№ 3194
гр. София, 10.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Галина Ташева
Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски
като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Въззивно
гражданско дело № 20211100511223 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 20074864/23.03.2021 г., постановено по гр. д. № 150/2021 г. по описа на
Софийски районен съд, Гражданско отделение, 78 състав, е признато за установено, на
основание чл. 415, ал. 1 ГПК, че М. В. Р. и Д. Н. Р. дължат разделно при равни квоти на
„Т.С.“ ЕАД сумата в размер на 101,08 лева – стойността на потребена топлинна енергия за
периода май 2017 г. – април 2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното плащане, както и
сумата в размер на 121,11 лева – обезщетение за забавено плащане на главницата за периода
15.09.2018 г. – 24.08.2020 г. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на ответниците са
възложени в условията на разделност при равни квоти сторените от ищеца разноски в
заповедното производство в размер на 75 лева, както и разноските в исковото производство
в размер на 275 лева.
Срещу първоинстанционното решение, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1
ГПК, е подадена въззивна жалба от ответниците М. В. Р. и Д. Н. Р., чрез адвокат А. М..
Излагат се съображения за незаконосъобразност на обжалваното решение, поради
постановяване на същото в нарушение на материалния и процесуалния закон и
необоснованост. Твърди се, че решаващият съд е достигнал до погрешни изводи,
необсъждайки своевременно релевираните възражения за погасителна давност на част от
претендираните вземания, липса на покана за заплащане на услугата за дялово
разпределение и нищожност на част от клаузите на приложимите Общи условия на
ищцовото дружество. Излагат се пространни оплаквания за допуснати от съда процесуални
нарушения при отстраняването на процесуалния представител на ответниците от
проведеното първо открито съдебно заседание по делото пред Софийски районен съд, като
се сочи, че не са били налице основания за неговото отстраняване или за налагането на глоба
по чл. 89 ГПК. При така изтъкнатите аргументи се моли за отмяна на обжалваното решение
и за постановяване на друго решение, с което предявените искове да се отхвърлят изцяло.
Претендират се разноски по делото.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от
ищеца „Т.С.“ ЕАД. С молба от 06.10.2022 г. последният моли съда да постанови решение, с
1
което да отхвърли въззивната жалба, като му присъди сторените по делото разноски,
включително за юрисконсултско възнаграждение.
Третото лице – помагач на ищеца – „Т.С.“ ЕООД, в законоустановения срок по чл.
263, ал. 1 ГПК, не е взело становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд, Гражданско отделение, IV A въззивен състав, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт, приема за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
обективно и субективно съединени положителни установителни искове с правно основание
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
В исковата молба са изложени твърдения, че ответниците са клиенти на ТЕ за битови
нужди по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, в качеството им на собственици на топлоснабден
имот, представляващ апартамент № 4, находящ се в гр. София, ж. к. „****, с абонатен №
42973, като дължат на ищеца в условията на разделност при равни квоти заплащането на
сумата в общ размер на 222,19 лева, от която: 101,08 лева – главница, представляваща
стойност на незаплатена топлинна енергия за периода м.05.2017 г. – м.04.2019 г., ведно със
законната лихва от 31.08.2020 г. до окончателното плащане; и 121,11 лева – мораторна лихва
за периода 15.09.2018 г. – 24.08.2020 г. Във връзка с депозирано на 31.08.2020 г. заявление за
издаване на заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 41355/2020 г. по описа на СРС, 78 състав, е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за следните суми: 949,83 лева – главница,
представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода м.05.2017 г. –
м.04.2019 г.; 114,79 лева – законна лихва за забава върху главницата за периода 15.09.2018 г.
– 24.08.2020 г.; 30,91 лева – главница, представляваща цена на услуга за дялово
разпределение за периода м.07.2017 г. – м.04.2019 г.; 6,32 лева – лихва за периода 31.08.2017
г. – 24.08.2020 г. В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК са извършени 2 частични плащания, всяко от
които в размер на сумата от 439,83 лева, като ищецът претендира установяване
съществуването на неизплатения остатък от 222,19 лева, предмет на издадената заповед за
изпълнение, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране
на заявление за издаване на заповед за изпълнение до окончателното плащане, както и
сторените по делото разноски.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата
молба от ответниците М. В. Р. и Д. Н. Р., чрез адвокат А. М., с който се оспорват
предявените искове по основание и размер. Позовават се на изтекла тригодишна
погасителна давност на вземанията за доставена ТЕ и дялово разпределение за месеците
май, юни и юли 2017 г. Сочат, че за останалия процесен период вземанията са били
погасени чрез плащане. Считат за неоснователни претенциите за заплащане на цена на
услугата за дялово разпределение и обезщетение за забава върху тази цена поради липса на
отправена покана за плащане на задължението преди датата на депозиране на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение. Твърди се нищожност на клаузите от Общите условия
/ОУ/ на „Т.С.“ ЕАД, регламентиращи падеж на задължението за плащане, обвързано с
притежаване на специално техническо средство от страна на потребителя. Предвид
изложеното се моли за отхвърляне на предявените искове и за присъждане на сторените
разноски.
По делото е приложено заповедно дело № 41355/2020 г. по описа на Софийски
районен съд, II Гражданско отделение, 78 състав, от което се установява, че на 31.08.2020 г.
„Т.С.“ ЕАД е депозирала пред СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК срещу М. В. Р. и Д. Н. Р. за заплащане в условията на разделност при равни квоти
на следните суми: 949,83 лева – главница, представляваща стойност на незаплатена
топлинна енергия за периода м.05.2017 г. – м.04.2019 г.; 114,79 лева – законна лихва за
забава върху главницата за периода 15.09.2018 г. – 24.08.2020 г.; 30,91 лева – главница,
представляваща цена на услуга за дялово разпределение за периода м.07.2017 г. – м.04.2019
г.; 6,32 лева – лихва за периода 31.08.2017 г. – 24.08.2020 г. В т.12 от заявлението е
пояснено, че ответниците са ползвали доставена от ищеца топлинна енергия през периода
м.05.2017 г. – м.04.2019 г. за топлоснабден имот – апартамент № 4, находящ се в гр. София,
ж. к. „****, с абонатен № 42973. Претендират се сторените в заповедното производство
разноски в размер на 25 лева – държавна такса, както и юрисконсултско възнаграждение, на
основание чл. 78, ал. 8 ГПК.
С разпореждане от 16.09.2020 г. по ч. гр. д. № 41355/2020 г. по описа Софийски
районен съд, II Гражданско отделение, 78 състав, съдът е постановил издаване на исканата
2
заповед за изпълнение, като е присъдил на заявителя и сторените в заповедното
производство разноски в общ размер на 75 лева.
В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК Д. Н. Р. е депозирала възражение по чл. 414а ГПК
срещу заповедта за изпълнение, като е заявила, че е изпълнила частично задължението по
издадената заповед съгласно приложено платежно нареждане от 22.11.2020 г.
В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК М. В. Р. е депозирал възражение по чл. 414а ГПК срещу
заповедта за изпълнение, като е заявил, че е изпълнил частично задължението по издадената
заповед съгласно приложено платежно нареждане от 22.11.2020 г.
В срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, в действащата към момента на завеждане на делото
редакция, ищецът е предявил искове за установяване на неизплатената част от вземанията си
по исков ред.
С определение по реда на чл. 140 ГПК СРС е конституирал като трето лице – помагач
на страната на ищеца „Т.С.“ ЕООД.
По делото е представен Договор за продажба на недвижим имот – частна общинска
собственост от 13.07.2007 г., по силата на който Столична община, като продавач, е
прехвърлила на Д. Н. Р. и М. В. Р., като купувачи, собствеността върху апартамент № 4,
находящ се в гр. София, ж. к. „****, ет. 2, срещу заплащане на сумата от 25 070,13 лева.
Видно от представения по делото протокол от проведено на 14.08.2002 г. Общо
събрание на собствениците на етажната собственост, находяща се в гр. София, ж. к. „****,
етажните собственици са взели решение да се сключи договор с „Т.С.“ ЕООД, което
дружество да извършва дялово разпределение на топлинната енергия в сградата в режим на
етажна собственост. В този протокол е съставен и списък на етажните собственици, които с
подписите си са удостоверили горното решение.
На 29.08.2002 г. е сключен договор между „Т.С.“ ЕООД и етажната собственост с
адрес: в гр. София, ж. к. „****“, ****, вх. А, Б и В, по силата на който дружеството се е
задължило да достави и монтира необходимите уреди за регулиране и отчитане на
консумацията на топлинна енергия, както и да изготвя и предоставя на насрещната страна
обща и индивидуални изравнителни сметки за консумираната ТЕ в срок до 45 дни след
предоставяне на информация от "Т.С." ЕАД за показанията на топломера за отчетния
период.
Пред СРС е ангажиран договор № УN № 94/01.11.2007 г., сключен между „Т.С.“ ЕАД
– възложител и „Т.С.“ ЕООД – изпълнител, при общи условия за извършване на услугата
дялово разпределение на топлинната енергия по чл. 139в, ал. 2 ЗЕ. По силата на договора
възложителят е възложил на изпълнителя, който е приел да извършва услугата дялово
разпределение на топлинната енергия между потребителите в сгради етажна собственост
или в сграда с повече от един потребител в гр. София, при спазване на изискванията на
Общите условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия,
одобрени от ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на
възложителя да заплаща договореното възнаграждение.
По делото са приети извлечение от сметка и съобщение към фактура № **********
от 31.07.2018 г. – на стойност 309,92 лева с начислен ДДС, и фактура № ********** от
31.07.2019 г. на стойност 639,44. лева с начислен ДДС.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК,
изхожда от легитимирани страни, срещу подлежащ на инстанционен съдебен контрол акт,
поради което същата е процесуално допустима.
Разгледана по същество, въззивната жалба е частично основателна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно
решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми.
3
Във връзка с релевираните във въззивната жалба доводи настоящият състав намира
следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно и субективно
съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД – искове за вземания за заплащане на стойност на
доставена топлинна енергия за битови нужди за имот в сграда – етажна собственост, и за
плащане на обезщетение за забава върху стойността на доставената топлинна енергия.
Обществените отношения, свързани с осъществяването на производство и продажба
на ТЕ за заявения в исковата молба период се регулират със Закона за енергетиката (ЗЕ).
Съгласно разпоредбата на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /редакция изм. и доп. – ДВ, бр. 74 от
2006 г./, „потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е това физическо лице –
собственик или ползвател на имот, което ползва ТЕ с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си, а
според § 2а от ДР на ЗЕ /нов – ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г./, „битов клиент“
е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени
битови нужди.
Според разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 2/17.05.2018 г. по т. д. №
2/2017 г. на ОСГК на ВКС, присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с
изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на
новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор /чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29
– 36 Наредба № 16-ЗЗ4 от 06.04.2007 г. за топлоснябдяването; писмената форма не е форма
за действителност, а за доказване/ със собствениците или титулярите на вещното право на
ползване върху топласнабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от
законодателя в разпоредбата на чл. 152, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните
клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от
КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие с предмет доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл.
153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия. Това се отнася и за
редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, преди ДВ, бр. 54 от 2012 г., визиращи като страна по
договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни ОУ
потребителите на топлинна енергия за битови нужди.
В процесния случай не е спорно, а и се установява от събраните по делото писмени
доказателства, че процесният недвижим имот е бил топлофициран и че сградата – етажна
собственост /в която се намира имотът/ е била присъединена към топлопреносната мрежа.
От представения по делото, неоспорен от ответната страна, Договор за продажба на
недвижим имот – частна общинска собственост от 13.07.2007 г., се установява, че Столична
община, като продавач, е прехвърлила на Д. Н. Р. и М. В. Р., като купувачи, собствеността
върху процесния недвижим имот, представляващ апартамент № 4, находящ се в гр. София,
ж. к. „****, ет. 2, срещу сумата от 25 070,13 лева. По делото не се твърди и не се установява
описаният имот да е бил прехвърлен на трети лица след посочената дата на неговото
придобиване. В този смисъл настоящият въззивен състав счита, че ответниците, в
качеството си на собственици на топлоснабдения имот, са потребители на топлинна енергия
за битови нужди по смисъла § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, респ. същите имат качеството на „битов
клиент“ съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ.
Разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от
топлопреносно предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за битови
нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда
съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора
за процесния период е сключен договор за продажба на ТЕ за битови нужди при публично
известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия на ищеца, одобрени с
решение № 0У-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник "Дневник" от
14.01.2008 г., Общите условия, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР,
4
публикувани във вестник "24 часа" – броя от 10.02.2014 г. и вестник "19 минути" и Общите
условия, одобрени с решение № 0У-1/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във вестник
"Монитор", в сила от 11.08.2016 г.
Разпоредбата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите
(клиентите), които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни
след влизането им в сила, да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в
което да предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени
споразумения. В конкретния случай ответникът не твърди, а и не се установява да е
упражнил това право срещу Общите условия на „Т.С.“ ЕАД, поради което настоящият
състав намира, че същият ги е приел.
Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия
възниква между топлопреносно предприятие и потребителя (клиента), по силата на закона –
чл. 150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответницата – потребител,
включително и относно приемането на Общите условия. Ето защо Общите условия на
ищеца регулират спорното правоотношение.
По изложените съображения се налага изводът, че за исковия период между главните
страни в процеса е съществувало валидно облигационно правоотношение с предмет:
доставка на ТЕ за битови нужди относно процесния топлоснабден имот – обстоятелство,
което не се оспорва по делото.
Безспорно по делото е и обстоятелството, че след образуване на заповедното
производство ответниците по делото са погасили доброволно част от претендираните
вземания в общ размер на сумата от 879,66 лева – с 2 броя платежни нареждания от
22.11.2020 г., всяко от които удостоверяващо плащане на сума от 439,83 лева. В
депозираните по реда на чл. 414а ГПК възражения длъжниците са отбелязали изрично, че
плащанията са частични. Така извършените плащания имат характер на признание на
възникналите задължения, поради което съдът счита по същество за спорен единствено
размерът на заявените претенции, респ. въведените в обратната насока оплаквания съдът
намира за неоснователни.
Спорен във въззивното производство е въпросът погасени ли са по давност част от
претендираните вземания поради изтичане на предвидената в чл. 111, б. „в“ ЗЗД тригодишна
погасителна давност.
Своевременно, с отговора на исковата молба, е заявено възражение за изтекла
погасителна давност, поради което то е част от спорния предмет и неправилно не е
разгледано от районния съд с обжалваното решение.
Съгласно разясненията, дадени с ТР № 3/2011 г. по т. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на
ВКС, понятието "периодични плащания" по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД се характеризира
с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи,
имащи един правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми
без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по
аргумент от чл. 155 ЗЕ вземанията на топлоснабдителното дружество съдържат всички
гореизброени признаци, поради което същите представляват периодични плащания по
смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД и се погасяват с тригодишна давност.
Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД погасителната давност започва да тече от
деня, в който вземането е станало изискуемо, а ал. 2 на същия текст предвижда, че ако е
уговорено, че то става изискуемо след покана давността започва да тече от деня, в който
вземането е възникнало. Законодателят е уредил института на погасителната давност по
начин, че началният момент, от който погасителната давност се прилага, да се свързва с
обективно осъществени факти и да не зависи от волята на страните по правоотношението.
Поканата по смисъла на чл. 84, ал. 2 ЗЗД е необходима, за да възникне отговорността на
длъжника за забава, но не и за възникване на вземането, от който момент започва да тече
погасителната давност. Теченето на давността се прекъсва на основание чл. 116 ЗЗД с
предявяването на заявлението от ищеца по чл. 410 ГПК пред съда, което в конкретния
случай е 31.08.2020 г. Така необхванати от погасителната давност се явяват задълженията,
чиято изискуемост е настъпила, респ., които са възникнали след 31.08.2017 г.
По делото са представени Общи условия на „Т.С.“ ЕАД, одобрени с решение №
0У1/27.06.2016 г. на КЕВР. Ищецът е представил доказателства, че Общите условия са
публикувани на 11.07.2016 г., предвид на което и с оглед чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ съдът
5
приема, че Общите условия от 2016 г. са влезли в сила от 11.08.2016 г. Нормата на чл. 33 от
ОУ на ищеца от 2016 г. предвижда задължение на клиентите да заплащат месечните
дължими суми в 45-дневен срок след изтичането на периода, за който се отнасят.
Настоящият състав на съда намира, че независимо от практиката на ищеца след издаването
на месечните фактури по прогнозна консумация и на изравнителната сметка да издава
кредитни и дебитни известия и накрая обща фактура, давността за отделните месечни
прогнозни задължения във връзка с нормата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД започва да тече след
изтичане на 45 дни от месеца, за който се отнася задължението. Ето защо при съблюдаване
на чл. 33 от ОУ, в сила от 2016 г., месечната фактура за задължения за ТЕ за м.06.2017 г. е с
падеж 45 дни след изтичането на м. 06.2017 г., т. е. 15.08.2017 г. Поради това въззивният съд
приема, че вземанията за цена на доставена топлинна енергия по прогнозна консумация през
периода до 31.06.2017 г. вкл. са погасени по давност. Видно от приложените съобщения към
фактура № ********** от 31.07.2018 г. техният размер възлиза на 35,75 лева. Необхванати
от погасителната давност са вземанията на ищеца за отоплителния период 01.07.2017 г. –
30.04.2019 г., т. е. вземания на стойност 914,08 лева. Предвид така установеното
основателни са оплакванията за изтекла погасителна давност досежно вземанията за
доставена топлинна енергия за м. май и м. юни 2017 г. и неоснователни за вземанията за
цена на услугата за дялово разпределение, тъй като вземанията за дялово разпределение в
случая се претендират за периода м. 07.2017 г. – м. 04.2019 г.
В процесната хипотеза е безспорно извършването на частични плащания от
ответниците в общ размер на 879,66 лева. Така извършените плащания не са достатъчни за
погасяване на вземанията в цялост, поради което, съобразявайки разпоредбата на чл. 76, ал.
2 ГПК, въззивният съд счита за погасени чрез плащане в цялост претенциите за обезщетение
за забавено плащане на главниците за доставена топлинна енергия и цена на услугата за
дялово разпределение, в цялост на претенцията за плащане на главница на услугата за
дялово разпределение и частично на претенцията за главница на доставена топлинна
енергия до размера на сумата от 186,44 лева. Предвид така изложеното и с оглед
диспозитивното начало в граждански процес, въззивният съд счита предявеният по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ за
основателен в пълния предявен размер от 101,08 лева – доставена топлинна енергия за
периода 01.07.2017 г. – 30.04.2019 г. до топлоснабден имот, представляващ апартамент № 4,
находящ се в гр. София, ж. к. „****, с абонатен № 42973, а искът по чл. 86, ал. 1 ГПК – за
неоснователен поради плащане.
За пълнота въззивният съд намира за необходимо да отбележи, че намира за
неоснователни оплакванията на ответниците – жалбоподатели за недължимост на
претенцията за лихва за забава върху главницата за доставена топлинна енергия.
Задължението на ответниците е парично и за периода на своята забава те дължат
обезщетение в размер на законната лихва съгласно нормата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Съгласно
чл. 33, ал. 1 от приложимите в процесния период ОУ на ищеца от 2016 г., в сила от
11.08.2016 г., клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна
енергия по чл. 32, ал. 1 и ал. 2 в 45 – дневен срок от изтичане на месеца, за който се отнасят.
Ето защо за вземанията за ТЕ, за които е издадена изравнителна сметка в процесните общи
фактури, не е необходимо отправянето на покана или предприемането на други действия от
страна на топлопреносното дружество, за да постави клиентите в забава. Поради изложеното
релевираните в обратна насока оплаквания във въззивната жалба са неоснователни.
Неотносими към спора са оплакванията за допуснати от съда процесуалния
нарушения във връзка с отстраняването на процесуалния представител на ответниците от
съдебна зала и налагането на глоба по чл. 89 ГПК. Посочените действия на съда подлежат на
самостоятелен инстанционен контрол, какъвто в разглеждания случай е бил осъществен.
По отношение на оплакванията за нищожност на част от клаузите на Общите условия
на „Т.С.“ ЕАД, съдът констатира, че с отговора на исковата молба са релевирани доводи за
нищожност на чл. 33, ал. 1 и 2 от Общите условия на ищеца, одобрени с решение на ДКЕВР
от 03.02.2014 г., които обаче са неприложими към процесната хипотеза, спрямо която
приложение намират Общите условия на ищеца от 2016 г. Поради това оплакванията в тази
насока също са неотносими към конкретния правен спор.
Неотносими са и оплакванията за недължимост на претенцията за цена на услугата за
дялово разпределение, тъй като тази претенция не е заявена с исковата молба.
Тъй като крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат частично,
обжалваното решение следва да се отмени в частта, в която е уважен искът за заплащане на
6
обезщетение за забавено плащане на главницата, представляваща доставена до процесния
имот топлинна енергия. В останалата обжалвана част решението следва да се потвърди.
Първоинстанционното решение следва да се отмени и в частта, в която ответниците
са осъдени да заплатят разделно при равни квоти в полза на ищеца горницата над сумата от
125,10 лева – разноски в исковото производство, и горницата над сумата от 34,12 лева –
разноски в заповедното производство.
По разноските във въззивното производство:
С оглед изхода на делото право на разноски поначало имат и двете страни. Предвид
обстоятелството, че в конкретния случай „Т.С.“ ЕАД не е депозирала писмен отговор на
въззивната жалба и не е представлявана в проведеното открито съдебно заседание от
юрисконсулт, следва да се приеме, че същата не е защитавана във въззивното производство
от юрисконсулт, поради което се налага извода, че не са налице предпоставките на чл. 78, ал.
3 вр. с ал. 8 ГПК и не следва да се присъжда юрисконсултско възнаграждение. Въззивниците
претендират разноски за платена държавна такса и адвокатско възнаграждение – 200 лева
държавна такса /при липса на отбелязване каква част се претендира от всеки въззиваем
поотделно, съдът счита, че всеки претендира по ½ от тази сума/ и по 300 лева адвокатско
възнаграждение за всеки въззиваем поотделно, за извършването на които са ангажирани
писмени доказателства, поради което претенциите следва да се уважат.
По обжалваемостта на въззивното решение:
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, с оглед цената на кумулативно предявените
искове, настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 20074864/23.03.2021 г., постановено по гр. д. № 150/2021 г. по
описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 78 състав, В ЧАСТТА , в която е
признато за установено, на основание чл. 415, ал. 1 ГПК, че М. В. Р., ЕГН **********, и Д.
Н. Р., ЕГН **********, дължат разделно при равни квоти на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ****, сумата
в размер на 121,11 лева – обезщетение за забавено плащане на главницата за доставена
топлинна енергия за периода 15.09.2018 г. – 24.08.2020 г., и в частта, с която М. В. Р., ЕГН
**********, и Д. Н. Р., ЕГН **********, са осъдени, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да
заплатят разделно при равни квоти на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ****, сумата над 125,10 лева –
разноски в исковото производство, и сумата над 34,12 лева – разноски в заповедното
производство.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20074864/23.03.2021 г., постановено по гр. д. №
150/2021 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 78 състав, в
ОСТАНАЛАТА ОБЖАЛВАНА ЧАСТ.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ****, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на М.
В. Р., ЕГН **********, сумата в размер на 163,53 лева – разноски в производството пред
Софийски районен съд, както и сумата от 218 лева – разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ****, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на Д. Н.
Р., ЕГН **********, сумата в размер на 163,53 лева – разноски в производството пред
Софийски районен съд, както и сумата от 218 лева – разноски във въззивното производство.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на
ищеца – „Т.С.“ ЕООД.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
7
1._______________________
2._______________________
8