№ 13266
гр. София, 04.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ЯНА М. ФИЛИПОВА
при участието на секретаря МАРИЯ Т. СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от ЯНА М. ФИЛИПОВА Гражданско дело №
20231110167992 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба от К. Б. Т. против (ФИРМА) с искане да бъде признато
за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответното дружество
сумите по изпълнителен лист от 04.08.2010г., издаден по ч. гр. д. 17274/2010 г. по описа на
Софийски районен съд, 73 състав, поради изтекла погасителна давност. Направено е искане
сторените от страната съдебни разноски да бъдат възложени в тежест на ответника.
В исковата молба са изложени твърдения, че на 12.09.2012 г. по молба на (ФИРМА)
било образувано изпълнително дело № 2565/2012 г. по описа на ЧСИ Д.В въз основа на
процесния изпълнителен лист, по силата на който ищецът следвало да заплати на (ФИРМА)
сумата в размер на 729,39 лева, представляваща главница по договор за кредит, сумата в
размер на 535,84 лева, представляваща договорна лихва за периода от 01.08.2006 г. до
24.11.2009 г., сумата в размер на 352,32 лева, представляваща неустойка за забава в периода
от 14.04.2010 г. до окончателното плащане, както и сумата в размер на 25 лева държавна
такса и 100 лева – юрисконсултско възнаграждение. Процесуалният представител на ищеца
поддържа, че след образуване на изпълнителното дело са извършвани изпълнителни
действия – налагане на запори, като с молба от 13.09.2016 г., в която не бил посочен номер
на изпълнително дело и липсвало доказателство за заплатени такси, ответникът (ФИРМА)
представил договор за цесия, поискал да бъде конституиран в качеството на взискател в
производство, както и да бъдат наложени запори върху всички банкови сметка на длъжника.
Сочи, че с последващи молби от 08.08.2018 г. и 05.08.2020 г. отново било поискано налагане
на запор на банковите сметки без заплащане на дължимите такси, като впоследствие делото
било образувано под № 3827/2021 г. по описа на ЧСИ Г.К и с молба от 18.11.2022 г. било
поискано извършване на справки за имуществото на длъжника, а с молба от 16.08.2023 г.
налагане на запор на банкови сметки. Поддържа, че незаплащането на дължимите такси за
извършване на поисканите изпълнителни действия води до невалидността им, поради което
делото било перемирано на 12.09.2014 г. Посочва, че считано от 12.09.2012 г. в период от
пет години по изпълнителното дело не са предприемани валидни изпълни действия, поради
което процесните вземания са погасени по давност на 12.09.2017 г.
1
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, ответникът, чрез процесуалния си представител
юрисконсулт Цолова оспорва предявените искове. Процесуалният представител на
ответника поддържа, че съгласно задължителните указания дадени с ППВС № 3/18.11.1980
г. погасителната давност не тече докато трае изпълнителния процес, поради което до
постановяване на Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС погасителна
давност за процесните вземания не е текла. В подадения отговор са изложени съображения,
че давностният срок за вземанията по изпълнителения лист е започнала да тече от 26.06.2015
г., като същата е прекъсната многократно с предприети валидни изпълнителни действия.
Процесуалният представител на страната поддържа, че в актуалната практика на
касационната инстанция последователно се застъпва ясното разграничение между
институтите на перемпцията и давността, като перемирането на изпълнителното
производство не рефлектира върху възможността да бъде образувано ново дело за
принудително събиране на вземанията. В подадения отговор са изложени твърдения, че
ответникът е титуляр на вземанията по листа по силата на договор за цесия от 23.02.2015 г.,
препис от който е представен ведно с отговора. По наведените доводи е направено е искане
предявеният иск да бъде отхвърлен, като в тежест на ищеца бъдат възложени сторените от
дружеството съдебни разноски.
По допустимостта на повдигнатия спор, съдът намира следното:
От изискания препис от изп. дело № 20219240403827 по описа на ЧСИ Г.К се
установява, че в погашение на вземанията по процесния изпълнителен лист на 13.10.2023 г.
е събрана сумата в размер на 757,79 лева, като на 14.12.2023 г. съдебният изпълнител е
извършил разпределение, за което е съставен нарочен протокол. Видно от протокола сумата
в размер на 69,78 лева е отнесена за погасяване на разноските по изпълнителния лист, като
сумата е преведена в полза на взискателя. Останалата част от събраната сума е отнесена за
погасяване на разноски и такси по изпълнителното дело.
Абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на установителен иск,
включително на отрицателния такъв по чл. 439 ГПК, е наличието на правен интерес от
неговото предявяване. Последният е налице, когато субективното право, предмет на иска, е
застрашено или упражняването му е смутено. Ако субективното право е нарушено се
поставя въпросът дали то може да бъде адекватно защитено чрез установителен иск или
носителят му следва да предяви осъдителен иск за неговата защита. От представеното по
делото писмо от съдебния изпълнител се установява, че длъжникът е погасил посредством
плащане вземанията по процесния изпълнителен лист за мораторна лихва и съдебни
разноски. За сочените суми предявяването на отрицателен установителен иск е недопустимо,
тъй като длъжникът не може да постигне адекватна защита на правата си. Подобен извод
следва от обстоятелството, че липсва възможност за съдебния изпълнител да зачете силата
на пресъдено нещо при евентуалното уважаване на такъв иск, доколкото към момента на
предявяването му постъпилата по изпълнителното дело сума е вече преведена на взискателя.
В тази връзка следва да се приеме, че дори такъв иск да бъде уважен същият няма да доведе
до прекратяване на изпълнителното дело, нито чрез него само по себе си може да се
постигне връщане на платените от ищеца суми, след като последните вече са преведени на
взискателя към момента на предявяване на иска (по арг. от Решение № 99/28.06.2012 г. по т.
д. № 667/2011 г. по описа на ВКС, II ТО). Такова възстановяване на платените от ищеца
суми може да се постигне единствено чрез воденето на осъдителен иск на плоскостта на
неоснователното обогатяване, какъвто обаче в случая не е предявен ( в този
смисъл Определение № 634/05.10.2009 г. по т. д. № 479/2009 г. по описа на ВКС, II ТО ). В
допълнение е необходимо да бъде отбелязано, че липсата на интерес от водене на
отрицателен установителен иск за погасените от длъжника и преведени на взискателя в хода
на изпълнителното производство суми може да се обоснове и с принципа за процесуална
икономия, доколкото целеното с него установително действие може да се постигне с
воденето на осъдителен иск за неоснователно обогатяване като така на практика би се
избегнало създаването на множество процесуални отношения между страните, при
положение, че правният спор може да бъде разрешен само в един процес.
2
Предвид изложеното производството в частта относно предявения отрицателен
установителен иск за сумата в размер на 69,78 лева, представляваща част от сумата в размер
общо на 125 лева разноски по изпълнителен лист от 04.08.2010г., издаден по ч. гр. д.
17274/2010 г. по описа на Софийски районен съд, 73 състав, следва да бъде прекратено като
недопустимо.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
доводите и възраженията на страните, приема от фактическа и правна страна на
спора следното:
Страните не спорят, а и от изисканото в цялост производство по ч. гр. д. №
17274/2010 г. по описа на Софийски районен съд, 73 състав, се установява, че делото е
образувано по подадено от (ФИРМА) заявление за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК за сумата в размер на 729,39 лева, представляваща
главница по договор за кредит, сумата в размер на 535,84 лева, представляваща договора
лихва за периода от 01.08.2006 г. до 24.11.2009 г., сумата в размер на 352,32 лева,
представляваща неустойка за забава в периода от 14.04.2010 г. до окончателното плащане,
както и за направените по делото разноски в размер на 25 лева държавна такса и 100 лева
юрисконсултско възнаграждение. Издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника
чрез лице от домашните на 01.07.2010 г., поради което и на основание чл. 416, пред. 1 вр. чл.
414, ал. / в редакцията на процесуалния закон преди измененията обн. с ДВ, бр. 100 от 2019
г./ е влязла в сила на 15.07.2010 г., като изпълнителен лист за сумите е издаден на 04.08.2010
г.
По молба на (ФИРМА) за принудително събиране на вземанията по процесния
изпълнителен лист от 12.09.2012 г. е образувано изп. дело № 20128610402565 по описа на
ЧСИ Д.В. С молбата е направено искане за налагане на запор върху трудовото
възнаграждение на длъжника и „насочване на изпълнението върху вземанията на длъжника
от трети лица ( авоари по банкови сметки, трудово, както и всяко друго възнаграждение,
получавано от длъжника, пенсия и вземания от наем).“. Видно от банково извлечение лист
80 от делото взискателят е заплатил дължимите такси за образуване на изпълнителното
производство.
Със запорни съобщения от 23.09.2012 г. е наложен запор върху вземания на длъжника
в търговски банки в страната.
Със запорни съобщения от 04.10.2013 г. е наложен запор върху получавано от
длъжника трудово възнаграждение от Министерство на външните работи, Министерство на
отбраната и Министерство на вътрешните работи, като съответните ведомства са
информирали съдебният изпълнител, че не са в трудово правоотношение с длъжника.
По изпълнителното дело е постъпила молба от взискателя от 17.09.2014 г. с искане да
бъде наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, вземанията му в
търговски банки, върху моторни превозни средства, както и да бъде наложена възбрана
върху недвижимо имущество на лицето.
По изпълнителното дело е постъпила молба от 13.09.2016 г. от конституирания в
качеството на правоприемник на първоначалния взискател по силата на настъпило частно
правоприемство въз основа на договор за цесия ответник с искане да бъде наложен запор
върху получавано от взискателя трудово възнаграждение, вземанията му в търговски банки,
върху моторни превозни средства, както и да бъде наложена възбрана върху недвижимо
имущество на лицето.
Молба с идентично съдържание е депозирана по изпълнителното дело от взискателя и
на 08.08.2018 г.
Съгласно протокол за приемане на изпълнително дело от 10.12.2021 г. образуваното
под дело № 20128610402565 по описа на ЧСИ Д.В изпълнително производство е
преобразувано под № 20219240403827 по описа на ЧСИ Г.К.
С молба от 18.11.2022 г. взискателят е направил искане да бъде наложен запор върху
3
трудово възнаграждение на длъжника и собствените на лицето моторни превозни средства.
С молба от 16.08.2023 г. взискателят е направил искане да бъде наложен запор върху
вземанията на длъжника срещу конкретно посочени банкови сметки на в (ФИРМА) и
(ФИРМА) Със запорни съобщения от 30.09.2023 г. е наложен запор върху вземанията на
длъжника в посочените две търговски банки.
Със запорно съобщение от 05.10.2023 г. е наложен запор върху получавано от
длъжника трудово възнаграждение от (ФИРМА)
При така установеното от фактическа страна се налагат следните правни изводи:
В доказателствена тежест на ответника по предявения отрицателен установителен
иск с правна квалификация чл. 439 ГПК във вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК е да установи, при
условията на пълно и главно доказване, че е предприел действия, водещи до прекъсване на
погасителната давност на вземането предмет на процесния изпълнителен лист, издаден на
основание чл. 416 ГПК въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК.
На първо място следва да бъде отбелязано, че с Определение № 214/15.05.2018 г. по
ч. гр. д. № 1528/2018 г. по описа на ВКС, IV ГО е прието, че съгласно разпоредбата на чл.
117, ал. 2 ЗЗД, изм. ДВ, бр. 12 от 1993г. ако вземането е установено със съдебно решение,
срокът на новата давност е всякога пет години, като началната редакция на текста, обн. ДВ,
бр. 275 от 1950 г. е предвиждала същото правило, изключвайки вземания срещу държавата
и държавните предприятия. При влизане в сила на редакцията на чл. 117, ал. 2 ЗЗД с ДВ, бр.
275 от 1950 г. действащ е бил Законът за гражданското съдопроизводство, който е уреждал
заповедното производство и изрично е предвиждал, че подаването на молба за издаване
заповед за изпълнение произвежда действието на подаване искова молба и само в случай че
молбата бъде оставена без уважение или не бъде връчена, тя няма такова действие ( арг. чл.
156г ЗГС). При действието на ГПК (отм.), заповедното производство не е било уредено, а на
процесуалния закон са били познати т.нар. „несъдебни изпълнителни основания“ по чл. 237
ГПК (отм.), предвидени от законодателя като преки основания за издаване на изпълнителен
лист.
Понастоящем в заповедното производство издаването на изпълнителен лист се
предпоставя от издаване на специален съдебен акт – заповед за изпълнение, чрез която се
установява дали вземането е спорно и която съставлява съдебно изпълнително основание
съгласно чл. 404, т. 1, предл. 3 ГПК. Правните последици на влязлата в сила заповед за
изпълнение са аналогични на последиците на влязло в сила съдебно решение – същата има
установително и преклудиращо действие в отношенията между страните. Влязлата в сила
заповед за изпълнение препятства оспорването на задълженията, въз основа на
обстоятелства или доказателства, които са били известни на длъжника, и с които е
разполагал или е можел да се снабди до изтичане на срока за възражение.
Установеното със заповедта вземане не подлежи на пререшаване, освен чрез
използване на извънредните способи, лимитативно очертани в чл. 423 ГПК и чл. 424 ГПК,
аналогични на чл. 303, ал. 1, т. 1 и т. 5 ГПК. Същевременно практиката на ВКС по чл. 290
ГПК е наложила, че по отношение на заповедното производство, по което е издадено
изпълнителното основание, е допустим и иск по чл. 439 ГПК, макар да не било проведено
съдебно дирене. Чрез тези специални норми законодателят е придал на влязлата в сила
заповед за изпълнение правния ефект на влязло в сила решение за вземането, защото е
ограничил нейното атакуване до степен в каквато е ограничено и атакуването на влезли в
сила решения.
От изложеното следва, че по сега действащия процесуален закон не е налице
основание да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към
съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подкрепа на изложеното е и
формираната съдебна практика, намерила израз в Определение № 480 от 27.07.2010 г. на
ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г. о., ГК, Определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч.
т. д. № 1366/2015 г., II т. о., ТК; Определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. №
4
4647/2015 г., IV г. о., ГК; Определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. №
2566/2013 г., IV г. о., ГК, Решение № 37/24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020г. по описа на
ВКС, IV ГО. С Решение № 3/04.02.2022 г. по гр. д. № 1722/2021г. ВКС, IV ГО изрично е
прието, че чл. 117, ал. 2 ЗЗД намира приложение когато вземането е определено по
основание и размер с влязло в сила съдебно решение, така и когато е определено по
основание и размер с влязла в сила заповед за изпълнение. По изложените съображения
съдът намира, че погасителната давност за вземанията, обективирани в процесния
изпълнителен титул, е общата 5-годишна давност.
Съгласно задължителните разяснения дадени с Тълкувателно решение № 2/2013г. на
ОСГТК на ВКС давността се прекъсва от предприемане на кое да е изпълнително действие в
рамките на определен изпълнителен способ. В мотивите към т. 10 примерно и
неизчерпателно са изброени изпълнителните действия, прекъсващи давността – налагане на
запор или възбрана, присъединяване на кредитор, възлагането на вземане за събиране или
вместо плащане и т.н., както и действията, с които давността не се прекъсва – образуването
на изпълнителното дело, когато в молбата не е посочен изпълнителен способ, изпращане на
призовка за доброволно изпълнение, извършване на справки, изискване на удостоверение за
данъчна оценка, проучване на имущественото състояние на длъжника и др. Няма спор и, че
възлагането за изпълнение по смисъла на чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ е действие водещо до
прекъсване на давността. В този смисъл освен мотивите на цитираното тълкувателно
решение е и съдебната практика намерила израз в Решение № 451/29.03.2016 г. по гр. дело
№ 2306/2015 г. на IV г. о. на ВКС и Решение № 28.02.2016г. по гр. д. № 4899/2014 г. на IV г.
о. на ВКС.
С Тълкувателно решение № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС е прието, че Постановление
на Пленума на Върховния съд № 3/1980 г. следва да се счита за изгубило сила и давността
да не спира по време на изпълнителния процес, тъй като кредиторът избира дали да действа
като иска прилагането на нови изпълнителни способи или да бездейства. Когато взискателят
не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години,
изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и това
прекратяване настъпва по силата на закона, без за това да е необходим изричен акт на
съдебния изпълнител. Съгласно мотивите на тълкувателното решение нова давност тече от
предприемането на последното по време валидно изпълнително действие.
В съдебната практика на Върховния касационен съд, постановена след посоченото
тълкувателно решение, е прието, че с тълкувателните си решения и постановления
Върховният съд и Върховният касационен съд не дават разрешение на конкретен правен
спор, а извършват общо тълкуване на конкретна правна норма, по прилагането на която е
възникнала противоречива или е налице неправилна практика. В тълкувателните решения и
постановления се изяснява действителният смисъл и съдържание на съответната правна
норма, като в резултат на това разпоредбата следва да се прилага от държавните органи в
смисъла, посочен в тълкувателния акт. Законът не е предвидил момент, от който започват да
действат тези тълкувателни актове. Доколкото обаче същите не съществуват самостоятелно
и могат да бъдат прилагани само въз връзка с прилагането на тълкуваната от тях правна
норма, следва да бъде прието, че когато се касае до първоначално приети тълкувателни
Постановления на Пленума на Върховния съд и решения те имат обратно действие и
даденото с тях тълкуване важи от момента, в който правната норма е влязла в сила, т. е.
счита се, че тя още тогава е имала съдържанието, което впоследствие е било посочено в
тълкувателните актове. Когато обаче се постановява нов тълкувателен акт, с който да бъде
изоставено вече даденото тълкуване и да бъде възприето ново такова, е налице промяна в
начина, по който ще бъде прилагана нормата, който е различен от този по предшестващия
тълкувателен акт. Тази промяна настъпва занапред, защото не може да бъде изисквано от
съответния орган и подчинените на правопорядъка субекти да съобразяват действията си с
тълкувателен акт, който все още не е постановен. Когато последните са съобразили своето
поведение с дадено задължително тълкуване относно съдържанието на дадена правна норма,
не може с обратна сила това съответно на даденото тълкуване тяхно поведение да бъде
5
свързано с неблагоприятни последици. Това би нарушило принципа на правна сигурност.
Затова следва да се приеме, че последващите тълкувателни решения нямат подобно на
първоначалните такива обратно действие и започват да се прилагат от момента, в който са
постановени и обявени по съответния ред. Ако преди постановяване на новото тълкувателно
решение са се осъществили факти, които са от значение за съществуващото между страните
правоотношение, които са породили правните си последици, то тези последици трябва да
бъдат преценявани с оглед на тълкувателното постановление или решение, което е било
действащо към момента на настъпването на последиците. С оглед на горното извършената с
Тълкувателно решение № 2/2013 ОСГТК, т. 10, отмяна на Постановление № 3/1980 г.
поражда действие от датата на обявяването на новото тълкувателно решение, като в тази си
част то се прилага от тази дата и то само по отношение на висящите към този момент
изпълнителни производства, но не и към тези, които са приключили преди това. Това
разбиране съответства и на практиката на ЕСПЧ по приложението на чл. 6, пар. 1
Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС), която приема, че
при аналогични хипотези на нови тълкувателни решения на ВКС /ТР № 1/04.02.2005 г. на
ОСГК на ВКС/, отменящи стари ППВС /ППВС № 4/1964 г./ и придаващи различно
задължително тълкуване на една и съща правна норма, да се придаде обратно действие на
новия тълкувателен акт означава да се наруши правото на ефективен достъп до съд,
прокламирано в чл. 6, пар. 1 КЗПЧОС. В този смисъл са Решение № 170/17.09.2018 г. по гр.
д. № 2382/2017 г., ВКС, ІV г. о, Решение № 51/21.02.2019 г. по гр. д. № 2917/2018 г., ВКС,
ІV г. о, както и Определение № 735 от 6.11.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3982/2019 г., III г. о. и
Определение № 278/08.05.2019 г. по т. д. № 2469/2018 г., ВКС, II т. о.
Изводът е, че до 22.06.2015 г. тълкуването, дадено в ППВС № 3/18.11.1980 г. е в сила
и задължава съда да приеме, че течението на давността за вземанията, които са били предмет
на изпълнителното производство, е било спряно. Ето защо отмяната на ППВС №
3/18.11.1980 г. има действие от 26.06.2015 г. – датата, на която е прието противоположното
тълкуване съгласно Тълкувателно решение № 3/2020 г.
В случая давността относно вземанията по процесния изпълнителен лист е
прекъсната с подаване на молба от 12.09.2012 г. за образуване на производство за
принудително събиране на процесните вземания, съдържаща посочване на конкретен
изпълнителен способ, по която е образувано изп. дело № 20128610402565 по описа на ЧСИ
Д.В. Давността е прекъсната с предприемане на всяко действие по принудително събиране
на вземанията по листа, както следва - 23.09.2012 г. налагане на запор върху вземания на
длъжника срещу търговски банки и 04.10.2013 г. с налагане на запор върху трудово
възнаграждение на длъжника. Следва да бъде разяснено, че не е необходимо предприетото
действие да е успешно, за да се счита давността прекъсната. Извод в подкрепа на
изложеното следва и от разясненията, дадени с т. 5 от Тълкувателно решение № 3/2015 г. по
тълк. дело № 3/2015 г. на ОСГТК, съгласно които изпращане на запорно съобщение до
банка в хипотеза, при която съдебният изпълнител е получил на основание чл. 508, ал. 1
ГПК отговор, че длъжникът няма сметка в съответната банка, представлява действие по
налагане на запор, но длъжникът не отговаря за разноските по извършването му и те остават
за сметка на взискателя. Запорът на вземане се счита за наложен на датата, на която
запорното съобщение е връчено на длъжника /чл. 450, ал. 2 ГПК/, а спрямо третото
задължено лице се счита за наложен от момента на връчване нему на запорното съобщение -
чл. 450, ал. 3 ГПК. Запорът върху вземания по разплащателна банкова сметка се счита
наложен и има действие от деня, в който е връчено запорното съобщение на банката до
датата на погасяване на задълженията на длъжника – титуляр на сметката, реализиране на
изпълнителния способ и удовлетворяване на взискателя, респективно до отмяна на
обезпечителната мярка, замяна на обезпечителната мярка с друга, вдигане на запора или
прекратяване на изпълнителното производство. Запорът има действие върху
разплащателните банкови сметки на длъжника до размера на сумите, посочен в запорното
съобщение, както върху наличните към връчване на запорното съобщение суми в банковата
сметка на длъжника, така и върху последващите постъпления. Запорът върху вземанията по
разплащателната банкова сметка, по която няма наличност, т. е. когато салдото по сметката е
6
дебитно, се счита наложен от датата на връчване на запорното съобщение на банката, и има
действие по отношение на постъпленията на суми по банковата сметка след налагането му,
без да е необходимо изпращане на други запорни съобщения от съдебния изпълнител до
банката, в който смисъл е и Решение № 4 от 16.06.2017 г. по т. д. № 3129/2015 г. на II т. о. на
ВКС. Запорът се счита наложен от получаване на запорното съобщение и има действие до
настъпване на някое от посочените по-горе обстоятелства, поради което запорът в
хипотезата на наложен запор върху банкова сметка на длъжника, без значение от
наличностите по същата, е изпълнително действие с траен характер и непрекъснато
действие – така Решение № 265013 от 6.07.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 6531/2020 г.
Давността е прекъсната също така с всяко едно от отправените от взискателя искания
за предприемане на действия по принудително събиране на вземанията по изпълнителния
лист - 17.09.2014 г., 13.09.2016 г., 08.08.2018 г., 18.11.2022 г., 16.08.2023г. Следва да бъде
отбелязано, че за прекъсването на давността е без значение дали съдебният изпълнител е
предприел действия в изпълнение на отправеното искане от кредитора, тъй като давността
се явява санкция за пасивното поведение на титуляра на вземането, а не на съдебния
изпълнител. Когато кредиторът отправи искане за предприемане на конкретни изпълнителни
действия, в какъвто смисъл са посочените по-горе молби, бездействието на съдебния
изпълнител няма за последица изтичане на давностен срок доколкото взискателят е бил
активен – така Решение № 451/2015 г. по гр. д. № 2306/2015 г. на ВКС, IV ГО, съгласно
което е без значение, че по вина на съдебния изпълнител не са извършени исканите
изпълнителни действия, тъй като бездействието на същия не е предвидено от закона като
способ за спиране течението на давността
Неоснователни са доводите на процесуалния представител на ищеца, че по
изпълнителното производство е настъпила перемпция, тъй като взискателят не е заплатил
дължимите такси за извършване на поисканите изпълнителни действия. Следва да бъде
отбелязано, че видно от протокола за разпределение на събраната в изпълнението сума
взискателят е заплатил дължимите такси за предприетите изпълнителни способи. С Решение
№ 37/24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г. на ВКС, IV ГО е прието, че ако искането от
кредитора е направено своевременно, но изпълнителното действие не е предприето от
надлежния орган преди изтичането на давностния срок, по причина, което не зависи от
волята на кредитора давността се счита прекъсната с искането, дори то да е било нередовно,
ако нередовността е изправена надлежно по указание на органа на изпълнителното
производство. До колкото по делото не са налице дадени от органа на изпълнителното
производство указания, то с внесените от взискателя суми са заплатени дължимите такси за
предприетите изпълнителни действия.
Доколкото петгодишният давностен срок относно вземанията по изпълнителния лист,
считано от последното изпълнително действие от 05.10.2023 г., към момента на
постановяване на настоящия съдебен акт не е изтекъл, то исковата претенция се явява
неоснователна.
С оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на ищеца следва да
бъдат възложени направените от ответника съдебни разноски в размер на 100 лева,
представляващи юрисконсултско възнаграждение на процесуалния представител на
страната изчислено съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал.
1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ВРЪЩА подадената от К. Б. Т., ЕГН **********, с адрес в с. (адрес) против
(ФИРМА), ЕИК ****, със седалище и адрес на управление в гр. (фирма), искова молба с вх.
№ 357810/12.12.2023 г. в частта относно искането да бъде признато за установено в
отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответното дружество сумата в размер
7
на 69,78 лева, представляваща част от сумата в размер общо на 125 лева присъдени разноски
за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение по изпълнителен лист от 04.08.2010г.,
издаден по ч. гр. д. 17274/2010 г. по описа на Софийски районен съд, 73 състав, и
прекратява производството по гр. д. № 67992/2023 г. по описа на Софийски районен съд,
Първо гражданско отделение, 127 състав в посочената част.
ОТХВЪРЛЯ предявеният от К. Б. Т., ЕГН **********, с адрес в с. (адрес) против
(ФИРМА), ЕИК ****, със седалище и адрес на управление в гр. (фирма), отрицателен
установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено в отношенията между
страните, че ищецът не дължи на ответното дружество сумата в размер на 729,39 лева,
представляваща главница по договор за кредит, сумата в размер на 535,84 лева,
представляваща договорна лихва за периода от 01.08.2006 г. до 24.11.2009 г., сумата в
размер на 352,32 лева, представляваща неустойка за забава в периода от 14.04.2010 г. до
окончателното плащане, както и сумата в размер на 55,22 лева, представляваща част от
общо присъдени съдебни разноски в размер на 125 лева, за които вземания е издаден
изпълнителен лист от 04.08.2010 г. по ч. гр. д. 17274/2010 г. по описа на Софийски районен
съд, 73 състав, като неоснователен.
ОСЪЖДА К. Б. Т., ЕГН **********, с адрес в с. (адрес) да заплати на (ФИРМА),
ЕИК ****, със седалище и адрес на управление в гр. (фирма), на основание чл. 78, ал. 3
ГПК, сумата в размер на 100 лева, представляваща сторени съдебни разноски.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис от съдебния акт, а в частта, с която
производството е прекратено (имащо характер на определение), в едноседмичен срок с
частна жалба пред Софийски градски съд.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8