Решение по дело №1763/2023 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл.63в от ЗАНН във вр. с глава ХІІ от АПК.

Образувано е по жалба на „О.“ ЕООД, ЕИК **., представлявано от М.Н.Е. , чрез адв. Г.Г., срещу Решение № 767/18.05.2023г., постановено по НАХД № 4706/2022 г. по описа на Районен съд – Варна, ІІ-ри състав, с което е потвърдено НП № 03-2200805/ 24.08.2022 г., издаденото от директор на дирекция „Инспекция по труда“ – гр. Варна и дружеството е осъдено да заплати разноски в размер на 80 лева.

В жалбата са развити доводи за незаконосъобразност на обжалваното решение, които по съществото си са такива за нарушение на материалния закон, съставляващо касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от Наказателно-процесуалния кодекс /НПК/. Касационният жалбоподател счита, че въззивният съд е пропуснал да констатира, че нарушението не е достатъчно подробно индивидуализирано в обжалваното НП, както и че фактическите констатации на ВРС не съответстват на събраните по делото доказателства, поради което е налице неправилно приложение на материалния закон. Твърди и , че наложеното наказание се явява несправедливо. Иска се отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго такова за отмяна на НП и присъждане на сторените по делото разноски за адвокатско възнаграждение.

Ответникът директорът на дирекция „Инспекция по труда“ – гр. Варна, чрез упълномощения началник отдел АИПО Д. О., депозира писмено становище, в което се оспорва жалбата и се моли за потвърждаване на обжалваното решение. Претендира се и присъждане на юрисконсултско възнаграждение и се прави възражение за прекомерност на претендирания от другата страна адвокатски хонорар.

Представителят на Варненска окръжна прокуратура дава заключение за оставяне в сила на обжалваното решение.

След преценка на изложените от страните доводи и извършената по реда на чл.218 от АПК проверка, съдът намира жалбата за процесуално допустима като подадена в срок от надлежна страна, против подлежащ на касационен контрол съдебен акт, а разгледана по същество тя е основателна.

С обжалваното решение на ВРС е потвърдено НП, с което е наложена на основание чл. 416, ал.5 от КТ и чл. 414, ал. 3 от КТ на дружеството-касатор имуществена санкция в размер на 2000 лв. за нарушение на чл. 63, ал. 2 от КТ, а именно: за това, че на 07.07.2022 г. в 13.50 ч., в качеството си на работодател е допуснал до работа лицето Р.С.К.на длъжност „строител жилища“ в строителен обект находящ се в с. Слънчево, общ. Аксаково, обл. Варна, преди да му е предоставено копие от подаденото в ТД на НАП-Варна уведомление по чл. 62, ал. 3 от КТ.

За да потвърди обжалваното НП, въззивният съд е приел, че правилно и законосъобразно е ангажирана отговорността на работодателя „О.“ ЕООД за посоченото административно нарушение, като е обосновал извод за липсата на предпоставките на чл. 28 от ЗАНН с оглед събраните доказателства, според които лицето е полагало труд за дружеството.

Касационният съд намира, че въззивния съд е извършил цялостна проверка на НП съгласно задълженията му по чл. 313 и чл. 314 НПК, приложим по препращане от чл. 84 ЗАНН. Не са допуснати нарушения на процесуалните правила относно събирането на допустимите и относими към спора доказателства. Обсъдени са всички доводи на страните, като е направено подробно изложение в мотивите на съдебния акт за установените фактически обстоятелства и за следващите от тях правни изводи.

Настоящият състав на съда споделя като правилни изводите на ВРС, че са налице всички признаци на вмененото с АУАН и НП административно нарушение. Разпоредбата на чл. 63, ал. 1 от КТ задължава работодателя да предостави на работника или служителя преди постъпването му на работа екземпляр от сключения трудов договор, подписан от двете страни и копие от уведомлението по чл. 62, ал. 3 от КТ, заверено от ТД на НАП. В разпоредбата на чл. 63, ал. 2 от КТ е изведена забрана за работодателя да допуска до работа работника или служителя без да му е предоставил документите по ал. 1. От анализа на горепосочените разпоредби се налага правния извод, че допускането на работника до работа преди от страна на работодателя да са му предоставени визираните в чл. 63, ал. 1 от КТ документи, осъществява състав на административното нарушение по чл. 414, ал.3 във вр. с чл. 63, ал.2 от КТ. В тази връзка, правилни са констатациите на въззивния съд за установеност на административното нарушение от събрания по делото доказателствен материал. Описаното нарушение в АУАН и НП в достатъчна степен индивидуализира деянието и не възпрепятства правото на защита на наказаното лице. При проверката на 07.07.2022 г., в 13:50 ч. (предвид отразеното в констативния протокол), Р.С.К.е установен да полага за „О.“ ЕООД труд на длъжност „строител жилища“ на строителния обект, а уведомлението по чл. 62, ал. 3 КТ за сключения на 07.07.2022 г. трудов договор между дружеството и Славов е от същата дата, но е заверено едва в 15:47 часа (предвид справката от ТД на НАП-Варна за приети уведомления по чл. 62, ал. 3 КТ), което налага фактическия извод, че то не е било връчено на работника към момента в който е бил допуснат до работа.

Не могат да бъдат споделени изложените в касационната жалба доводи, че в деня на проверката 07.07.2022г. работника К.не е престирал работна сила, а се е явил на строителния обект за да подпише трудов договор № 56/07.07.2022г. От показанията на разпитаните свидетели П.Б.Б. /актосъставител/ и Р.В.В. , както и от приложения констативен протокол подписан от Р.К., се установява категорично, че по време на проверката в 13.50 ч. работникът е престирал труд по същият сключен с дружеството-касатор трудов договор, т.е. на 07.07.2022г. работникът е бил допуснат до работа по смисъла на чл. 63, ал. 2 от КТ, с което за работодателя е възникнало задължението по чл. 63, ал.1 от КТ да му предостави копие от уведомлението за сключен трудов договор, заверено от ТД на НАП-Варна. Както бе посочено, съгласно представената справка от ТД на НАП-Варна, уведомлението е регистрирано в електронния регистър в 15:47:03 часа на 07.07.2022 г., от което следва правния извод , че работодателят допускайки до работа работника К.в 13.50 ч. без наличието на връчено копие от уведомлението по чл.62, ал.3 от КТ, нарушава по този начин забраната по чл. 63, ал. 2 от КТ, съответно осъществява състава на административното нарушение по чл. 414, ал.3 от КТ. Обстоятелството, че в трудовия договор на К.е посочено, че следва да постъпи на работа на 08.07.2022 г. не следва да се приема като опровергаващо, тъй като то противоречи на останалите събрани по делото доказателства. Въведените впоследствие от наказаното дружество твърдения за сключването на договора след проверката, следва да се приемат единствено за защитна теза – в тази връзка, уредената в разпоредбата на чл. 416, ал. 1, изр. второ от КТ доказателствена сила на АУАН не е била оборена в хода на въззивното производство, поради което изложените в него фактически констатации остават неопровергани.

Същевременно, касационния съд намира за основателни възраженията на дружеството-касатор, че въззивния съд неправилно е приложил материалния закон, при извършената преценка за законосъобразност на размера на наложеното с НП административно наказание, поради което постановеното от него решение следва да бъде отменено на основание чл. 348, ал.1, т.1 от НПК – нарушение на материалния закон.

Налице е пропуск на районния съд да констатира липсата на изложени в НП мотиви за налагане на имуществена санкция в размер по-голям от минималния такъв предвиден в нормата на чл. 414, ал.3 от КТ, а изложените от самият съд мотиви относно тежестта на административното нарушение са необосновани, доколкото в съставения при процесната проверката Протокол № ПР2222524/01.08.2022г. са констатирани шест нарушения, но те не са от същия вид, съгласно легалната дефиниция §1, ал. 1 т. 6 от ПЗР на ЗАНН. При липсата на доказани отегчаващи отговорността обстоятелства и съобразно предвидените в санкционната норма на чл. 414, ал.3 от КТ размери на имуществената санкция /от 1500 лв. до 15000 лв./, то наложената с НП над минималния размер имуществена санкция от 2000 лв. не съответства на тежестта на административното нарушение, поради което се явява незаконосъобразно определена.

Правилни са правните изводи на въззивния съд за липсата на маловажност на нарушението по смисъла на чл. 28 от ЗАНН – в случая, маловажността е изключена от специалната разпоредба на чл. 415в, ал.2 от КТ.

При тези обстоятелства, съобразно които единствено размерът на наложената с НП имуществена санкция е бил незаконосъобразно определен, правилното приложение на материалния закон от страна на районния съд е предполагало изменение, а не потвърждаване на НП. Като не е сторил същото, въззивният съд е постановил решението си в нарушение на материалния закон, поради което същото следва да бъде изцяло отменено /включително в частта за разноските/ и спорът решен по същество от касационния съд съгласно изискванията на чл. 222, ал.1 от АПК. По тези съображения и предвид липсата на отегчаващи отговорността обстоятелства, НП следва да бъде изменено като се наложи имуществена санкция в абсолютния минимален размер предвиден в нормата на чл. 414, ал. 3 от КТ, а именно 1500 лв.

При този изход от делото, разноски на ответника не се дължат, както и на касатора с оглед липсата на доказателства за сторени такива от него в хода на касационното производство, което обезсмисля повдигнатото от ответника възражение по чл.63д, ал.2 от ЗАНН за прекомерност на платеното от касатора адвокатско възнаграждение. Що се касае до определянето на разноските направени в хода на въззивното производство, съдът намира за основателно възражението на наказващия орган за прекомерност на платеното от наказаното дружество адвокатско възнаграждение в размер на 650 лв. - делото не се отличава с фактическа и правна сложност, поради което съгласно чл. 18, ал. 2 във вр. с чл. 7, ал. 2, т.1 от Наредба №1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и предвид основателността на жалбата за размер от 500 лв. , то ЮЛ на ответника следва да заплати на дружеството разноски за адвокатско възнаграждение в минималния размер от 400 лв. За законосъобразната част от обжалваното НП, с която се налага имуществена санкция в размер на 1500 лв., наказаното дружество дължи разноски за юрисконсултско възнаграждение на наказващия орган в размер на 100 лв. съгласно чл.27е от Наредбата за заплащането на правната помощ, т.е. след извършването на компенсация „О.“ ЕООД има право на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв.

Предвид изложеното, съдът

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ изцяло Решение № 767/ 18.05.2023г. по НАХД № 20223110204706/2022 г. по описа на Районен съд – Варна и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ИЗМЕНЯ Наказателно постановление № 03-2200805/24.08.2022г. на директора на дирекция „Инспекция по труда“ – гр. Варна, с което на „О.“ ЕООД, ЕИК **.е наложено на основание чл. 416, ал. 5 и чл. 414, ал. 3 от КТ административно наказание „имуществена санкция“ в размер на 2000 /две хиляди/ лева , която НАМАЛЯВА на 1500 /хиляда и петстотин/ лева.

ОСЪЖДА Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда" да заплати на „О.“ ЕООД, с ЕИК **.сумата в размер на 300 ( триста) лева, представляваща направени разноски за адвокатско възнаграждение.

Решението не подлежи на обжалване.

	Председател:
	Членове: