Определение по дело №477/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

за да се произнесе, взе предвид следното:

Въззивното производство реда на чл.258 и кл. ГПК е образувано по въззивна жалба на „. – К. М. ЕИК *, със седалище и адрес на управление Г.Р., У.”К.” № 9, представлявано от собственика търговец М. К. М. насочена против решение № 5240/13.10.2011 г., постановено по Г.д. № 694/2011 г. по описа на РС Р..

В същата се правят оплаквания за постановяне на атакувания С. акт в противоречие с материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, а от там и за необоснованост.

Като правен резултат се иска на първо място обезсилване на решението на районния съд в частта му, с която е отменен констативния нот.акт в частта му над 4/9 ид.ч., както и по съществото на спора постановяване отхвърляне на главната заявена искова претенция.

В срока за отговор не е постъпил такъв от въззиваемия.

Пред въззивната инстанция не е допуснато събирането на нови доказателства.

Благоевградският окръжен съд, в решаващия състав, като съобрази данните по първоинстанционното дело, намира за установено от фактическа страна следното:

По делото не е имало спор по факта, установен и от приобщените писмени доказателства, че собственикът на едноличния търговец въззивник – М. К. М. и въззиваемият Т. К. Б. са наследници по закон на К. Т. Б. б.ж. на Г.Р., починал на 05.06.1991 г. /удостоверение за наследници № 1276/18.09.2009 г./ и И.И. Б. б.ж. на Г.Р., починала на 18.05.2002 г. /удостоверение за наследници № 1325/30.09.2009 г.

Освен тях наследник по закон на горните лица е бил и техния син С. К. Б. починал на 26.04.1994 г. /удостоверение за наследници № 2359/11.08.2009 г./.

Не е бил спорен и фактът, че приживе родителите на Т. Б. и М. М. са станали собственици на недвижим имот, представляващ парцел І, пл.№ 722 в кв.37 по плана на Г.Р., при посочени съседи, което обстоятелство е било установено по реда на обстоятелствената проверка /нот.акт № 29, т.ІІ, дело № 420/1966 г./.

Приживе същите се разпоредили с част от собствеността си, като надарили синовете си С.и Т. Б.с посочените в нот.акт №№ 21, т.VІІІ, дело № 1927/1975 г. и нот.акт № 162, т.І, дело № 342/1989 г. имоти, а в последствие С. Б. дарил брат си Т. Б. с 1/6 ид.ч. от имота, представляващ парцел І, пл.№ 722, кв.37 по плана на Г.Р. от 1967 г., с площ от 679 кв. м., при описани съседи, както и с ½ ид.ч. от втория етаж на жилищната сграда, построена върху него в северозападния ъгъл, при посочени съседи.

В резултат на горните сделки за дарение въззиваемият се легитимира като собственик на 1/3 ид.ч. от парцела и на втория жилищен етаж от описаната сграда, построена в северозападния ъгъл на същия, представляващ по плана на Г. Р. от 1991 г. парцел I, пл. № 1055, в кв. 93, а по кадастралната карта на Г. Р., одобрена със Заповед № РД - 18 - 33 от 15.05.2006г. на изпълнителния директор на Агенция по кадастъра - поземлен имот с идентификатор 61813.758.126 при съседи: П.И. 61813.758.331, П.И. 61813.758.127,П.И. 61813.758.328 и П.И. 61813.758.138.

По делото няма спор по факта, че 1/3 ид.ч от същия имот е била дарена приживе от родителите на въззиваемия и на М. М. на последната /нот.акт № 28, том ІІ, дело № 533/1966 г. на Р. съдия, приложен по ч.н.д. № 108/2009г.

По-късно същата се снабдила и с нот.акт № 120, том № V, рег. № 4198, дело № 858/2008 г., с който на осн.чл.587, ал.1 ГПК нотариус № 061 от РНК с район на действие – РС Р., я признал за собственик по наследство на 1/9 ид.ч. от от парцел I /, пл. № 722 , в кв. 37 по плана на Г. Р. от 1967г, с площ от 679 кв. м., представляващ поземлен имот с идентификатор 61813.758.126 по кадастралната карта на Г. Р., одобрена със Заповед № РД - 18 - 33 от 15.05.2006г. на изпълнителния директор на Агенция по кадастъра.

При гороустановеното налага се изводът, че Т. К. Б. и М.К. М. се явяват собственици на основание дарение и наследство, открито след смъртта и на двамата им родители на по 4/9 ид.ч. от процесния имот, като останалата 1/9 идеална част от същия собственост по наследство на техните племенници, наследници на починалия им през 1994 г. брат С. К. Б..

Установено е от писмените доказателства, че през 2008 г. въззивникът търговец „. - М. М." се снабдил на основание чл. 587, ал.1 от ГПК с нотариален акт № 121, том V, рег. № 4204, дело 859/2008 г. по описа на нотариус К. М. с който е признат за собственик на сграда с идентификатор 61813.758.126.4 по кадастралната карта на Г. Р., одобрена със Заповед № Р Д-18-33 от 15.05.2006 г. на Изпълнителния директор на Агенцията по кадастър, със административен адрес У. „Цар К.” № 10, попадаща в поземлен имот с идентификатор 61813.758.126 със застроена площ от 29.00 кв.м. и с предназначение: Сграда за търговия.

Установено е още, че с декларация № 2491/16.03.1998 г. А. Х. М. е декларирал „павилион” , построен през 1995 г. с площ от 16 кв.м. като собственик на 1/2 идеална част от същия. Нама данни преди 1998 г. в информационият масив на Община Р. за извършени плащания за процесния обект.

Според писмо изх. № 11-00-237-(1)/29.04.2011 г. на Община Р., през 2008 г. с декларация по чл. 17, ал. 1 от ЗМДТ търговският обект, предмет на настоящето дело, е предеклариран от „. – М. М.”.

В хода на първоинстанционното производство са събрани и гласни доказателства.

От анализа на последните се установява безсъменно, че строителството на процесната сграда – лятна кухня, било извършено от И.и К. Б. през 70-те години. По-късно лятната кухня била преустроена в помещение за търговска дейност, като ремонтът е извършен от наемателя – ОКС или ДСО за сметка на месечния наем.

Горният факт се установява от показанията на свидетелите Р. Ю., Н. Г. (зет на М. М.) и Г. Ч..

В тази насока са и писмените обяснения на К. М. – дъщеря на М. М., депозирани на 09.02.2009 г. по преписка № 1758/2008 г. на РП Р..

Показанията на горната група свидетели по отношение посочения факт се подкрепя и от показанията на свидетеля Н. К. който е заявил още, че в периода 1993 г. – 1995 г. съществуващата лятна кухня била преустроена за търговски цели от “М.”ЕООД, чийто управител по това време бил свидетеля.

Той сочи, че горното преустройство било направено с оглед промяната на предназначението на постройката, която била приведена във вид в нея да се упражнява търговска дейност – продажба на дребно.

Сочи още, че по това време И. Б.била над 76 -77 г. и основно нещата се движили от М. и К. М., но баба И.активно участвала в тази дейност – всичко ставало с нейно знание.

Свидетелят сочи, че до крея на 1995 г. именно “М.”ЕООД е ползвала процесното помещение за книжарница, като докато се приспаднат строително-монтажните работи и подобренията, направени от това дружеството, наемите се приспадали.

Показанията на този свидетел настоящата инстанция изцяло кредитира, т.к. освен че се подкрепят от показанията на посочената по-горе група свидетели, се подкрепят и от установеното от приобщените писмени доказателства – справки и анекс към договор /л.19 – л.20 от първоинстанционното дело/.

По отношение на посочените документи - анекс № 14/17.01.1996г., сключен на 01.08.1995г. и справка изх. № 13817.01.1996г. за актуализация на наемната цена на обект „Магазин за промишлени стоки” на У. „К.”, в хода на производството пред районния съд е било открито производство по оспорване истинността им по реда на чл.193, ал. 1 от ГПК.

Това искане е било направено от процесуалния представител на въззивника – ответник в първоинстанционното производство с отговора по исковата молба.

Следва да се отбележи обаче, че от момента на заявяването му, вкл. при постановяване на определението по откриване на производството от съда и в хода на целия процес, развил се пред районния съд, не е било уточнено в какъв смисъл истинността на документите е била оспорена – тяхната автентичност или верност.

Т.к. доводи в насока неавтентичността не са били навеждани изобщо в хода на процеса, настоящия състав приема, че производството касае верността на представените документи.

Следва да се съобрази също, че от тях справките са свидетелстващи документи, а анекса – диспозитивен.

Поради последното и въпросът относно верността на анекса не може да бъде поставян, т.к. правният акт /волеизявлението/, което обективира, може да бъде валидно или не, но не може да се поставя въпрос за верността или неверността му.

Този въпрос може да бъде поставен само по отношение на справките.

Те са частни свидетелстващи документи, които не носят подписите на страните по делото, поради което и тежестта за установяване на фактите, отразени в тях е за страната, която ги е представила – ищецът /въззиваемия в настоящето производство/.

Решаващият състав счита, че показанията на свидетеля К., които са в съответствие и с установеното от представения като доказателство по делото договор за наем /л.159 – 160 от първоинстанционното дело/ от процесуалния представител на въззивника, установяват безсъмнено верността на оспорените документи – два броя справки.

Следва да се подчертае, че като наемодател в посочения договор, чийто предмет е било нежилищно помещение от 15,2 кв.м., находящо се в Г.Р., на У.”К.” № 9, е посочена И.И. Б.

Настоящата инстанция не кредитира установеното от показанията на свидетелката М. Найденова, т.к. последните са в противоречие на обсъдените и кредитирани по-горе показания на другите свидетели.

В хода на производството пред районния съд е било открито производство по оспорване истинността и на друг документ - саморъчно завещание от 23.04.1992 г. от И.И.Б.

Във връзка с него е било допусната и изслушана съдебно – графическа експертиза, която е дала основно и допълнително заключение.

В последното експертът е докладвал, че текстът на саморъчното завещание и подписът в същото бесзъсмено са изпълнени и положени от И. Б.

Този си извод направил въз основа на констатираните съвпадения в общите графически признаци на почерка, вкл. и установените съвпадения в частните графически признаци.

Въззивната инстанция кредитира заключението на експерта, което и не е било оспорено от страните по делото.

При приетото за установено от него от фактическа обстановка районният съд приел от правна, че е сезиран с положителен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, който приел за процесуално допустим, като подаден от надлежна страна, имаща правен интерес от водене на настоящото производство срещу надлежно пасивно процесуално легитимирано лице.

Този извод направил с оглед наведените от ищеца в производството твърдения в исковата молба, респ. – съдебното оспорване на същите от страна на ответника.

Посочил още, че Ч. предявяването на положителен установителен иск ищецът се стреми и цели да получи по-пълна по обем защита, тъй като в случай, че претенцията му бъде уважена, едновременно с признаването на претендираното от него право на собственост, ще бъде отречено и правото на собственост на ответника.

Навел, че тежестта на доказване при този иск е за ищеца по делото, който следва да установи правата си, които претендира върху имота. От своя страна ответникът по предявения положителен установителен иск можел само да отрича правото на ищеца, като по предвидения процесуален ред Ч. възражения можел да сочи фактите, които опорочават твърдяното придобивно основание, като изключва възникването на правото.

Районният съд навел доводи, че правото на собственост се доказва с писмени доказателства – нотариални актове, записка за вписване, делбени протоколи, вписване в разписни листове на общините, договори за покупко-продажба със съответните вписвания и нотариални заверки и др., а единствено придобиването въз основа на давностно владение – Ч. свидетелски показания, които да установят срока на фактическата власт върху имота.

За случая приел, че няма спор между страните, че са наследници по закон на починалите К. и И. Б., вкл. и че няма спор че процесния имот е „търпим строеж” по смисъла на § 16, ал. 1 от ПР на ЗУТ.

Акцентирал върху фактическото твърдение на ответника-въззивкик, че основава правото си на собственост на издаден в негова полза констативен нот. акт за придобиване на процесния имот въз основа на удостоверение за търпимост на основание §16 от ЗУТ.

Посочил, че по своя характер удостоверението по § 16, ал. 1 от ПР на ЗУТ е официален свидетелствуващ, а не диспозитивен документ. То не поражда статут на търпимост на строежа, а само удостоверява наличието на предвидените в закона предпоставки, при които той не подлежи на премахване и забрана за ползуване. В този смисъл процесната сграда като търпим строеж може да бъде придобивана по някой от предвидените в закона придобивни способи, а именно със сделка, по давност, по приращение и др.

В случая ответникът се позовавал на придобивна давност, т.е. че е установил владение върху процесната сграда само за себе си.

Посочил, че в производство такива факти не се установили - нито с писмени, нито с гласни доказателства.

Позовал се на установената съдебна практика на ВКС, която приема, че сънаследникът, който сам ползва имота, е владелец само на своята идеална част, а е държател на идеалните части на сънаследниците.

В този смисъл навел, че ответникът в производството следвало да докаже, че в периода, за който той твърди е превърнал държането по отношение идеалните части на другите законни наследници във владение с едностранни действия, че е започнал да свои имота и да го владее като свой собствен.

За целта е следвало той като държател да извърши действия, да прояви активност, която по смисъл и съдържание да отрича владението на владелеца, да престане да държи веща за другиго и да започне да я държи за себе си, т. е. към фактическата власт да добави и намерението да свои веща и тези действия на държателя да са стигнали до знанието на владелеца.

След като започнал да свои вещта и това е било узнато от другите съсобственици /ищеца Т. Б./, е следвало това владение да продължи поне 10 г. и да е постоянно, непрекъснато, спокойно, явно и несъмнено.

В случая от събраните по делото писмени и гласни доказателства не можело с категоричност да се установи, че ответникът е станал владелец на имота и го е владял, а не държал непрекъснато в продължение на 10 г.

Този си извод районния съд мотивирал с установените факти, че до смъртта на майката на страните – И. Б. /2002 г./ тя е живяла в имота и нямало данни ответникът да е отблъснал нейното владение и да е започнал да владее имота срещу нея или срещу ищеца Т. Б..

До смъртта на И. Б.процесния обект бил ползван от М. със съгласието на Т. Б. а също и този момент ползването на обекта съставлявало държане на същия от М. М. за частите, за които майката се е легитимирала като собственик.

Ищецът не се дезинтересирал от имота, посещавал е дома си и е отсядал в него, като фактът, че не е живеел постоянно в Г. Р., не може да бъде тълкуван като дезинтересиране от правото на собственост, още повече, че владението може да се осъществява Ч. трети лица.

След смъртта на И. Б.по силата на наследяването върху имота възниквала съсобственост.

От този момент упражняването на фактическа власт върху процесния обект / книжарница, магазин/ от страна на М. М. при наличието на категорично противопоставяне за ползване на съсобствения имот от Т. Б. съставлява вече владение с намерение да се свои и да се придобива в тази му част от владелеца за себе си.

Районният съд приел, че липсвали доказателства по делото, че ответникът е демонстрирал пред ищеца намерението си да свои имота и той е бил съгласен с това и не го е оспорвал.

Напротив, именно собственическите намерения на ответника, демонстрирани пред ищеца през периода 2003 г. – 2005 г., довели до неразбирателство между страните, в каквато насока са и данните от Постановление за прекратяване на наказателно производство на РП - Р. от 16.02.2009 г.

Това, че ответникът е стопанисвал недвижимия имот /като книжарница/, само по себе си не било достатъчно за придобиването на този имот в собственост на основание давностно владение. Живеенето и необезпокояваното ползване на имот в продължение на повече от десет години не представлява обективиране на това намерение, а упражняване на правата по чл. 31 от ЗС.

До датата на завеждане на ИМ (11.05.2010г.) са минали по- малко от 10 г., поради което не може да се приеме, че в полза на ответника е изтекла 10-годишна придобивна давност.

Доколкото всеки съсобственик сам решава дали да ползва лично общата вещ или да я владее Ч. друг съсобственик, явяващ се държател на неговата идеална част, в конкретния случай не се установило преди 2005 г. ответникът да е манифестирал по отношение на ищеца промяната на намерението си да владее процесния имот като изключителна негова собственост, поради което упражняваната от него върху имота фактическа власт от 1995 г. до 2005г. не се е трансформирала от държане във владение досежно частта от същия, собственост на ищеца.

Районният съд приел, че от така събраните доказателствата по делото не се установило ответникът да е владял непрекъснато, несмущавано от никого, спокойно и необезпокоявано повече от 10 години процесната сграда, представляваща ПИ 61813.758.126.4 по кадастралната карта на Г. Р., одобрена със Заповед І№ РД 18-33 от 15.05.2006г. на ИД на АК – Б., с административен А. Г. Р., У. „Цар К.” № 8-10.

Предвид гореизложеното и възражението от ответника, че е придобил имота на основание давностно владение за неоснователно. Същият не бил придобил имота и на друго правно основание, годно да го направи собственик.

ОТ друга страна не било спорно между страните, че в ПИ 61813.758.126 има постройка /лятна кухня/, допълнително строена.

М. М. е твърдяла в хода на процеса, че тя е нейна собственост, тъй като е построена от нея и съпруга й /А. М./ със собствени средства, плащала е данък за сградата, поради което я е придобила по давностно владение.

По изложените по-горе съображния районният съд приел обаче, че не се установило в хода на процеса пред него твърдението, че тази постройка е придобита от ответника по силата на установено давностно владение, както и предвид разпоредбата на чл. 56, ал. 3 от ЗТСУ /отм./, съобразно която "В съсобствен имот или в етажна собственост може да се извърши нов строеж, надстрояване или пристрояване от един или повече съсобственици или етажни собственици със съгласието на останалите, изразено в заявление до общината с нотариална заверка на подписите на съсобствениците или етажните собственици и на лицата, на които се разрешава извършването на строежа, надстрояването или пристрояването”.

Освен това платения данък сгради само по себе си е обстоятелство - правно ирелевантно, доколкото съгласно трайната съдебна практика не е достатъчно за манифестиране на анимуса за своене.

Ето защо районният съд приел, че на основание чл. 92 от ЗС, по силата на приращението, процесната постройка е станала собствена на всички съсобственици при дялове, равни на съответните на съсобствеността на дворното място, тъй като не се доказало, че в полза на ответника другите съсобственици са учредили правото на строеж за тази постройка по законоустановения за това ред към момента на построяването й.

Обстоятелството, че ответникът се е снабдил с нотариален акт за собственост върху недвижим имот, издаден на основание чл. 587, ал. 1 от ГПК не е елемент от фактическия състав на чл. 79, ал. 1 от ЗС.

Нотариалното удостоверяване имало за цел да даде известност на вече настъпила правна последица - формално да легитимира собственика като такъв пред трети лица, като се снабди с "документ за правото си".

По тези съображения районният съд приел, че няма основания да се приеме, че ответника е придобил правото на собственост на процесния имот.

Доказало се от целия събран по делото материал, че 4/9 ид.ч. части от имота е собственост на ищеца по силата на наследяването, поради което следва да се приеме, че предявеният положителен установителен иск е основателен и доказан.

По отношение на акцесорният иск по чл.537, ал.2 от ГПК районният съд приел, че поради уважаването на главния такъв по чл. 124 от ГПК следва да се отмени посочения нотариален акт, каквато била трайната съдебна практика.

Така отменил констативен нотариален акт № 121, том V, per. № 4204, дело 859/2008 година по описа на нотариус К. М.

Разноските са били възложени в тежест на ответника, съобразно изхода от спора.

При гореустановеното и съобразявайки наведените доводи от страните пред настоящата въззивна инстанция, решаващият състав прави следните изводи:

Действията по обжалване на първоинстанционния акт са процесуално допустими – предприети са в срок, срещу С. акт, който подлежи на обжалване от процесуалнолегитимирана страна, имаща правен интерес от това – въззивникът търговец, ответник в производството пред районния съд, е останал недоволен от атакувания С. акт, с който е уважен предявения против него положителен установителен иск, респ. – акцесорния такъв за отмяна на констативния нот.акт, с който се легитимира за собственник. .

Постановеното решение е валидноидопустимо, а разгледани по същество - оплакванията срещу него са частично основателни, като съображенията за това са следните:

По отношение процесуалната допустимост на главния иск по чл.124 ГПК.

Правилно първоинстанционният съд е приел, че заявената пред него положителна установителна претенция е допустима, предвид надлежната легитимация на страните по нея, които си оспорват правото на собственост по отношение на процесния имот до размер на 4/9 ид.ч., както и че за въззиваемият е налице правен интерес от предявяването й.

Този извод се споделя и от настоящата инстанция, независимо от възражението във въззивната жалба, че в случая претенцията се явява недопустима, предвид необходимостта въззиваемият – ищец в първоинстанционното производство, да се защити с ревандикационен, а не с установителен иск.

В този смисъл какъв ще е интензитета на защитата на накърненото му материално право, зависи от самия ищец.

На самостоятелно основание от ангажираните в хода на производството доказателства се установява безспорно обстоятелството, твърдяно и от ищеца, че към момента на предявяване на исковата претенция процесния имот не се ползва /владее/ от нито една от страните по делото – в тази насока са показанията на разпитаните по делото свидетели.

Ето защо и за ищеца безспорно е налице правен интерес да поиска от съда да установи по отношение на ответника-търговец материалното му право на собственост по отношение процесния имот до претендирания размер от 4/9 ид.ч.

При преценка основателността на този иск правилно и в съответствие с установените съдопроизводствени правила първостепенният съд е преценил събраните по делото доказателства по отделно и в съвкупност, като след техния анализ е установил точно релевантните за предмета на спора факти и точно е приложил относимия към спора материален закон.

Изложените мотиви в тази насока от районния съд изцяло се споделят от настоящата инстанция и за избягване на излишно приповтаряне препраща към тях по реда на чл.272 ГПК.

За пълнота на изложението и във връзка с наведеното във въззивната жалба, настоящият състав се счита длъжен да отбележи, че оплакванията във въззивната жалба за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в едностранчива и неправилна преценка на ангажираните по делото предимно гласни доказателства, са правнонесъстоятелни.

Районният съд правилно и в съответствие с установените съдопроизводствени правила е преценил ангажираните доказателства по делото по отделно и в съвкупност.

Вярно е, че не е изложил достатъчно аргументи защо кредитира част от свидетелските показания, а на други не дава вяра, но този процесуален пропуск не е повлиял по същество на правилния краен извод за доказаност на заявената претенция.

Вън от горното следва да се отбележи и че в оплакванията си във въззивната жалба въззивникът търговец не навежда конкретни доводи по отношение едностранчива и превратна преценка на доказателствата, установяващи релевантия за предмета на спора факт, че именно търговецът, снабдил се с констативен нот.акт за собственост е придобил това право по отношение на процесния имот, а се навеждат доводи за придобиване на собственост в лицето на физическите лица М. М. и нейния съпруг А. М.

Доколкото е установено от теорията ипрактиката /така и ТР № 2/2001 г. на ВКС/, че презумцията за съвместен принос се изключва за продобитото по време на брака от , когато то е резултат от упражняваната търговска дейност, то фактът, дали самата М. М. и нейния съпруг са придобили правото на собственост по отношение на процесния имот на някакво деривативно или оригинерно основание, е ирелевантен за спора – същите не са страни по делото.

Във връзка с изложеното несъстоятелно е възражението във въззивната жалба, че по делото били налице безспорни данни, че от 1987 г. до предявяване на исковата молба въззивникът търговец е придобил в собственост процесния имот, поради установено владение с намерение за своене на имота от М. и А. М.

На самостоятелно основание следва да се отбележи, че липсват и каквито и да е доказателства в горната насока, като събраните такива в хода на производството, както гласни, така и писмени, категорично оборват това твърдение.

По делото са налице безспорни писмени доказателства, ангажирани от самия въззивник пред районния съд, че към 1993 – 1995 г. И. Б.– майка на въззиваемия и на М. М. е демонстрирала ясно своето собственическо поведение по отношение на процесния имот, като е сключвала договори за наем на същия, вкл. със знанието на страните по делото /така свидетелските показания/.

Именно със съзнанието на собственик на имота И. Б. е завещала със саморъчното си завещание от 23.04.1992 г. лятната кухня, построена в двора на парцел І, кв.93 по плана на Г.Р. на дъщеря си М. М..

По отношение на този документ следва да се отбележи, че действително макар да е било открито производство по оспорването му, което е било обсъждано в мотивите на атакувания С. акт, в диспозитива на последния районният съд не се е произнесъл изрично, обявявайки го за неистински /неавтентичен/, респ. – истински и автентичен.

Доколкото оплаквания в тази насока са формулирани във въззивната жалба и с тях се поддържа, че е допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, то следва да се отбележи, че посочения пропуск на районния съд е следвало да бъде отстранен по реда на чл.247 ГПК, т.к. безспорно в случая е налице несъответствие между формираната истинска воля на съда в мотивите на решението /обсъдени са заключенията – основно и допълнително на вещото лице и са кредитирани/ и нейното външно изразяване в писмения текст на решението.

Следва да се отбележи обаче, че само поради горния пропуск атакуваното решение не се явява нито невалидно, нито недопустимо.

След като не е било инициирано производство по реда на чл.247 ГПК следва да се приеме, че за нито една от страните волята на съда по отношение на повдигнатия въпрос досежно истинността на посочения документ е станала ясна и горният пропуск не следва да се приема като такъв, водещ на извод за неправилност на атакувания С. акт на това основание.

Вън от горното несъстоятелни са оплакванията за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила от страна на районния съд, изразяващи се в липсата на доклад по делото по реда на чл.146 ГПК и неправилно разпределяне на доказателствената тежест.

Такива пропуски не са били допуснати от съда, а на страните е дадена възможност да ангажират всяко поискано от тях доказателство, Ч. използване на всички предвидни в ГПК доказателствени средства, като те са се възползвали от тази възможност.

По отношение на акцесорния иск по чл.537, ал.2 ГПК.

Основателно е оплакването във въззивната жалба, че в частта му, с която нот.акт № 121, т.V, рег. № 4240, дело № 859/2008 г. е отменен изцяло, решението на районния съд е неправилно.

Позовавайки се точно на установената /а и задължителна, т.к. решението на ВКС е тълкувателно/ съдебна практика, районния съд е допуснал неточност при прилагането на нормата на чл.527, ал.2 ГПК, като е отменил цитирания нот.акт и в частта му над 4/9 ид.ч. – толкова, колкото е приел че са собствени на ищеца-въззиваем на претендираните от него основания.

Ето защо и в тази му част атакуваното решение следва да се отмени.

Мотивиран от горното и на основание чл.271 – чл.272 ГПК, Окръжен съд Г.Б.

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 5240/13.10.2011 г., постановено по Г.д. № 694/2011 г. по описа на РС Р. в частта му, с която основание чл.537, ал. 2 от ГПК е отменен нотариален акт № 121, том V, per. № 4204, дело 859/2008 година по описа на нотариус К. М.над размера от 4/9 /четири девети/ идеални части.

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 5240/13.10.2011 г., постановено по Г.д. № 694/2011 г. по описа на РС Р. в останалата му част.

Решението може да се обжалва с касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС на РБългария.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: