
трябва да изследва дали направеното признание кореспондира или е в противоречие
с останалите обстоятелства, установени по делото. В
случая, както бе посочено, извънсъдебното и съдебното признание на ответницата
относно съществуването на задължението към ищеца и неговия размер,
кореспондират с изводите на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза. Ето
защо се налага извод, че количеството и стойността на доставените в имота на
ответницата вода и ВиК услуги за исковия период възлиза на сумата от 1 029, 98
лева. При съобразяване на извършеното
плащане на част от претендираното вземане в размер на 419, 42 лева, правилно
първоинстанционният съд е приел, че непогасеното вземане възлиза на сумата от
634, 27 лева. Въззивницата не е ангажирала доказателства за релевираното
възражение за погасяване и на друга част от вземането чрез извършено плащане на
процесната сума. Представеният във въззивното производство споразумителен
протокол от 13.06.2018г,. с който Р.Ч. е признала съществуването на вземането
на ищеца за стойността на доставените в процесния имот ВиК услуги за периода от
25.05.2015г. до 21.06.2018г., удостоверява извършено към 13.06.2018г. плащане в
размер на 400 лева. Не е посочено кое задължение е погасено със същата сума. В
първоинстанционното производство е прието заключение на съдебно-счетоводна
експертиза, изготвено през м.07.2020г. след извършване на проверка в
счетоводството на ищцовото дружество. Вещото лице е посочило, че към този
момент /м.07.2020г./ неплатените суми за доставени ВиК услуги по партидата на
ответницата за процесния клиентски номер и за исковия период, възлизат на
1 029, 98 лева. Дори и да се приеме, че със сумата от 400 лева, платена от
ответницата към 13.06.2018г., са погасени част от задълженията за процесния
период /доколкото е налице частично съвпадане на периода, посочен в
споразумителния протокол от 13.06.2018г. и исковия период/, то тези плащания са
били отчетени от вещото лице при изготвяне на заключението му. Те са били
съобразени и от първоинстанционния съд при постановяване на обжалваното
решение. Доказателства за други плащания от страна на потребителя не са ангажирани.
Неоснователни
са релевираните възражения за допуснато от СРС нарушение на правилата по чл.
111, б. “в” от ЗЗД при произнасяне по наведеното възражение за погасяване по
давност на процесните вземания. Според
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение №
3/2011г. на ВКС по тълкувателно дело № 3/2011г., ОСГТК, понятието
"периодични плащания" по смисъла на чл.
111, б. "в" ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се
задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи един
правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или
определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са
еднакви. В този смисъл вземанията на водоснабдителното дружество съдържа всички
гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на чл.
111, б. "в" ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД
давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, като при
срочните задължения /каквито са процесните за главница/, давността тече от деня
на падежа. В частност задълженията на ответника за заплащане на стойността на
доставените ВиК услуги са възникнали като срочни – според чл. 33, ал. 2 от
Общите условия за предоставяне на ВиК услуги на потребителите на „С.в.“ АД, одобрени
от КЕВР с решение № ОУ-2 от 13.07.2016г., потребителите са длъжни да заплащат
дължимите суми за ползваните от тях ВиК услуги в 30-дневен срок след датата на
фактуриране, а съгласно чл. 33, ал. 1 от същите Общи условия, ВиК операторът
издава ежемесечни фактури. Следователно за всяка една от претендираните от
ищцовото дружество главници, касаещи посочения период, тригодишният давностен
срок тече от момента, в който изтича срока за тяхното заплащане. В случая в
заключението на съдебно-счетоводната експертиза е посочено, че фактурата за
доставените ВиК услуги за първия месец от исковия период е издадена на
21.06.2016г. От 22.07.2016 год. – когато вземането за стойността на доставените
ВиК услуги за първия месец от исковия период е било изискуемо, до датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 03.07.2019г.
/което прекъсва течението на давността/, не са изтекли 3 години по отношение на
вземането за главница за нито едно от месечните задължения на ответницата.
В този смисъл при
установеното облигационно правоотношение между страните и при съобразяване на
действащата през процесния период нормативна уредба, регламентираща начина и
сроковете за заплащане на стойността на доставените ВиК услуги, правилно СРС е
приел, че исковете за главници и обезщетение за забава са основателни до
размерите и за периодите, посочени в обжалваното решение.
Във въззивната жалба не
са изложени конкретни доводи срещу правилността на решението в частта му по
иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава върху
главницата в размер на законната мораторна лихва, поради което и с оглед
липсата на нарушение на императивни норми на материалния закон - то не може да
бъде отменено в тази част и следва да се потвърди /чл. 272 ГПК/. Предметът на въззивното производство, което се разглежда по реда на
ограничения въззив, по отношение на разглеждане на спора по същество е очертан
в случая само от посоченото в жалбата и приложимите към спорния предмет
императивни материалноправни норми. Ето защо в решаващата си дейност въззивният
съд изхожда от фактическите положения, установени от първоинстанционния съд,
като препраща към мотивите на обжалваното решение относно приетото за
установено от фактическа страна досежно
изпадането в забава за плащане на главното парично задължение, началния и
крайния период на забавата и размера на вземането.
Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният
съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част.
По отношение на разноските в настоящото производство:
Въззиваемата страна не претендира разноски, поради
което такива не следва да се присъждат независимо от изхода на спора.
По частната
въззивна жалба срещу определението от 30.12.2020г., постановено по реда на чл.
248 от ГПК:
Частната въззивна жалба е подадена от надлежна страна
и в законоустановения срок, поради което се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Жалбоподателят поддържа неправилност на постановеното
определение, с което първоинстанционният съд е оставил без уважение искането на
ответника за изменение на постановеното решение в частта му за разноските,
присъдени в полза на насрещната страна. Поддържа становище, че условие за
настъпване на последицата от ангажиране на отговорността за разноски е
надлежното заявяване на искане за присъждането им и доказване на факта на
реалното им заплащане, както и представянето на списък за разноските по чл. 81
от ГПК с посочване на вида и техния размер. В случая първоинстанционният съд е
присъдил разноски в полза на насрещната страна при липса на представен списък
на разноските, както и при липса на ангажирани доказателства за реалното
заплащане на претендираното юрисконсултско възнаграждение. По изложените
съображения е направено искане за отмяна на обжалваното определение и
постановяване на друго, с което да се отхвърли искането на ищцовото дружество
за присъждане на разноски в производството.
Насрещната страна по частната жалба – „С.В.“ АД не
изразява становище.
Настоящият съдебен състав приема следното:
Условията, от които зависи надлежното упражняване на
правото за присъждане на разноски в съдебното производство, се извеждат от
закона, уреждащ съществуването на правото. Кои лица и при какви условия могат
да претендират присъждане на направените по делото разноски е предвидено в чл. 78 ГПК, като предявяването на тази претенция не е обвързано с изискването за
представяне на списък на направените разноски. Разпоредбата на чл. 80,
изречение първо ГПК предвижда задължение за представяне на списък на
разноските, както и срок за представянето му без да обвързва изпълнението на
това задължение с правото да се иска присъждане на направените разноски.
Изрично в чл. 80, изречение второ ГПК е предвидено, че неизпълнението на това
задължение лишава страната само от правото да иска изменение на решението в
частта му за разноските. Липсата на списък следователно не е пречка за
разглеждане на заявеното от страната искане за присъждане на направените
разноски съобразно с доказателствата по делото, а само процесуална предпоставка
за иницииране на производство по пререшаване на въпроса за размера им.
Следователно представянето на списък по чл. 80 ГПК е процесуална предпоставка
от кръга на абсолютните за развитие на производството по изменение на решението
в частта му за разноските /когато искането по чл. 248 от ГПК изхожда от
страната, която не е представила списък на разноските/, но не и предпоставка за
присъждане на разноски, тъй като същите се дължат на основание чл. 78 ГПК в
зависимост от изхода на спора. Правната последица, установена с чл. 80, изр. 2 ГПК, настъпва само по отношение на изменението на решението в частта му за
разноските, а не по отношение на тяхното присъждане по чл. 78 ГПК или допълване
на решението. В този смисъл е и задължителната практика на ВКС, обективирана в
Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013г. на ВКС по тълкувателно дело №
6/2012г., ОСГТК.
С оглед изложеното се налага извод, че непредставянето
на списък по чл. 80 от ГПК от страна на ищеца не представлява основание за
оставяне без уважение на своевременно заявеното още в исковата молба искане за
присъждане на разноски, по което първоинстанционният съд се е произнесъл в
решението си.
По отношение на доводите относно липсата на
доказателства за реално сторени разноски за юрисконсултско възнаграждение:
Не могат да се възприемат доводите в жалбата за
недължимост на юрисконсултското възнаграждение поради непредставяне на
доказателства за предварителното му изплащане от ищеца. За разлика от
адвокатското възнаграждение, което се договаря за всяко конкретно дело и се
заплаща предварително от страната на пълномощника й адвокат, възнаграждението
за осъществено процесуално представителство от юрисконсулт се изплаща от
представляваната страна /юридическо лице или едноличен търговец/ на
юрисконсулта по силата на съществуващото помежду им трудово или гражданско
правоотношение. Естеството на това правоотношение не предполага предварително
получаване на възнаграждение от юрисконсулта за явяване по всяко дело. Поради
това приложението на разпоредбата на чл.
78, ал. 8 ГПК не следва да се обвързва с изискване за представяне на доказателства,
че юрисконсултът е възмезден предварително за работата си по делото.
Следва да се има предвид и постановеното решение № 10
от 29.09.2016г. по конституционно дело № 3/2016г., с което е отхвърлено
искането за установяване противоконституционността на чл. 78, ал. 8 от ГПК /и
на чл. 161, ал. 1, изр. 3 –то от ДОПК/, като е прието, че адвокатите и
юрисконсултите са равнопоставени в качеството им на представители по пълномощие
на страните в исковия процес и посочените правни норми не въвеждат привилегии.
Посочено е още, че при правна защита, осъществена от
юрисконсулт, страната не следва да доказва пряко направения разход, което не
означава, че такъв не е бил направен /отсъства/, не може да бъде направен или
че априори не е адекватен на минималния дължимия размер. Следователно, възнаграждение по чл. 78, ал. 8 от ГПК е
дължимо във всички случаи, когато юридическото лице е било защитавано в
гражданския процес от юрисконсулт и е направено своевременно искане за
присъждане на разноски.
По тези съображение подадената частна въззивна жалба
следва да се остави без уважение като неоснователна.
Настоящото решение, в частта, имащо характер на
определение, с което съдът се произнася по депозираната частна въззивна жалба
срещу акта на първоинстанионния съд по чл. 248 от ГПК, не подлежи на касационно
обжалване по аргумент от нормата на чл. 274, ал. 4, вр. чл. 280, ал. 3 от ГПК,
доколкото постановеното по делото решение по предявените искове не подлежи на
касационно обжалване.
С оглед цената на всеки един от обективно кумулативно
съединените искове и предвид ограничението по чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото
решение не подлежи на обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20232928 от 22.10.2020г.,
постановено по гр.д. № 626/2020г. по описа на СРС, ГО, 79 състав, в обжалваната
му част.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна въззивна жалба на Р.П.Ч.
срещу определение № 20285296 от 30.12.2020г., постановено по гр.д. № 626/2020г., по описа на СРС, 79 състав.
Решението,
включително и в частта му с характер на определение по чл. 248, ал. 3 от ГПК, не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.