Р Е Ш Е Н И Е
град
София, 11.03.2020 година
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на шестнадесети октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: РОСИ МИХАЙЛОВА
при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор …….……… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №7857 по описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК и чл.248, ал.3 от ГПК.
С решение №38569
от 13.02.2019г., постановено по гр.дело №45027/2018г. по описа на СРС, ІІ Г.О.,
79-ти състав, са отхвърлени предявените
от В.К.К. срещу „В.Г.“ ЕООД
кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.2 КТ за признаване за незаконно на уволнение,
извършено със заповед №678/12.10.2017г. и неговата отмяна,
както и за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „управител
зала, игрални автомати“ в град Перник, при ответното дружество. С решението е
осъден В.К.К. да заплати на „В.Г.“ ЕООД на
основание чл.78, ал.3 ГПК сумата
от 900.00 лв., представляваща разноски за адвокатско
възнаграждение.
С определение №91830 от 12.04.2019г.
е изменено решение №38569 от 13.02.2019г., постановено по гр.дело №45027/2018г.
по описа на СРС, ІІ Г.О., 79-ти състав, на основание чл.248, ал.1 от ГПК в
частта за разноските, като е намален размера на присъдените в полза на „В.Г.“
ЕООД на правно основание чл.78, ал.3 от ГПК разноски за адвокатско възнаграждение от 900.00 лв. на 810.00 лв..
Постъпила е
въззивна жалба от ищеца - В.К.К., чрез пълномощник адв.Св.Н., с която се
обжалва изцяло решение №38569 от 13.02.2019г., постановено по гр.дело
№45027/2018г. по описа на СРС, ІІ Г.О., с което са отхвърлени предявените
искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 от КТ, като са инвокирани твърдения
за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на съдебния акт като
постановен при неправилно тълкуване и прилагане на материалния закон и
събраните по делото доказателства. Излагат се доводи, че обоснованият краен
извод на СРС, че са налице
предпоставките за прилагане на посоченото в оспорената заповед за уволнение прекратително основание – чл.328, ал.2 от КТ, е в
противоречие на събраните по делото доказателства. Твърди се, че заеманата от ищеца длъжност –
„управител зала, игрални автомати“, не е била ръководна по смисъла на §1, т.3 от ДР на КТ, тъй като не е имал вменени
трудови функции да ръководи
трудов процес в рамките на цялото предприятие, а е осъществявал само
изпълнителски функции по отношение на игралната зала, за която е отговарял. Поддържа се, че по делото е
представена длъжностна характеристика за длъжността „управител на игрална
зала“, която е била връчена на ищеца на 01.10.1997г., към която дата същият не
е заемал тази длъжност, предвид на което направеният от СРС анализ на вменените
трудови функции за посочената длъжност не е относим към спора. Сочи се, че
ответникът не е представил доказателства, въз основа на които да се обоснове
извода къде в структурата на дружеството се намира длъжността, заемана от
ищеца, съответно на кого е била подчинена, поради което липсва основание да се
приеме, че ответникът като работодател е доказал с допустимите в закона доказателствени средства,
че заеманата от ищеца длъжност, към момента на издаване на обжалваната заповед,
е имала ръководни функции. Твърди се още, че незаконосъобразно СРС е приел, че
прекратяването на трудовия договор на ищеца е извършено в рамките на
законоустановения 9-месечен срок. Поддържа се, че сключените договори за
управление от 01.10.2017г. не са вписани в Търговския регистър, поради което срокът следва да
тече от вписването на предходния договор – 17.05.2016г. и считано от този момент до датата на
издаване на обжалваната заповед са изтекли повече от 9 месеца. Сочи се още, че
незаконосъобрани са изводите на СРС, че към сключените договори за управление
от 01.10.2017г. има съставен бизнес-план, с поставена бизнес задача с конкретни икономически показатели,
които да бъдат постигнати. Твърди се, че приложеният по делото бизнес-план е с дата от 01.07.2016г.
и се отнася към предходен договор за управление. По изложените съображения моли съда да постанови
съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното решение и постанови друго, с
което да уважи предявените при условията на обективно съединяване искове с
правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.2 от КТ. Претендира присъждане на направени
по делото разноски пред двете съдебни инстанции. Представя списък по чл.80 от ГПК. Прави възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК досежно претендирани от
въззиваемия разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Въззиваемата
страна - „В.Г.“ ЕООД, чрез пълномощник адв.Т.Т., депозира писмен отговор, в
който изразява становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба.
Излагат се доводи, че решението на СРС е законосъобразно, постановено в
съответствие с разпоредбите на закона и при правилна преценка на релевантните
за спора факти и обстоятелства. Излага се, че от анализа на събраните
доказателства – писмени и гласни, се установява, че заеманата от ищеца длъжност
„управител игрална зала“
включва достатъчен обем от ръководни функции – да ръководи, контролира и
отговаря за определен персонал и ресурси в дадено звено, да планира трудовия
процес и разпределя задачите между подчинените работници и служители, както и
самостоятелно планиране на извършваните дейности, свобода на лична преценка, което е дало
основание на първоинстанционния съд да обоснове правилен и законосъобразен
извод, че същата има ръководни функции в ответното дружество. Твърди се още, че
противно на поддържаното във въззивната жалба от приложените по делото и
неоспорени от ищеца писмени доказателства се установява по несъмнен начин, че
между „В.Г.“ ЕООД и всеки от управителите на дружеството са сключени договори
за управление от 01.10.2017г., съдържащи бизнес задача с конкретни икономически
показатели, както и че в изпълнение на поети задължения управителите са
разработили бизнес-план на 01.10.2017г., утвърден от едноличния собственик на
капитала на ответното дружество на 01.10.2017г., в който в раздел „Оперативна
дейност“ са формулирани конкретни
предложения за изпълнение на възложената с договорите бизнес задача. Допълнителни
аргументи са изложени и в писмена защита. Моли съда да постанови съдебен акт, с
който да потвърди обжалваното първоинстанционно решение като правилно и
законосъобразно. Претендира присъждане на разноски, направени пред въззивната
инстанция за платено адвокатско възнаграждение. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Постъпила е частна жалба от ищеца - В.К.К., чрез адв.Св.Н., срещу определение
№91830 от 12.04.2019г., с което е изменено решение №38569 от 13.02.2019г.,
постановено по гр.дело №45027/2018г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 79-ти състав, на
основание чл.248, ал.1 от ГПК в частта за разноските, като е намален размера на
присъдените в полза на „В.Г.“ ЕООД на правно основание чл.78, ал.3
от ГПК разноски за адвокатско
възнаграждение от
900.00 лв. на 810.00 лв.. Релевирани са доводи за неправилност и
незаконосъобразност на обжалваното определение, като постановено в нарушение на
материалния закон. Твърди се, че неправилно СРС след като е намалил размера на дължимото
на ответното дружество адвокатско възнаграждение е начислил ДДС. Моли съда да
постанови съдебен акт, с който да отмени обжалваното определение.
Ответникът по частната жалба - „В.Г.“
ЕООД, чрез пълномощник адв.Г.Илиева, депозира писмен
отговор, в който взема становище относно неоснователността на подадената частна
жалба. Твърди се, че СРС се е съобразил с релевантните за спора факти и
правилно е приложил закона. Поддържа се, че правилно и в съответствие с
разпоредбата на §2а от ДР на Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения първоинстанционният съд е начислил върху намаления
размер на дължимото адвокатско възнаграждение ДДС. Моли съда да постанови
съдебен акт, с който да потвърди обжалваното определение като правилно и
законосъобразно.
Предявени
са от В.К.К. срещу „В.Г.“ ЕООД кумулативно обективно съединени искове с
правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.2
КТ.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани
доказателства по реда на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК. В тази връзка в мотивите
на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата
инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към
релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до
следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради
което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение
е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност
на предявените от В.К.К. срещу „В.Г.“
ЕООД при условията на кумулативно обективно съединени искове с правно основание
чл.344, ал.1, т.1 и т.2 КТ. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно
приложимия материален закон, поради което съдът
следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя
изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за
неоснователност на предявените
искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.2 от КТ
като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни
констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата
са изцяло неоснователни.
Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва
да се добави и следното:
По иска по чл.344, ал.1 т.1 КТ:
В конкретния случай не
е спорно и се установява от събраните по делото доказателства – трудови
договори от 01.10.1997г. и от 01.01.1998г. и 12 броя допълнителни споразумения
към тях, че между страните е съществувало безсрочно трудово
правоотношение, по силата на което ищецът е заемал при ответника длъжността – „управител зала, игрални
автомати“ в игрални зали на ответното дружество в град Перник. Трудовото правоотношение между
страните е прекратено със заповед №678/12.10.2017г. на основание чл.328, ал.2 от КТ - поради сключване на нов договор за управление на
предприятието от 01.10.2017г., считано от 08.05.2018г.. Фактическият състав на уволнителното основание по чл.328, ал.2 КТ, посочен като основание за
прекратяване трудовия договор на ищеца, включва кумулативно следните елементи:
да е налице сключен договор за управление, с който се цели постигане на
определен стопански резултат, като без значение е формата на собственост на
капитала - държавна, общинска или частна; лицето, чието трудово правоотношение
се прекратява да заема ръководна длъжност в предприятието - да му е възложено
ръководство на трудовия процес; правото да е упражнено от работодателя не по-късно от 9 месеца след сключването на договора за
управление и по конкретно - не по-късно от 9 месеца
от реалното започване на осъществяване на функциите по договора от управителя.
Съдебната практика приема и че е необходимо с договора за управление да са поставени конкретни бизнес
задачи за изпълнение от управителя, с оглед постигане на приета и одобрена от
собственика бизнес програма, както и че правото на уволнение по чл.328, ал.2 КТ може да бъде упражнено от управителя
еднократно - подборът по отношение на завареното ръководство е предоставен на
новия управител еднократно. Доказателствената тежест за установяване наличието
на тези предпоставки се носи от ответника-работодател.
По наведените
във въззивната жалба
възражения досежно незаконосъобразността на оспореното уволнение, относно които е
ограничен съдебния контрол по иска по чл.344, ал.1, т.1 КТ, съдът намира следното:
От съвкупния анализ на
събраните по делото доказателства и противно на поддържаното във въззивната
жалба съдът намира, че по делото е установено наличието
на сключени 2 броя договора за възлагане на управлението на ответното дружество
срещу възнаграждение, сключени на 01.10.2017г.,
с които цялостната дейност по управление на „В.Г.“ ЕООД е възложена на лицата Ж.К.и
Д.Б., съгласно решение от 05.05.2016 г. на
едноличния собственик на капитала „Н.И.Б.“ ЕООД и решение от 04.04.2016 г. на едноличния собственик "Н.Г.И."
Гмбх, ЕООД, Австрия,
за
назначаването на тези лица за управители на „В.Г.“ ЕООД. В практиката на ВКС се приема, че в основанието за уволнение по чл.328, ал.2 КТ се включва изискването да е сключен
договор за възлагане управлението на предприятие, като съдържанието на договора
за управление се определя свободно от страните, които са ограничени само от
императивни разпоредби на закона. Това е граждански договор, с който
собственикът на едно предприятие (или негов представител) възлага на друго лице
управлението на предприятието, с оглед да бъде постигната определена стопанска
цел. Тълкуването на правната норма на чл.328, ал.2 КТ сочи, че трябва да е налице договор
за управление, което изисква надлежна форма, поемане на права и задължения и
други договорености, уредени в самия договор за управление. Право да приложи
специфичното по цел уволнително основание на чл.328, ал.2 КТ има управителят, с когото е сключен
договор за възлагане на управлението и е достатъчно да се установи, че има
сключен договор, с който се предава управлението на предприятието на управител,
задължаващ се срещу възнаграждение да постигне на свой риск в уговорен срок
определен стопански резултат, респективно следва да е налице или договор с нов управител или нов договор - за нов
период и задачи, сключен със същия управител. В този смисъл решение
№351/31.10.2013г. по гр.д.№2188/2013г. на ВКС, ІV Г.О. Г.К. В случая въззивният съд приема, че при
доказателствена тежест за ответника по делото са ангажирани доказателства за
валидно
сключени договори за управление на
01.10.2017г., с
който цялостната дейност по
управление на „В.Г.“ ЕООД е възложена на лицата Ж.К.и Д.Б..
На следващо място неоснователно е възражението на въззивника, че договорите за управление от 01.10.2017г.
не са породили действие поради липсата на извършено
вписване в Търговския регистър, предвид на което предвиденият в закона 9 - месечен срок, следва да тече от вписването на предходния договор – 17.05.2016г.. Настоящият
състав счита, че е допустимо и не противоречи на закона фактически изпълнението на сключените договори за управление от 01.10.2017г. да
започне преди датата на вписване на това обстоятелство в Търговския регистър. В случая следва да се отчете и факта,
че разпоредбата на чл.328,
ал.2 КТ по никакъв начин не обвързва началото на 9 месечния срок с
вписването на договора за управление. След като в съдържанието на сключените конкретни договори
за управление от
01.10.2017г. няма предвидена изрична уговорка в обратния смисъл, следва да се счита, че датата на тяхното сключване е най-ранният
момент, в който е започнало и изпълнението им, поради което от този момент е
започнал да тече и 9-месечният срок, в който работодателят е следвало да
упражни правото си на уволнение по чл.328, ал.2 КТ. В случая, в рамките на този
срок ответното дружество е издало и връчило процесната уволнителна заповед от 12.10.2017г.,
породила правно действие,
считано от 08.05.2018г.. В тази връзка се налага извода, че ответникът-работодател е спазил
предвиден в нормата на чл.328, ал.2 от КТ 9-месечен срок, в който законът му дава право
да упражни потестативно право да прекрати едностранно трудовото
правоотношение на ищеца при наличие на предвидените в закона останали
предпоставки.
На
следващо място съдът намира да посочи, че константната съдебна практика на
ВКС възприема
становището, че за да е законосъобразно
упражняване на правото по чл.328, ал.2 КТ от страна на управителя е необходимо
договора за управление да съдържа бизнес задача с конкретни икономически
показатели, които управляващият предприятието трябва да постигне, а именно -
производителност, рентабилност, обем на оборота, печалби, поддържане на
определен брой работни места, финансови задължения и инвестиции. Въз основа на
бизнес задачата управляващият е длъжен предложи бизнес програма, която следва
да изпълни по време действието на договора, но не е
необходимо програмата нито да е нова, нито да е разработена от новия управител - в този смисъл са цитираните в обжалваното
решение съдебни актове на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК. В случая противно на поддържаното във въззивната
жалба съдът приема, че към сключените договори за управление от 01.10.2017г.
има съставен бизнес-план, с поставена бизнес задача с конкретни икономически показатели, които трябва да постигнат. Видно от съдържанието на чл.5,
ал.4 от всеки от двата сключени договори за управление от 01.10.2017г. на
управителите се възлага да работят и предприемат действия в насока развитие на
дейността на дружеството и постигане на по-добри финансови резултати, като за
период от две години всеки от управителите се задължава да изпълни конкретна
бизнес-задача, а именно да постигне средномесечен приход, възлизащ на сумата от
2 /два/ милиона лева, увеличаване на пазарния дял в страната с 10 %,
разширяване на дейността в нови региони /откриване на 5 нови игрални зали/,
оптимизиране на разходите и привличане на нови клиенти. Така заложените в сключените договори за
управление от 01.10.2017г. икономически показатели и системи от средства за тяхното
реализиране се различават от поставените такива при сключването на предходните
2 броя договора за управление от 05.05.2016г., което е основание да се приеме,
че се касае за друга бизнес програма, която е в съответствие с
поставените с новите договори за управление от 01.10.2017г. цели. В случая е ирелевантно дали бизнес програмата ще бъде нова, сходна
или идентична по съдържание с тази на предходния управител. Не е налице пречка
да се ползва бизнес план на предходен управител, когато този бизнес план бъде
изрично приет от новия управител, което в случая е сторено – новия бизнес-план е утвърден
от едноличния собственик на дружеството на 01.10.2017г..
Относно спорното по делото обстоятелство дали заеманата от ищеца длъжност
попада в кръга на ръководни длъжности по смисъла на чл.328, ал.2 КТ, съдът приема следното:
Съгласно
легалното определение на понятието "ръководство на предприятието",
дадено в §1, т.3 от ДР на КТ, в
ръководството на предприятието се включват освен ръководителя и неговите
заместници, също и други лица, на които е възложено ръководството на трудовия
процес. В съдебната практика и в правната теория се налага разбирането, че други лица по
смисъла на изброяването са ръководителите на цехове, филиали, лаборатории,
отдели и др. обособени звена. Това са служителите, от които пряко зависи
дейността на предприятието или на отделни негови звена, както и постигането на
определени производствени цели. Наложено е и разбирането, че ръководният
характер на длъжността се определя от длъжностната характеристика, но и от
естеството на длъжността и съдържанието на осъществяваните фактически трудови
функции – в този
смисъл решение №259 от
02.06.2011г. по гр.д.№1725/2010г. на ВКС, ІV Г.О., решение №165/06.07.2011г. по гр.д.№1611/2009г.,
ІV Г.О. на ВКС и решение
№800/22.03.2011г. по гр.д.№776/2009г. на ВКС, ІV Г.О.. В случая първоинстанционният
съд е направил подробен анализ на възложените на ищеца по длъжностна
характеристика основни трудови функции и задължения на
длъжността "управител
игрална зала", като е
обосновал правилен извод, че се включват не само организационни,
но и ръководни и контролни функции на цялостната дейност на игралните зали,
част от предприятието на ответника - поддържа постоянен контакт с персонала на игрални зали в обекти на
дружеството; контролира работата на персонала на игрални зали в обекти на дружеството; консултира
същите във връзка с организирани промоции, маркетингови мероприятия, одобрени
от управителите на дружеството; участва в подбора на персонал, обучение и др.;
осъществява контрол върху работата на персонала в игралните зали на дружеството.
Отделно от това изрично е посочено във връчената на ищеца
длъжностна характеристика, че управителят на игрална зала е подчинен на управителите на дружеството, като отчита работата си ежеседмично на
същите. Като изисквания за заемане на длъжността в длъжностната характеристика са посочени и управленски
умения. Събраните доказателства сочат, че ищецът е ръководил дейността на игралните зали, както и е осъществявал контрол върху
работата на персонала, на него са изпращани отчети за работата на игралната зала,
той е одобрявал промоциите в
игралната зала, изисквал е да се
върши работата и да има резултати. Всичко, вкл. и кандидатурите на нови
служители били избирани с него, консултирали се
с него за всичко, което било свързано с дейността на игралната зала. Длъжността е пряко подчинена на управителите на
дружеството. За да се определи като ръководна една длъжност, не е непременно необходимо в трудовите и функции да са
включени правомощия за самостоятелно, еднолично вземане на решения; за
разпореждане с бюджета; да взема самостоятелни решения за назначаване на
служители; да има пряко подчинени служители /каквито са възраженията на ищеца/.
Достатъчно е на лицето да са възложени организирането и планирането на трудовия
процес, разпределението на задачи между работниците и служителите, контролиране
на тяхното изпълнение - в този смисъл решение №68 от 07.04.2015г. по гр.д.№2712/2014г.
на ВКС, ІІІ Г.О.. От анализа на
длъжностната характеристика и фактически осъществяваните от ищеца функции се
установява, че той е ръководил,
контролирал и отговарял за определен персонал и ресурси в игралната зала в град Перник на ответното дружество,
разпределял е задачите, координирал е работата в тях и съответно - отговарял е
за постигането на поставените цели от управителите на дружеството. В
правомощията на
ищеца се
включва да организира и планира трудовия процес /във връзка с въвеждането на
игрите, графика на персонала, ремонта на игралните зали и т.н/, да разпределя
задачите между подчинените работници и служители, да отчита и контролира
тяхното изпълнение - тоест изпълва изцяло понятието за ръководна длъжност. Факта, че на ищеца пряко е бил подчинен персонала в процесната
игрална зала се установява от показанията на разпитаните свидетели, които макар
и преценени при условията на чл.172 от ГПК правилно са кредитирани като дадени
в резултат на техни преки и непосредствени впечатления. За определянето на функциите му
като ръководни не е задължително на ищеца да е
възложено вземането на всички решения самостоятелно и то - без одобрение от
най-висшите служители от ръководството - управителите на дружеството. Дори за част от решенията, съпътстващи
трудовия процес в дружеството на ответника да са установени правила да се
вземат след изричното одобрение на управителите, това не
изключва извода за определяне длъжността на ищеца като ръководна, доколкото
няма пречка и е обективно логично окончателните решения да се вземат именно от
управителите на дружеството, като най-висши ръководни кадри в него. За да бъде едно лице служител от
ръководството на предприятието, достатъчно е да му бъде възложен само един етап
или фаза от трудовия процес /в този смисъл решение №78/1995г. на ВКС/, да носи отговорност за координирането и контрола
върху работата в поверените му звена и от него да зависи постигането на
определени цели /решение №452/2000г. на
ВКС/. В случая от съвкупната преценка на
събраните по делото доказателства се налага извода, че ищецът е имал ръководни
/управленски/ функции и съответно че е имал качеството на служител от
ръководството на предприятието /дружеството/. Всички изложени в обратния смисъл доводи от
въззивника не намират опора в закона и събраните по делото доказателства и като
такива се явява неоснователни.
При така изложените правни съображения и предвид ангажираните
доказателства от страна на работодателя-ответник, въззивният съд приема, че е доказано
предвиденото в оспорената заповед прекратително основание чл.328, ал.2 от КТ и предявеният
иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ следва да
бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан. Отхвърлянето на иска с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ обуславя и неоснователността на предявения акцесорен иск с правно основание чл.344, ал.1, т.
2 КТ за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност.
Поради съвпадение на крайните изводи на двете съдебни инстанции обжалваното решение, с което са отхвърлени
предявените искове с правно
основание чл.344, ал.1, т.1 и т.2 КТ като правилно и законосъобразно
следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските:
С оглед изхода от правния спор
пред настоящата инстанция основателна е претенцията на въззиваемата страна за
присъждане на разноски. Съдът следва да разгледа своевременно направеното от
възизвника възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК досежно претендира от
въззиваемия разноски за платено адвокатско възнаграждение, което счита за
основателно. Въззивният съд при съобразяване с предмет на спора – трудов,
фактическата и правна сложност, както и извършените процесуални действия от
пълномощника на въззиваемия – подаден писмен отговор и явяване в едно съдебно
заседание, счита, че следва да се определи адвокатско възнагржадение в минимален
размер от 510.00 лв., върху която сума следва да се начисли ДДС на основание §2а от ДР на Наредба №1/2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. На основание чл.81 и чл.273 във връзка с
чл.78, ал.3 от ГПК въззивника следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия
сумата от 612.00 лв. с ДДС, направени разноски пред СГС за платено адвокатско
възнаграждение.
По частната
жалба:
Частната жалба е подадена в срока по
чл.248, ал.3 от ГПК и е процесуално допустима.
Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Обжалваното определение №91830 от
12.04.2019г., с което е изменено решение №38569 от 13.02.2019г., постановено по
гр.дело №45027/2018г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 79-ти състав, на основание
чл.248, ал.1 от ГПК в частта за разноските, като е намален размера на
присъдените в полза на „В.Г.“ ЕООД на правно основание чл.78, ал.3
от ГПК разноски за адвокатско
възнаграждение от
900.00 лв. на 810.00 лв., е правилно и законосъобразно. В мотивите на постановеното
определение съдът подробно е изложил аргументи, на основание на които е приел,
че дължимото на ответника адвокатско възнаграждение следва да бъде намалено по реда на чл.248, ал.1 ГПК във
връзка с направено възражение от ищеца по чл.78, ал.5 ГПК до размер на
сумата от 675 лв., върху която следва да се начисли ДДС. Неоснователен е
доводът на въззивника-частен жалбоподател, че върху присъдения размер на адвокатското
възнаграждение не следва да се начислява ДДС. Въззивният съд счита, че в случая
намира приложение нормата на §2а от ДР на Наредба №1/2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, която постановява, че ДДС се
начислява към адвокатското възнаграждение, когато адвокатът е лице, извършващо
независима икономическа дейност и е регистрирано като задължено лице по ЗДДС. В случая по
делото са ангажирани доказателства, че адвокатското дружество -
пълномощник на ответника е регистрирано като задължено лице по ЗДДС, поради което
правилно дължимия ДДС се счита неразделна част от дължимото
адвокатско възнаграждение и следва да се съобрази при присъждане на разноските. По
изложените аргументи подадената частна жалба се явява неоснователна и като
такава следва да се остави без уважение.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №38569 от 13.02.2019г.,
постановено по гр.дело №45027/2018г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 79-ти състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба, подадена от ищеца - В.К.К., чрез адв.Св.Н., срещу
определение №91830 от 12.04.2019г., с което е изменено решение №38569 от 13.02.2019г.,
постановено по гр.дело №45027/2018г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 79-ти състав, на
основание чл.248, ал.1 от ГПК в частта за разноските, като е намален размера на
присъдените в полза на „В.Г.“ ЕООД на правно основание чл.78, ал.3
от ГПК разноски за адвокатско
възнаграждение от
900.00 лв. на 810.00 лв..
ОСЪЖДА В.К.К.,
с ЕГН **********, с адрес за призоваване: гр.София, ул.”*********; да заплати
на „В.Г.“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***; на
основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 612.00 лв. с
ДДС, направени разноски пред СГС за платено адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД в едномесечен срок от
съобщението до страните, че е постановено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./ 2./