РЕШЕНИЕ
№ 429
гр. Варна, 22.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 53 СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Лазар Василев
при участието на секретаря Димитричка Ст. Илиева
като разгледа докладваното от Лазар Василев Гражданско дело №
20213110106194 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава XIII от ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от Д. Г. Й. с ЕГН **********, с
адрес гр. ***, ул. „***“, бл. ***срещу Н.С.Р.Б., в която са предявени
обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл.
2в от ЗОДОВ, вр. чл. 49 от ЗЗД, и акцесорен иск по чл. 86 от ЗЗД, както
следва:
1.) осъдителни искове с правно основание чл. 2в от ЗОДОВ, за
осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 19 215 лв.
/деветнадесет хиляди двеста и петнадесет лева/, представляваща
неполучената от ищеца основна заплата за периода от 26.08.2019 г. до
16.07.2020 г. вкл., която е била начислена на служителите, заемащи същата
длъжност, в размер на 1 830 лв. месечно, както и сумата от 5 940 лв. /пет
хиляди деветстотин и четиридесет лева/, представляваща неполученото от
ищеца ДВПР /допълнително възнаграждение за постигнати резултати/ за
периода от 26.02.2019 г. до 16.07.2020 г. вкл., което е било начислено на
служителите, заемащи същата длъжност всеки месец и изплатено всяко
тримесечие, ведно със законната лихва, считано от датата на исковата
1
молба – 22.12.2020 г., до окончателното изплащане на обезщетението;
2.) осъдителни искове с правно основание чл. 86 ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати на ищеца следните суми: сумата от 2 711.45 лв. /две
хиляди седемстотин и единадесет лева и четиридесет и пет стотинки/,
представляваща мораторна лихва върху главницата от 19 215 лв., считано от
деня на увреждането /25.02.2019 г./до датата на предявяване на иска, както и
сумата от 838.20 лв. /осемстотин тридесет и осем лева и двадесет
стотинки/, представляваща мораторна лихва върху главницата от 5 940 лв.
В условията на евентуалност ищецът е предявил и иск с правно
основание чл. 7 от КРБ във връзка с чл. 49 от ЗЗД, за горепосочените
суми.
В проведеното на 04.02.20222г. съдебно заседание, по искане на
ищеца е допуснато изменение на размерите на исковете, като е изменен
размерът на неполученото основно месечно възнаграждение за периода от
26.08.2019 г. до 16.07.2020 г., чрез неговото увеличение до общ нетен
размер от 20 990.62 лв., вместо първоначално предявения размер от 19 215
лв., увеличен е размерът на мораторната лихва върху неполученото
основно месечно възнаграждение в периода от 26.08.2019 г. до 16.07.2020 г.
до размер от 2 979,14 лв. Ищецът е поискал намаляване на претенцията за
заплащане на обезщетение за неполученото ДВПР за периода от 26.02.2019 г.
до 16.07.2020 г., като намаленият му размер е 3 473.78 лв. Допуснато е
намаляване на размера и на претенцията за мораторната лихва върху
претенцията за ДВПР, която да се счита предявена от първо число на
месеца, следващ месеца, в който е трябвало да бъде изплатено всяко ДВПР до
сумата от 338.76 лв.
По твърдения в исковата молба, ищецът започнал работа в М. В. на
10.09.1991г., първо по трудово, а след това и по служебно правоотношение.
След незаконно уволнение, извършено със заповед № *** г., отменено по
съдебен ред, се явил да заеме мястото, от което бил уволнен, като
едновременно със заповед № ***9 г. за възстановяване на длъжността „***“,
длъжностно ниво 6, Ръководно ниво 6Б в ***, с ранг II старши, му била
връчена и заповед № *** г. за ново прекратяване на служебното
правоотношение, на осн. чл. 107, ал. 1, т. 5, вр. чл. 7, ал. 1, т. 6, предл.
последно от ЗДСл, във вр. с чл. 10, ал. 1, изр.второ от Закона за *** след
2
промяната му с параграф 50 от ПЗР на ЗИДЗКПО, обнародвана в ДВ
бр.98/2018 г., влязла в сила на 01.01.2019 г.
Посоченото основание за прекратяване на служебното му
правоотношение било приетото от Народното събрание с изменение в чл. 10,
ал. 1 от Закона за *** /ЗМ/, чрез добавяне на изречени второ, което гласи:
„Митническите служители, които са митнически органи по смисъла на
закона, могат да бъдат само лица, които не са привлечени като обвиняеми или
не са подсъдими за умишлено престъпление от общ характер.“ В
уволнителната заповед като фактическото основание за прекратяване на
служебното правоотношение на ищеца било посочено „Привлечен като
обвиняем за умишлено престъпление от общ характер по ДП № 8/2016 г.по
описа на *** - ***, пр.пр. №*** г. по описа на СП.“
Ищецът сочи, че е образувал дело пред административен съд, в което
оспорил заповед № *** г. на Директора на *** за прекратяване на служебното
му правоотношение. В резултат на това с решението по адм. д. № *** г. по
описа на ВАС, заповедта била отменена. Твърди, че противоречието на
приетото от Н.с. изменение на чл. 10, ал. 1, изречение второ от ЗМ било
прогласено и от Конституционния съд, който с Решение №*** г. обявил
нормата за противоконституционна.
Въпреки това, приемането на нормата довело до претърпените от ищеца
вреди, които той претендира да бъдат репарирани.
Ищецът счита, че противоправното поведение на ***, се изразява както
в приемането на посочената разпоредба при съществено нарушение на
правото на Европейския съюз и Конституцията на РБ, така и в проявеното
бездействие, изразяващо се в неуреждане на възникналите от приемането му
правни последици. Твърди, че в резултат на горното за него са настъпили
вреди, които са в пряка причинно-следствена връзка с противоправните
действия на ***, като считано от датата на уволнението му със Заповед №
***г. на Директора на *** до датата на възстановяването в длъжност на
17.07.2020 г., е бил лишен от основното си трудово възнаграждение, което
получавал на заеманата длъжност в ***, в размер на 1840 лв. месечно.
Ищецът бил лишен и от допълнителното възнаграждение за постигнати
резултати /ДВПР/, което би получил, ако не е била приета нормата от НС,
считано от уволнението му до възстановяването му в длъжност, като това
3
допълнително възнаграждение се начислява ежемесечно и получава наведнъж
за всяко тримесечие, като сочи, че общият размер на неполученото от него
ДВПР възлиза на 5 940 лв. Счита, че ако Народното събрание не е приело
порочния закон, той несъмнено би получил както основната си заплата, така и
допълнително възнаграждение в посочения размер.
Ищецът сочи, че съгласно нормата на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, *** му е
изплатила основната заплата само за 6 месеца, за периода от 26.02.2019 г. до
26.08.2019 г., но за останалото време вредите му не са били репарирани.
Намира, че съгласно ЗОДОВ, държавата и общините дължат обезщетение за
всички имуществени и неимуществени вреди (в това число претърпени загуби
и пропуснати ползи), които са пряка и непосредствена последица от
увреждането, независимо от това дали са причинени виновно от отговорното
длъжностно лице.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът депозира отговор на исковата
молба, в който излага становище за недопустимост на предявените искове,
доколкото НС не е надлежна страна по спора, тъй като националната уредба
на Република България не предвижда възможност да бъде ангажирана
отговорността на Н. с. във връзка с осъществяване на законодателната му
дейност, предвид особения характер на органа и извършваната от него
дейност. Излага подробни съображения в тази насока.
По отношение на твърдението за нарушаване на правото на ЕС и
отговорността по чл. 4, § 3 от Договора за Европейския съюз (ДЕС),
ответникът сочи, че принципът на „лоялното сътрудничество", регламентиран
в текста на чл. 4, § 3 ДЕС, не може да бъде конкретен източник на право, въз
основа на което да се ангажира отговорността на Държавата за незаконни
актове, действия или бездействия на нейни органи или длъжностни лица,
доколкото този принцип прокламира общи правила за държавите-членки на
Съюза. Счита, че тези общи принципи не могат да бъдат правно основание, за
да се реализира гаранционно-обезпечителната отговорност на Държавата за
незаконни актове, действия или бездействия на нейни органи или длъжностни
лица.
Сочи, че за да бъде ангажирана извъндоговорната отговорност на
държавата по чл. 4, § 3 ДЕС следва да е налице нарушение на правна норма на
ЕС, която има за предмет предоставяне на права на частноправни субекти,
нарушението да е достатъчно съществено и наличието на причинно-
следствена връзка между нарушението и вредата. Предпоставките за
ангажиране на отговорността са кумулативни, като липсата на една от тях е
достатъчна за отхвърляне на иска за обезщетение, а в конкретния случай не е
налице нито една от изискуемите такива.
Ответникът сочи, че в случай, че съдът приеме, че е налице съществено
нарушение от страна на законодателния орган на правна норма на ЕС, която
има за предмет предоставяне на права на частноправни субекти, то не е
налице причинно-следствена връзка между нарушението и твърдяната вреда
от ищеца. Твърди, че от приложеното към исковата молба Решение № *** от
4
*** г. по адм. д. № *** г. на Върховния административен съд се установява,
че ищецът е упражнил предоставените му от законодателя възможности за
защита срещу незаконно уволнение, в т.ч. получаване на дължимото
обезщетение.
Сочи, че размерът на дължимото обезщетение на ищеца е определен от
специалния закон - Законът за държавния служител с нормата на чл. 104, ал. 1
ЗДСл, като ищецът не може да разшири обема на отговорността на органа по
назначаването, още повече не може да търси отговорност от законодателния
орган. Предвид това намира, че в конкретния случай още по-малко
основателно и обосновано е да се търсят вреди над тези по чл. 104, ал. 1
ЗДСл, не от прекия извършител на незаконното прекратяване на служебното
правоотношение с ищеца, а от Н.с.
Ответникът намира за неоснователно и твърдението за неправомерно
бездействие на Н.С. да уреди правните последици от прилагането на
противоконституционния закон, като сочи, че в изпълнение на правомощията
си, установени в Конституцията на Република България, законодателният
орган е уредил обществените отношения, които се поддават на трайна уредба
и са свързани със служебното правоотношение, в т.ч. защитата срещу
незаконно прекратяване на служебното правоотношение и последиците от
неговата отмяна, в т.ч. дължимите обезщетения, поради което ищецът няма
правен интерес за предявяване на процесиите искове.
Намира за несъстоятелна претенцията на ищеца за обезщетение над
определения в специалната норма размер, като е неоснователно да се търси
неполучена заплата за период, през който ищецът е осъществявал защитата си
по съдебен ред срещу прекратяване на служебното му правоотношение.
Ответникът намира за неоснователно да се търси и обезщетение за
неполучено „допълнително възнаграждение за постигнати резултати" за
период, през който ищецът въобще не е изпълнявал служебните си
задължения. Счита, че този вид допълнително възнаграждение има пряка
връзка с качеството на изпълнение на длъжностните задължения. Сочи, че
настъпването на вредите, съответно - неизбежността от настъпването им, се
доказва от увредения. Пропуснатите ползи, които се претендират, трябва да
имат качество на реалност и сигурност. Те биха имали характер на
пропуснати ползи само в случай, че получаването им от страна на увредения е
сигурно, а доказването на тези релевантни факти е в тежест на ищеца.
Ответникът счита, че не са налице предпоставките за реализиране
и на деликтния състав на чл. 49 ЗЗД във вр. с чл. 7 КРБ. Сочи, че за да
бъде ангажирана отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД е необходимо
наличието на следните предпоставки: 1) правоотношение по възлагане на
работа, 2) осъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД от физическото лице -
пряк изпълнител на работата с необходимите елементи (деяние, вреда -
имуществена и/или неимуществена, причинна връзка между деянието и
вредата, противоправност и вина), 3) вредите да са причинени от изпълнителя
при или по повод извършването на възложената му работа - чрез действия,
които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез
бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона.
Намира, че в случая не е налице първата предпоставка, а именно възлагане на
работа, доколкото нито Държавата чрез законодателния й орган, нито Н.с.
като юридическо лице - участник в гражданския оборот - имат възможността
да подбират лицата, които да реализират визираните в Конституцията
5
правомощия на законодателния орган. В тази връзка сочи приетото от КС
Решение № *** по к.д. № ***
Намира, че не е налице и противоправно поведение от страна на Н.С.,
тъй като приемането на закон, обявен впоследствие за
противоконституционен, не е неправомерно действие. Твърди, че според чл.
151, ал. 2 КРБ решенията на КС, с които се обявява
противоконституционност, имат действие занапред, а конституционното
решение влиза в сила три дни след обнародването по чл. 14, ал. 3 от Закона за
Конституционен съд (ЗКС). Правният ефект от решението е, че законите,
които са обявени за противоконституционни, не се прилагат от деня на
влизането на решението на Конституционния съд в сила. Респективно,
дотогава законовият акт е в сила и страните са обвързани от правното му
действие. Сочи, че по отношение на законодателната дейност е налице
презумпция за правомерност, като съгласно чл. 86, ал. 2 КРБ законите и
решенията на Н.с. са задължителни за всички държавни органи,
организациите и гражданите.
Ответникът счита, че не е налице вина в конкретния случай, доколкото
липсва обективното обстоятелство физическо лице, което би отговаряло по
чл. 45 ЗЗД. Намира, че не е налице вредоносен резултат, който да се намира в
причинна връзка с деянието.
Ответникът намира и предявения акцесорен иск за мораторна лихва за
неоснователен, като моли за отхвърляне на исковите претенции, доколкото
същите са неоснователни и недоказани. Претендира и присъждане на
юрисконсултско възнаграждение, което да бъде присъдено на основание чл.
78, ал. 8 от ГПК и чл. 25 от Наредбата за заплащането на правната помощ във
връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ. С тези аргументи моли за
отхвърляне на предявените искове.
В съдебно заседание ищецът, чрез процесуалния си представител
адвокат *** поддържа исковата молба, като излага подробни съображения
относно допуснатите съществени нарушения в общностното право, както и
настъпилите вреди, респективно причинно-следствена връзка между тях.
Намира исковете за доказани както по основание, така и по размер. Моли за
присъждане на сторените по делото разноски.
Ответникът, чрез процесуалните си представители оспорва исковата
претенция. Намира, че не е налице нарушение на правото на Европейския
съюз, като в евентуалност сочи, че ако все пак такова е налице, то не е
съществено, нито по делото се установява причинно-следствена връзка между
нарушението и претендираните вреди.
Контролиращата страна, чрез прокурор при ***, се присъединява към
изложеното от процесуалните представителя на ответника.
След като съобрази доводите на страните и събраните по делото
6
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът намира за
установено от фактическа страна следното:
От Заповед № ***г. на Директора на *** е видно, че служебното
правоотношение на ищеца с *** е прекратено, считано от 26.02.2019г. Като
причина за прекратяване на правоотношение е посочено: „Поради обективна
невъзможност държавният служител да изпълнява задълженията си извън
случаите по чл. 103, ал. 1, т. 3 от ЗДСл. Привлечен като обвиняем за
умишлено престъпление от общ характер по ДП №***г.по описа на ***,
пр.пр. №*** по описа на СП“.
Видно от Заповед № ***. на Директора на ***, ищецът Д.Й. е
възстановен на заеманата от него длъжност – ***, Длъжностно ниво 6,
Ръководно ниво 6Б, при териториална дирекция***, с ранг II старши, считано
от ***
От Решение № *** от ***г. на *** на *** се установява, че разпоредбата
на чл. 10, ал. 1 изречение трето от Закон за митниците (обн. ДВ, бр. 15 от
06.02.1998г., последно изм. ДВ, бр. 32 от 16.04.2019г. е обявена за
противоконституционна.
Видно от Решение № ***. на ВАС, Заповед № ***г на Директора на
**** е отменена по жалба на Д.Й..
От представените по делото Трудов договор от *** Допълнително
споразумение от ***г. и заповеди към тях, включително и от служебна
книжка № ***г. се установява, че за периода от ***г. до ***г. служебното
правоотношение на ищеца с *** е било прекратено.
От изготвените по делото Заключения по допуснатите ССчЕ и
допълнителна ССчЕ се установява, че размерът на неполучената основна
заплата от ищеца за периода от 26.08.2019г. до 16.07.2020г. възлиза на сумата
от 20 990,62 лв. Размерът на лихвата за забава върху неполучената заплата за
периода от 01.03.2019г. до 25.09.2020г. е 2 979,14 лв. Вещото лице е
установило, че размерът на неполученото от ищеца ДВПР, за периода от
26.02.2019г. до 16.07.2020г., изчислено като са съобразени възнагражденията,
които в същия период са получавали служители на същата длъжност като
тази, която е заемал ищецът, възлиза на сумата от 3 473.78 лв., а размерът на
мораторната лихва върху това неполучено възнаграждение възлиза на сумата
от 338.76 лв.
7
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от
правна страна следното:
Съгласно твърденията в исковата молба, предявените главни искове
намират правното си основание в нормата на чл. 2в, ал. 1 от ЗОДОВ.
Посочената норма и съдебната практика предвиждат, че в случаи в които
претендираните вреди са причинени от достатъчно съществено нарушение на
правото на Европейския съюз, държавата участва в съдебните производства
по граждански спорове за обезщетение за вреди по ЗОДОВ, чрез процесуален
субституент – органът, от чиито незаконни актове, действия или бездействия
са причинени вредите.
При така наведените твърдения в исковата молба, ищецът е следвало да
установи, че е бил в служебно правоотношение с *** към момента на
прекратяване на същото; че е претърпял сочените имуществени вреди в
резултат от приетото изменение на в чл. 10, ал. 1 от Закона за митниците; че е
налице неправомерно поведение – акт, действие и бездействие от страна на
ответника при приемането на изменението в чл. 10, ал. 1 от Закона за
митниците, изразяващо се в нарушение на правото на Европейския съюз, да
установи наличието на причинно-следствената връзка между твърдяното
противоправно действие и бездействие и претърпените от него вреди, както и
размера на претендираните вреди за посочените периоди, а именно размера на
неполучено трудово възнаграждение за периода от 26.08.2019 г. до 16.07.2020
г., както и размера на неполученото допълнително възнаграждение за
постигнати резултати за периода от 26.02.2019 г. до 16.07.2020 г.,
включително и размерите на претендираните лихви за забава за неполучените
възнаграждения.
По отношение на иска за неполучено трудово възнаграждение и
иска за мораторна лихва за същото:
От събраните по делото писмени доказателства се установява, че
ищецът е бил в служебно правоотношение с ***, към датата прекратяването
му със Заповед № № ***. на Директора на *** Установява се и че ищецът е
възстановен на заеманата от него длъжност, считано от ***г. От
представените по делото Трудов договор от ***., Допълнително
8
споразумение от ***. и заповеди към тях, включително и от служебна книжка
№ *** се установи, че за периода от ***. до *** служебното правоотношение
на ищеца с *** е било прекратено.
От допуснатите и изготвени по делото ССчЕ и допълнителна ССчЕ се
установи, че в периода от 26.08.2019 г. до 16.07.2020г. ищецът е пропуснал да
получи трудово възнаграждение, дължимо за заеманата е него длъжност
преди прекратяване на служебното правоотношение, в размер на 20 990,62 лв.
Предвид горното, съдът намира, че по делото по безспорен начин е
установено както наличието на служебно правоотношение на ищеца с ***,
съответно прекъсването на правоотношението в процесния период, така и
наличието на вреда, доколкото Д.Й. не е получил трудово възнаграждение за
посочения в исковата молба период, което би получил, ако правоотношението
му не бе прекратено.
Налице е и допуснато нарушение на Правото на Европейския съюз с
приемането на нормата на чл. 10, ал. 1 от Закона за митниците в процесната
редакция, доколкото същата по недвусмислен начин противоречи на приетите
общностни норми, предвиждащи правото на всеки да работи и да упражнява
свободно избрана или приета професия. Така посочената свобода гарантира
на всеки правото да започне работа, която желае и е обявена за заемане, ако
има качествата и нужните познания, както и необходимата и подготовка за
това.
Действително правото на труд, като гарантирано право по ХОПЕС,
може да бъде ограничавано от вътрешните законодателства на държавите
членки, но само когато целта е пропорционална на преследваната цел или
ценност. В конкретиката на настоящия казус, нормата на чл. 10, ал. 1 от ЗМ
цели да се ограничи достъпът до държавна служба на лица, които са
привлечени като обвиняеми за престъпления от общ характер, като морално и
социално непригодни за заемането на такава позиция, доколкото противното
би разколебало доверието на гражданите в държавната институция. Въпреки
това, поставянето на знак за равенство между фигурата на подсъдим или
обвиняем и осъден с влязла в сила присъда за умишлено престъпление от общ
характер, категорично противоречи на чл. 48 от ХОПЕС, регламентираща
презумпцията за невиновност и по-конкретно, че всеки обвиняем се счита за
невинен до установяване на вината му в съответствие със закона.
9
Горното несъмнено предпоставя ограничаването на гарантираното
право на труд, без да се отчита дали действително лицето е извършило
престъпление, без да се дава сметка за неговата обществена опасност, както и
наличието на връзка между престъплението на заеманата длъжност.
Съответно така ограниченото право на труд не постига и преследваната цел, а
именно да се гарантира, че служителите заемащи държавна служба имат
необходимите морални качества. Доколкото не се оправдава целта от
приемането на разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗМ в процесната
формулировка, то следва да се приеме, че е нарушен и един от основните
принципи, залегнали в Общностното право, а именно този на
пропорционалността, предвиждащ че всяко ограничаване на упражняването
на правата и свободите, признати от Хартата, трябва да бъде предвидено в
закон и да зачита основното съдържание на същите права и свободи, като при
спазване на принципа на пропорционалност ограничения могат да бъдат
налагани, само ако са необходими и ако действително отговарят на признати
от Съюза цели от общ интерес или на необходимостта да се защитят правата
и свободите на други хора. Неоснователното ограничаване на горепосочените
гарантирани от общностното право права, както и неспазването на основни
принципи на ПЕС недвусмислено следва да се възприеме като достатъчно
съществено нарушение, което да доведе до ангажиране на отговорността на
държавата, чрез нейния орган, отговорен за вредите.
В тази връзка съдът се придържа като становището си, възприето при
насрочване на делото, а именно че НС на *** е надлежен ответник по делото,
доколкото същият действа като процесуален субституент на Държавата,
респективно Държавата ще бъде пряко обвързана от съдебното решение.
Ищецът изрично е посочил, че не предявява иска си срещу Държавата,
представлявана от ***. Ако искът бе предявен едновременно срещу НС и
Държавата, то същият би бил недопустим по отношение на НС, но доколкото
това не е така, възражението за недопустимост на ответната страна е
неоснователно. В този смисъл Решение № *** от *** г. на ВКС по гр. д. ***
г.
Неоснователни са изложените възражения на ответника за липса на
допуснати нарушения на общностното право, тъй като правното положение не
попада в приложното поле на правото на Съюза. Както беше посочено по-
горе, с приемането на процесната редакция на чл. 10, ал. 1 от ЗМ, пряко са
10
нарушени основни и гарантирани права по ХОПЕС, като е нарушен и
принципът за пропорционалност. Твърдението на ответника, че ХОПЕС не
намира приложение в настоящия спор, а същата е приложима само по
отношение на институциите на съюза по смисъла на чл. 51 от хартата, е
неоснователно. Съобразно практиката на Съда на ЕС (решение от 13 април
2000 г. по Дело C-292/97, ССП 2000, Kjell Karlsson стр. I-2737, точка 37)
това правило, така както е утвърдено, следва се прилага както от централните
власти, така и от регионалните и местните власти, както и от обществените
организации, когато те прилагат правото на Съюза. Доколкото Хартата на
основните права е част от първичното право на ЕС (така нареченото върховно
право на ЕС), то тя има пряко приложение и следва да бъде съобразявана
винаги с примат над правото на държавите членки.
Доколкото по делото се установи, че е налице нарушение на
общностното право, то следва да се изследва и въпросът за наличие на
причинно-следствена връзка между нарушението на настъпилите за ищеца
вреди. Съдът намира, че такава връзка е налице. Макар служебното
правоотношение на ищеца да е прекратено със заповед на Директора на ***, а
не с акт на ответника в настоящия процес, то следва да се има предвид, че
директорът не е можел да не се съобрази с приетата от *** на Република
***изменение на чл. 10, ал. 1 от ЗМ, доколкото същият е действал в
условията на обвързана компетентност и е приложил закона, такъв какъвто е.
От изложеното следва, че служебното правоотношение на ищеца не би било
прекратено от Директора на Дирекция ***, ако *** не беше приело
процесната редакция на чл. 10, ал. 1 от ЗМ.
От всичко гореизложено съдът достига до извода, че по делото се
установяват всички елементи от фактическия състав, обосноваващи
ангажирането на отговорността на ответника по предявения иск за
неполучени от ищеца трудови възнаграждения в периода от 26.08.2019г. до
17.07.2020г. Предвид това, така предявеният иск за присъждане на
неполучено трудово възнаграждение е основателен.
По отношение на неговия размер съдът кредитира напълно
депозираните по делото ССчЕ и допълнителна ССчЕ, от които се установява
размера на неполученото трудово възнаграждение от ищеца. Същото възлиза
на сумата от 20 990,62 лв., като именно в този размер следва да бъде уважена
11
и исковата претенция.
От друга страна, съдът намира искането за присъждане на сумата
от 3 473.78 лв., представляваща неполучено от ищеца допълнително
възнаграждение за постигнати резултати за периода от 26.02.2019г. до
17.07.2020г. за неоснователно, като съображенията в тази насока са
следните:
Съгласно чл. 67, ал. 7, т. 5 от ЗДСл, брутната заплата на държавните
служители се състои от основна заплати и допълнителни възнаграждения,
като едно от тях е допълнително възнаграждение за постигнати резултати.
Съгласно ал. 8 от същата норма, допълнителното възнаграждение по ал. 7, т. 5
се определя за точно и в срок изпълнение на поставените задачи, като се
изплаща четири пъти годишно - през месец април, юли и октомври за
текущата година и през месец януари - за предходната година, въз основа на
оценка по ред, определен в наредбата по ал. 3. Горното предполага
държавният служител да е изпълнявал поставените му задачи, като
изпълнението следва да е било точно и в срок.
Доколкото в настоящия случай ищецът не е полагал труд за процесния
период от 26.02.2019г. до 17.07.2020г., защото служебното му
правоотношение е било прекратено, то не би могло със сигурност да се
приеме, че той би изпълнявал възложените му задачи по начин и в срок, които
да предполагат поставяне на добра оценка, съобразно предвидената за това
Наредба на ***Дори да се приеме, че ищецът винаги е получавал
допълнително възнаграждение за постигнати резултати през целия период, в
който е полагал труд в агенцията (от 1991г. до датата на прекратяване на
служебното правоотношение), то отново не би могло със сигурност да се
установи, че той е щял да постигне нужните резултати за получаване на
такова възнаграждение и в процесния период. Същото с категоричност е едно
несигурно събитие, доказването на което не е осъществено по делото.
Действително се установи, че служители, заемащи длъжност,
аналогична с тази на ищеца, са получили ДВПР в размер на 3 473.78 лв. за
периода от 26.02.2019г. до 17.07.2020г., но това не променя невъзможността
да се установи дали и ищецът би постигнал нужните резултати за заплащане
на претендираните бонуси. Доколкото това не се установява, то по делото не
12
се установява и наличието на вреда, като част от фактическия състав, който
следва да е налице за ангажиране отговорността на Народното събрание.
Доколкото не се установява вреда, то съдът намира, че не е необходимо
да изследва и наличието на другите елементи на горепосочения
фактически състав, а искът в тази част следва да бъде отхвърлен като
недоказан, респективно неоснователен.
По отношение на акцесорната претенция с правно основание чл. 86
ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 2 979,14 лв.,
представляваща мораторна лихва върху главницата от 20 990,62 лв., считано
от деня на увреждането /25.02.2019 г./до датата на предявяване на иска, както
и сумата от 338,76 лв., представляваща мораторна лихва върху претенцията
за ДВПР, съдът намира, че същата като обусловено от главния иск, следва да
бъде уважена частично само за обезщетението за забава, начислено върху
неполученото трудово възнаграждение от ищеца. Същата е установена и по
размер от изготвената по делото ССчЕ, която не е оспорена от страна и е
приета от съда. Искът следва да бъде отхвърлен за сумата от 338,76 лв.,
доколкото съдът прие за недължимо вземането за присъждане на суми за
ДВПР.
По разноските:
Според чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ ако искът бъде уважен частично, съдът
осъжда ответника да заплати разноските по производството, както и да
заплати на ищеца внесената държавна такса. Съдът осъжда ответника да
заплати на ищеца и възнаграждение за един адвокат или юрисконсулт, ако е
имал такъв, съразмерно с уважената част от иска.
Ищецът претендира разноски за адвокатско възнаграждение в размер на
2900 лв., доказателства за заплащането на което са представени по делото –
договор за правна защита и съдействие от 21.09.2021 г., съдържащ
отбелязване, че сумата от 2900 лв. е изплатена в брой.
Срещу размера на адвокатското възнаграждение ответната страна е
релевирала своевременно възражение за прекомерност, което съдът намира за
неоснователно, с оглед фактическата и правна сложност на делото,
извършените от процесуалния представител на ищеца действия по делото,
изразяващи се в депозиране на писмени становища, няколкократно явяване в
13
открито съдебно заседание, вземане на становище по изготвените заключения
по допуснати по делото експертизи и не на последно място, спецификата на
приложимите правни норми, а именно прилагането на правото на
Европейския съюз.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, в полза на
ищцата следва да бъдат присъдени разноски за заплатената държавна такса по
иска по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ в пълен размер от 10 лв., както и разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 2 494 лв., съразмерно с уважената
част от исковите претенции, или общо 2 504 лв.
Ответникът от своя страна е претендирал присъждането на
юрисконсултско възнаграждение. Съдът намира, че предвид горепосочената
фактическа и правна сложност на делото, която недвусмислено е еднаква за
двете страни, в полза на ответника следва да бъде определено възнаграждение
по реда на чл. 25, ал. 2 във вр. с ал. 1 от Наредба за заплащането на правната
помощ във връзка с чл. 37 от Закон за правната помощ в размер на 540 лв.
Съобразно размера на отхвърлената част от иска, в полза на ответника следва
да бъде присъдено възнаграждение в размер на 75,60 лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Н.с. на Р. Б., да заплати на Д. Г. Й. с ЕГН **********, с
адрес гр. ***, сумата от 20 990,62 лв. (двадесет хиляди деветстотин и
деветдесет лева и шестдесет и две стотинки), представляваща неполучената
от ищеца основна заплата за периода от 26.08.2019 г. до 16.07.2020 г. вкл.,
която е била начислена на служителите, заемащи същата длъжност,
неполучена в резултат от съществено нарушение на правото на Европейския
съюз, ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба –
22.12.2020 г., до окончателното изплащане на обезщетението, на основание
чл. 22, ал. 1 от ЗОДОВ.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Д. Г. Й. с ЕГН ********** , с адрес гр.
**** срещу Н.с. на ... с адрес ... иск за сумата от 3 473.78 лв. (три хиляди
четиристотин седемдесет и три лева и седемдесет и осем стотинки),
представляваща неполученото от ищеца ДВПР /допълнително
възнаграждение за постигнати резултати/ за периода от 26.02.2019 г. до
14
16.07.2020 г. вкл., което е било начислено на служителите, заемащи същата
длъжност всеки месец и изплатено всяко тримесечие.
ОСЪЖДА Н.с. на Р.Б. с адрес ***, да заплати на Д. Г. Й. с ЕГН
**********, с адрес ***, сумата от 2 979,14 лв. /две хиляди деветстотин
седемдесет и девет лева и четиринадесет стотинки/, представляваща
мораторна лихва върху главницата от 20 990,62 лв., считано от деня на
увреждането /25.02.2019 г./до датата на предявяване на иска, на основание
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Д. Г. Й. с ЕГН ********** , с адрес гр. ***
срещу Н.с. на Р.Б. с адрес гр. *** иск за сумата от 838.20 лв. /осемстотин
тридесет и осем лева и двадесет стотинки/, представляваща мораторна
лихва върху главницата от 3 473.78 лв., представляваща неполученото от
ищеца ДВПР /допълнително възнаграждение за постигнати резултати/ за
периода от 26.02.2019 г. до 16.07.2020 г. вкл.
ОСЪЖДА Н.с. на Р. Б.с адрес *** да заплати на Д. Г. Й. с ЕГН
**********, с адрес ***сумата от 2 504 лв. (две хиляди петстотин и четири
лева), представляваща сторените разноски по делото за заплатена държавна
такса и адвокатско възнаграждение, на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ.
ОСЪЖДА Д. Г. Й. с ЕГН ********** , с адрес гр. **** да заплати на
Н.с. на *** с адрес*** сумата от 75,60 лв. (седемдесет и пет лева и
шестдесет стотинки), представляваща юрисконсултско възнаграждение,
определено по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. с чл. 25, ал. 2 във вр. с ал. 1 от
Наредба за заплащането на правната помощ във връзка с чл. 37 от Закон за
правната помощ.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Варна в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните, чрез
процесуалните им представители, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
15