Р Е Ш
Е Н И Е
№ …………/09.07.2021 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на девети юни през
2021 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия МАРИЯ ИЛИЕВА
секретар Алина
Тодорова като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА в.гр. дело
номер 7690 по описа
за 2020 година, и за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 38543 от
12.02.2020 г. по гр.д.№ 14791/2019 г. на СРС, 25 състав, е осъдено „Ю.Б.“ АД, /като универсален
правоприемник на “Банка Пиреос България” АД, с ЕИК *******- заличен търговец
считано от 12.11.2019г./ на осн. чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД да заплати на А.П.П.,
с ЕГН ********** и сумата от 4772,72 швейцарски франка, представляваща заплатена
сума без правно основание, под формата на недължимо заплатени лихви за периода
от 11.04.2014г. до 11.03.2019г. в резултат на насъобразяването на ГЛП по
Договор за жилищен кредит №2900/R/08, сключен на 23.10.2008г. между А.П.П. и
“Банка Пиреос България” АД, със стойностите на 1м LIBOR, ведно със законната
лихва върху сумата считано от 13.03.2019г. до окончателното й изплащане, като е
отхвърлен иска с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за сумата над 4772,72
швейцарски франка до пълния предявен размер от 4784,94 швейцарски франка, както
и иска с правно основание чл.86 ЗЗД за осъждане на банката да заплати сумата от
1018,28 швейцарски франка, представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата за периода от 13.03.2016г. до 13.03.2019г. С
решението е уважен и другия съединен иск като е прогласена за нищожна, по иск с
правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД във вр. чл.146, ал.1 и чл.143 ЗЗП,
разпоредбата на чл.13, ал.8 от Договор за жилищен кредит №2900/R/08, сключен на
23.10.2008г. между А.П.П. и “Банка Пиреос България” АД. С решението съдът се е
произнесъвл и относно дължимите между страните разноски по чл.78, ал.1 от ГПК и по чл.78, ал.3 от ГПК.
Решението е обжалвано само от ответника
„Ю.Б.“ АД чрез пълномощник адв.М.К., в частите, в които са били уважени осъдителния иск по чл.55, ал.1 от ЗЗД за
сумата 4772,72 швейцарски франка и искът за прогласяване нищожност на разпоредбата на чл.13, ал.8 от Договор за
жилищен кредит, с оплаквания за недопустимост и неправилност. Недопустимостта
на осъдителния иск се основава на довода, че ищецът предявява чужди права- тези
на другия кредитополучател соня Пачункова, при липсата на уговорена солидарност
на двамата и неяснота Защо
първоинстанционнитя сэъд е счел същите за съпрузи без твърдение за това.
Оплакванията за неправилност на осъдителния иск се основат на несъгласие с
изводите по обжалваното решение за начина н аформиране на базовия лихвен
процент /БЛП/ като оспорва в договора да е посочено как се формира този БЛП, а
съда го е извел по тълкувателен път, като оспорва с чл.13, ал.3 от договора за
кредит да е описан механизма на определяне на БЛП на банката с приетия от съда
смисъл. Възразява, че БЛП е 6,53636% и
след усвояване на кредита е предоговорен според погасителния план, на 5,860277
% поради което счита, че няма надплащане без основание, въз основа на
отговорите на част от задачите по приетата ССчЕ. По иска за нищожност на
клаузата на чл.13, ал.8 от договора за кредит възразява, че основанията за
промяната на лихвения процент са ясно и кон7кретно посочени и нито едно от тях
не зависи от волята на банката, и няма уговорка във вреда на потребителя, а и
ищецът можел да се токаже от договора като го погаси предсрочно, а и
банката е прилагала по-ниска
възнаградителна лихва за срока на договора.
Моли решението в обжалваните части да се отмени, претендира разноски по списък по чл.80 ГПК.
С отговора си по чл.263 от ГПК, насрещната
страна- ищецът А.П.П. чрез пълномощник адв.А.Г. оспорва същата, като възразява,
че ищецът е легитимиран да предяви иска здоколкото плащанията по кредита
са правени само от него като титуляр на
банковата сметка по кредита, и само той може да иска връщане на платеуното без
основание. Възразява, че в чл.13, ал.1,3 и 4 от договора з акредит ясно е посочено как се формира БЛП , и като се
извади от посочения в договора БЛП приложимия към същия момент обективен
иднекс-1м Libor, се определя
надбавката като компонента на БЛП, както и че страните са договорили БЛП да е
променлива величина но само в зависимост от изменението на обективен пазарен
индекс 1м Libor, при което не може да се приеме довода на ответника, че е
налице фиксиран лихвен процент между страните в посочения в жалбата смисъл , а
и съда не може да игнорира чл.13, а.3 от договора за кредит. По иска за
нижонсто н аклаузата на чл.13, ал.8 от договора за кредит възразява, че липса в
договора яснота как ще се изменя лихвения процент, което я поради липсата на
конкретна изислителна процедура или формула за тази промяна, която да определя
съотношението между посочените в договора фактори, която процедура/формула и не е обявена, което
я прави неравноправна и изключва приложението на чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП. Оспорва
и да може свободно да прекрати договора при предсрочно погасяване поради
опцията да понесе разноски при рефинансиране съгласно чл.16, ал.2, б.“б“ от
договора за кредит. Моли решението да се потвърди в обжалваните части, претендира
разноски по списък по чл.80 от ГПК.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно, а в обжалваните части и допустимо.
В частта, в която са отхвърлени искът по
чл.55, ал.1 от ЗЗД за връщане на дадено без основание над 4772,72 швейцарски
франка до пълния предявен размер от 4784,94 швейцарски франка, и изцяло
отхвърлен иска с правно основание чл.86 ЗЗД за осъждане на банката да заплати
сумата от 1018,28 швейцарски франка, представляваща обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху главницата за периода от 13.03.2016г. до
13.03.2019г., решението не е обжалвано и не е предмет на въззивна проверка за
допустимост и правилност.
При произнасянето си по правилността на решението в останалите
обжалвани части, съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните
указания, дадени с т.
1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по т.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните своевременно с въззивната
жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за
установени на относими към спора факти и приложимите материално правните норми, както и до
проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
За да уважи частично предявените искове, първоинстанционният съд е
изложил фактически и правни изводи за сключен договор за паричен заем между
страните, в участието на две лица на страната на кредотополучателите – ищеца и
трето лице/негова съпруга/, то заплащането на сумите за погасителни вноски от
единия, ползва и другия, като получаването обратно на недължимо платена сума от
единия от съпрузите, се счита за постъпила в патримониума и на двамата, приел е
, че сумата 4772,72 швейцарски франка е получена от банката за лихва, без да се
съобразява промяната в 1м Либор, и така се явяват получена без основание, приел
е още, че ГЛП се формира съгласно чл.13, ал.1,2 и 3 от договора за кредит като
сбор от 1 месечен Либор за шв.франк + 1,65469 пр.пункта+2,05пр.пункта, и
предвид заключението на приетата ССчЕ за исковия период, в разрез с договора за кредит,
банката не е прилагала уговорения ГЛП и не е съобразявала уговорения метод за
изчисляване на лихвата, вследствие на което е начислила и събрала суми,
надвишаващи дължимата лихва поради непроменяне на БЛП в съответствие с
промяната на стойностите на уговорения референтен лихвен процент 1м LIBOR за
швейцарски франк съгласно предвиденото в чл. 13, ал.З от Договора. По отношение на иска за нищожност на чл.13,
ал.8 от договора за кредит е приел, че е нищожна тъй като не е посочено в
договора ясно и конкретно относителното
тегло на различните компоненти при определяне на приложимия лихвен процент, т.
е. липсва ясна формулата по която се изчислява лихвата, правото на промяна е
едностранно само за банката и потребителят не може да влияе и да е сигурен дали увеличението съответства на
предварително договорени между страните параметри и дали изобщо е в
съответствие с договора.
Въззивният съд, при извършената
самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, предвид доводите и
възраженията на страните по въззивната жалба и отговора по жалбата, достигна до
същите фактически и правни изводи като изложените от първоинстанционния съд, и
на основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на обжалваното решение, които
приема като свои, без да е нужно да ги повтаря подробно, с изключение на
извода, че ищецът и другия кредитополучател Соня Пачункова са съпрузи- за което
няма довод, нито признание, нито доказателства .Това обаче не се отразява върху
правилността на крайния извод, че само А.П. като ищец и един от кредитополучателите,
е процесуално и материално правно легитимиран да иска връщане на недължимо
платеното, предвид твърдението му, че
само той е плащал задължението по кредита от банкова сметка, ***- което е
установено от събраните по делото писмени доказателства и ССчЕ, и от вида на
предявения иска- връщане на дадено от него без основание.
В допълнение и по повод другите оплаквания с
въззивната жалба, въззивният съд отбелязва и следното :
Оплакването за съгласие между
страните за друг начин на определяне на договорната лихва, различна от приетия
в обжалваното решение и в чл.13, ал.1,3 и 4 от договора за кредит, е
неоснователно.
С чл. 13, ал. 1, 3 и 4 от договора за кредит,
ясно е определен начина на формиране на БЛП, към момента на сключване на
договора посочен като 4,48636% /ал.4/, и според начина на промяна на БЛП в ал.3
и посоченото от ССчЕ обективна величина към същия момент, следва извод, че в
БЛП е налице постоянна месечна компонента от
1,65469 % наречена надбавка, а другата компонента е променлива величина
според определената към първия работен ден на всеки месец, стойност на 1м LIBOR
в швейцарски франкове. Към така определения БЛП се прибавя съгласно чл.13, ал.1
от договора за кредит , и надбавка от 2,05 %. Установява се още от приетата
ССчЕ, че изчислената лихва при ГЛП формиран като сбор от 1 месечен Либор за
шв.франк +1,65469 пр.пункта+2,05пр.пункта за периода 11.04.2014г. до
11.03.2019г. е 9 760,23 швейцарски франка, а платената - 14532,95 швейцарски
франка, или получената разлика от 4772,72 швейцарски франка е платена в повече
за лихва поради несъобразяване на
банката с движенията в стойността на 1м Либор.
Неоснователно е оплакването по
въззивната жалба, че страните са уговорили с погасителния план друг лихвен
процент на възнаградителна лихва по чл.13 от договора за кредит, доколкото
договорът е този, който обвързва страните, а погасителния план следва да е
съобразен с него. Не може да се възприеме тезата на ответника, че с
погасителния план страните са предоговорили размера на възнаградителната лихва
само, тъй като така би следвало страните по договора изцяло да са дерогирали
разпоредбите на чл.13, ал.1,3 и 4 от договора за кредит, вкл.
кредитополучателите да са се отказали и от възможността договорната лихва да се
определи и под размера към датата на
договора дори и под размера по погасителния план 5,860277 %, какъвто извод за
съгласие в тази посока не може да се направи
от съдържанието на представения от банката погасителен план.
Оплакването за липсата на
нищожност на уговорката по чл.13, ал.8 от договора за кредит също е
неоснователно. Ищецът има качеството на потребител по смисъла на Закона за
защита на потребителите /ЗЗП / тъй като договорът за кредит е сключен при
действието на ЗПК от 2006 г./ отм./, и е
финансова услуга по смисъла на дадената легална дифиниция в т. 12 от ДР на ЗЗП,
при което за него се прилага ЗЗП.
В частност в процесния договор за кредит не
се съдържат условията на кредита, регламентиращи методиката, по която банката
може едностранно да променя лихвата.
Последователно в практиката на ВКС е застъпена тезата, че методът на изчисляване на съответния лихвен процент при уговорка за неговата промяна
по времетраене на договора за кредит, трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура,
посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от
отделните компоненти – пазарни индекси и/или индикатори, като между страните
трябва е постигнато съгласие за начина на формиране възнаграждението на
кредитодателя, т.е относно конкретната формула за определяне възнаградителната
лихва - съществен елемент от съдържанието на този вид банкова сделка / така напр. Решение № 95/13.09.2016 г. по т.д. №
240/2015 г. на ВКС, II Т.О., Решение
№ 424/02.12.2015 г. по гр.д. № 1899/2015 г. на ВКС, ТК, IV Г.О., Решение №
77/22.04.2015 г. по гр. дело № 4452/2014 г. на III Г.О. на ВКС, Решение № 205
от 07.11.2016 г. по т.д. № 154/2016 г. на ВКС, I Т.О. и Решение №
165/02.12.2016 г. по т.д. № 1777/2015 г. на ВКС, I Т.О/. В тях се сочат двата критерия,
от които съдът следва да се
води при извършване на преценка за неравноправност, дали
„изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от
търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на
свободния пазар и/или от държавен регулатор; че само тогава
търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за
недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза,
съдържаща се в чл. 143 от ЗПП, тъй като увеличението на престацията не зависи
от неговата воля; че за да се прецени дали клаузите отговарят на този критерий
за изключение от общия принцип, те трябва да бъдат формулирани по ясен и
недвусмислен начин (чл. 147, ал. 1 от ЗПП); че потребителят следва
предварително да получи достатъчно конкретна информация как търговецът може
едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по
най-уместния начин (решение на СЕС от 21.03.2013 г. по дело С-92/11); както и
че съдът не следва да допълва неравноправните клаузи с цел да отстрани порока
(решение на СЕС от 14.06.2012 г. по дело С-618/10), но при съмнение има право
да тълкува тези клаузи по благоприятен за потребителя начин (чл. 147, ал. 2 от ЗПП), във връзка с всички останали клаузи на договора, като вземе предвид вида
на стоката и услугата (чл.145, ал.1 от ЗПП)“. Наред с това е формирана и съдебна практика, че договорът за банков кредит като
разновидност на договора за заем представлява двустранен, каузален, възмезден,
консенсуален и формален договор с легално определените в чл. 3 от Закона за
пазарите на финансови инструменти /ДВ, бр. 52/ 2007 г./, финансовите
инструменти, възприети по същия начин и в § 1, т.2 от ДР на Закона за публично
предлагане на ценни книжа /ДВ бр.114/99г./ и в т.50, б.”а” –б.”д” на чл. 3 от
Регламент/ЕС/ № 575/2013 г. на ЕП и на Съвета, което дава основание да се
приеме, че договорът за жилищен ипотечен
кредит не е сделка, имаща за предмет финансови инструменти, поради което за
него не важи ограничението на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП / сравни напр. Решение № 95/13.09.2016 г. по т.д. №
240/2015 г. на ВКС, II Т.О./,
В разглеждания случай ответната банка нито твърди, нито
доказва, че на кредитополучателите са били оповестени и предоставени
"правила", по които ще се определи или е определен конкретният размер
на увеличението при
настъпване на някой от основанията за
промяна по чл.13, ал.8 от договора за кредит, за което за дадени
указания за доказателствената тежест с определението по чл.140 от ГПК, при
което въпреки посочените в този текст обективни фактори, които могат да доведат
до промяна на лихвения процент от страна на банката едностранно, не е установен
ясен метод и стандарт как банката ще
промени поради това лихвения процент, при което тази уговорка не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, което
съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП обуславя неравноправност на клаузта на чл.13, ал.8 от договора за
кредит.
Поради съвпадане изводите на
двете съдебни инстанции, решението в обжалваните части следва да се потвърди
изцяло, вкл. и относно разноските.
По разноските за въззивната инстанция: При този изход на
спора, направените от въззивника-ответник разноски по обжалването остават в негова
тежест.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК, на ищеца ответникът дължи разноски за адвокатско възнаграждение. Такива са
направени от ищеца в размер на 2500лв., платени по банков път въз основа на
договор, който размер се явява прекомерен и следва да се намали до минималния такъв размер по оценяемия иск по чл.7,
ал.2, т.4 и за неоценяемия иск по чл.7, ал.1, т.4 от
Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС , или до 1341,58 лв., в който смисъл съдът намира
възражението на ответната страна по чл.78, ал.5 от ГПК за основателно.
На основание чл.113 от ГПК, решението и по оценяемия иск
по чл.55, ал.1 от ЗЗД, наред с това по
неоценяемия иск по чл.26, ал.1 от ЗЗД, ще подлежи на касационно обжалване.
Воден от горните мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 38543 от 12.02.2020 г. по гр.д.№ 14791/2019 г. на СРС,
25 състав, в обжалваните части, в които са уважени искове, вкл. и в частта за
разноските.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД, с ЕИК *******, като
универсален правоприемник на “Банка Пиреос България” АД, с ЕИК *******- заличен
търговец считано от 12.11.2019г„ на осн. чл. 78, ал. 1 и ал.5 ГПК да заплати на
А.П.П., с ЕГН **********, сумата 1341,58 лв. за разноски за въззивната
инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в
1-месечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.