Р Е Ш
Е Н И Е №
469
гр.Пловдив,13. 04. 2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивският
окръжен съд, въззивно отделение – V с.,
в закритото заседание на двадесети януари през две хиляди и двадесета
година, в състав:
Председател: Светлана Изева
Членове : Радостина
Стефанова
Зорница
Тухчиева
Секретар
Петя Цонкова
като разгледа Докладваното от съдия
Радостина Стефанова.
възз.гр.д. № 1453/2018г.
И за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.253 във вр. с чл. 258 и
сл. във вр. с чл.422 във вр. с чл.417 от ГПК, чл.147 от ЗЗД и чл.143 т.10 и
т.12 от Закона за защита на потребителите / ЗЗП/ .
Постъпила е въззивна жалба от Д.Ф.Ж., ЕГН - **********,***,
против Решение № 120/27.03.2018г. на АРС – I гр.с.
по гр.д.№ 1949/2017г., с което е признато за установено по отношение на него, че дължи на „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК –
*********, със седалище и адрес на управление, гр. София, ул.”Московска” №19,
представлявано от В. М. С. и Д. Н. Н., сумата
от 14 924,93
лв. - главница, сумата от 2 544,30 лв. - неплатена лихва за периода от 06.03.2014г. до
15.05.2015г, сумата от 70,18 лв.-
наказателна лихва за периода от 06.03.2014г. до 15.05.2015г. и сумата от 120 лв. - заемни такси, дължими по
Договор за поръчителство от 28.09.2012г. за изпълнение на задълженията на Р. А.
Г. по Договор за кредит от 28.09.2012г., ведно със законната лихва върху
главницата и редовната лихва от датата на подаване на заявлението –
18.05.2015г. до окончателното изплащане на вземането, за което е
издадена Заповед за незабавно изпълнение № 301/20.05.2015г. по
ч.гр.д.№705/2015г. по описа на АРС и което вземане е прехвърлено с Договор за
цесия от 19.02.2016г. на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК - ********* със
седалище и адрес на управление гр. София, район „Оборище“, бул.“Княз Александър
Дондуков“ №19, ет.2, представлявано от И. Г. Д. – М.; както и е осъден да
заплати на дружеството сумата от 1 505,36 лв., направени в производството
разноски и сумата от 1 124,67 лв. - разноски в заповедното производство. Моли да бъде отменено и вместо това да се постанови друго, с което да бъдат
отхвърлени изцяло всички заведени искови претенции. Претендира
да бъдат присъдени на дружеството и направени разноски в двете съдебни
инстанции.
Въззиваемата
страна „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК – *********, със седалище и адрес
на управление, гр. София, ул.”Московска” №19, представлявано от В. М. С. и Д.Н.
Н., чрез юрк. П. Ф. – С., депозира писмен отговор, че жалбата е неоснователна изцяло.
Третото лице „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК
********* със седалище и адрес на управление гр. София, район „Оборище“,
бул.“Княз Александър Дондуков“ №19, ет.2, представлявано от И. Г. Д. – М., чрез
юрк. В.Д., депозира писмен отговор, че жалбата е неоснователна изцяло.
Окръжен съд –Пловдив, констатира, че въззивната жалба е допустима – подадена от надлежна страна
по делото в законния срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК срещу подлежащо на обжалване
съдебно решение и прие за установено следното:
Пред
Районен съд- Пловдив от „Банка ДСК” ЕАД против Д.Ф.Ж. е
заведена искова молба по чл.422 от ГПК, с която посочва, че на 28.09.2012г.
между дружеството и Р. А. Г. е сключен Договор за кредит за текущо потребление,
по силата на който му е предоставена в заем сумата от 15 000 лв., а той се е
задължил да я върне при условия и в срок, посочени в договора. На същата датата
с ответника е сключен Договор за поръчителство, с който той се е съгласил да
отговаря за изпълнение на задълженията на Г. при същите условия. Страните
уговорили, че при забава в плащането на месечна вноска от деня, следващ
падежната дата се начислява наказателна надбавка в размер на 10 процентни
пункта, а при превръщането на кредита в предсрочно изискуем до предявяване на
молбата за събирането му по съдебен ред, главницата се олихвява с договорения
лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка в размер на 10 процентни пункта.
Поради допусната забава в плащанията на главницата и лихвите над 90 дни
вземането станало предсрочно изискуемо на 23.03.2015г., на която дата
ответникът бил уведомен за това. За събирането му била издадена заповед за
незабавно изпълнение, но длъжникът подал в срок възражение. С Договор от
19.02.2016г. вземанията са били прехвърлени на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, за
което длъжникът е уведомен. Предвид на това, моли да бъде постановено решение,
с което да бъде признато за установено, че дължи сумата от 14 924,93 лв. -
главница, 2 544,30 лв. - възнаградителна лихва за периода от 06.03.2014г. до
15.05.2015г., 70,18 лв. - наказателна лихвена надбавка за периода от
06.03.2014г. до 15.05.2015г., 120 лв. - заемни такси и законната лихва върху
главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда до
окончателното й заплащане.
Към исковата
молба прилага заверени копия от Договор за кредит за текущо потребление от
28.09.2012г., ведно с приложения погасителен план и Общи условия, Договор за
поръчителство от 28.09.2012г., Допълнително споразумение от 20.01.2014г. към
Договор за кредит № 20567405/28.09.2012г., Покана – уведомление за настъпила
предсрочна изискуемост и нотариална покана с разписка за връчване до Р. Г.,
Покана – уведомление за настъпила предсрочна изискуемост и нотариална покана с
разписка за връчване до Д.Ф.
Ответникът
Д.Ф.Ж. депозира Писмен отговор по чл.131 от ГПК, с който оспорва исковете изцяло. Изтъква, че
предсрочната изискуемост настъпва от датата, на която длъжникът е бил уведомен,
че банката е упражнила това си право или в конкретния случай – на 20.02.2015г.
Заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение е било подадено на
16.09.2015г. или около седем месеца по-късно. Поради това и искът се явява
предявен след изтичане на срока, предвиден в чл. 147 от ГПК. Поддържа, че
затова поръчителят е освободен от задължението, за което е поел поръчителство.
Третото
лице – помагач „ОТП Факторинг България“ ЕАД, чрез юрк. Д., взима становище в
открито съдебно заседание, че исковата молба
е основателна.
Районен съд –Асеновград, за да уважи
изцяло исковите претенции, излага основни съображения, че не е било спорно между страните, а и от приетите
писмени доказателства се е установило, че на 28.09.2012г. между ищецът и Р. Г.
е сключен договор, по силата на който кредитора се е задължил да предостави на
кредитополучателя сумата от 15 000 лв., а последният – да върне същата в срок
от 120 месеца с месечни вноски съгласно погасителен план, неразделна част от
договора, както и че изпълнението на задължението е обезпечено с
поръчителството на ответника с договор от същата дата. Не се е спорило и
затова, че Банката е изправна страна по същия и е предала уговорената сума,
както и че поради неплащане на вноските кредитът е обявен за предсрочно
изискуем. Съгласно изпратените нотариални покани, с които ищецът е обявил това,
те са получени на 20.02.2015г. от Р. Г. и на 23.03.2015г. от Д.Ф.Ж.. Районният
съд е направил извод, че предсрочната
изискуемост на задължението е настъпила на първата от двете дати, поради това,
че на същата изявлението е получено от кредитополучателя. Заявлението за
издаване на заповедта за незабавно изпълнение е подадено на 18.05.2015г., а не
както е поддържано от ответника, че това е станало на датата 16.09.2015г. Това
означава, че към този момент
преклузивният срок, предвиден в чл. 147 от ЗЗД, не е изтекъл. Районният съд е оставил
без уважение възражението, че този срок е изтекъл по отношение на вноските,
чийто падеж е настъпил шест месеца преди подаване на заявлението и по отношение
на които обявената предсрочна изискуемост на останалите не е от значение. Първата
инстанция е приела, че цитираното в тази връзка Решение №89 от 31.07.2017г. на
ВКС по т.д.№І907/2016г., ІІ г. о. е неприложимо, доколкото то разглежда спор
относно лизингови плащания. В конкретния случай неизплатените вноски по
процесния договор не представляват периодично плащания. За да се приеме, че
едно плащане е периодично, следва да се установи, че се касае до изпълнение на
повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи
единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или
определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са
еднакви. Позовава се ТР № 3/2011 г. от 18.05.2012 г. на ОС на ГК и ТК на ВКС.
Плащанията на погасителни вноски по договор за кредит не се характеризират с
посочените белези. В случая е налице предварително разсрочване на изпълнението
на едно задължение - задължение за връщане на кредита, ведно с уговорените
лихви. Позовава се на Решение № 28/05.04.2012г. по гр.д.№ 523/2011г. на ВКС,
III ГО, постановено по реда на чл.290 от ГПК и съставляващо според разясненията
в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС задължителна
практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Според задължителните разяснения
дадени с цитираното решение - при договора за заем е налице неделимо плащане и
договореното връщане на заема на погасителни вноски не превръща договора в
такъв за периодични платежи, а представлява частични плащания по договора. Районният
съд налага извод, че договорът за поръчителство обезпечава изпълнението на цялото
задължение на кредитополучателя за връщане на сумата от 15 000 лв. и остава
задължен след падежа на същото при условията на чл. 147 от ЗЗД, или това е една
от двете дати - крайният срок за връщане на сумата или датата на настъпилата
предсрочна изискуемост. Тъй като ответникът
не е оспорил размера на претендираните суми, същият е останал задължен за
сумата от 14 924,93 лв. - главница, 2 544,30 лв. - договорна лихва за периода
от 06.03.2014г. до 15.05.2015г., 70,18 лв. - наказателна лихва за същия период
и 120 лева заемни такси. Посочената сума е дължима от ответника, ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК, по повод на което е било
образувано ч.гр.д.№ 705/2015г. по описа на АРС, 18.05.2015г. до окончателното
изплащане. Районният съд посочва също, че не е спорно между страните, че с
договор за цесия от 19,02,2016г. кредиторът е прехвърлил описаното вземане на
„ОТП Факторинг България“ ЕАД. Съгласно задължителните разяснения, дадено в
т.10б от ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС, така настъпилото правоприемство следва
да се отрази в диспозитива на съдебното решение.
С
въззивната жалба на Д.Ф.Ж. се
възразява срещу направените правни изводи с атакуваното решение и счита същото за неправилно.
В
хода на въззивното производство на осн. чл.266 от ГПК се допуснаха съдебно –
счетоводни експертизи – Основно заключение, Първо допълнително заключение, Второ
допълнително заключение и Трето допълнително заключение, изготвени от в.л. Р.А..
ПдОС
– V гр.с., въззивна инстанция, на осн. чл.269 от ГПК, се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Първото
основно възражение, направено от жалбоподателя се отнася до това, че Допълнителното
споразумение от 20.01.2014г. към Договор за текущо потребление от 28.09.2012г.
не е подписано от поръчителя. С подписването на Допълнителното споразумение от
20.01.2014г. се променя съдържанието на основния договор, сключен между кредитора
„Банка ДСК“ ЕАД и длъжника Р. А. Г., като по този начин се е достигнало до по
-тежки условия за поръчителя спрямо това,
за което е дал съгласие да обезпечи. По- конкретно това съществено изменение в
условията на договора се изразява в следното- значително се завишава лихвения
процент по кредита, съответно от 11,95% на 14,95%; разликата в ГПР е както
следва: 14,20% по договора и 16,19 % по допълнителното споразумение; променя се
общата сума, която следва да бъде върната на кредитора при погасяване на
кредита съответно от 26 929,55 лв. на 27 050 лв. С допълнителното
споразумение се въвеждат неравноправни клаузи, респ. чл.2.3 и чл.7.1 от ОУ,
които са нищожни на осн. чл.143 и чл.146 от Закона за защита на потребителя.
Променя се и размерът на дълга, тъй като длъжникът и кредиторът постигат
съглашение, че към дата 20.01.2014г. общото задължение е в размер на
15 578,65лв., въпреки извършените плащания за срок от близо 2 /две/ години. С Допълнителното
споразумение се капитализират възнаградителни лихви към редовната главница в
размер на 1 003,59 лв. и тоново се олихвяват с договорения завишен лихвен процент в размер
на 14,95%. По този на начин ес начислява лихва върху лихва, т.е. т.нар.
„анатоцизъм“ . Предвид на изложените изменения в съдържанието на договора,
утежняващи отговорността на длъжника, жалбоподателят поддържа, че отговорността на
поръчителя следва да отпадне.
На
следващо място, с жалбата се възразява, че в процесния Договор от 28.09.2012г. за
кредит за текущо потребление и Общите условия се съдържат неравноправни клаузи
по см. на чл.143 и чл.146 от Закона за защита на потребителите. Тези клаузи са
съответно чл.8 и чл.9, чл.1 от Договора за поръчителство и чл.7.1 от ОУ.
Въззивната
инстанция намира, че жалбата е частично основателна. Основателно се явява
възражението, че Допълнително споразумение № 1 от 20.01.2014г. към Договор за
кредит 20567405/28.09.2012г. не поражда последици за поръчителя Д.Ф.Ж.. Това е така, защото макар в т.6 да е
записано, че се запазва поръчителството на Д.Ф.Ж., след като в документа не е положен
изобщо никъде подпис на лицето, посочено за поръчител, няма как да бъде
ангажирана и отговорността му, по която и да било клауза. Съобразно чл.138 от ЗЗД – С договора за поръчителство поръчителят
се задължава спрямо кредитора на друго
лице да отговаря за изпълнение на
неговото задължение. Този договор трябва да бъде извършен в писмена форма. След
като поръчителството е договор със страни кредитор и поръчител и е необходима
писмена форма за действителност, няма
как въззивната инстанция да приеме, че е породил процесния договор за
поръчителство действие, при положение, че са го подписали само кредиторът и
длъжникът, а не и лично поръчителят, респ. упълномощено от него лице. В тази
насока, няма никакво значение, че пред първа инстанция поръчителят не е
направил това възражение, а го е сторил едва с въззивната жалба. Това е така, тъй
като не се променя фактът, че такъв договор за поръчителство от 20.01.2014г.
в правния мир не съществува.
След като въззивната инстанция приема, че не е налице
такъв подписан договор, следва да се пристъпи към изясняване на въпроса дали
поръчителят следва да отговаря за дълга на длъжника и в какъв размер, като се
отчете отпадането на Допълнителното споразумение от 20.01.2014г. В този случай
отговорът е следният. След като в Договора за кредит от 28.09.2012г.
поръчителят се е подписал за обезпечаване изпълнението на чуждото задължение,
тоест на длъжника Р. А. Г., следва да отговаря за дълга.
В
обследвания Договор за кредит от 28.09.2012г. съдът не констатира да има
неравноправни клаузи, цитирани по-горе в чл.8
и чл.9, и чл.7.1 от ОУ. Съгл.чл.8- Кредитът се олихвява с преференциален
променлив лихвен процент в размер на 11,95% годишно или 0,03 % на ден, при
изпълнение на условията по програма на ДСК Престиж плюс, подробно описани в
Приложение № 2 към договора. Съгласно чл.9 – ГПР по кредита е 14,20 % и може да
бъде променян при предпоставките, предвидени в Общите условия. В приложените
Общи условия за предоставяне на кредити за текущо потребление – раздел III „Олихвяване. Разходи по кредита“ е записано с чл.7.1, че – Кредитът се олихвява с променлив лихвен
процент, който е зависим от базов лихвен процент, определян по одобрена от
кредитора методология. Лихвата по кредита се променя при промяна на базовия
лихвен процент по решение на кредитора. Според чл.7.2 – Методологията за
определяне на базовия лихвен процент, стойностите и промените се оповестяват в
офисите на кредитора и на Интернет страницата му. В следващите подточки на чл.7
е регламентирана подробна процедура, съгласно която при предприета промяна на
лихвения процент, която включва и уведомление до кредитополучателя на последния
посочен от него адрес. Кредитополучателят има право в срок от 30 дни от
получаване на уведомление за увеличаване на лихвения процент по кредита по т.7.1 да се откаже от договора,
като погаси всички възникнали въз основа на него задължения при лихвения
процент, действащ преди промяната. От прочита на цитираните клаузи се налага
извод, че кредитополучателят не е поставен в положение да не може да се защити чрез
отказ от евентуално предложената промяна на лихвения процент.
По
отношение на размера на дължимото задължение, въззивната инстанция намира, че
следва да се кредитира Допълнителното заключение на ССЕ, изготвено от в.л. Р.А.
и прието в съдебно заседание на 20.01.2020 г. без оспорване. Съдът взима
предвид само размера на главницата, която изчислена в размер на 14 310,97
лв. В тази част атакуваното решени ще
бъде отменено от уважения размер 14 924,93 лв. до 14 310, 97 лв., в останалата част за главницата - подлежи
на потвърждаване.
По
отношение на присъдените суми 2 544,30 лв. – неплатена лихва за периода от
06.03.2014г. – 15.05.2014г., наказателна лихва за периода от 06.03.2014г. –
15.05.2014г. и сумата 120 лв. заемни такси, дължими по договор за поръчителство
от 28.09.2012г., ведно със законната лихва върху главницата и редовната лихва
от датата на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК от 18.05.2015г., решението също подлежи на потвърждаване, тъй
като не се събраха различни данни от вече установените в тази връзка по делото.
Разноски.
Съобразно правния резултат разноските по делото ще
останат за страните, така както са били направени от тях.
Обжалваемост.
Решението не подлежи на касационно обжалване пред ВКС на осн. чл.280 ал.1 т.1
от ГПК.
По мотивите, Пловдивският окръжен
съд – V възз. гр.с.
Р Е
Ш И:
Отменя Решение № 120/27.03.2018г. на РС – Асеновград, I гр.с., по
гр.д.№ 1949/2017г. в частта, с която
е признато за установено по отношение на
Д.Ф.Ж., ЕГН - **********,***, че дължи на
„Банка ДСК” ЕАД, ЕИК – *********, със седалище и адрес на управление, гр.
София, ул.”Московска” №19, представлявано от В. М. С. и Д. Н. Н., само
за разликата над 14 310,
97 лв. до пълния
предявен размер на 14 924,93 лв. – главница,
дължима по Договор за поръчителство от 28.09.2012г. за изпълнение на
задълженията на Р. А. Г. по Договор за кредит от 28.09.2012г., ведно със
законната лихва върху главницата и редовната лихва от датата на подаване на
заявлението – 18.05.2015г. до окончателното изплащане на вземането, за което е издадена Заповед за незабавно изпълнение № 301/20.05.2015г. по
ч.гр.д.№705/2015г. по описа на АРС и което вземане е прехвърлено с Договор за
цесия от 19.02.2016г. на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК - ********* със
седалище и адрес на управление гр. София, район „Оборище“, бул.“Княз Александър
Дондуков“ №19, ет.2, представлявано от И. Г. Д. – М.
Потвърждава Решение № 120/27.03.2018г. на РС – Асеновград, I гр.с., по
гр.д.№ 1949/2017г. в частта, с която
е признато за установено по отношение на Д.Ф.Ж., ЕГН - **********,***, че дължи на „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК – *********, със седалище и адрес на
управление, гр. София, ул.”Московска” №19, представлявано от В. М. С. и Д. Н. Н., сумата
14 310,
97 лв. – главница, дължима
по Договор за поръчителство от 28.09.2012г. за изпълнение на задълженията на Р.
А. Г. по Договор за кредит от 28.09.2012г., ведно със законната лихва върху
главницата и редовната лихва от датата на подаване на заявлението –
18.05.2015г. до окончателното изплащане на вземането, за което е
издадена Заповед за незабавно изпълнение № 301/20.05.2015г. по
ч.гр.д.№705/2015г. по описа на АРС и което вземане е прехвърлено с Договор за
цесия от 19.02.2016г. на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК - ********* със
седалище и адрес на управление гр. София, район „Оборище“, бул.“Княз Александър
Дондуков“ №19, ет.2, представлявано от И. Г. Д. – М.
Потвърждава Решение № 120/27.03.2018г. на РС – Асеновград, I гр.с., по
гр.д.№ 1949/2017г. в частта, с която
е признато за установено по отношение на Д.Ф.Ж., ЕГН - **********,***, че дължи на „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК – *********, със седалище и адрес на
управление, гр. София, ул.”Московска” №19, представлявано от В. М. С. и Д. Н. Н., сумата от 2 544,30 лв. - неплатена лихва за периода от 06.03.2014г. до
15.05.2015г, сумата от 70,18 лв.- наказателна лихва за периода
от 06.03.2014г. до 15.05.2015г. и сумата
от 120 лв. - заемни такси, дължими
по Договор за поръчителство от 28.09.2012г. за изпълнение на задълженията на Р.
А. Г. по Договор за кредит от 28.09.2012г., ведно със законната лихва върху
главницата и редовната лихва от датата на подаване на заявлението –
18.05.2015г. до окончателното изплащане на вземането, за което е издадена
Заповед за незабавно изпълнение № 301/20.05.2015г. по ч.гр.д.№705/2015г. по
описа на АРС и което вземане е прехвърлено с Договор за цесия от 19.02.2016г.
на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК - ********* със седалище и адрес на
управление гр. София, район „Оборище“, бул.“Княз Александър Дондуков“ №19,
ет.2, представлявано от И. Г. Д. – М.; както и е осъден да заплати на
дружеството сумата от 1 505,36 лв., направени в производството разноски и
сумата от 1 124,67 лв. - разноски в заповедното производство.
Решението е окончателно.
Председател :
Членове :