РЕШЕНИЕ
№ 671
гр. гр. Хасково, 17.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети юли през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Диана Д. Пашова
при участието на секретаря Калина Ст. Христова
като разгледа докладваното от Диана Д. Пашова Гражданско дело №
20245640100578 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба от Б. Д. М. против
„КРЕДИ ЙЕС“ ООД, с която са предявени следните искове: иск с правно
основание чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 26, ал.1, предл. първо
от ЗЗД за прогласяване недействителността на договор за паричен заем №
898708 от 29.12.2022г., сключен между страните, иск с правно основание чл.
55, ал. 1, предложение първо ЗЗД за сумата от 905,06 лв., представляваща
платена без основание сума по договор за паричен заем № 898708 от
29.12.2022г., ведно със законна лихва от 06.03.2024 г. до окончателното
плащане.
Ищецът твърди да е сключил с ответник на 29.12.2022г. договор за
паричен заем № 898708, с който ответникът се задължил да му предостави
заемна сума в размер на 1000 лв., а заемателят да се е задължил да върне
заемната сума при условията и сроковете на договора. Твърди да е уговорено
сумата да бъде предоставена в брой и върната на 9 месечни вноски с ден на
плащане: 29-то число, размер на погасителна вноска: 130,42 лв., фиксиран
годишен лихвен процент 48,111%, месечен лихвен процент: 3,330 %,
годишният лихвен процент е 39,96%, дата на първо плащане: 29.01.2023г., дата
на последно плащане: 29.09.2023г., обща сума за плащане: 1173,76 лв.
Твърди с чл. 6 от договора страните да са уговорили договорът за заем
да бъде обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от
Общите условия към договора за заем и с още едно от посочените по-долу
обезпечения, по избор на заемателя: 1. Ипотека върху недвижим имот, съгл.
1
чл. 10, ал. 2, т. 3 от Общите условия; 2. Особен залог върху движимото
имущество, съгл. чл. 10, ал. 2, т. 2 от Общите условия; 3. Банкова гаранция,
съгл. чл. 10, ал. 2, т. 4 от Общите условия; 4. Ценна книга, издадена в полза на
заемодателя.
Твърди в чл. 8 от договора с подписването на договора заемателят да е
декларирал, че му е известно и се счита за уведомен, че в случай, че
заемателят не предостави договореното в чл. 6 от настоящия договор в
тридневен от сключването му или представеното обезпечение не отговаря на
условията, посочени в чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите условия към договора
за заем, заемателят да дължи на заемодателя неустойка в размер на 824.24
лева, с начин на разсрочено плащане подробно посочен в Погасителен план
към процесния договор за заем.
Твърди съгласно чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия обезпечението
следва да е чрез гаранти - две физически лица, всяко от които да отговаря на
следните условия: да има нетен размер на осигурителен доход в размер над
1000,00 лева, съгласно справочните данни на НОИ; да работи по безсрочен
трудов договор; да не е заемател по договор за заем, сключен със Заемодателя;
да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма кредити към
банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен“,
както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни
на ЦКР към БНБ.
Твърди съгласно чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия да е следвало да
предостави безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ
търговска банка, за период, включващ от сключване на договора за заем до
изтичане на 6 /шест/ месеца след падежа на последната редовна вноска по
погасяване на заема и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата
сума за плащане по договора за заем, включваща договорената главница и
лихва.
Съгласно Погасителния план към Договора погасителната вноска без
неустойка по чл. 8 от договора е в размер от 91,58 лева (без последната вноска
с падеж 29.09.2023 г., за която е посочен размер от 91,60 лв.); посочена е и
разсрочената неустойка по чл. 8 от Договора за заем при липса на
обезпечение, в размер от 91,58 лв. (без последната вноска с падеж 29.09.2023 г.
в размер от 91,60 лв.), а погасителната вноска с включена разсрочена
неустойка по чл. 8 от договора да е на стойност от 222 лв.
Развива съображения договорът да е недействителен на осн. чл. 22 ЗПК
поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Навежда доводи клаузата за
неустойка да не е включена в ГПР и поради това, записаният ГПР да е
неправилен и заблуждаващ. Заемодателят да не е включил т. нар. от него
„неустойка“ към договорната лихва, дължима по кредита, и към ГПР, като по
този начин да се заобиколя нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Предвид, че в чл. 8 от
Договора, както и в Погасителния план към Договора, изначално е разсрочено
вземането за „неустойка“, счита, че е явно кредиторовото очакване, че
2
длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение.
Предвид гореизложеното, счита, че с вземането за неустойка представлява
скрито възнаграждение за кредитора и като такова да е следвало да бъде
включено в годишния процент на разходите.
Като допълнителен аргумент за нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
сочи да не е упоменато кои разходи са включени точно в ГПР и кой разход
какъв процент от ГПР да формира. Твърди това да поставя потребителя в
неравностойно положение и да го възпрепятства да разбере икономическите
последици на поетото от него задължение. Твърди като е посочено само
цифрово размера на ГПР без да са посочени всички разходи, които длъжникът
ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР да е нарушено
изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Посочването в
договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР да представлява
невярна информация и да следва да се окачестви като нелоялна и по-
конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 от ЗЗП,
във връзка с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП.
Развива съображения, че договореното изискването за предоставяне на
обезпечение чрез гаранти или банкова гаранция в размер на двоен размер на
цялата дължима сума по договора - главница и лихви /чл. 10, ал. 2, т. 4 от
Общите условия на Договора, към която препраща чл. 8 от Договора/ да
съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно
определени параметри, които предвид броя им и изключително краткия срок,
в който следва да се предоставят - до три дни от сключването на Договора, на
практика да правят задължението неизпълнимо. Предвид това положение, и
имайки предвид изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към
погасителните вноски при непредоставяне на обезпечение /гаранция/, счита,
че неустойката води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза
изцяло извън присъщите й функции. Счита, че такава уговорка противоречи
на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като нарушава
принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и
обезщетителните й функции, които законодателят определя. Сочи, че
действително, няма пречка размерът й да надхвърля вредите от
неизпълнението, но да няма адекватен критерий за преценка на това
надвишаване, доколкото процесната клауза обезпечава изпълнението на
вторично задължение (обезпечава изпълнението на задължението за
обезпечаване на главното задължение). Т.е. и санкционната функция е вън от
предмета на задължението, тъй като само по себе си непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди. Основната цел на така
уговорената неустоечна клауза е да доведе до неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежаща на
връщане сума със значителен размер, което счита да противоречи на добрите
нрави. Счита, че с клаузата нарушава принципа на справедливост.
По отношение на клаузата на чл. 3, ал. 7 от договора, регламентираща
възнаградителната лихва по договора твърди да надхвърля повече от 3 пъти
3
законната, което да е в нарушение на добрите нрави, да накърнява
равноправието между страните и да е в разрез с принципа на
добросъвестността при договаряне, с оглед което твърди клаузата да е
нищожна на осн. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
По отношение на иска с правно основание чл. 55, ал.1, предл. първо
ЗЗД: Твърди да е заплатил общо сумата от 1905,06 лева и да следва да му се
върне сумата от 905,06 лв. (всичко, което е платил, извън заемната сума)
поради това, че е получена на осн. недействителен договор. Иска, в случай, че
съдът отхвърли иска за прогласяване недействителност на договора, да
приеме, че сумата от 905,06 лв. е получена от ответника на несъществуващо
основание – нищожна клауза за неустойка и на възнаградителна лихва.
Претендира разноски и адвокатско възнаграждение за двата иска.
Ответникът оспорва исковете. Признава следните обстоятелства: че е
предоставил на ищеца заемна сума в размер на 1000 лв. на осн. договор за
паричен заем № 898708 от 29.12.2022г. при общи условия; страните да са се
уговорили с договора заемната сума да бъде върната на 9 месечни вноски с
размер на погасителна вноска: 130,42 лв., с фиксиран годишен лихвен
процент: 48,111%, месечен лихвен процент: 3,330, а погасителната вноска с
включена разсрочена неустойка при непредставяне на обезпечение да е на
стойност 222 лв. Твърди да е уговорено заемателят да се е задължил да
предостави обезпечение в 3-дневен срок от сключване на договора,
изразяващо се в осигуряване на поръчител и ипотека или особен залог или
банкова гаранция или ценна книга, като при неизпълнение се дължи неустойка
в общ размер на 824,24 лв. съгласно чл. 8 вр. чл. 6 от договора вр. чл. 10, ал. 2,
т. 1 от ОУ. Счита, че условието по чл. 1.1, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на ГПР
по договора за заем е спазено, а дължимите суми за лихва и неустойка за
неосигуряване на обезпечение са ясно посочени в погасителния план и са
включени в размера на месечната погасителна вноска. Развива съображения,
че превишаването на ГПР над посочения размер в договора от 48.111 % не е
основание за недействителност на договора. Позовава се на разпоредбата на
чл. 19, ал.5 ЗПК, според която клаузите, които увеличават ГПР над нормата по
ал. 4 се явяват нищожни без тази нищожност да се отразява на валидността на
останалата част от договора. Развива съображения, че нелоялната търговска
практика е критерий за установяване на неравноправни договорни клаузи,
каквито според чл. 145, ал. 2 ЗЗП не могат да бъдат клаузите, определящи
цената на стоката /в случая възнаградителната лихва/, при условие че тези
клаузи на договора са ясни и разбираеми. Твърди плащанията по кредита да са
дефинирани по ясен начин и да няма причина кредиторът да търпи санкция,
че е посочил неточно в договора разходите на своя клиент. Сочи законът са не
изисква изброяване на отделните разходи, включени в ГПР, като условие за
валидността на договора за кредит. По отношение на възнаградителната
лихва, твърди размерът й да е съобразен със законовото ограничение по чл.
19, ал.4 ЗПК и поради това, клаузата за нейното начисляване да не може да
противоречи на общоприети етични и морални норми. Счита, че няма
4
нарушение на императивната норма на чл. 11, т. 10 ЗЛК по следните
съображения: чл. 11, т. 10 ЗПК да не изисква посочване в договора на
математическия алгоритъм, по който се изчислява ГПР, както и да бъдат
изброени всички разходи, включвани в ГПР, а единствено да се посочат
допусканията, използвани при изчисляване на ГПР като твърди, че под
„допускания“ следва да се разбира предвиждания за бъдещето, а не в смисъл
на разходи, част от ГПР. Неустойката, посочена в чл. 8 от договора за паричен
заем да се дължи в пълен размер още в момента на възникване на основание за
начисляването й, а именно – при непредставяне в срок на поръчител, който да
обезпечи по достатъчно надежден и сигурен начин вземането на кредитора по
договора за заем, т.е. на поръчител, който да отговаря на условията на чл.10,
ал.2, т.1 и т.4 от ОУ. Размерът на неустойката да е предварително точно
определен още в договора за заем, от момент предхождащ нейното начисление
и по този начин заемателят предварително да е запознат с размера на
последиците, които биха настъпили за него при не представяне на исканото
обезпечение. Твърди клаузата по чл.8 от договора за паричен заем да е
индивидуално уговорена. Освен това, сочи, че в процесният случай се касае за
отпускане на особен тип заем - предоставя се от небанкова финансова
институция, вписана в Регистъра по чл.3 ал.2 ЗКИ, като средствата в нея не са
набрани чрез публично привличане на влогове. При положение, че след като
вземането не е гарантирано и с ипотечно или заложно обезпечение, заемът се
явява по-рисков и именно с цел да се обезпечи, дружеството изисква от
заемателя да предостави едно достатъчно надеждно лично обезпечение -
банкова гаранция или поръчител/и, които да отговарят самостоятелно или
кумулативно на поставените от кредитора условия в чл.10, ал.2, т.1 от ОУ.
Процесната неустойка представлява разход, уговорен във връзка с
неизпълнение на договорните задължения на потребителя, поради което не
може се определи като възнаградителна лихва и съответно не може да се
отнесе към годишния процент на разходите (ГПР). Възразява срещу размера
на адвокатското възнаграждение и го счита за прекомерен. Сочи, че липсват
доказателства за прилагане на чл.38 от ЗА.
Ищецът в становище на отговора от 29.04.2024г., излага доводи, които
по същество са изложени в исковата молба.
Съдът, като съобрази доводите и възраженията на страните и
като прецени представените по делото доказателства поотделно и в
съвкупност, счита за установено следното от фактическа и правна страна:
По делото е прието за безспорно установено между страните, а и се
установява от доказателствата по делото, че между ищеца и ответника е
сключен договор за паричен заем № 898708 от 29.12.2022г. при Общи условия,
на основание на който ответникът е предоставил на ищеца, а ищецът - усвоил
заемна сума в размер на 1000 лв. като се е задължил заемната сума да бъде
върната на 9 месечни вноски с размер на всяка погасителна вноска: 130,42 лв.,
с фиксиран годишен лихвен процент: 48,111%, месечен лихвен процент:
3,330% и представяне на обезпечение в 3-дневен срок от сключване на
5
договора.
Процесният договор е с предмет предоставяне на заемна сума,
заемодателят е юридическо лице, което е небанкова финансова институция по
см. на чл. 3, ал. 1, т. 3 ЗПК, предоставяща кредита в рамките на своята
търговска дейност, ищецът е физическо лице, което е действало извън рамките
на своята професионална дейност. Следователно, процесният заем има
характер на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от
ЗПК. Следователно, в отношенията между страните са приложими
специалните разпоредби на ЗПК и процесният договор за заем следва да
съответства както на общите изисквания за валидност на правните сделки,
така и на специалните изисквания, предвидени в императивните разпоредби
на чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. чл. 11, ал. 1, т. 7 -12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал. 1, т.
7 -9 ЗПК.
По установителния иск с правно основание чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11,
ал.1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 26, ал.1, предл. първо от ЗЗД за прогласяване
недействителността на договор за паричен заем № 898708 от 29.12.2022г.:
От процесния договор за предоставяне на заем, се установява, че
уговорения размер на възнаградителна лихва на годишна база е 39,96%
(3,330% на месец). Няма предвидено законово ограничение за максималния
размер, до който страните могат да договарят размера на възнаградителната
лихва, освен предвидения в чл. 19, ал. 4 ЗПК размер на ГПР. С оглед
изискването на закона при договаряне между страните да не се накърняват
добрите нрави, следва да се приеме, че именно те налагат максималния
размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е
действително. Съгласно съдебната практика противно на добрите нрави е да
се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва, а когато възнаградителна лихва е уговорена по обезпечен и
по друг начин заем (напр. ипотека, залог), противно на добрите нрави е
нейният размер да надвишаваща двукратния размер на законната лихва (в този
смисъл Решение № 906/30.12.2004г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, II г. о.,
Решение № 378/18.05.2006г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, II г. о., Решение №
1270/09.01.2009г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, II г. о.; Определение
№901/10.07.2015г. по гр. д. № 6295/2014г. на ВКС, IV г.о.). Уговорената в
процесния необезпечен договор възнаградителната лихва надвишава
трикратния размер на законната лихва и по този начин накърнява добрите
нрави, което обуславя извод за нищожност на клаузата по смисъла на чл. 26,
ал. 1, предл. трето ЗЗД.
От приложения договор се установява, че съгласно чл. 6 от процесния
договор страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с
гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 ОУ към договора за
заем и с още едно от посочените обезпечения: Ипотека върху недвижим имот,
съгл.чл.10, ал.2, т.3 от ОУ; Особен залог върху движимо имущество,
съгл.чл.10, ал.2, т.2 от ОУ; Банкова гаранция, съгл.чл.10, ал.2, т.4 от ОУ; Ценна
6
книга, издадена в полза на Заемодателя. С чл. 10, ал. 2, т. 1 ОУ е предвидено да
се предоставят гаранти - две физически лица, всяко от които да отговаря на
следните условия: да има нетен размер на осигурителен доход в размер над
1000,00 лева, съгласно справочните данни на НОИ; да работи по безсрочен
трудов договор; да не е Заемател по договор за заем, сключен със Заемодателя;
да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма кредити към
банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен“,
както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни
на ЦКР към БНБ. Съгласно чл. 10, ал. 2, т. 4 ОУ да е следвало да предостави
безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска
банка, за период, включващ от сключване на договора за заем до изтичане на 6
/шест/ месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на
заема и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за
плащане по договора за заем, включваща договорената главница и лихва.
Прието е за безспорно установено между страните, че в чл. 8 от
процесния договор страните са уговорили, че в случай на непредоставяне на
договореното в чл. 6 от процесния договор обезпечение в тридневен срок,
заемателят дължи на заемодателя неустойка, с начин на разсрочено плащане,
включена в погасителния план. От приложения договор се установява, че
съгласно чл. 8 от договора размерът на неустойката е в размер на 824,24 лв.
лева, с начин на разсрочено плащане, посочен в погасителния план към
договора за заем.
Прието е за безспорно установено между страните, а и се установява
от приложения погасителен план, че страните са се уговорили размерът на
погасителната вноска с включена разсрочена неустойка при непредставяне на
обезпечение да е в размер на 222 лв.
В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди
сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността
на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв.
Клауза, като уговорената в чл.8 от договора за паричен заем и чл.10, ал.2, т. 1 и
т. 4 от ОУ, според която се дължи неустойка в размер на 824,24 лева при
неизпълнение на задължението за осигуряване, в тридневен срок от датата на
усвояване на заемната сума на някое от предвидените обезпечения, се намира
в пряко противоречие с преследваната от директивата цел, транспонирана в
ЗПК. На практика, подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна
оценка платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е
отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е. опасността от
свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на изискването за проверка на
кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл.16
ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно
тогава да се поиска обезпечение въз основа изводите от проверката и едва след
7
предоставянето му да се сключи договора за кредит. На следващо място,
неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с
претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която
излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на
неоснователно обогатяване. Неблагоприятните за кредитора последици от
непредставяне на предвиденото в т.6 от договора обезпечение са свързани с
евентуални затруднения при събиране на вземането. Освен това, поставянето
на твърде кратък срок за предоставяне на обезпечение – три дни от сключване
на договора, е нелогично и икономически необосновано. Уговарянето на такъв
срок, завишените изисквания, на които трябва да отговарят гарантите и
непосилните условия за предоставяне на банкова гаранция банкова гаранция
показват, че единствената цел на неустойката е различна от присъщата й по
закон функция да обезпечи изпълнението и да обезщети и санкционира
неизпълнението. Следователно, клаузата е нищожна (в т.см. т.3 от
Тълкувателно решение №1/15.06.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС).
Отделно от това следва да се отбележи, че непредставянето на
договорени обезпечения (когато същите са били реално очаквани от
кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71 ЗЗД, дава основание да се иска
незабавно цялото задължение. В случая кредитора променя последиците от
липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той
начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски.
Дори да се приеме, че дружеството е допускало възможността исканите
обезпечения да се предоставят и „неустойката“ да не се дължи, то това
плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение,
дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от неизпълнението
на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните последици
от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив – договорът
продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но
при по-висока цена, прикрита като неустойка.
От чл. 3.3 от договора се установява, че неустойката в размер на
824,24 лв. не е включена в определения размер на ГПР. Това обстоятелство не
е спорно между страните. Спорно е дали неустойката в размер на 824,24 лв.
следва да бъде включено в ГПР.
Съгласно чл. 3.3 от процесния договор ГПР е изчислен при вземане
предвид на следните допускания: 1) Заемателят не трябва да прави и не дължи
никакви допълнителни плащания (лихви, такси, комисионни, застрахователни
премии и др.), които не са посочени в договора за заем при неговото
сключване, дори те да са поискани от лице, за което е известно, че е
оторизиран представител на Заемодателя; 2) Заемателят ще изпълнява своите
задължения в съответствие с условията и сроковете по настоящия договор; 3)
Паричният заем се предоставя и ще бъде валиден за срока, уговорен в
настоящия Договор; 4) Паричният заем се погасява от Заемателя с плащания,
съобразно погасителния план към договора; 5) При изчисляване на ГПР не се
8
взимат предвид разходите, които Заемателят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по настоящия Договор за паричен заем.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Не е ясно по какъв начин е формиран
ГПР, неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по
който се формира годишното оскъпяване на заема. В договора трябва изрично
и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще
направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора
и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита,
невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11,
ал.1, т.10 ЗПК.
Съгласно § 1, т. 1 на ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси. С уговорената неустойка се въвеждат именно
допълнителни разходи и същата следва да е включена в ГПР. Като не е
включена неустойката в размера на ГПР потребителят е въведен заблуждение
да прецени дали да сключи договора за кредит при така определените условия
за връщането на заетата сума.
С включването на неустойката към ГПР от 48,081%, действителния
такъв би нараснал многократно над допустимата стойност, която е пет пъти
размера на законната лихва за просрочени задължения в лева /ОЛП на БНБ +
10 пункта х 5/. С оглед това, съдът намира, че при сключването на процесния
договор за заем и чрез предвиждане на неустойка, което е свързано с
допълнителни разходи за потребителя за заплащането й, е заобиколена
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния
размер на годишния процент на разходите по кредита. Предвид горното,
посочените в договора размери на годишния процент на разходите и общата
сума, дължима от потребителя, не съответстват на действително уговорените
такива. Налице е неяснота при определяне на ГПР. В договора изрично е
предвидено, че размерът на погасителната вноска е 130,42 лв., а в
погасителния план е предвидена вноска, с включена разсрочена вноска да е
222 лв. С посочените клаузи очевидно потребителят е въведен в заблуждение
9
за реалното оскъпяване на кредита при условията на процесния договор.
Следователно, на чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът е
недействителен. В случая, не е налице някоя от хипотезите на чл. 26, ал. 4 ЗЗД
хипотези- нищожната клауза на процесния договор за кредит относно
определянето на ГПР да бъде заместена по право от повелителни норми на
закона, или че договора за потребителски кредит би бил сключен и ако в него
не е включена клаузата определяща ГПР, тъй като той е въведен като изрично
изискване в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
С оглед изложеното, съдът намира, че искът е основателен и следва да
бъде прогласена нищожност на сключения между страните договор на осн. чл.
26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК като противоречащ на императивните разпоредби
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, чл. 10, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК.
По осъдителния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД:
От приетите по делото писмени доказателства – разписки за плащания
чрез Изипей и приходни касови ордери се установява, че ищецът е платил на
ответника сумата от 1905,33 лв. за погасяване на задълженията по процесния
договор (л. 24-27).
Съгласно чл. 23 ЗПК Когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. От платената в общ
размер 1905,33 лв. като се извади сумата от 1000 лв. остава сумата от
905,33лв. Ищецът претендира по-малък размер - 905,06 лв. Следователно,
искът е основателен и следва да бъде изцяло уважен.
Поради уважаване на главния иск, следва да бъде уважен и
акцесорния иск за законна лихва считано от 06.03.2024г. (датата на
депозиране на исковата молба) до окончателното плащане на вземането.
По разноските:
При този изход на делото право на разноски има ищеца. Ищецът е
освободен от държавна такса. На осн. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде
осъден да плати в полза на РС-Хасково държавна такса в размер на 129,92 лв.,
от които – държавна такса в размер на 79,92 лв. по установителния иск и 50
лв. – по осъдителния иск.
По претенцията за адвокатско възнаграждение:
От представените доказателства /сключен договор за правна защита и
съдействие/, се установява, че между ищеца и процесуалния представител e
постигната уговорка за оказана правна помощ и съдействие при условията на
чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. за оказване помощ на материално затруднено лице.
Процесуалният представител претендира възнаграждение за в размер на
599,76 лв. с ДДС за установителния иск и 480 лв. с ДДС за осъдителния иск.
Ответникът е направил своевременно възражение за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение.
Разпоредбата на чл.36, ал.2, изр.2 ЗА изрично забранява уговарянето
10
на адвокатско възнаграждение в размер по-нисък от посочения в наредба,
издадена на основание чл.36, ал.2 ЗА, за съответния вид работа. С
разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК определянето на адвокатско възнаграждение
от съда при предоставена безплатна правна защита (чл.38, ал.2 ЗА) и
намаляването му при прекомерност на уговореното възнаграждение е
ограничено до минималния размер по тази наредба.
С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело
C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от СРС, е прието, че член
101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се
тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби,
националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и, че национална
уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат
да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с
наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия
адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за
ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази
разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на посочените
ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни
цени на адвокатските услуги.
Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални
запитвания са задължителни за всички съдилища и учреждения в Р България.
Въведеното с чл.38, ал.2 ЗА правило, че съдът присъжда
възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е
значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи
(например, при представителство от адвокат по Закона за правната помощ,
възнагражданията в които случаи са предвидени в Наредбата за заплащане на
правната помощ, приета от Министерския съвет, и са значително в по-нисък
размер от тези в наредбата по ЗА за един и същи вид работа), без възможност
на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа,
създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и
интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение
на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто
смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС. По
изложените съображения нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към
Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения
не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага.
Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да
служат единствено като ориентир при определяне служебно на
11
възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и
приетите за подобни случаи възнаграждения в Наредбата за заплащане на
правната помощ, подлежат на преценка от съда с оглед цената на
предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора,
интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко
фактическата и правна сложност на делото (в т.см. Определение
№50015/16.02.24г. по т.д. № 1908/2022 на ВКС, ТК, I отд., съдия – докладчик
Т. К.).
В конкретния случай, делото не се отличава с фактическа сложност,
произнасянето на съда е на база представени писмени доказателства,
приключило е в едно съдебно заседание, в което не са се явили страните и
техните процесуални представители. По въпросите за неравноправни клаузи в
потребителските договори, включително със заемодател ответника „Креди
Йес“ ООД има постановени влезли в сила съдебни решения, които са
непротиворечиви. Това прави делото без затруднения при доказването, с ясен
отговор, който съдът ще даде по правни въпроси. Следователно, делото не се
отличава с правна сложност.
Освен това, съдът е запознат, че адв. А. Д. е представител на ищци по
дела в РС-Хасково, имащи за предмет прогласяване недействителност на
неравноправни клаузи или договори или осъдителни искове за връщане на
неоснователно получени суми с твърдения, че са получени на основание
нищожни клаузи или недействителен договор: гр.д. №20245640100353, гр.д.
№20245640100354, гр.д. №20245640100355, гр.д. №20245640100357, гр.д.
№20245640100358, гр.д. №20245640100359, гр.д. №20245640100362, гр.д.
№20245640100363, гр.д. №20245640100360, гр.д. №20245640100361, гр.д.
№20245640100362, гр.д. №20245640100363, гр.д. №20245640100364, гр.д.
№20245640100365, гр.д. №20245640100366, гр.д. №20245640100367, гр.д.
№20245640100368, гр.д. №20245640100369, гр.д. №20245640100370, гр.д.
№20245640100371, гр.д. №20245640100372, гр.д. №20245640100373, гр.д.
№20245640100374, гр.д. №20245640100378, гр.д. №20245640100573, по
всички адв. Д. е представлявал Б. Д. М.. При служебен преглед на исковите и
уточнителните молби съдът установява, че изложените доводи, както и
процесуално поведение на адв. Д. са идентични. Следователно, в конкретния
случай, е очевидно, че времето и усилията на процесуалния представител за
защита и съдействие по делото са по-малки в сравнение с грижата, която е
нормално да бъде предоставена от адвокат по защита и съдействие на дела,
които не само, че не се отличават с фактическа и правна сложност, но са дела,
по които има непротиворечива съдебна практика.
Като съобрази изложеното, съдът намира, че на процесуалния адвокат
на ищеца следва се да присъди възнаграждение в размер на 200 лв. за
установителния иск. При присъждане на възнаграждение за оказана безплатна
адвокатска защита и съдействие в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС,
дължимото възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., вр. параграф 2а от Наредба
1/2004г. за минималните възнаграждения на адвокатските възнаграждения
12
следва да включва ДДС (Определение №44 от 28.01.2022г. на ВКС по ч.т.д. №
2525/2021г., II т.о., докладчик съдията П. Х., Определение №45 от 28.01.2022г.
на ВКС по ч.т.д. № 2526/2021г., II т.о., докладчик съдията П. Х., Определение
№98 от 08.03.2022г. на ВКС по ч.т.д. № 1544/2021г., II т.о., докладчик съдията
Б. Й.). Следователно, ответникът следва да бъде осъден да плати на адв. Д.
възнаграждение в общ размер на 240 лв. с ДДС за предоставена защита и
съдействие по установителния иск.
Относно адвокатското възнаграждение по осъдителния иск:
Произнасянето на съда по този иск пряко следва от произнасянето му по иска
за недействителност на договора. Всъщност, ако ищецът беше предявил само
осъдителния иск, същите аргументи, които са изложени за установителния иск
щяха да бъдат изложени и за обосноваване на осъдителния иск. Следователно,
освен формулиране на исковата претенция, както и прилагане на писмени
доказателства за плащане не е направено нищо повече и различно от защитата
по установителния иск. Поради това, и предвид съдебната практика, че
възнаграждение се определя по всеки иск, съдът счита, че следва да определи
възнаграждение и по този иска, но в размер от 150 лв., върху което да се
начисли ДДС, т.е. общо 180 лв. с ДДС.
Следователно, ответникът следва да бъде осъден да плати на адв. Д.
възнаграждение в общ размер на 420 лв. с ДДС за предоставена защита и
съдействие на ищеца в производството по двата иска.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на договор за паричен заем
№898708 от 29.12.2022г., сключен между Б. Д. М., ЕГН ********** и „КРЕДИ
ЙЕС“ ООД, ЕИК *********, на осн. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, предл. първо ЗЗД, вр. чл.
22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, чл. 10, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК.
ОСЪЖДА „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК *********, ДА ПЛАТИ на Б. Д.
М., ЕГН **********, на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, вр. чл. 23
ЗПК, сумата от 905,06 лв., представляваща неоснователно получена сума по
недействителен договор за паричен заем №898708 от 29.12.2022г., ВЕДНО
СЪС ЗАКОННАТА ЛИХВА, считано от 06.03.2024г. до окончателното
плащане на задължението.
ОСЪЖДА „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК *********, на осн. 78, ал. 6 ГПК,
да плати в полза на Районен съд -Хасково държавна такса в размер на 129,92
лв. общо за двата иска.
ОСЪЖДА „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК *********, да плати на адв. А.
Д., вписан в САК, сумата от общо 420 лв. с ДДС, на осн. чл. 38, ал. 2 ЗАдв.,
представляваща възнаграждение за оказана безплатна адвокатска защита на Б.
Д. М., ЕГН ********** по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково с
13
въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис да се връчи на страните. На ищеца – чрез процесуалния
представител адв. А. Д. на посочения в исковата молба ел. адрес за
призоваване, на ответника – на посочения съдебен адрес в отговора на
исковата молба в гр. Хасково.
Съдия при Районен съд – Хасково: /п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: Н. Д.
14