РЕШЕНИЕ №
Гр.Плевен , 15.01.2019
г.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р О
Д А
Плевенски
окръжен съд ,първи граждански състав , в
публично съдебно заседание
на десети януари , през две хиляди
и деветнадесета година, в състав
:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : СТЕФАН ДАНЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА БЕТОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
При секретаря
ИВАЙЛО ЦВЕТКОВ и в присъствието на Прокурора................., като разгледа
докладваното от Съдията Данчев в.гр.д.№842
/ 2018г. по описа на ПлОС и за
да се произнесе взе предвид:
Въззивно
обжалване.
С решение № 191 /12.10.2018г. постановено по гр.д.№
186/2018г. Районен съд Л. е ОТХВЪРЛИЛ предявения от А.М.Ч. ***, ЕГН **********
иск с правно основание чл. 221 от КТ против „МБАЛ Л.” ЕООД гр. Л., с ЕИК ***, с адрес: гр. Л. обл.
Плевен, ул. „***” № 5, представлявано от Е.П. И. – управител , за заплащане на
сумата от 929,40 лв., представляваща остатък от обезщетение по чл. 221 от КТ,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от подаване на исковата
молба, до окончателното й изплащане, като неоснователен.ОСЪДИЛ А.М.Ч. ***, ЕГН ********** ***, с ЕИК ***, с
адрес: гр. Л. обл. Плевен, ул. „***” № 5, представлявано от Е.П. И. –
управител, направените деловодни разноски в размер на 400 лв.
Препис от това
решение е било връчено на страната А.Ч.,чрез пълномощника и адв.С.И. на 25.10.2018г.
Подадена е по
пощата на 08.11.2018г. въззивна жалба от А.Ч.,чрез пълномощника и
адв.С.И. против решение № 191 /12.10.2018г. постановено по гр.д.№
186/2018г. на Районен съд Л. .
Жалбата е подадена в законоустановения срок за въззивно
обжалване по чл. 259 от ГПК.Жалбоподателя не дължи внасянето на такса ,тъй като се касае за
трудов спор.
Жалбата съдържа
твърдения в какво според жалбоподателя
се състои порочността на обжалваното решение и какво е
искането.Подписана е от представителя на
жалбоподателя. Представен е бил
препис от жалбата за връчване на другата страна по делото, който е бил връчен.
Постъпил е писмен отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна- „МБАЛ Л.” ЕООД гр. Л.,
с ЕИК ***,чрез пълномощника и адв.П.Л..Според писмения отговор въззивната жалба
е неоснователна , а така също неоснователни са и исканията за събиране на
доказателства пред въззивната инстанция с оглед преклузията на чл. 266, ал.1 от ГПК.
Плевенски окръжен съд, като разгледа въззивната жалба по реда на чл.
268 от ГПК и извърши проверка на обжалваното решение в кръга на правомощията си
според чл. 269 от ГПК и съобразно
наведените във въззивната жалба оплаквания, намира ,че РС-Л. е постановил едно
валидно и допустимо , а по съществото на спора
и правилно решение, което не страда от посочените във
въззивната жалба пороци ,поради което следва да бъде потвърдено.
Във въззивната жалба
се прави оплакване ,че РС-Л. бил тълкувал превратно действителната воля на страните и без да държи сметка за съдържанието на
постигнатото между страните споразумение ,както и без да държи сметка за
трудово правния характер на материално-правното основание на предявения
иск,като бил разгледал иска на друго материално –правно основание .По –нататък
в жалбата ,като се разглеждат клаузите на споразумението между страните , се
твърди ,че към датата на неговото подписване ищцата не е била уведомена за
размера на дължимите и суми ,поради
което е била подведена от работодателя си.
Твърди се ,че волята на ищцата , изразена в това споразумение била
единствено в посока на разсрочване на задължението на работодателя към нея , но
не и за отстъпки по отношение на размера на това задължение.
Развито е оплакване
,че РС-Л. е обсъждал приетото по делото експертно заключение избирателно и
едностранчиво,като не е взел предвид това ,че според него сумата 929,40лв. била
начислена във ведомостта при работодателя ,но не е изплатена.
Развито е оплакване за това ,че РС-Л. не бил
изпълнил задълженията си по чл. 146 от ГПК ,като не е указал на страните кои
права и обстоятелства се признават ,респ. кои се оспорват от тях,както и не бил
извършил разпределение на доказателствената тежест между страните.
Твърди се също така
,че съдът не бил взел предвид ,че с изрична писмена молба ищцата била оспорила
съдържанието на представеното от ответника с отговора на исковата молба
споразумение ,тъй като същото не отразявало действителното правно положение
между страните.
Твърди се ,че
неправилно РС-Л. бил приел ,че процесното споразумение има характер на договор
за спогодба ,посредством което е погасено цялото задължение,тъй като според
жалбоподателя то не съдържало взаимни отстъпки на двете страни . Освен това се сочи ,че ответникът
не бил изпълнил своето задължение по споразумението ,което давало основание на
ищцата да потърси правата си по съдебен ред .
Въззивната
инстанция констатира ,че позицията на ищцата / тя и въззивник / по отношение на
представеният от ответника по делото с
писмения му отговор на исковата молба „ договор за спогодба „ от 30.03.2017г. е
твърде неясна и непоследователна в хода на цялото съдебно производство.
В исковата молба
ищцата изобщо пропуска да спомене, че е бил сключен такъв договор за спогодба,
касаещ уреждане на въпроса за изплащане на дължимите поради прекратяване на
трудовото правоотношение суми , а след
неговото представяне от противната страна в изричната си писмена молба на л. 26
от делото заявява ,че споразумението нямало характер на спогодба по смисъла на
чл. 365 от ЗЗД , не отразявало действителното правно положение между страните
,поради което го оспорвала като съдържание, а освен това изпълнението му било
нарушено от страна на ответника .
Въззивната
инстанция напълно споделя извода на РС-Л. ,че има валиден договор за спогодба между страните по делото
,сключен на 30.03.2017г. посредством който страните по вече прекратеното
трудово правоотношение избягват един
възможен спор относно дължимите суми за неизплатени трудови възнаграждения
,както и обезщетения по чл. 221 и чл. 224 от КТ за посочения в договора период
,като постигат взаимно съгласие за това какви са общо дължимите суми и по какъв начин те ще бъдат изплатени от
бившия вече работодател на А.М.Ч.. Няма спор ,че сключването на тази спогодба
следва по време прекратяването на трудовото правоотношение между А.М.Ч. ***,което
е станало на 28.02.2017г. със Заповед № 56 от същата дата и цели да уреди
именно последиците от прекратяването на трудовото и правоотношение с
болницата.С този договор за спогодба в
конкретния случай бившият работодател признава извънсъдебно ,че има парични
задължения към А.Ч. в определен размер и поема задължение да ги изплати в
определени срокове , като по този начин се избягва воденето на съдебен исков
процес за тези суми , а от друга страна самата А.Ч. се съгласява с посочения в
спогодбата общ размер на паричните и вземания срещу болницата,както и с
посочените срокове за изплащането им.
По този повод
следва да се посочи ,че уредбата на трудово правните отношения не изключва
възможността за тяхното уреждане посредством договор за спогодба.Във вр. с това
за съда не става ясно какво отношение има към процесния спор соченото във въззивната
жалба ТР № 1 / 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г на ОСГТК ,тъй като нито пред
първата инстанция ,нито във въззивната си жалба А.Ч. не сочи императивна
материално правна норма на трудовото право ,която би следвало да бъде служебно
приложена от съда ,дори без да има изрично оплакване за това във въззивната
жалба , която норма да е нарушена от първоинстанционния съд в конкретния случай
и която било да забранява уреждането на
трудовите спорове посредством договор за спогодба, било да изисква тяхното уреждане по точно
определен начин ,който да забранява отстъпки от страна на работника при
сключването на такъв договор за спогодба.
Що се отнася
до заявеното в писмената молба на л. 26
от делото на РС оспорване съдържанието на „договора за спогодба“ , наричан в
молбата „споразумение „ ,то Плевенски окръжен съд намира ,че това оспорване е
само формално извършено и то не представлява основание за откриване на
производство по чл. 193 ,ал.1 от ГПК, с оглед на което правилно
първоинстанционният съд не е предприел изрични процесуални действия в тази
посока. Следва да се отбележи ,че ищцата А.Ч. не оспорва истинността на
договора за спогодба от гл. т. автентичността на подписа ,положен за нея ,нито
пък заявява ,че изразената от нея воля
не е било точно отразена в договора за
спогодба в каквито случаи би имало основания
да се открие производство по оспорване истинността на частния
диспозитивен документ ,какъвто е документа в който е отразен договорът за
спогодба. В този молба тя твърди само ,
че „споразумението не отразявало
действителното правно положение между
страните“ , като има предвид ,че не отразявало точно размера на
паричните задължения,произтичащи от прекратеното трудово правоотношение.Това
обаче не е основание за откриване
производство по оспорване съдържанието на договора за спогодба ,доколкото
неговата цел и смисъл не е да констатира точния размер на задълженията
,произтичащи от прекратяването на трудовия договор , а да предотврати завеждането на трудов спор
чрез постигане на взаимно съгласие между страните за това какви суми и в какви
срокове следва да бъдат заплатени ,което
включва и съгласие от А.Ч. да и се изплати
по-малък общ размер на задължението от действително дължимото.Договорът
за спогодба не е имал за цел да удостовери точния размер на паричните
задължения на болницата към А.Ч. ,той не е свидетелстващ по отношение на тези
факти документ ,че да се оспорва в този смисъл.
Пред въззивната
инстанция се въвежда за пръв път и оплакване ,че ищцата / въззивник /не е
знаела точния размер на задълженията след прекратяване на трудовото и
правоотношение ,поради което била подведена от работодателя си да сключи
спогодбата . Това твърдение ,освен че за пръв път се появява във въззивната
жалба ,т.е. процесуално е закъсняло,то така също предполага да се твърди съвсем
различен порок на договора за спогодба , а именно – неговата унищожаемост
поради измама ,който порок не се
разкрива посредством оспорване съдържанието на документа в който е отразен
договора за спогодба , а би могъл да се релевира чрез възражение или чрез
инцидентен установителен иск , но тези два процесуални способа не са били предприети при представянето на договора за спогодба
пред първата инстанция .
Освен всичко това няма и твърдения пред
първата инстанция ,че договора за спогодба е бил развален от ищцата, поради
неговото неизпълнение от страна на ответника –болницата.Вярно е ,че в молбата
на л. 26 от делото на РС-Л. , ищцата се позовава на това ,че изпълнението на „споразумението било нарушено от страна на ответника“ , но
това не е съпроводено с твърдение ,че ищцата е предприела действия за разваляне
на договора за спогодба поради виновно неизпълнение от страна на ответника,и че
такова разваляне е било извършено от нея .При това следва да се има предвид, че
съгласно чл. 87,ал. 1 от ЗЗД развалянето може да се извърши след като бъде
даден на длъжника подходящ срок за изпълнение ,като предупреждението за това
разваляне следва да е в писмена форма ,доколкото и самия договор за спогодба е
в писмена форма. Във вр. с това няма
основание да се приеме ,че самото изпращане на исковата молба до бившия
работодател / за което обстоятелство няма спор между страните че е било
извършено от ищцата погрешно до работодателя вместо до РС-Л. / има характер на
писмено предизвестие за разваляне на договора за спогодба ,тъй като в тази
искова молба въпросният договор за спогодба изобщо не се споменава ,камо ли да
се предупреждава другата страна ,че той ще бъде развален, ако не бъде изпълнен в
подходящ срок , определен от ищцата .
Поради тези
съображения , Плевенски окръжен съд намира ,че е налице един валиден договор за
спогодба по смисъла на чл. 365 от ЗЗД с който страните са уредили отношенията
си ,възникнали по повод прекратяването на трудовото правоотношение ,който
договор не е развален , а действа между страните и по който работодателят е
предприел изпълнение ,което макар и закъсняло по отношение на последната
договорена парична вноска, е било прието изцяло от работника без възражения
.След като всички договорени с договора за спогодба суми са изплатени на ищцата
,то няма основание същата да претендира за суми в по-голям от договорения
размер. В т.см. както първоинстанционният съд ,така и въззивната инстанция нямат
основание да игнорират процесното извънсъдебно уреждане на отношенията между
страните по делото ,извършено с договора за спогодба и да реши спора все едно
,че такъв договор изобщо не е бил сключван и не съществува ,каквато по същество
е тезата на въззивника А.Ч.. Поради тези съображения , обжалваното решение на
РС-Л. следва да бъде потвърдено.
С оглед на това
следва , в полза на въззиваемата страна да
бъдат присъдени направените от нея деловодни разноски. Направено е ,
обаче,от пълномощника на А.Ч., на осн.
чл. 78, ал. 5 от ГПК възражение за прекомерност за разноските за адвокатско
възнаграждение за адв. П.Л. ,което
според договора за правна помощ е в размер на 450 лв.
Плевенски окръжен
съд намира ,че това възражение е основателно и деловодните разноски за
адвокатско възнаграждение ,които следва да бъдат присъдени в полза на
въззиваемата страна следва да са в размер само
на 300 лв., вместо действително
направените 450лв. Това е така,доколкото съгласно чл. 7, ал. 1 т. 1 от Наредба
№ 1 /09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения , за
трудови дела с определен интерес ,каквото е настоящото дело ,възнаграждението
следва да се определи съобразно ал. 2. Съобразно
чл. 7, ал. 2 т. 1 от същата Наредба при интерес до 1000 лв./ настоящият правен
интерес е 929,40лв. / се присъжда минимално адвокатско възнаграждение - 300лв.
Поради изложеното , Плевенски окръжен съд
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА обжалваното
решение № 191 /12.10.2018г. , постановено по гр.д.№ 186/2018г. Районен
съд Л..
ОСЪЖДА А.М.Ч.
***, ЕГН ********** ***, с ЕИК ***, с адрес: гр. Л. обл. Плевен, ул. „***” № 5,
представлявано от Е.П. И. – управител,
деловодни разноски ,които на осн. чл. 78, ал. 5 от ГПК редуцира до размер на 300 лв.
Решението не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :