Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 04.09.2020 год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на пети юни през две
хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Мазгалов
ЧЛЕНОВЕ: Силвана Гълъбова
Габриела Лазарова
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното
от съдия Мазгалов в.гр.дело №16761 по описа за 2019 год., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №242440
от 14.10.2019г., постановено по гр.дело №76838/2018г. по описа на СРС, ГО, 79
с-в, ответникът „П.ф.к.Л.“АД с ЕИК******* е осъден да заплати на „Р.“ЕООД с ЕИК*******
на основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр.чл.51 ТЗ сумата от 24643,46лв. с ДДС- непогасена
част от възнаграждение по договор от 10.01.2017г. за осъществено посредничество
при привличане на професионалния футболист А.С., ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба 04.12.2018 г. до окончателното плащане, на
основание чл.86, ал.1 ЗЗД, сумата от 2729,69лв. лихва за забава за периода от
16.06.2017г. до 03.12.2018г., както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 1994,93лв.
разноски по делото.
Срещу така
постановеното решение е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК
въззивна жалба от ответника „П.ф.к.Л.“АД. Жалбоподателят поддържа, че с
обжалваното решение съдът е изменил правната квалификация на предявения иск за
главното вземане, приета с доклада по делото и съгласно която била проведена
защитата на страните. Уважавайки иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД,
вр.чл.51 ТЗ съдът се произнесъл по непредявен иск, поради което обжалваното
решение е недопустимо. Евентуално твърди, че обжалваното решение е неправилно
поради допуснати съществени процесуални нарушения, неправилно тълкуване и
прилагане на материалния закон, както и необоснованост. Предвид съществените
разлики между комисионния договор и договора за търговското посредничество, с
изменението на правната квалификация на иска съдът изменил правното основание
на претендираното вземане и подменил предмета на спора. Следвало съдът да се
произнесе по предявения иск по чл.348, ал.1 от ТЗ и да го отхвърли като
неоснователен. Съгласно разпоредба на чл.35г, ал.1 от ЗФВС посредникът следвало
да отговаря на определени условия и тъй като регистрираният предмет на дейност на
ищеца не включвал специфичната дейност „посредничество при договаряне за
придобиване или трансфер на състезателни права” по смисъла на ЗФВС, а ищецът не
доказал качеството си на регистриран агент, не бил налице валиден договор за
посредничество по смисъла на ЗФВС. Жалбоподателят признава, че възражението за
нищожност на процесния договор е направено от него в последното открито заседание
по делото в първата инстанция и поради това съдът приел същото за преклудирано,
но твърди че при преценката за основателността на предявения иск съдът бил
длъжен служебно да провери валидността на облигационната връзка, въз основа на
която се претендират процесните суми. Предметът на процесния договор включвал
както придобиването на икономическите и спортни права върху футболиста, така и
възникналите във връзка с това трудово-правни отношения между него и клуба за
изрично посочен период от време- „втори дял на спортно-състезателен сезон
2016/17 и спортно-състезателни сезони 2017/18 и 2018/2019г“. Страните се
договорили възнаграждението да е дължимо за периода от време, в което футболистът
има действащ трудов договор с Клуба и поради това в чл.З от договора изрично
постигнали съгласие за автоматично прекратяване на договора при прехвърляне на икономическите
и спортни права върху футболиста на друг клуб. Това в сферата на футбола било и
трайно установената практика- възнаграждението на агентите да бъде
пропорционално на времето на действие на трудовия договор между клуба и
футболиста. В случая трудовият договор на футболиста С. бил прекратен на
05.09.2017г., което водело и до автоматично прекратяване на процесния договор с
ищеца. Твърди също така, че не е настъпила изискуемостта на задължението за
заплащане на претендираните суми поради липса на надлежно издадена фактура. Претендира
обезсилване, респективно- отмяна на решението на СРС и отхвърляне на исковете
изцяло, както и присъждане на разноски.
Въззиваемият
ищец, в подадения в срок отговор на въззивната жалба оспорва същата като
неоснователна. Излага подробни съображения относно правилността на обжалваното
решение и моли същото да бъде потвърдено изцяло. Претендира разноски пред
въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение.
Софийски градски съд, след като
прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните
жалби пороци на атакуваното съдебно решение, намира за установено следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Твърденията на жалбоподателя за недопустимост на
решението поради произнасяне на първостепенния съд по непредявен иск са
неоснователни. Изложената от жалбоподателя теза, че „изменението на правната
квалификация на иска по почин на съда е нарушение
на принципа на диспозитивното начало” според настоящия състав противоречи на
разпоредбите на процесуалния закон и установената безпротиворечива съдебна
практика. Правната квалификация на предявения иск е единствено и
само от компетентността на съда, а евентуално направената такава от някоя от
страните по делото по никакъв начин не обвързва решаващия състав. В случая
съдът е разгледал и се е произнесъл по исковете, предявени с исковата молба и съобразно
обстоятелствената част и петитума на същата /всъщност ищецът изобщо не е дал
правна квалификация на предявения от него иск, а претендира заплащането на
определени суми въз основа на изложени в исковата молба твърдения, поради което
не може да се възприеме и тезата на ответника, че „ищецът е предявил иск с
правно основание чл.348 от ТЗ”/. В този смисъл даването на различна правна
квалификация с постановеното по делото решение /в сравнение с правната
квалификация в направения по делото доклад/ не може да бъде възприето и
приравнено на произнасяне по непредявен иск, и съответно не води до извод за
недопустимост на обжалваното решение.
Обжалваното решение е и правилно, като на основание чл.
272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от
това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и
следното:
Не
могат да бъдат споделени доводите на жалбоподателя, че с изменението на правната
квалификация на иска съдът изменил правното основание на претендираното вземане,
подменил предмета на спора и лишил ответника от правото му да проведе защита по
предявения срещу него иск. С изменението на правната квалификация не се е
променил кръгът от факти и обстоятелства, които страните е следвало да
установят с позволените от закона доказателствени средства, за да докажат
твърденията си в исковата молба и съответно- отговора на исковата молба.
Първостепенният съд правилно и изчерпателно е разпределил доказателствената
тежест между страните и разместване на тази тежест поради промяната на правната
квалификация не е настъпило.
Неоснователно е и твърдението за нищожност на процесния
договор поради това, че ищецът не отговаря на изискванията на чл.35г, ал.1 от ЗФВС от 1996г. /отменен, но в сила
към момента на сключване на процесния договор/. Освен че така направеното от
ответника възражение е преклудирано, доколкото не е заявено с отговора на
исковата молба, а след даване на ход по съществото на спора в проведеното на
26.09.2019г. открито съдебно заседание, неизпълнението от страна на ищеца на
някое от изискванията на горепосочената разпоредба за осъществяване на посредничество
при договаряне за придобиване или трансфер на състезателни права, не може да
доведе само по себе си до недействителност на процесния договор, а само до
евентуална административна санкция за ищеца съгласно чл.65 от същия закон.
Допълнителен аргумент в тази връзка е както самото сключване на договора от
страна на ответника /извършено след датата на сключване на трудовия договор с
футболиста/, така и направеното плащане на първата част от уговореното
възнаграждение.
Настоящият състав не възприема и
доводите на жалбоподателя, свързани с автоматичното прекратяване на процесния
договор и съответно- недължимост на останалата част от договореното
възнаграждение, поради прекратяването на трудовия договор на футболиста с клуба.
Действително, в т.1 от договора ответникът се задължава да заплати договореното
възнаграждение /„комисионна”/ за периода от време, в което футболистът има
действащ трудов договор с клуба, а съгласно т.3 при прехвърляне на правата
върху футболиста на трети клуб, договорът се прекратява автоматично и страните
няма да имат никакви задължения и/или искове помежду си. Тези клаузи на договора
обаче, както правилно е отбелязал и първоинстанционният съд, следва да се
тълкуват съгласно разпоредбата на чл.20 от ЗЗД, като се търси действителната
обща вола на страните, във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който
произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и
добросъвестността. В случая страните са сключили процесния договор на практика
след като ищецът всъщност вече е бил изпълнил задълженията си да посредничи при
придобиването от страна на ответника на икономическите и спортни права върху
футболиста С. /договорът между страните е сключен на 10.01.2017г., а трудовият
договор между ответника и футболиста- на 14.12.2016г. и влиза в сила на
02.01.2017г./. В същото време в процесния договор не се съдържат каквито и да
било други задължения на ищеца, освен осъществяване на това посредничество,
което е приключило със сключването на горепосочения трудов договор и очевидно
без забележки от страна на ответника предвид сключването на процесния договор.
В този смисъл не може да се приеме, че разсрочването на плащането на
договореното възнаграждение и падежът на всяка една от частите му е обвързан с
каквото и да било друго, освен настъпването на определената в договора дата.
След като ищецът е изпълнил добросъвестно и без възражения от страна на
ответника, всички свои задължения по договора, справедливо и логично е да получи
в пълен размер договореното между страните възнаграждение. Поставянето като
условие за заплащане на последните две части от възнаграждението, евентуално
прекратяване на трудовия договор на футболиста с клуба, би представлявало
необоснованоу едностранно и несправедливо разместване на уговорените с договора
имуществени права, без съгласието на ищеца. Право на ответника е по всяко
време, включително и в деня на сключване на трудовия договор с футболиста, да
прекрати същия и да прехвърли правата върху футболиста на друг клуб срещу
съответна трансферна сума, което по никакъв начин не отменя, обезсилва или
заличава изпълнението от страна на ищеца на задълженията му по договора в пълен
обем. В потвърждение на тази логика е и възможността трудовият договор с футболиста
да не бъде прекратен, а след изтичането на тригодишния срок да бъде подновен за
още няколко години, като в такъв случай на ищеца няма да се дължи никакво
допълнително възнаграждение по процесния договор /каквото би се дължало, ако се
следват логиката и аргументите на ответника/.
На
последно място и във връзка с доводите на жалбоподателя за недължимост на
процесната сума поради неиздаване на фактура от страна на ищеца: страните
изрично са договорили размера на дължимите суми и датите на които същите следва
да бъдат платени. Основанието за плащане е самият договор. Издаването или
неиздаването на фактура не променя съществуването и падежа на задължението,
както и съответно- момента на изпадане в забава.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение като неоснователна, а първоинстанционното решение-
потвърдено като правилно и законосъобразно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора жалбоподателят
няма право на разноски. Ответникът по жалбата претендира разноски за адвокатско
възнаграждение, което е в размер на 960 лева, липсва възражение за прекомерност
и същото следва да се присъди в така заявения размер и на основание представените
договор за правна помощ и съдействие и списък по чл.80 от ГПК.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №242440 от 14.10.2019г., постановено по гр.дело №76838/2018г. по
описа на СРС, ГО, 79 с-в.
ОСЪЖДА „П.ф.к.Л.“АД с ЕИК******* да заплати на „Р.“ЕООД
с ЕИК******* сумата от 960 (деветстотин и шестдесет) лева- разноски във
въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при
условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1/ 2/