Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
05.05.2021г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на десети февруари две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 953 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 174474 от 23.07.2019г. по гр.д. № 71409/2018г. Софийски районен съд, 151 състав отхвърлил предявения от Д.Н.Н., ЕГН
**********, срещу „П.И.Б.“ АД, ЕИК ********, иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване на нищожността на
заповед незабавно за изпълнение от 13.01.2014г. по ч.гр.д. № 20890/2013г. по
описа на СРС, 60 състав, ведно с разпореждането за незабавно изпълнение. На
основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от
100 лв. - разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца Д.Н.Н.,
който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност. В заповедното
производство не било издадено нарочно разпореждане за уважаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение, което водело до нищожност на заповедта за
изпълнение. Именно разпореждането било актът, обективиращ волята на съда за
уважаване или отхвърляне на заявлението, от мотивите на което можело да се
направи извод за отчитане или не на предпоставките по чл. 417 ГПК. За
валидността на разпореждането се изисквали атрибутите, предвидени в чл. 254,
ал. 2 ГПК. Недопустимо било инкорпориране на два различни
съдебни акта в един, тъй като те били напълно различни и имали различен ред на
обжалване. Отсъствието на предхождащия заповедта съдебен акт – разпореждане,
въз основа на което тя се издава, правело заповедта за изпълнение нищожна. Друго
съществено процесуално нарушение в заповедното производство, което според
въззивника накърнявало правата му и водело до нищожност, било липсата на
надлежно връчване на съдебните книжа, доколкото имало такива. Връчването
следвало да стане от съда, а дори да се предположи, че книжата са връчени чрез
ЧСИ, липсвало искане за това от заявителя и разпореждане на съда по чл. 42, ал.
2 ГПК. От друга страна нямало данни как изпълнителният лист е напуснал делото
още преди заповедта за изпълнение и преписа от разпореждането да са връчени,
което също препятствало правото на защита на ищеца. Заповедта за изпълнение
била нищожна и поради факта, че била издадена в противоречие на закона и
добрите нрави, каквото било и искането на заявителя. По силата на правото на ЕС
заповедният съд следвало служебно да провери заявлението, вкл. и за
неравноправни клаузи, като обезпечи процесуално разглеждането на
несъответствието на националното право с ПЕС и при противоречие да остави
националното без последствия. Поради това моли съда да отмени атакуваното
решение и вместо това постанови друго, с което да прогласи нищожността на
заповедта за изпълнение. Не претендира разноски. Съображения излага в писмени
бележки от 19.02.2021г.
Въззиваемата страна „П.И.Б.“ АД с писмен отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира
юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу попдлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
С исковата молба, уточнена с молба от 27.12.2018г., първоинстанционният съд
е сезиран с иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване за
нищожна на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК, издадена
на 13.01.2014г. по гр.д. № 20890/2013г. по описа на СРС, 60 състав, ведно с
разпореждането за незабавно изпълнение.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Съгласно
практиката на ВКС по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК (определение № 64/23.01.2015г.
по ч.гр.д. № 141/2015г. на ВКС, ІV ГО, определение № 668/15.08.2017г. по гр.д. № 771/2017г., III ГО на
ВКС и др.), иск за прогласяване нищожност на заповед за изпълнение е допустим. Страните
не спорят, че заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК е влязла в сила с влизане
в сила на решението по чл. 422, ал. 1 ГПК по гр.д. № 5113/2015г. на СГС.
Независимо от това, исковият ред по чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване
нищожност на съдебен акт е самостоятелна форма на защита, която може да бъде
реализирана и след като инстанционният ред за разглеждане на спора е изчерпан –
в този смисъл цитираните и от СРС решение № 123 от 4.04.2012г. на ВКС по гр.д. № 777/2011г., I ГО
и решение № 320 от 19.02.2014г. на ВКС по гр.д. № 6774/2013г., I
ГО. Същевременно, с решението по установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК се формира сила на пресъдено нещо
относно съществуването на вземането, но с изпълнителна сила се ползва
издадената заповед за изпълнение, поради което съдът намира, че за ищеца е
налице правен интерес от иска за прогласяване нищожност на заповедта за изпълнение.
Настоящият състав намира, че при постановяване на
атакуваното решение не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
норми, а с оглед релевираните във въззивната жалба оплаквания е правилно по
следните съображения:
От фактическа страна не е било спорно и по делото се установява,
че по подадено на 15.05.2013г. заявление от „МКБ Юнионбанк“ АД (чиито
правоприемник е ответната банка), на 13.01.2014г. по гр.д. № 20890/2013г. по
описа на СРС, 60 състав е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл. 417 ГПК, с която е разпоредено длъжниците „ДН-Авто“
ООД, Д.Н.Н. и И.К. Ч.да заплатят солидарно на кредитора посочените в запове дта
суми. На основание чл. 418, ал. 1 ГПК е допуснато незабавно изпълнение на
заповедта и е разпоредено да се издаде изпълнителен лист в полза на
заявителя. Срещу заповедта са подадени
възражения от длъжниците, както и частна жалба по чл. 419 ГПК срещу разпореждането за незабавно изпълнение,
която е оставена без уважение с определение от 28.05.2015г. по гр.д. №
6401/2015г. по описа на СГС. След дадени указания по реда на чл. 415 ГПК,
заявителят е предявил установителни искове и е образувано гр.д. № 5113/2015г.
по описа на СГС. С решение от 14.07.2017г. исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК са уважени. Подадената въззивна жалба
срещу решението е била върната, което връщане е потвърдено с определение от
16.07.2018г. по ч.гр.д. № 3332/2018г. на САС, ТО. Последното не е допуснато до
касационно обжалване с определение № 177 от 11.04.2019г. по ч.т.д. № 292/2019г.
на ВКС, І ТО.
От правна страна: Нищожността е най-тежкият порок на съдебното решение,
който не е дефиниран в закона, но в правната теория и съдебната практика се
приема, че такава е налице при липса на надлежно волеизявление на съдебния
състав - когато решението е постановено извън правораздавателната власт на
съда, в незаконен състав, при неподписване на решението от мнозинството от
съдийския състав, при неспазване на писмената форма или неразбираемост на
волята на съда, която не може да бъде разкрита и по пътя на тълкуването;
Нищожност на решението се приема да е налице и когато с него се постановява
изпълнението на нещо, което е неизпълняемо, или когато се
постановява изпълнение на действие, което е престъпление, включително
и в случаите, когато съдебното решение постановява нещо, което противоречи на
добрите нрави.
Нищожното решение, за разлика от недопустимото, не е годно да породи правни
последици, поради което това е единственият порок, който освен по пътя на
обжалването може да се релевира чрез възражение или по исков ред безсрочно
- чл. 270, ал. 2 ГПК. По аргумент за по-силното
основание от чл. 270, ал. 2 ГПК следва, че е допустим и иск за прогласяване
нищожност на определенията и разпорежданията на съда, а съгласно постановената
по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК цитирана по-горе практика на ВКС – и за
прогласяване нищожност на заповед за изпълнение.
За разлика от нищожността, която като порок на съдебния акт може да се
релевира по исков път и чрез възражение безсрочно, защитата срещу
недопустимостта и неправилността на съдебния акт е само по пътя на обжалването,
респ. по предвидения от законодателя специален ред за оспорване на издадена
в заповедното производство заповед за изпълнение – с подаване на
възражение срещу заповедта и установяване в исково производство със сила на
пресъдено нещо съществуването или несъществуването на вземането по заповедта.
В случая издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК е постановена от надлежен орган, в рамките на правораздавателната власт на съда,
в писмена форма, подписана е от районния съдия, изразената в нея воля е напълно
разбираема. Тя не съставлява акт, несъвместим с основите на
установения правов ред, нито с нея е разпоредено изпълнение на действие,
което е престъпление или такова противоречащо на добрите нрави.
Не намират опора в законовата уредба на заповедното производство твърденията
на въззивника, че заповедният съд следвало първо да постанови нарочен съдебен
акт - разпореждане, с който да се разпореди издаването
на заповед за изпълнение, едва след което да издаде заповед. По
подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение съдът издава изрично и
отделно разпореждане в случаите, когато изцяло или отчасти отхвърля заявлението
за издаване на заповед за изпълнение. Когато изцяло уважава заявлението, съдът издава
разпореждане, което инкорпорира в самата заповед. Липсва необходимост от
издаването на нарочен съдебен акт - разпореждане, с който да се разпореди
издаването на заповед за незабавно изпълнение при условие, че същият се съдържа
в самата заповед за незабавно изпълнение. Преценката на заповедния съд, че са
налице предпоставките за издаване на заповед за изпълнение, а съответно и че липсват
пречки по чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК, е обективирана в самата заповед (в този
смисъл определение № 300/27.03.2018г. на ВКС по гр.д. № 3842/2017г.;
определение № 3 от 12.01.2021г. по гр.д. № 2245/2020г. на ВКС, ІV ГО и др.). По
същия начин, когато е заявено искане за допускане на незабавно изпълнение по
реда на чл. 418 ГПК, ако намери, че са налице предпоставките за това, съдът
допуска незабавно изпълнение и разпорежда да се издаде изпълнителен лист със
заповедта по чл. 417 ГПК, а не с отделен нарочен акт.
Неотносими за валидността на съдебния акт са твърдените от ищеца нарушения
при връчване на заповедта. Само за пълнота съдът намира за необходимо да
отбележи, че съдът връчва само заповедите по чл. 410 ГПК, а съгласно изричната
разпоредба на чл. 418, ал. 5 ГПК заповедта за незабавно изпълнение с
отбелязването за издаден изпълнителен лист се връчва от съдебния изпълнител,
като при това в относимата за спора редакция на посочената разпоредба няма
предвидено задължение на съдебния изпълнител да изпрати до съда копие от
съобщението, с което е връчена заповедта – такова задължение е предвидено едва
със ЗИД ГПК, обн. ДВ бр. 50/2015г.
Нарушаването на императивна
материалноправна или процесуалноправна норма при постановяване на съдебен акт
може да доведе до неговата недопустимост или неправилност, но не и до
нищожността му (така и решение № 15/26.01.2015г. на ВКС по гр.д. № 3298/2014г., I ГО).
Ето защо неоснователни са доводите на въззивника за нищожност на заповедта за
изпълнение, тъй като заповедният съд не проверил служебно заявлението, вкл. за
неравноправни клаузи, както и във връзка с твърдяното постановяване на
заповедта в противоречие с правото на Европейския съюз. Същите са относими към
законосъобразността на издадената заповед, но са без значение за валидността
й, респ. за основателността на предявения иск по чл. 270, ал. 2 ГПК (в този
смисъл и цитираните определение № 64/23.01.2015г. по ч.гр.д. № 141/2015г. на ВКС,
ІV ГО и определение № 668/15.08.2017г. по гр.д. № 771/2017г., III ГО на
ВКС).
Ето защо въззивният съд намира, че предявеният иск с правно основание чл.
270, ал. 2 ГПК е неоснователен. Предвид съвпадението на крайните изводи на
двете инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход, разноски за въззивното производство се
следват на въззиваемия, който е заявил претенция за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК. вр. чл. 37 ЗПП вр.
чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ (обн. ДВ бр.
5/17.01.2006г.), съобразявайки извършената от юрисконсулт на въззваемия
дейност, въззивният съд определя размер
на възнаграждението от 100 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 174474 от 23.07.2019г., постановено по гр.д. № 71409/2018г. на Софийски районен съд, 151 състав.
ОСЪЖДА Д.Н.Н., ЕГН **********,***, да
заплати на „П.И.Б.“ АД, ЕИК ********, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК
сумата 100.00 лв. (сто лева),
представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и
ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.