Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 28.05.2021г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ,
ІІ А въззивен състав,
в публично съдебно заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и
първа година, в състав:
Председател: МАРИАНА
ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
МИРОСЛАВ СТОЯНОВ
при участието на секретаря Емилия
Вукадинова, разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно
гражданско дело № 8874 по описа за 2020г. по описа на СГС и взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С
решение от 22.04.2020г., поправено по реда на чл. 247 от ГПК с решение от
23.07.2020г., постановено по гр.д. № 23749/2019г. по описа на СРС, ГО, 154
състав, е уважен предявеният от В.С.П. срещу „Т.С.“ ЕАД отрицателен
установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за несъществуване на
вземане в полза на ответното дружество в размер на сумата от общо 6 819,
05 лева, от който – 4 367, 14 лева – главница за топлинна енергия за имот,
находящ се в гр. София, жк „********, за периода от м.08.2011г. до м.04.2013г.
и от м.05.2018г. до м.03.2019г. и 2 451, 91 лева – лихва за забава върху
главницата.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответното
дружество „Т.С.“ ЕАД, в която са изложени оплаквания за допуснати съществени
нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на
формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на
материалния закон. Конкретно се поддържа необоснованост на решаващия мотив за
уважаване на иска, а именно – липса на доказателства, че ответницата е
потребител на топлинна енергия за исковия период. Сочи, че по делото е представено
писмо от Столична община – район „Младост“ от 23.10.2004г., в което се съдържа
информация, че процесният имот е продаден на лицата И.Д.П.и В. С.П.. Освен
това, видно от представения списък на етажните собственици срещу апартамент №
28 се е разписал съпругът на ищцата - И.П.,
с което същият е направил изявление, че е собственик на имота. Тези документи
не били оспорени от ищцата, поради което необосновано първоинстанционният съд
не ги е кредитирал. На следващо място, жалбоподателят акцентира на обстоятелството,
че по делото е прието заявление-декларация от ищцата за откриване на партида от
27.01.2010г., с което е направено волеизявление за сключване на договор между
страните за доставка на топлинна енергия за процесния имот. С оглед на
изложеното се навеждат съображения, че по делото е безспорно установено
наличието на договорно правоотношение между страните за исковия период, както и
качеството на ищцата – потребител на топлинна енергия. Количеството и
стойността на доставената топлинна енергия били установени въз основа на
неоспорените заключения на съдебно-техническата и съдебно-счетоводната
експертиза, поради което е направено искане за отмяна на обжалваното решение и
постановяване на друго, с което предявените искове да се отхвърлят.
Насрещната
страна в производството – В.С.П. оспорва основателността на въззивната жалба. Поддържа,
че представените писмени доказателства не установяват по реда на пълното и
главно доказване, че тя е собственик на процесния имот. Навежда доводи, че
заявлението за откриване на партида при ответното дружество само по себе си не
е доказателство за право на собственост или вещно право на ползване, тъй като
потребител на топлинна енергия според изричната законова разпоредба е
собственикът или ползвателят, а не титулярът на партидата. Счита, че на
заявлението-декларация е придадена юридическа функция само и единствено при
наличие на лице, ползващо имота по силата на облигационно правоотношение. В
случая нито са навеждани твърдения, нито са ангажирани доказателства, че ищцата
е облигационен ползвател, в който случай представеното заявление-декларация би
било правно релевантно за предмета на делото. Развити са подробни съображения,
че заявлението-декларация е приравнено на сключване на договор между лицето и
топлопреносното предприятие само при наличие на доказателства за ползване на
имота по силата на различно от вещното правоотношение. Да се приемело
противното би означавало да се дерогират нормите на ЗЕ, в частта, в която е
прието, че потребител е собственик или вещен ползвател, и вместо това да се
приеме, че потребител е лицето, подало заявление-декларация за откриване на
партида. С оглед изложеното е направено искане за потвърждаване на обжалваното
решение в цялост.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено
следното:
Предявен
е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за
установяване несъществуване на вземане за доставена топлинна енергия, ведно с
обезщетение за забава.
За
да постанови обжалваното решение, СРС е приел, че е сезиран с процесуално
допустими искове за установяване несъществуването на вземане по договор за продажба
на топлинна енергия, както и че ищцата не е страна по облигационно
правоотношение с ответното дружество по продажба на топлинна енергия.
Основателността на иска е обоснована с липсата на ангажирани доказателства, че
титулярът на партидата /ищцата В.П./ е собственик или вещен ползвател на
процесния топлоснабден имот.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Предмет
на исковото производство по чл. 124, ал. 1 от ГПК, е съществуването на самото
изпълняемо право. Съобразно правилата за разпределение на доказателствената
тежест, всяка едно от страните трябва да докаже обстоятелствата, на които
основава своите искания или възражения. Независимо от процесуалното си
качество, кредиторът трябва да докаже факта, от който произтича вземането му, а
длъжникът – възраженията си срещу вземането.
На
етапа на въззивното производство между страните по делото е спорно
обстоятелството дали ищецът има качеството потребител на топлинна енергия за
процесния обект. По така повдигнатия спор настоящият съдебен състав приема
следното:
Според
действащата от 05.03.2004г. и към настоящия момент разпоредба на чл. 150, ал.1
от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на
потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се
публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете
с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване,
без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл.150, ал.2 от
закона/.
Съгласно
чл. 153, ал. 1 ЗЕ "клиенти
на топлинна енергия" са всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение. Следователно, купувач /страна/ по
сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият
собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване.
Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена
топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото
дружество.
Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ
императивно установява кой е страна по облигационното отношение с
топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно
право върху имота – собственост или вещно право на ползване. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот
е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на
ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и
потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с
ищцовото дружество.
Изброяването
в нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото
вещно право на ползване като клиенти /потребители/ на топлинна енергия за
битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие обаче не е изчерпателно. При постигнато съгласие между
топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл. 153,
ал. 1 от ЗЕ за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично известни
общи условия, този правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия
за собствените му битови нужди. Договорът между това трето ползващо лице и
топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например
с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното
дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на
топлоснабдения имот /мотиви по т. 1 от Тълкувателно решение №2 от 17.05.2018г.
на ВКС по тълкувателно дело № 2/2017г., ОСГК/.
С
оглед изложеното се налага извод, че източникът на едно облигационно договорно
отношение може да бъде само един – договор, сключен между страните или техните
праводатели. Договорът е съглашение между страните и е израз на постигнато
между тях съгласие за правно обвързване – чл. 8, ал. 1 ЗЗД. По общите правила
на облигационното право това съглашение се счита за постигнато, когато
обективираните насрещни волеизявления на страните съвпаднат, като
обективирането им следва да бъде изрично или с действия, изразяващи съгласие
/конклудентни действия/, но в определени случаи законът може да изисква форма
за валидност на тези волеизявления. Този начин на облигационно обвързване е
приложим и в областта на продажбата на топлинна енергия – чл. 149, ал. 1, т. 6
ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа
на писмени договори при общи условия, сключени между доставчика на топлинна
енергия и клиентите /потребителите/ в сграда – етажна собственост.
Същевременно, законът предвижда хипотеза на договорно обвързване и без
наличието на подобен изричен писмен договор, а именно – когато се касае до
топлоснабдена сграда – етажна собственост, то всички собственици или титуляри
на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в етажната собственост са
потребители на топлинна енергия, т.е. страни по договорното правоотношение с
доставчика /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/. В тази хипотеза законът приравнява
придобиването на право на собственост или вещно право на ползване върху
топлоснабдения имот със сключването на договор с топлопреносното предприятие.
Законът по императивен ред приема, че договорът се смята за сключен със самия
факт на придобиване на имота с новия собственик /собственици/ или вещен
ползвател на същия. Топлопреносното предприятие е в облигационни отношения за
доставка на топлинна енергия за даден обект с това лице, с което последно по
време има сключен договор за същия обект.
Договорът
за доставка на топлинна енергия за даден имот от етажна собственост може да
бъде както изричен писмен /при постигане на съгласие относно същественото
съдържание на договора/, така и презюмиран /сключен със самия факт на
придобиване на собствеността или вещното право на ползване/, като всеки нов
договор за този имот, сключен по който и да е от двата начина /изричен или презюмиран/,
преустановява действието за в бъдеще на предходно сключен договор за същия имот
с друго лице. Следователно, за преценката с кого дружеството – ищец е в
облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за процесния имот през
процесния период, е меродавно обстоятелството с кое лице последно по време е
бил сключен договор за доставка на топлинна енергия /изричен или презюмиран/.
Фактът,
че за исковия период
ищцата В.С.П. е била
потребител на топлинна енергия на основание съществуващ между нея и ответното дружество договор, сключен при публично известни условия по смисъла на приложимата
при дадения казус норма на чл. 150 от ЗЕ, се установява от представените по
делото писмени доказателства.
Със заявление -декларация от 27.01.2010г. ищцата е поискала откриване на
партида за процесния имот. С този документ, неоспорен от В.П., се установява,
че същата е направила изрично искане пред ответното
дружество да бъде
открита партида на нейно име /изрично е посочила, че нейното домакинство се състои от 5 члена/, като това заявление представлява по своето правно естество
предложение
за сключване на договор за доставка на топлинна
енергия - арг. чл. 13 ЗЗД. Като е приел това заявление, входирал го е при себе и е продължил да доставя топлинна енергия до процесния апартамент, ответното дружество е приело предложението на ищцата за сключване на договор за
доставка на топлинна енергия. Следователно, ирелевантно в настоящия случай е
обстоятелството дали
В.П. е собственик/вещен
ползвател или не на отопляемото
жилище, тъй като чрез изразената от нея воля е
породено облигационно правоотношение с
„Т.С.“ ЕАД на основание чл. 149, ал. 1, т. 6 от ЗЕ. Постигнато е изрично съгласие с
ищцовото дружество за съществуването на облигационно правоотношение с предмет
доставка на топлинна енергия за процесния имот, тъй като ищцата е поискала
откриването на партида, а предприятието е уважила искането й. Всички фактури, извлечения от сметки,
документи за главен отчет, са били издавани на името на В.П.. От посочената
дата – 27.01.2010г. между ищцата
и ответното дружество е възникнало правоотношение по договор за
покупко-продажба /доставка/ на топлинна енергия, поради което страна по това учредено продажбено
правоотношение през релевантния период е била именно В.П.. Ето защо задължено лице да заплаща
стойността на потребената в имота топлинна енергия за процесния период е ищцата.
Разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ регламентира,
че разпределението на топлинната енергия в сграда -
етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е посочен
в ЗЕ /чл. 139 - чл. 148/. Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се
разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия
за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите
/чл.142, ал.2 от ЗЕ/, като според чл.145, ал.1 от закона топлинната енергия за
отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово
разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз основа на показанията
на топломерите в отделните имоти.
Установено
е въз основа на заключението на вещото лице по допусната и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което не е оспорено от страните и
съдът го кредитира изцяло като обективно и компетентно, че делът на ищцата за отопление на имота, за сградна инсталация и битово
горещо водоснабдяване са били изчислени в съответствие с правилата на
действащата нормативна уредба. Технологичните
разходи за топлинна енергия в абонатната станция са били отчислявани за сметка
на топлопреносното предприятие. Количеството топлинна енергия, постъпило в
сградата – етажна собственост, се измервало чрез монтиран в абонатната станция
топломер, който е преминал на периодични метрологични проверки за техническа
годност и е бил годно средство за търговско измерване /спазени са изискванията
на Закона за измерванията и Наредбата за проверка на средствата за измерване,
предвиждащи задължителна метрологична проверка, която за класа уреди общи
топломери трябва да се извършва през две години/. В заключението е посочено
още, че начислените суми за процесния период са в съответствие с действащите
нормативни актове – Наредба № 16-334/06.04.2004г., ЗЕ, Общите условия за
продажба на топлинна енергия. Сумите за потребена топлинна енергия в имота на
ответника била начислявана на месечни вноски, определени по прогнозна
консумация за имота и една изравнителна сметка. За периода от м.10.2011г. до
м.04.2012г. в имота е имало монтиран уред за дялово разпределение, който не е
бил изправен /тъмен екран, не е отчитал/, поради което е изчислен служебен
разход на максимална мощност на отоплителното тяло. През 2012г. в имота били
демонтирани всички отоплителни тела. Количеството топлинна енергия за битово
горещо водоснабдяване било определено въз основа на показанията на монтиран
водомер. Количеството топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация, била
определяна въз основа на пълния отопляем обем на имота по проект и в
съответствие с изискванията на Наредба № 16-334/2004г. за топлоснабдяването,
като същата е определена съобразно действащите за периода норми и ограничения.
С оглед изложеното се налага извод, че ищецът е установил по реда на пълното и
главно доказване, че за процесния период е
начислена реално потребената топлинна енергия.
Съгласно
неоспореното заключение на съдебно-счетоводната експертиза, което съдът
кредитира като пълно и обективно, се установява, че общият размер на
неплатените суми за процесния период – м.08.2011г. до м.04.2013г. и от
м.05.2018г. до м.03.2019г. /с включени изравнителни сметки/ е в размер на
4 176, 27 лева, от които: 4 162, 19 лева за топлинна енергия и 14, 08
лева да дялово разпределение. Начислените по фактури суми за топлинна енергия
за същия период са в размер на 4 367, 16 лева. Цената за услугата дялово
разпределение е начислена само за периода от м.05.2018г. до м.03.2019г. Неплатената
сума за топлинна енергия /за отопление на имота, сградна инсталация и за битово
горещо водоснабдяване/ с включени изравнителни сметки за периода от м.05.2018г.
до м.03.2019г. е определена от вещото лице в общ размер на 749, 37 лева, а според
издадените фактури за същия период - в
размер на 825, 59 лева. За периода от м.08.2011г. до м.04.2013г. е начислена по
фактури топлинна енергия в размер на 3 541, 57 лева, която не е била
платена. Посочено е още, че върху главницата за периода от м.05.2018г. до
м.03.2019г. не е била начислявана лихва за забава, а претендираното от
ответника обезщетение за забава върху главницата, начислена за периода от
м.08.2011г. до м.04.2013г. /без да се вземат предвид издадените изравнителни
сметки, с които счетоводно са приспаднати част от вземанията за главница за
м.08.2011г. и за м.09.2011г. в общ размер на 128, 75 лева/, е в общ размер на 2 451,
91 лева.
С
оглед изложеното се налага извод, че ответното дружество е установило по реда
на пълното и главно доказване основанието и размера на претендираните вземания.
С
оглед изводите на настоящия съдебен състав относно съществуването на оспореното
вземане, следва да се разгледа наведеният в исковата молба довод за погасяване
на вземанията по давност.
Процесните
вземания за заплащане на цената на доставена топлинна енергия представляват “периодични
плащания” по смисъла на чл. 111, буква “в” ЗЗД, за които е приложима 3-годишна
погасителна давност /ТР № 3/18.05.2012 г. на ОСГТК, ВКС, имащо задължителен
характер за съдилищата съгласно чл. 130, ал. 2 ЗСВ/. Както е изяснено в
посоченото тълкувателно решение, понятието „периодични плащания” по смисъла на
чл. 111, буква „в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения
за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт,
чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а
размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е
необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви, а в мотивите на
тълкувателното решение изрично е посочено, че такъв характер имат и вземанията
за доставка на топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни дружества,
както и на доставчици на комунални услуги.
Според
чл. 32, ал. 1, раздел VII,
от приложимите
за периода от м.08.2011г. до м.04.2013г. Общи условия за продажба на топлинна
енергия от „Т.С.“ ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София, одобрени с
Решение № ОУ-002/07.01.2008г. на ДКЕВР, в сила от 13.02.2008г., купувачите на
топлинна енергия са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна
енергия в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.
Съгласно
разпоредбата на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД давността започва да тече от момента на
изискуемостта на вземането, като при срочните задължения /каквито са процесните
за главница/, давността тече от деня на падежа /тъй като срокът е уговорен в
полза на длъжника и кредиторът не може да иска предсрочно изпълнение/. В
частност задълженията на ответника за заплащане на стойността на доставената
енергия са възникнали като срочни – според общите условия месечните суми за топлинна енергия са били дължими в
30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Следователно за
всяка една от претендираните от ищцовото дружество главници, касаещи периода от
м.08.2011г. до м.04.2013г., тригодишният давностен срок тече от момента, в
който изтича срока за тяхното заплащане. От 30.09.2011 год. – когато изтича
срока за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия за първия
месец от исковия период /м.08.2011 год./, до приключване на съдебното дирене в
настоящата съдебна инстанция – 11.03.2021г., са изтекли 3 години по отношение
на всички вземания за тази част от исковия период. Следователно, вземането на
ответника за периода от м.08.2011г. до м.04.2013г. в общ размер на 3 541,
57 лева, е недължимо като погасено по давност.
По отношение на исковете за лихвите:
Съгласно
клаузите на Общите условия от 2008г. доставената топлинна енергия е следвало да
бъде остойностявана от ищеца /продавача/ всеки месец, като сумите за топлинна
енергия са били дължими от купувачите в 30-дневен срок след изтичане на
периода, за които се отнасят, т.е. задължението за заплащане на стойността на
топлинната енергия е възникнало като срочно. Следователно изпадането в забава
не е обусловено от изпращането на покана до длъжника. Според нормата на чл.84,
ал.1 от ЗЗД когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът
изпада в забава след изтичането му /не е нужно отправянето на покана/. Т.е.,
ответникът следва да се счита за изпаднал в забава на 1-во число на втория
месец, следващ отчетния период, за който се дължи месечната стойност на
доставената топлинна енергия.
Вземанията
за лихви се погасяват с изтичането на същия срок за погасяване на главницата,
когато те са капитализирани, когато са присъдени със съдебно решение и когато
главното вземане е погасено по давност – арг. от чл.119 от ЗЗД. В случая,
вземането за лихва, дължима върху главницата от м.08.2011г. до м.04.2013г., включително,
е погасено по давност поради погасяване на главното задължение за този период
по давност. Според заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната
експертиза начислената лихва за забава върху главницата от м.08.2011г. до м.04.2013г.
е общ в размер на 2 451, 91 лева
По
отношение на вземанията за доставена топлинна енергия за периода от м.05.2018г.
до м.03.2019г.:
За
тази част от исковия период са действали Общите
условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от “Т.С.” ЕАД ***,
одобрени с Решение № ОУ-1/27.06.2016г. на КЕВР. Съгласно чл. 33, ал. 2 от
същите, клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал.
2 и ал. 3 за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, в
45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Съгласно чл. 33,
ал. 4 от същите Общи условия от 2016г., продавачът начислява обезщетение
за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 и
ал. 3, ако не са заплатени в срока по ал. 2, т.е. ако не са заплатени в
45-дневен срок след издаване на обща фактура за отчетния период, определено на
база изравнителните сметки. С оглед изложеното се налага извод, че задължението
за заплащане на стойността на потребената топлинна енергия е възникнало като
срочно. Следователно, изпадането в забава не е обусловено от изпращането на
покана до длъжника, нито от публикуване на общите фактури на
интернет-страницата на ищцовото дружество.
За
всяка една от претендираните от ищцовото дружество главници, касаещи периода от
м.05.2018г. до м.03.2019г., тригодишният давностен срок тече от момента, в
който изтича срока за тяхното заплащане. От 15.07.2018 год. – когато изтича
срока за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия за първия
месец от исковия период /м.05.2018 год./, до приключване на съдебното дирене в
настоящата съдебна инстанция – 11.03.2021г., не са изтекли 3 години по
отношение на което и да е от вземанията, включени в тази част от исковия
период. Ето защо предявеният отрицателен установителен иск за посочения период
е неоснователен и следва да се отхвърли.
Като
е достигнал до други изводи първоинстанционният съд е постановил неправилно
решение в посочената част, поради което същото следва да бъде отменено в частта
по иска за главница за разликата над сумата от 3 541, 57 лева и за периода
от м.05.2018г. до м.03.2019г. В останалата част решението на СРС следва да бъде
потвърдено, но по различни съображения за основателност на предявените искове.
Както
бе посочено по-горе, върху главницата за топлинна енергия, начислена за периода
от м.05.2018г. до м.03.2019г., не е била начислявана лихва за забава към датата
на подаване на исковата молба – 24.04.2019г., тъй като ищцата не е била
изпаднала в забава към този момент, поради което обезщетението за забава за
този период не е част от исковата претенция.
По отношение на
разноските:
С
оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на въззивника следва
да се присъдят сторените по делото разноски съразмерно на уважената част от
въззивната жалба, които възлизат на сумата от общо 116, 51 лева, от които 100
лева за юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ и 16, 51
лева за държавна такса.
Въззиваемата
също претендира разноски и такива се дължат съразмерно на отхвърлената част от
въззивната жалба. В тази връзка и след като взе предвид своевременно
направеното от жалбоподателя искане по чл. 78, ал. 5 ГПК, въззивният съд приема
следното:
Разпоредбата
на чл. 78, ал. 5 ГПК предвижда, че при прекомерност на заплатеното от страната
възнаграждение за адвокат, съдът може да присъди по-нисък размер на разноските
в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36
от Закона за адвокатурата. Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 3 от
ТР №6/2012 год. по т.дело №6/2012 на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо
на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78,
ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1 от
09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до
предвидения в същата наредба минимален размер.
По
делото е ангажиран договор за правна защита и съдействие от 12.06.2020г., в който
е уговорен адвокатски хонорар от 1 200 лева, която сума е заплатена изцяло
в брой от възложителя. Материалният интерес в конкретния случай възлиза на 6 819,
05 лева. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, при интерес от 5 000 до 10
000 лв. минималното възнаграждение е
580 лв. + 5 % за
горницата над 5000 лв. То в частност е равно на 671 лева. Въззивният съд
намира, че действително заплатеният адвокатски хонорар, съотнесен към
действителната фактическа и правна сложност на делото /въззивното производство
се е развило в 1 съдебно заседание, като не са събирани доказателства, а
конкретният правен спор не е с твърде висока правна сложност/, се явява
прекомерен и следва да бъде намален до 671 лв. Ето защо в полза на въззиваемата следва да се присъдят
разноски в размер на 590 лева – адвокатско възнаграждение, дължими съразмерно
на отхвърлената част от въззивната жалба и при съобразяване на приетото за
основателно възражение по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК.
С
оглед изхода на делото първоинстанционното решение следва да бъде отменено в
частта, в която ответникът е осъден да заплати на В.П. съдебни разноски за
сумата общо над 833, 15 лева за държавна такса и за адвокатско възнаграждение.
В
полза на ответното дружество следва да се присъдят разноски за
първоинстанционното производство съразмерно на отхвърлената част от исковете,
които възлизат на сумата от общо 148, 43 лева, от които 48, 43 лева за
възнаграждение за вещи лица и 100 лева юрисконсултско възнаграждение,
определено по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за
заплащането на правната помощ.
С
оглед цената на всеки един от предявените искове и на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящето решение е окончателно и не подлежи на обжалване.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 75282 от
22.04.2020г., поправено по реда на чл. 247 от ГПК с решение от 23.07.2020г., постановено
по гр.дело № 23749/2019г. по
описа на СРС, ГО, 154 състав, в частта,
в която е уважен предявеният от В.С.П. срещу „Т.С.“ ЕАД отрицателен
установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за установяване
несъществуване на вземане за главница за потребена топлинна енергия за сумата
над 3 541, 57 лева до 4 367, 14
лева и
за периода от м.05.2018г. до м.03.2019г., както и в частта, в която ответникът е
осъден да заплати на В.С.П. съдебни разноски в първоинстанционното производство
за сумата над 833,
15 лева И ВМЕСТО
ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения
от В.С.П., ЕГН **********, съдебен адрес ***, срещу „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК ******седалище
и адрес на управление ***, отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване недължимост на
вземане за сумата над 3 541, 57 лева до 4 367, 14 лева /т.е. за сумата от 825, 57 лева/,
представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода от
м.05.2018г. до м.03.2019г. в имот, находящ се в гр. София, жк „********,
абонатен номер 226470.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 75282 от
22.04.2020г., поправено по реда на чл. 247 от ГПК с решение от 23.07.2020г.,
постановено по гр.дело № 23749/2019г. по
описа на СРС, ГО, 154 състав, в останалата част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК ******седалище и адрес на управление *** да заплати на В.С.П.,
ЕГН **********, съдебен адрес ***, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 590 /петстотин и деветдесет/ лева – съдебни разноски във
въззивното производство.
ОСЪЖДА В.С.П., ЕГН **********, съдебен адрес *** да заплати на „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК ******седалище
и адрес на управление ***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 148,
43 /сто четиридесет и осем лева и 43 ст./ лева – съдебни
разноски в първоинстанционното производство, както и да заплати на основание
чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 116, 51 /сто и шестнадесет лева и 51 ст./ лева – съдебни разноски във въззивното
производство.
Решението е постановено при участието на привлечено от ответника трето лице-помагач - "Н.И.“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.