Р Е Ш
Е Н И Е №
гр. Пазарджик, 17.06.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Пазарджишкият
районен съд , гражданска колегия, в открито съдебно
заседание , проведено на дванадесети юни
, през две хиляди и деветнадесета година , в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛИНКА ПОПОВА
при секретаря Р. Димитрова …..………….…………………и в присъствието
на прокурора……………………………….…….. като
разгледа докладваното от районен съдия Н. Попова гражданско дело № 1692 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Делото е
образувано по повод исковата молба на И.Г.М., ЕГН: ********** ***,
пълномощник адвокат Д.Б.,***, срещу „ИЗИ
АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.
София, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, Силвър център, ет.2, офис 40.46,
представлявано от Стефан Колев, в
която се излагат обстоятелства, че между ищеца и ответника на 30.04.2015 г. е сключен договор за паричен заем № 2299442 по
силата на който дружеството предоставило в заем на ищеца 1 000,00 лева.
Твъврди се , че договорът е недействителен на няколко
основания: Поддържа се , че съгласно
чл.11. ал.2 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), общите условия са неразделна част от договора
за потребителски кредит и всяка една страница от тях се подписват от
кредитополучателя. Неподписването им е санкционирано от закона с недействителност
на правоотношението (чл.22 ЗПК). Твърди
се, че ищецът не подписал общи условия.
Договорът е недействителен и поради липса на посочване
на общата сума дължима от потребителя съгласно чл.11. ал.1. т.10 ЗПК. Нормата на § 1. т.2 ДР ЗПК, определя, че тя представлява сбор от общия
размер на кредита (отпусната в заем сума) и общите разходи по кредита.
Последните са регламентирани в §1. т.1 ДР ЗПК и по своето същество
представляват ГПР (чл.19. ал.1 ЗПК). В ГПР съгласно законовата дефиниция, се
включва възнаградителната лихва и всички други разходи (такси, комисионни и
пр.) свързани с кредита. В чл.2 от договора не се съдържат конкретните
параметри на общата дължима сума. Не е ясно какъв е размерът в лева на
възнаградителната лихва и на ГПР. Такава информация на може да се почерпи и от
погасителния план. който единствено посочва в колона 3 от таблицата на размера
на вноската. Липсата на тази яснота води до извод, че в договора няма разписани
ясни правила, които да определят как се определя общата сума дължима от потребителя
и от какви пера е съставена. Това означава, че договорът е недействителен с
оглед разпоредбата на чл.22 3ПK.
Договорът е недействителен на основание по чл.22. вр. чл.11.
ал.1. т.9 ЗПК, тъй като не са посочени условията за прилагане
па договорения лихвен процент. Не е посочен размерът на възнаградителната лихва
и как тя се разпределя във времето с изплащането на всяка една от месечните
вноски посочени в погасителния план.
Сочи се, че в
нарушение на чл. 11, ал.1, т.11 ЗПК няма погасителен план към договора, а ако такъв бъде
представен, твърдим че същият не отговаря на изискванията посочени в нормата -
липсва размер на погасителната вноска, като и разбивка на всяка погасителна
вноска от какви компоненти е съставена - главница, лихва, годишен процент на
разходите, неустойка и пр. Липсата на тази информация съгласно чл.22 ЗПК води
до недействителеност на договора.
Недействителността му означавало, че кредитополучателят
дължи връщане само на получената в заем сума, без лихва и други разходи по
кредита (чл.23 ЗПК). Ищецът поддържа , че не разполагал с платежите документи, с които погасявал кредита си. Затова първоначално
посочва сума от 300 лева, която била
платена по договора, като със съдебно – икономическата експертиза ще претендира
точния им размер.
Твърди се , че договорената възнаградителна лихва е
нищожна, поради противоречието й с добрите прави. Противоречаща на добрите
нрави била уговорка, предвиждаща
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва при
необезпечени кредити, а за обезпечени - двукратния размер.
Предявен е при условията на евентуалност, иск за обявяване
клаузата за възнаградителна лихва за нищожна, поради противоречие с добрите нрави, ведно е осъдителен
иск за недължимо платеното по нея, което
посочват в размер на 50,00 лева.
В договора е уговорена неустойка, ако в тридневен срок
от подписване на договора, кредитополучателят не представи поне две обезпечения
измежду банкова гаранция и поръчителство. Неустойката е нищожна, тъй като е
уговорена в нарушение на добрите нрави и е прекомерна. Нищожността се извлича
от следните обстоятелства:
Двете обезпечения следва да се предоставят в тридневен
срок от сключване на договора, което е практически неизпълнимо условие, от
житейска гледна точка, като се има предвид многобройната документация, която
следва да се представил. Неустойката е прекомерна. Няма предвидени по договора
никакви правила по които да се определи, кои са тези вреди, които дружеството
ще претърпи от непредставяне на обезпечението и които ще се компенсират от
неустойката. Поддържа се , че следва да
се има предвид, че всички преки или косвени разходи възникнали от изпълнението
на задълженията на страните по договора, са покрити от ГПР (чл.19. ал.1 и §1.
т. 1 ДР ЗПК). Затова неустойката е начислена за покриване именно на тези
разходи. По изложените съображения се поддърга , че клаузата за неустойка е недействителна, но и
на допълнителното основание по чл.21. ал.1 ЗПК, тъй като с нея се създават задължения, които
по своето същество се покриват от ГПР и по този начин се надвишава изискването
по чл.19 ал.4 ЗПК - ГПP не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва.
Пподдържа се , че клаузата за неустойка противоречи и на
материалния закон чл.71 ЗЗД. Съгласно коментираната разпоредба, когато
длъжникът по двустранен договор не представи исканите от кредитора обезпечения,
последният може да иска изпълнение на всички задължения по договора предсрочно.
С неустойката обаче в конкретния случай, се иска нещо друго - натоварване па
кредитополучателя с допълнителни финансови разходи, което противоречи на
материалния закон.
Твърди се , че клаузата за неустойка противоречи и на
императивната разпоредба на чл.ЗЗ ЗПК, която предвижда, че при забава, кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Това
е единствената санкция предвидена в ЗПК при неизпълнение на договорните
задължения, а с процесната неустойка се заобикаля тази разпоредба и затова тя е
нищожна (чл.21. ал.1 ЗПК).
Предявяват при условията на евентуалност, иск за
обявяване клаузата за неустойка за нищожна, поради противоречие с добрите нрави
и поради противоречието й с материалния закон, ведно с осъдителен иск за
недължимо платеното по в размер на 200,00
лева.
На основание чл.127, ал.4 ГПК е посочена банкова сметка ***:
ТЪРГОВСКА БАНКА „Д", ІBAN: BG44DRMI92401000210222.
Във връзка с изложените обстоятелства, моли съда да признае за установено в отношенията между И.Г.М.,
ЕГН **********,*** и „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру" № 28, Силвър
център, ет. 2, офис 40-46, представлявано от Стефан Колев, че договор за
паричен заем № 2299442 е недействителен поради липса на подписани общи условия,
поради липса на посочена обща сума дължима от потребителя и начина на
формирането й, поради липса на посочен размер на възнаградителната лихва и
нейният размер, поради липса на погасителен план, респ. посочване в
погасителния план на последователността на разпределение на вноските по
договора измежду различните суми - главница, възнаградителна лихва и ГПР.
Моли съда, да
бъде осъден “ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ' АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру " № 28,
Силвър център, ет.2, офис 40-46, представлявано от Стефан Колев да заплати на И.Г.М.,
ЕГН **********,***, сумата от 300 лева /
след допуснатото изменение на иска в размер на 520,95 лв. / получена без
основание по недействителен договор за паричен заем № 2299442, ведно със
законната лихва върху тази сума от датата на предявяване исковата молба в съда
до окончателното й изплащане. Този иск заедно с установителния по п. 1 са
предявени кумулативно.
Моли, да признае за установено в отношенията между И.Г.М.,
ЕГН **********,*** и “ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ' АД ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру" № 28, Силвър
център, ет.2, офис 40-46, представлявано от Стефан Колев, че неустойката
предвидена в договор за паричен заем № 2299442 е нищожна поради противоречието
й с добрите нрави и поради противоречието й с материалния закон. Този иск
предявяват при условията на евентуалност
и моли съдът да го разгледа при отхвърляне на исковете по п.1 и 2 от петитума
на исковата молба.
Моли съда, да бъде осъден “ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ „ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру" № 28, Силвър център, ет.2,
офис 40-46, представлявано от Стефан Колев да заплати на И.Г.М., ЕГН **********,***,
сумата от 200 лева / след изменението на иска 436,08 лв. / , представляваща
недължимо платена сума по клауза неустойка в договор за паричен заем № 2299442,
ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване исковата
молба в съда до окончателното й изплащане.
Този иск е предявен при условията на евентуалност с
исковете по п.1 и 2 и кумулативно с иска по т.З от петитума на исковата молба.
Претендират се деловодни разноски. Представени
са писмени доказателства и са заявени други доказателствени искания.
/ В хода на производството по настоящото
дело е постановено частично прекратяване по отношение на исковете по т.4 и 4.1 от петитума на исковата молба и
освен това е допуснато изменение на основание чл. 214 ГПК на осъдителния иск по
чл. т.2 от петитума на исковата молба , като
е увеличен неговия размер от 300,00 лв. на 520,95 лв. и на осъдителния
иск по т.3.1 от петитума на исковата молба , като неговият рзмер е увеличен от
200,00 лв. на 436,08 лв.
Предявените
искове предмет на настоящия правен спор са с
правно основание чл. 124 ал.1 ГПК във връзка с чл. 26 ал.1 ЗЗД и чл. 55 ал.1 ЗЗД и
чл. 86 ЗЗД./
В срока по чл. 131 от ГПК от ответника по делото е постъпил
писмен отговор на исковата молба в който заявява, че претенциите на ищеца са
напълно
неоснователни и следва да бъдат изцяло отхвърлени поради следните
съображения:
Относно възражението
за недействителност на Договора поради неспазване на изискванията на чл. 11,
ал. 2 от ЗПК, моли съда да има предвид,
че същото е абсолютно неоснователно и следва да бъде отхвърлено. Посочената
разпоредба указва, че Общите условия са неразделна част от договора за
потребителски кредит и всяка страница се подписва от страните по договора, но единствено, в случай че кредиторът работи с Общи условия
на отделен хартиен носител. В процесния случай на ищеца действително
не били предоставени отделни Общи условия, но не с цел заобикаляне на закона, а
защото Дружеството не работело с
Общи условия на отделен хартиен носител. Законът не задължава Дружеството при
всички положения да работи с Общи условия като отделен документ. Всички условия по
договора за паричен заем са поместени в същия.
Твърдението на ищеца,
че Договорът е недействителен на основание неспазване на горепосочената
разпоредба е абсолютно неоснователно. Видно от съдържанието на Договора,
фиксираният годишен лихвен процент по заема е 30,00 % (чл. 2, т. 6), а размерът
на ГПР по процесния Договор е 33.90 % и е изрично посочен в чл. 2, т. 8 от
него, като на ищеца допълнително е указано, че при изчисление на ГПР са взети
предвид следните допускания: договорът ще е валиден за посочения в него срок,
всяка от страните ше изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма
да бъдат начислявани разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за
неизпълнение. Размерът на ГПР е изцяло съобразен с императивните разпоредби на
ЗПК и е изчислен на база на формулата, посочена в Приложение № 1 към ЗПК, като
са взети предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания.
Общият размер на всички плащания, дължими от потребителя, изчислени към момента на сключването на договора за паричен
заем (съгл. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК) са посочени в чл. 2, т. 7 - 1 089.30
лева. Твърди се , че този размер представлява общата дължима сума от потребителя,
включваща главница (общия размер на
кредита съгласно §
1, т. 3 от ДР на ЗПК) и договорна лихва, изчислена при прилагането на годишния
фиксиран лихвен процент в размер на 30,00 % (чл. 2, т. 6), напълно съответстващ
на законовите норми.
На следващо място,
изглежда ищеца считал, че още с подписването на Договора следва кредиторът да
му посочи „обща сума", дължима от него, в която да включи и евентуално
начислена неустойка за договорно неизпълнение, т. е. предварително да го включи
в „обща сума", преди да е известно дали е дължима или не, каквато не е
идеята на закона. Дружеството не е задължено да посочва в договора за паричен
заем общия размер на плащанията и обща дължима сума от заемателя с включени
каквито и да било неустойки, тъй като към момента на сключването му за
кредитора не е ясно дали заемателят ще изпълни или не задължението си,
съответно дали ще му бъде начислена неустойка за заплащане или няма. Извън
горното, в договора ясно бил посочен размерът на неустойката, която заемателят
би бил длъжен да заплати в случай на неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение. Този размер се добавял към общата сума, дължима от
заемателя (главница - 1 000 лева и лихва - 89.30 лева) единствено ако е налице
хипотеза на неизпълнение. Съответно дори при неизпълнение пак е налице
информация за „обща сума", дължима от заемателя, която според него следва
да включва и начислена неустойка изначално.
Поддържа се , че изискването
на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК за посочване на условия за прилагане на
договорения лихвен процент се отнасял за случаи, в които има специфични такива
- например при различни лихвени проценти. В настоящия случай лихвеният процент
е фиксиран за целия срок на договора, непроменлив и съгласно изискванията на
закона - годишен. Главницата, върху която той се начислява, също е посочена в
договора. Няма каква допълнителна информация да бъде посочена в договора
относно лихвения процент, не съществували условия, на които да се подчинява
прилагането му. Съгласно разпоредбите на ЗПК заемодателят не е задължен да
включва в договора изрична информация относно размера на възнаградителната
лихва в лева, още по-малко пък липсата й се санкционира с недействителност по
смисъла на чл. 22 от ЗПК. Сред изброените в посочената разпоредба основания за
недействителност не е липсата на посочване на левовия израз на
възнаградителната лихва. Единственото задължение за заемодателя в тази връзка е
това да посочи годишния лихвен процент, което, видно от чл. 2, т. 6 от
Договора.
Разпоредбата на чл.
11, ал., 1, т. 11 от ЗПК съдържа изискване, че погасиуелният план трябва да
съдържа разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими
при различни лихвени проценти. В настоящия случай кредитът се погасявал при фиксиран лихвен процент за целия срок на договора, т. е. нямало промени в
лихвения процент за срока на отпускане на кредита, поради което и не се изисква
предоставяне на информация за последователността на разпределяне на вноските
между различните неизплатени суми и това условие на ЗПК е неприложимо. Затова
се поддържа, че договорът съдържа достатъчно информация, от която чрез
елементарни аритметични сметки може да се установи общият размер на
възнаградителната лихва - при главница от 1 000 лв. и общ размер на всички
плащания, включващи единствено главница и лихва - 1 089.30 лв.
Неоснователни били твърденията на ищеца, че договорената
възнаградителна лихва била нищожна поради противоречието й с добрите нрави, тъй
като надвишавала трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити,
а при обезпечени - двукратния размер.На първо
място следва да отбележим, че размера на фиксирания годишен лихвен процент,
посочен в чл. 2, т. 6 от Договора е 30 %, тоест той е равен на трикратния
размер на законната лихва.
На второ място се
поддържа , че възнаградителната лихва представлява цената на предоставяната от
кредитора „услуга" и поради това той е свободен да определи какъв да е
нейният размер. Тук се намоня за свободата на договаряне между страните. Отбелязва
се , че единственото ограничение,
предвидено в закона, е това на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, според което ГПР не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва. Този размер не е
надвишен - видно от Договора, ГПР възлиза на 33.90 %. При изчисляването му е
бил взет предвид и размерът на възнаградителната
лихва.
Договорената
в чл. 2, т. 6 лихва представлявала цената, която потребителят заплаща на
кредитора за това, че ползва неговите парични средства, именно това прави
лихвата възнаградителна, а не наказателна, поради което се дължи така, както е
уговорена. Поддържа , че клаузата в договора не е нищожна, а волята на страните
следва да бъде зачетена, още повече, че чл. 10 ал. 2 от ЗЗД допуска лихви да се
уговарят до размер, определен от МС, какъвто праг към момента на сключване на
договора, 30.04.2015 г. не е бил регламентиран в законодателството.
В случая следвало да се има предвид и факта, че кредиторът не е
банка, за задълженията на кредитополучателя не са дадени обезпечения, а повишеният риск оскъпява финансовия ресурс. Наличната съдебната
практика, в която договорен лихвен процент над трикратния размер на законната
лихва се третира като противоречащ на добрите нрави се отнася до субекти, които
са отпуснали паричен заем не по занятие, а инцидентно, по изключение. Законът за
потребителския кредит е специален по отношение на ЗЗД и за потребителски
кредити се прилага първия. Има съществени разлики между заема по чл. 240 от ЗЗД
и потребителския кредит по ЗПК, който има специална уредба. В тази връзка,
считат, че е недопустимо към отношения,
възникнали по силата на ЗПК да се прилага съдебна практика, която третира заеми
по ЗЗД. Заемът по ЗЗД не е търговска сделка, каквато извършват финансовите и
кредитните институции, които по занятие отпускат заеми на физически и
юридически лица. На пазара на малките, необезпечени заеми, какъвто е заемът по
настоящото дело, пазарните нива на лихвата са по-високи от нивата на банковите
кредити. Тази специфика на пазара следва да се отчете. „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ" АД като търговско дружество, при това регистрирано като
финансова институция и упражняващо дейността си изпълнявайки множество
регулаторни изисквания и под надзора на редица контролни органи, сред които БНБ
и КЗП, е придобило правото да сключва договори за паричен заем с потребители по
занятие след като е изпълнило всички законови изисквания. Ето защо е неуместно
за него да се прилагат същите критерии за преценка, каквито се прилагат за
други правни субекти, отпуснали заем инцидентно и по изключение и извън
предмета на основната си търговска дейност.
Възражението
за нищожност на чл. 4, ал. 2 от Договора се поддържа , че е изцяло
неоснователно, а условията на клаузата са напълно погрешно преекспонирани от
ищцовата страна. На следващо място, законът не поставял изискване при уговаряне
на неустойка да се посочва кои вреди ще бъдат компенсирани с неустойката.
Именно в това се изразява нейният смисъл - отпадането на необходимостта вредите
да бъдат доказвани от изправната страна по договора (чл. 92, ал. 1 от ЗЗД). В
настоящия случай неизпълнението на задължение за предоставяне на обезпечение
поставя Дружеството в риск от неизпълнение от страна на длъжника, който иначе
би бил покрит от обезпечението. Не следва да се подценява значението на
обезпечението за заемодателя. Ищецът удобно забравя, че е получил и усвоил сума в размер на 1 000 лв. без
предварително да е дал каквато и да е гаранция за връщането й. За разлика от много
други финансови услуги, които се предлагат на пазара, тази, която И.М. е
избрал, не изисква от него предварителното осигуряване на обезпечение, което му
създава удобството бързо да получи и ползва парична сума в немалък размер, като
рискът е изцяло за сметка на заемодателя. Поемайки по-голям риск, кредиторът
има правото да поставя изисквания за обезпечаването му по своя преценка и в
случай че потребителят не ги намира за резонни, то той на свой ред има пълното
право да не полага подписа си под тях. В
Стандартния европейски формуляр (СЕФ), който лицето получава преди сключване на
договор за кредит, подробно са описани изискванията към обезпечението, както и
размерът на неустойката и възнаградителната лихва.
Поддържа
се , че ищецът И.М. е бил не само клиент на „Изи Асет Мениджмънт" АД, но е
имал сключен Договор за поръчка, изработка и реклама № 6 - 135 от 23.08.2013 г
(приложен към отговора). Видно от съдържанието на този договор, който е
прекратен едва преди няколко месеца (на 01.04.2018 г.), негов предмет е
осъществяване на реклама и разпространение на продуктите на Дружеството. И.М. е
трябвало да ги предлага на клиенти, да следи за изпълнението на задълженията по
предоставените заеми и да събира вноските по тях. Като кредитен консултант И.М.
е имал задължение да разяснява на клиентите на „Изи Асет Мениджмънт" АД
условията по заемните продукти.
С оглед на казаното може да се направи недвусмислен извод, че ищецът е познавал
изключително добре условията на „Изи Асет Мениджмънт" АД за предоставяне
на заеми, в това
число размер на лихвен процент, ГПР, условия и начин за начисляване и
изчисляване на задължения, условия за обезпечението им, последици при тяхното
неизпълнение. Повдигнатите с исковата молба възражения още веднъж и
изключително категорично навеждат на идеята за недобросъвестност от страна на
ищеца и опит да злоупотреби с предоставени му от закона права и възможности в
опит да не заплати своите задължения. Такова поведение не следва да бъде
толерирано.
Поддържа
се , че преценката относно адекватността на размера или търпимостта на
неустойката не следва да е произволно, а да е аргументирано. Природата й е да
обезпечава, обезщетява и санкционира поради договорно неизпълнение на
задължение и претърпени вреди. С оглед на това не считат, че неустойката излиза извън
пределите на своята наказателна, обезщетителна и обезпечителна функции, както
се твърди от ишцата, а напротив - идва да послужи като стимул за стриктно
изпълняване на договорните задължения, санкциониране на неизпълнението и
обезщетяване на вредите на кредитора и възникналия за него риск.
Санкциониращият ефект на неустойката не влиза в противоречие с нейната
наказателна функция, а напротив - представлява нейно проявление.В тази връзка
се позавава на съществуваща съдебна практика.
Неправилно се
тълкувала и разпоредбата на чл. 33 от ЗПК, която визира забава на
длъжника да направи дължими от него плащания по кредита, при което кредиторът
би имал право на обезщетение за забава до размера на законната лихва. В
настоящия случай не сме били изправени пред неизпълнение на задължение за
заплащане на погасителни вноски, а пред такова за предоставяне на обезпечение.
Доколкото то няма паричен израз, не би могло да бъде обезщетено чрез лихва за
забава, тъй като тя няма как да бъде начислена. Заемателят би могъл да бъде
напълно изряден в спазването на погасителния си план и отново да е в
неизпълнение на задължението си, уговорено в чл. 4, ал. 1 от Договора.
Предвид всичко
гореизложено се поддържа , че релевираните аргументи за нищожност на
неустойката не са основателни. В този
смисъл, молят съдът да съобрази всичко гореизложено и да не уважава
възражението за нищожност на клаузата изцяло, а ако прецени, че неустойката е в
твърде голям размер, да уважи иска само за частично, за част от този размер,
като съобрази претърпяването на вреди от неизпълнението на длъжника.Поради
гореизложените аргументи за неоснователност на осъдителните искове, предявени
от ищеца, неоснователни се явяват и тези за присъждане на законна лихва върху
претендираните суми. Във връзка с изложените обстоятелства, моли съда да
постанови решение, с което да отхвърли
изцяло исковите претенции на ищеца и да присъди на „Изи Асет Мениджмънт" АД направените
в хода на делото съдебни разноски, включително такива за адвокатско
възнаграждение.
Съдът като обсъди твърденията и доводите на
страните във връзка със събраните по делото доказателства намира следното :
Страните
не спорят, че на 30.04.2015
г. са сключили договор за паричен заем № 2299442, по който „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД, в
качеството му на заемодател, е предоставило на И.Г.М. , в качеството му на заемател заем в размер на 1000,00
лв. В чл. 2 от договора страните са уговорили следните условия за връщане
на заетата сума : размер на месечна погасителна вноска в лева
181,55
лв. ; срок на заема в месеци – 6 ; договорена между
страните дата на първа погасителна вноска – 02.06.2015 г.; фиксиран годишен лихвен процент по заема
– 30,00 %; общ размер на всички
плащания – 1089,30 лв.; годишен процент на
разходите на заема – 33,90 %; условия за усвояване
на цялата сума по заема – веднага след сключването на договора.
От
неоспореното заключение на вещото лице
по допуснатата съдебно- икономическа експертиза се установява, че реално
платената от ищеца сума по договора за заем
за периода 10.06.2015 г. до 30.09.2015 г. е 1520,95 лв. , от които 436,08 лв. платена
неустойка непредставено обезпечение , 84,87 лв. платена лихва и 1000,00 лв. платена главница .
При
тези фактически данни от правна страна съдът приема следното. В настоящото
производство е налице спор относно действителността на договора, а
от там и за дължимостта на заплатените от ищеца суми по него за разликата над
получената в заем сума от 1000,00 лв. до платената
от 1520,00 лв. ,
равняваща се на 520,95 лв.
Съдът
изходжайки от
предмета на договора – предоставяне в собственост на пари в определен размер
срещу поемане на задължение за връщането на сума в същия размер в посочения в
договора срок, както и от страните по него - физическо лице, което при
сключване на договора действа извън рамките на своята професионална
компетентност, а също и финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 Закон
за кредитните институции, предоставяща кредита в рамките на своята търговска
дейност, приема, че процесният договор
има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се
съдържа в действащия Закон за потребителския кредит /ЗПК/.
Последният
предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за
потребителски кредит, уредени в глава Трета на ЗПК.
Съгласно
чл. 10, ал. 1 ЗПК и чл. 11 ал.1 т. 10 и 11 от ЗПК договорът за
потребителски кредит се сключва в писмена форма, която е форма за
действителността му, на ясен
и разбираем език и следва
да съдържа: „…годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин; условията за издължаване на кредита от
потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването , като неспазването на
визираните в чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 ЗПК
изисквания водят до недействителността му – чл. 22 ЗПК.
Разглежданият
договор е сключен в предвидената в закона писмена форма, като в чл. 2 т.7 е
посочена общо дължимата сума като 1089,30 лв. Същевременно, обаче, в разрез с изискванията
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в договора не се
съдържа информация за действително
дължимата от потребителя сума ,тъй като съгласно чл. 19 ЗПК в тази сума следва
да се включват възнаградителна лихва
и всички други разходи свързани с
кредита. В случая видно от съдържанието на договора, не е посочен дори
точния размер на възнаградителната лихва , а е посочена една обща сума , без да
е конкретизирана тя по пера на задълженията или поне да е посочен начина на
нейното изчисление и какво включва като
брутна сума, а от друга страна липсва погасителен план , в който да е налице
такава информация доведена до знанието на кредитополучателя / чл. 11 ал.1 т.9 и
т. 11 ЗПК/. В хода на производството по делото е представен от ответната страна
документ наименован „погасителен план „, които обаче съдът счита, че няма безспорна
доказателствена стойност, доколкото същият документ не е представен като
приложение към договора с отговора на ответника , а от друга страна сам по себе
си не съдържа каквито и да било данни / дата , изходящ номер, подписи / , от
които да се направят категорични изводи, че той представлява част от процесния
договор за кредит. Липсват такива данни и в съдържанието на самия договор ,
което да препраща към такъв погасителен план. Дори и да се приеме , че този
погасителен план е бил част от процесния договор и е скрепен със съгласието на
двете страни , то видно от посочения документ в него фигурира друг размер на погасителните
вноски / от този посочен в договора / , включващ и оскъпяването от
непредставеното обезпечение , при което не става ясно дали тази сума е включена в определения в договора и
уговорен между страните ГПР. Такава информация не може да се изведе и от
представения по делото СЕФ / Стандартен европейски формуляр / , в който са отразени
същите параметри , но не се съдържа
посочената по-горе конкретизация. Освен това в съдържанието на договора /
съответно в съдържанието на СЕФ / е отразена и сумата в размер на 436,08 лв. ,
като обезщетение за непредставянето на
обезпечение в тридневен срок и за която
е посочено , че се заплаща разстрочено
заедно с всяка погасителна вноска , но за която не става ясно какъв е начинът на нейното формиране. В този смисъл следва да се приеме, че е налице несъответствие
между действително договореното между страните и отразеното в договора съдържание, което създава неяснота относно това какви са
точните условия за издължаване на кредита / чл. 11 т.11 ЗПК. /. Доводите
на ответника, че ищецът имал сключени с
ответното дружество договорни отношения с друго съдържание / договор за поръчка
, изработка и реклама / и поради това
принципно бил добре запознат с условията на всички договори - са неоснователни,
тъй като се касае за императивно определени изисквания, които следва да бъдат
спазвани при сключването на всеки конкретен договор и тази императивно изискуема от закона информация не може да
бъде презумирана , поради наличието на обстоятелства отстоящи извън конкретните
договорни отношения.
С
оглед гореизложеното съдът намира, че процесният договор за потребителски
кредит не съдържа нормативно установените реквизити, което е достатъчно основание, без да се обсъждат
останалите наведени в исковата молба основания за нищожност, в съответствие с
разпоредбата на чл. 22 ЗПК да се приеме, че договорът е недействителен. А щом договорът е недействителен по силата
на императива на чл. 23 ЗПК на връщане подлежи само чистата стойност на
кредита, без да се дължат лихви или други разходи по него, поради което всичко
останало получено от кредитора по него подлежи на връщане на основание чл. 55,
ал. 1, предложение първо ЗЗД, като получено при начална липса на основание.
Предвид
гореизложеното и липсата на спор между страните, че по договора ищецът е
заплатил суми в общ размер на 1520,95 лв., то разликата над
получената от него в заем сума от 1000,00 лв. до пълния размер на платеното от 1520,95 лв. / или 520,95 лв. / подлежи на връщане,
поради което и предвид гореизложеното както предявеният установителен иск за
прогласяване на недействителността на договора за кредит, така и предявеният
осъдителен иск като доказани следва да бъдат уважени.
С
оглед на изхода на спора по комулативно съедините главни искови претенции,
съдът не дължи произнасяне по комулативно
евентуално съединените искови претенции.
На
основание чл. 38, ал. 2 Закон за Адвокатурата във
връзка с чл. 7, ал. 1, т. 4 и ал. 2, т. 1 от Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения на процесуалния представител на
ищеца – адвокат
Д.Г.Б. , следва да бъде
определено адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство и защита по
настоящото дело в размер на 600,00 лв. /по всеки един от двата главни иска по 300,00 лв./, за заплащането на която
сума ответникът следва да бъде осъден.Ответникът следва да бъде
осъден да заплати и следващата се държавна такса върху двата разгледани главни
иска в размер на 80,00 лв. по първия и в размер на 50,00 лв. по втория или общо
в размер на 130,00 лв. , както и да заплати по сметка на ПРС разноски за вещо
лице в размер на 210,00 лв.
По
изложените съображения
ПАЗАРДЖИШКИЯТ РАЙОНЕН СЪД :
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА сключения на 30.04.2015 г. договор за
паричен заем № 2299442 между „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД, ЕИК *********, със
седалище в гр. София и адрес на управление – бул. „Джавахарлал Неру” № 28,
Силвър Център, ет. 2, офис 40-46, от една страна и от друга И.Г.М., ЕГН: ********** *** за недействителен поради
противоречието му на закона – чл. 11, ал. 1, т.9, 10 и т.11 Закон
за потребителския кредит.
ОСЪЖДА „ИЗИ
АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД, ЕИК *********, със седалище в гр. София и адрес на
управление – бул. „Джавахарлал Неру” № 28, Силвър Център, ет. 2, офис 40-46, да върне на И.Г.М., ЕГН: ********** *** сумата от 520,95 лв. платена от последния по
Договор за паричен заем № 2299442 / 30.04.2015 г., тъй като е получена при
начална липса на основание, ведно със законната
лихва считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 05.10.2018 г. до
окончателното изплащане.
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД, ЕИК *********, със седалище в гр. София и адрес
на управление – бул. „Джавахарлал Неру” № 28, Силвър Център, ет. 2, офис 40-46,
да заплати следващата
се държавна такса в размер на 130,00 лв., както и да заплати по сметка на ПРС
сторените по делото разноски за вещо лице в размер на 210,00 лв.
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД, ЕИК
*********, със седалище в гр. София и адрес на управление – бул. „Джавахарлал
Неру” № 28, Силвър Център, ет. 2, офис 40-46, да заплати на адвокат Д.Б. ************ , със съдебен
адрес *** възнаграждение за процесуално представителство
и защита на ищеца по гр. д. № 4063/ 2018 г. по описа на Районен съд –
Пазарджик
, в размер на 600,00 лв.
Решението
може да бъде обжалвано пред Окръжен съд – Пазарджик в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: