Р Е Ш Е Н И Е
№446
Димитровград,
31.10.2019г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Районен съд-Димитровград в
публичното заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
Председател: Гергана
Стоянова
Съдебни заседатели:
Членове:
Секретар: Т.Д.
Прокурор
като разгледа докладваното от съдията гр.д.№713 по
описа за 2019г., за да се произнесе взе предвид:
Предявен е от „Агенция за
контрол на просрочени задължения” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление *****************, представлявано от Т.К., против А.М.Д., ЕГН **********
***, иск с правно основание чл.422 вр.чл.415 ал.1 от ГПК.
Ищецът твърди, че е издадена заповед за
изпълнение по подписан Договор за
потребителски кредит № 2878710 от 05 май 2017 г. между „Провидент Файненшъл
България“ ООД като Кредитор и А.М.Д. като Кредитополучател, сключен при
спазване на разпоредбите на Закона за потребителския кредит. С подписването на
договора за потребителски кредит, Кредитополучателят удостоверява, че е получил
Стандартен европейски формуляр, че му е предоставен целият обем преддоговорна и
договорна информация относно условията на договора и стойността на всички
разходи по кредита, с които същият се е съгласил с факта на подписване на
договора за кредит. На 01.07.2017 г. е сключен Договор за продажба на вземания
/цесия/ между „Провидент Файненшъл България" ООД, с ново име „Файненшъл
България“ ЕООД /цедент/ и „Изи Асет Мениджмънт“ АД /цесионер/, по силата на
който вземането е прехвърлено в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД изцяло с
всички привилегии, обезпечения и принадлежности.
Основанието, на което
Заявлението и настоящата искова молба се подават от името на ищеца е сключен
Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 30.01.2017 г. на
основание чл. 99 от ЗЗД и Приложение № 1
към него от 01 септември 2018 г. между „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********
/цедент/ и „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК *********
/цесионер/, по силата на който вземането е прехвърлено в полза на „Агенция за
контрол на просрочени задължения” ЕООД изцяло с всички привилегии, обезпечения
и принадлежности. Съгласно сключения договор за заем, Кредиторът се е задължил
да отпусне на Кредитополучателя паричен заем в общ размер на 450 лева, а последният усвоява цялата сума
веднага след сключване на процесния договор, с което Кредиторът е изпълнил
задължението си. А.М. Д.С. се е задължила да ползва и върне заемната сума, ведно с
начислената договорна лихва и такси, в сроковете указани в договора,
посредством заплащането на 60 Седмица погасителни вноски, всяка в
размер на 16.17 лева. Първата
погасителна вноска е платима на 14 май 2017 г., а последната погасителна вноска
е с падеж 01 юли 2018 г.По договора за потребителски кредит, А.М.
Д.С. е извършвала плащания в общ размер на 141 лева.Към
настоящия момент дължимата главница била в размер на 397.04 лева. За
ползването на предоставената заемна сума по сключения Договор за потребителски кредит №
2878710 от 05 май 2017 г. между
страните, ответникът дължи договорна лихва в размер посочен в договора. В
настоящия случай начислената договорна лихва е в размер на 65.43 лева за периода от 14 май 2017 г. -
датата на първата вноска до 01 юли 2018 г. - датата на настъпване на падежа на
договора.С подписване на договора, кредитополучателят се е съгласил да му бъдат
начислени такси и комисионни за допълнителни услуги. Същите съставляват; Такса
за оценка на кредитното досие, както и Такса за услуга „Кредит у дома“.
Съгласно клаузите на сключения Договор, таксата за оценка на досие е платима
при подписване на договора, но страните са постигнали съгласие същата да бъде
включена в седмичните погасителни вноски, с цел улеснение на Кредитополучателя.
Услугата „Кредит у дома" е по избор на Клиента, като Кредиторът се е
задължил да предоставя на Клиента допълнителна услуга, изразяваща се в доставка
на заемната сума в брой по неговото местоживеене и услуга по седмично събиране
на вноските по кредита също по местоживеенето на кредитополучателя. За
предоставяната услуга, кредитополучателят се е задължил да заплати на
кредитодателя такса. Подписвайки договора. Клиентът е удостоверил, че разбира и
се съгласява, че услугата Кредит у дома е допълнителна и се предоставя
единствено и само по негово желание срещу определена в договора за кредит
такса. Също така, с подписа си кредитополучателят е удостоверил, че разбира, че
30% от таксата е равна на разходите, свързани с организирането на
допълнителната услуга Такса Кредит у дома и предоставянето на кредита в брой по
местоживеенето на кредитополучателя. а останалата част е свързана с разходите
на кредитодателя направени за събиране на седмичните вноски в дома на
кредитополучателя. Съгласно клаузите на сключения договор, таксата за услуга
Такса Кредит у дома е платима при подписване на договора, но страните са
постигнали съгласие тя да бъде включена в седмичните погасителни вноски с цел
улеснение на кредитополучателя. В настоящия случай, таксите и комисионните за
допълнителни услуги са в размер на 366.39 лева. Ответникът е трябвало да
изплати целия заем на 01 юли 2018 г. - последната падежна дата, като от тогава
до подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и
изпълнителен лист. както и на настоящата искова молба, сроковете по всички
падежи на тези остатъчни вноски са отдавна изтекли, а ответникът по делото
продължил виновно да не изпълнява задълженията си, поради което същият дължал и
мораторна лихва върху непогасената главница, в размер на 40.51 лева за периода
от 02 юли 2018 г. - датата, следваща деня на настъпване на падежа на договора
до датата на подаване на заявлението - 11 януари 2019 г. ведно със законната
лихва върху главницата от момента на подаване на заявлението до окончателното
изплащане на дължимите суми.
Моли да се постанови съдебно решение, с което съдът да
признае за установено, че „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД
има следните вземания от А.М. Д.С. по Договор за потребителски кредит № 2878710
от 05 май 2017 г.: 397.04 лева главница; 65.43 лева договорна лихва за периода
от 14 май 2017 г. - датата на първата вноска до 01 юли 2018 г. - датата на
настъпване на падежа на договора; 366.39 лева - такси и комисионни за
допълнителни услуги; 40.51 лева мораторна лихва върху непогасената главница за
периода от 02 юли 2018 г - датата, следваща деня на настъпване на падежа на
договора до датата на подаване на заявлението - 11 януари 2019 г. , ведно със
законната лихва върху главницата от момента на подаване на заявлението по чл,
410 от ГПК до окончателното изплащане на дължимите суми.Моли да се осъдите А.М.Д.
да им заплати направените съдебни разноски и възнаграждение за процесуално
представителство на основание чл.78 ал. 8 от ГПК в общ размер на 350,00 лв., от
които - 50,00 лв. по чл. 13 т.2 от НЗПП за подготовка на документи за завеждане
на дело и 300,00 лв. по чл. 25 от НЗПП.
Моли уведомлението за цесията да бъде
връчено на ответника заедно с преписа от исковата молба и доказателствата.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът, чрез пълномощник възразява срещу
дължимостта на посочените в исковата молба суми. Оспорва обстоятелството, че с
ищцовото дружество се намирала в облигационни отношения.Счита, че Договор №
********* - 05.05.2017г. е нищожен поради противоречие с добрите нрави /чл. 26,
ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/ и поради това, че е сключен при неспазване на нормите
на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, с произтичащите от това
последици по чл.23 от ЗПК, а именно потребителят дължи връщане само на чистата
стойност на паричния заем, но не дължи лихва и други разходи по заема.Съгласно
б. „Е" от договора за паричен заем трябвало да върне сумата по кредита в
размер на 450,00 лева при ГПР 48,10%, годишен лихвен процент 31.82 % и при срок
на кредита от 60 седмици или общо договорната лихва по погасителния план за
срока на договора е 561,26 лв. върху главница от 450,00 лева. Постигната е
договореност за заплащане на пакет от доггьлнрггелни услуги изразяваща се в
такса за услугата кредит у дома в размер на 408,60 лв., като общото задължение
по кредита и по пакета от допълнителни услуги, изразяващи се в такса за
услугата кредит у дома посочен в договора е в размер на 969,86лв.Счита, че с
договорения лихвен процент се нарушават добрите нрави, поради което била налице
нищожност на уговореното възнаграждение, като съображенията за това са
следните:В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването
на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.З то от ЗЗД е налице именно, когато се
нарушава правен принцип бр1ло той изрично формулиран или пък проведен чрез
създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл е практика на ВКС /Решение№4/2009г.
по т.д.№395/2008г.. Решение №1270/2009г. по гр.д.№5093/2007г., определение№877
по т.д.№662/2012г. и др/. Такъв основен принцип е добросъвестността в
гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и
на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като става дума за
търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип е чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират прртложение- чл.8, ал.2 и ЧЛ.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС
преценката дали е нарушен някой от посоченргге основни правни принципи се прави
от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали
уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл.26,
ал.1,предд.З от ЗЗД.Поради накърняването на принципа на „добри нрави'" по
смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се е достигнало до значителна
нееквивалентност на насрепщите престации по договорното съглашение, до
злепоставяне на интересите на доверителя ми с цел извличане на собствена изгода
на кредитора.Възнаградителната лихва съставлява цена за предоставеното ползване
на заетата сума. Когато е налице явна нееквивалентност между предоставената
услуга и уговорената цена, се нарушава принципът на добросъвестност при участие
в облигационните отношения. Или както е прието в решение № 452/25.06.2010г. по
гр. д . № 4277/2008г. на ВКС, IV г.о. „понятието добри нрави предполага
известна еквивалентност на насрепщите престации и при тяхното явно
несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност ...."
Когато едната престация е предоставяне в собственост на парични средства, то
насрепщата престация ~ заплащане на възнаградителна лихва следва да се съизмерява
както със стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаря
връщане на заетата сума, и с обстоятелството, дали заемът е обезпечен
/доколкото цената калкулира и риска на заемодателя от невъзможността да си
върне заетата сума/. При заем с кратък срок на ползване /60 седмици/, макар и
този заем да е необезпечен, уговарянето на възнаградителна лихва над 100 % по-висок от стойността на заема не е обяснимо нито
с разходите, които прави заемодателят, нито с риска, който носи, нито с размера
на добросъвестно очакваната от сделката печалба. Толкова висока възнаградителна
лихва е типична за дългосрочни кредити /над 15 години/, когато рискът на
заемодателя е увеличен поради възможните инфлационни процеси. Размерът на
формираната от ответника печалба надвишава близо двукратно размера на
предоставения заем. Следва да се има предвид и че рискът при небанковите
финансови институции е по-нисък в сравнение с банковите институции, тъй като
кредитодателят рискува собствени средства, а банките носят задължението за
опазване на привлечените депозитни средства, което е свързано с по-висок риск и
санкции при неизпълнение /така влязло в сила Решение № 1915 от 14.10.2016г. на
Софийски апелативен съд, ТО, 11 състав по в.т.д. № 3426/16г./ Освен това,
съдебната практика приемала, че при формиране размера на възнаградителната
лихва обективен критерий може да бъде размера на законната лихва, без обаче тя
да може да се приеме като максимален размер. Приема се, че максималният размер,
до който съглашението за плащане на възнаградителната лихва е действително, ако
тя не надвишава с повече от два пъти законната такава при обезпечени заеми/ в
този смисъл решение №378 от 18.05.2006Г. на ВКС по гр.д.№315/2005 на второ
г.о./. По аргумент от цитираното решение, при обезпечени заеми
възнаградителната лихва следва да не надхвърля повече от четири пъти законната
лихва. В настоящият случай договорената между страните лихва в размер на 31,82
% годишно, към която следва да се прибави скритата лихва под формата на
заплащане на такса за услугата кредит у дома посочена в б. „Д" от договора
надхвърля с над 10 пъти законната, което представлява нарушение на добрите
нрави /критерии за норми на поведение, установени в обществото/, тъй като
надвишава драстично четирикратния размер на законната лихва. Процесната клауза
на договора, обективирана в б. „Д" от договора накърнява договорното
равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с
принципа на добросъвестността при договарянето, поради което същата се явява
нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие,
следва да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния
договор и такова задължение не е възникнало за доверител ката ми.Налице било
заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като с уговорката да се
заплаща такса за услугата кредит у дома визирана в б. „Д" от договора се
нарушава изискването ГПР да не бъде по - висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена на ПМС №
426/14г. Реално това е начин кредиторът да си набави допълнителни средства,
чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ
неоснователното обогатяване се калкулира допълнителна /лихвV печалба към
договорената възнаградителна лихва. Възразява, че са нищожни като противоречащи
на добрите нрави и като неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 19 от ЗПК
клаузите от договора за заем, в които е посочено, че годишният процент на
разходите е в размер на 48.10%, а действителният ГПР е в различен размер от
посочения, с което потребителят е бил въведен в заблуждение относно стойността
на разходите, които ще прави по обслужването на заема. Същевременно по силата
на чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Не е установен механизмът, по който е изчислен
този процент и по - конкретно какви други разходи, освен възнаградителната
лихва са включени в него.При съобразяване съдържанието на процесния договор за
кредит и поетите с него права и задължения се формира извод, че последният има
правната характеристика на договор за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици освен общите правила на ЗЗД, следва при преценка
на валидността и последиците му да се съобразят изискванията на специалния
закон - ЗПК в релевантната за периода на сключването му редакция /така в
определение № 351 от 22.04.2016г. на ВКС по търг. дело № 3026/2015г., 1 г.о./. Също така, съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД е
възможно договор да бъде само частично недействителен. Нищожността на отделни
части от договора може да доведе до нищожност на целия договор, само ако частта
не може да бъде заместена по право от повелителни правила на закона или ако не
може да се предположи, че договорът би бил сключен без недействителната му
част. На плоскостта на процесния казус, нищожните клаузи на договора относно
определянето на процента на възнаградителната лихва и на ГПР не биха могли да
се заместят по право от повелителни норми на закона. Тъй като договорът за
потребителски кредит е възмезден, кредиторът не би го сключил безопределено
възнаграждение за отпуснатия кредит, както и без разпоредбата на б. „Д" от
договора калкулираща му допълнителна печалба.Аргумент за недействителност на
договора на това основание може да се почерпи от обстоятелството, че съгласно
по-пълната защита, дадена на потребителя със ЗПК - чл. 22 от ЗПК, при
неспазване на императивните изисквания към договора за кредит, уредени в чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал.1, т. 7-12и 20 и чл. 12, ал. 1, т.7 - 9 ЗПК, сред които
са точното определяне на възнаградителната лихва - чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и на
годишния процент на разходите - чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за
потребителски кредит се явява изцяло недействителен. От изложеното следва, че
законът поставя важен акцент на посочените уговорки. Поради възмездния характер
на договора за потребителски кредит, в момента на сключването му и с оглед
внасяне на яснота относно правата и задълженията на потребителите и за по-пълна
защита на интересите им, трябва да бъдат уговорени лихвеният процент по кредита
/чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК/ и годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита /
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК/, чието изчисляване се извършва като се допусне, че
кредиторът и потребителят изпълняват своите задължения в съответствие с
първоначално определените срокове. Нищожността на клаузите, регламентиращи част
от реквизитите на договора за потребителски кредит - лихвен процент и ГПР -
представляващи част от същественото съдържание на договора прави цялото заемно
съглашение нищожно.На следващо място, ако съдът не приеме, че са налице пороци,
обуславящи нищожността на цялото съглашение, твърди, че в процесния договор се
съдържат нищожни клаузи, чиято невалидност моли да се прогласи. На следващо
място счита, че ищцовото дружество не се легитимира като кредитор, тъй като
активната си материалноправна легитимация по иска ищецът обосновава с твърдение
за титулярство на вземане спрямо нея въз основа на договор за прехвърляне на
вземане, а за прехвърлителя /цедент/ вземането възникнало въз основа на
процесния договор за кредит, сключен от разстояние. Съгласно разпоредбата на
чл. 99, ал. 1 от ЗЗД, кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако
законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. По същността
си цесията е правен способ за прехвърляне на субективни права (вземания), по
силата на която настъпва промяна в субектите на облигационното правоотношение-
кредитор става цесионерът, на когото цедентът е прехвърлил вземането си по
силата на сключен между тях договор. Договорът за цесия винаги предполага
съществуващо вземане, произтичащо от друго правно основание. При този вид
договори цесионерът придобива вземането в състоянието, в което то се е намирало
към момента на сключване на договора. Вземането преминава от първоначалния
кредитор върху новия такъв от момента на сключване на договора, като правото на
вземане на цесионера все още е неконсолидирано до момента на съобщаване на
длъжника за цесионния договор. Не бил налице валиден договор за цесия, същият
бил нищожен поради липса на съгласие. Имайки предвид обективираната по цесията
воля на страните, тя е насочена към сключването на договор за покупко- продажба
на вземания: заглавието на договора, уговорката по чл.3.1 от същия,
кореспондиращо с установената по чл.100,ал.1 ЗЗД отговорност за цедента т.е.
цесията е направена на възмездно правно основание - покупко-продажба. И не е
налице воля за безвъзмездно правно основание, напр. договор за дарение. Като
всеки едни договор за покупко-продажба и настоящият, за да е валидно сключен,
следва по него да е постигнато съгласие между страните относно съществените
елементи на продажбата. Съгласно легалната дефиниция по чл.183 ЗЗД с договора
за продажба продавачът се задължава да прехвърли на купувача собствеността на
една вещ или едно право срещу цена, която купувачът се задължава да му заплати.
Процесната цесия съдържа изрично обективирани изявления на страните за
прехвърляне, респ. придобиване на вземания на цедента спрямо длъжници посочени
в Приложение № 1, но не съдържа постигнато съгласие по цената, дължима от
цесионера за това прехвърляне. Липсата на уговорена цена за цедираните вземания
води до това, че договорът от 19.05.2017 г. се явява нищожен, поради липса на съгласие
на осн. Чл26, ал.2,
пр.2 ЗЗД /. Ето защо този договор за цесия изначално не породил целените с него правни последици по
чл.99 ЗЗД. Поради което ищецът не се легитимира като кредитор на соченото по
исковата молба основание за процесното вземане. По изложените по-горе
съображения, считаме, че на доверителката ми са й надвзети неправомерно
възнаградителна лихва и такса за услугата „Кредит у дома" и са получени
без основание. Поради което, предявяваме при условията на евентуалност прави
възражение за прихващане:ако съдът приеме предявения иск за главница в размер
на 397,04 лева за основателен, то на основание чл. 103, ал. 2 от ЗЗД предявява
възражение за прихващане между главницата по кредита в размер на 397,04 лева
със сумата от 141,00 лева, представляваща получена в периода от 05.05.2017г. до
11.01.2019г. без правно основание въз основа на нищожни договорни клаузи
възнаградителна лихва и такса за услугата „Кредит у дома".
Съдът като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност намира за установена следната фактическа обстановка :
От приложеното по делото ч.гр.дело № 107/2019
г. на РС- Димитровград е видно, че по заявление на ищцовото дружество за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК е била издадена Заповед № 71/18.1.19
г. за сумата 397,04/триста деветдесет и
седем лева и 04 ст./-главница по Договор за потребителски кредит № 2878710 от
05.05.2017 г., 65,43 /шестдесет и пет лева и 43 ст./-договорна лихва от
14.05.2017 г. до 01.07.2018 г., 366,39 лева / триста шестдесет и шест лева и 39
ст./ - такси и комисионни и допълнителни услуги, 40,51лева /четиридесет лева и
51 ст./-мораторна лихва за периода от 02.07.2018г. до 11.01.2019 г, ведно със
законната лихва от подаване на заявлението 17.01.2019 г. до окончателното изплащане
на дължимите суми, както и съдебни разноски по делото – 225/двеста двадесет и
пет/ лева - разноски, представляващи ДТ и юрисконсултско възнаграждение.
В заповедта е посочено, че вземането произтича от Договор за потребителски кредит № 2878710 от 05.05.2017
г., между длъжника и „Провидент Файненшъл България“ ООД, като заявителят е
цесионер, съгласно договор за прехвърляне на вземанията от 30.01.2017 г. и
Приложение 1 .
В срока по чл.415, ал.4, вр.
ал.1 т.2 ГПК длъжникът е предявил иск за
установяване на вземанията му, предмет на заповедта.
Искът е предявен в срока по чл.415 ал.4 ГПК. От представения договор за потребителски кредит от 5.5.17г., е видно, че „Провидент
Файненшъл България“ООД се е задължил да
отпусне на Кредитополучателя и настоящ ответник паричен заем в общ размер на 450 лева, а последният усвоява цялата сума веднага след
сключване на процесния договор, с което Кредиторът е изпълнил задължението си.
Ищецът А.М.
Д.С. се е задължила да ползва и върне
заемната сума, ведно с начислената договорна лихва и такси, в сроковете указани
в договора, посредством заплащането на 60 седмични погасителни вноски, всяка в размер на
16.17
лева. Първата погасителна вноска е била платима на 14 май 2017 г.По договора за потребителски кредит, А.М. Д.С. е извършвала
плащания, съгласно приетото като доказателство по делото заключение на вещото
лице, както следва: 141,00 лв., на дата 16.06.2017 г.-81 лева и на 20.07.2017 г.-60 лева.С внесените суми от 141,00 лв.
са погасени :главница - 52,96 лв., договорна лихва - 23,33 лв., такса оценка
досие - 3,51 лв., такса „Кредит у дома” - 61,20 лв.По главницата са погасени 8
вноски - до 30.06.2017 г. включително и 2,01
лв. по деветата вноска за 07.07.2017 г.По договорната лихва са погасени 9
вноски - до 07.07.2017 г. включително.По такса „оценка на досие” са погасени 9
вноски - до 07.07.2017 г. включително.По такса „Кредит у дома” са погасени 8
вноски - до 30.06.2017 г.
За
ползването на предоставената заемна сума по сключения Договор за потребителски кредит № 2878710 от 05 май 2017 г. между страните, ответникът се е задължила с фиксирана
лихва в размер на 88.76 лева и такса за оценка на досие в размер на 22.50 лева.
С подписване на договора, кредитополучателят се е съгласила да й бъдат
начислени такси и комисионни за допълнителни услуги. Същите съставляват; Такса
за оценка на кредитното досие, както и Такса за услуга „Кредит у дома“.
Услугата „Кредит у дома" е по избор на Клиента, като Кредиторът се е
задължил да предоставя на Клиента допълнителна услуга, изразяваща се в доставка
на заемната сума в брой по неговото местоживеене и услуга по седмично събиране
на вноските по кредита също по местоживеенето на кредитополучателя. За
предоставяната услуга, кредитополучателят се е задължил да заплати на
кредитодателя такса. Безспорно по делото се доказа наличие
на договорно правоотношение по сключен договор за кредит с част от посоченото
от ищеца съдържание, по което ответникът е страна като кредитополучател.
Безспорно се установи, че на 01.07.2017 г. е сключен
Договор за продажба на вземания /цесия/ между „Провидент Файненшъл
България" ООД, с ново име „Файненшъл България“ ЕООД /цедент/ и „Изи Асет
Мениджмънт“ АД /цесионер/, по силата на който вземането е прехвърлено в полза
на „Изи Асет Мениджмънт“ АД изцяло с всички привилегии, обезпечения и
принадлежности.
Сключен е бил и Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от
30.01.2017 г. на основание чл. 99 от ЗЗД и Приложение № 1 към него от 01 септември 2018 г. между
„Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ********* /цедент/ и „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК ********* /цесионер/, по силата на който
вземането е прехвърлено в полза на „Агенция за контрол на просрочени задължения”
ЕООД изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности.
По делото е приложено заверено копие на
пълномощно, от което е видно, че „Изи Асет Мениджмънт” АД е упълномощило цесионера „Агенция за контрол
на просрочени задължения” ООД да извърши от негово име, в качеството му на
цедент, уведомяването на длъжниците, чиито вземания са предмет на сключения
помежду им договор за цесия от 30.1.17 г. Представено е и уведомително писмо без
дата за извършеното прехвърляне на вземания, изходящо от „Изи
Асет Мениджмънт” АД, чрез „Агенция за контрол на
просрочени задължения” ООД по пълномощно, адресирано до ответника.Не се
представят доказателства за връчено известие за доставяне на това уведомително
писмо до ответника, съответно за получаването му.
Релевантните факти,
обуславящи основателността на исковите претенции са наличие на действително
договорно правоотношение по сключен договор за кредит с посоченото от ищеца
съдържание, по което ответникът е страна като кредитополучател, изпълнение на
задължението на кредитодателя да му предаде договорената сума, валидно
прехвърляне в полза на ищеца на вземането за възстановяване на отпуснатия
кредит в претендирания размер и уведомяване на ответника длъжник от
кредитодателя цедент, настъпила изискуемост
на вземането за предявената главница, както и изпадането на ответника в забава
за плащането й в рамките на исковия период.
Ответникът,чрез пълномощник счита и че не е налице основание за
ангажиране на отговорността му предвид обстоятелството, че не е уведомен за
извършената цесия, с което не били спазени разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД.
Съдът,
след като прецени доводите на страните, доказателствата по делото и на
основание чл.235 ГПК приема за установени следните обстоятелства:
При преценка съдържанието на сключения между
страните договор, настоящият съдебен състав намира, че същият разкрива
признаците на договор за потребителски кредит, по смисъла на чл. 9, ал.1 от
Закона за потребителския кредит, в сила от 12.05.2010 г. По силата на този
договор кредиторът под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на
услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия
период на тяхното предоставяне. Една от формите за предоставяне на
потребителски кредит е предоставяне на заем и такъв е предмета на сключения
между страните по делото договор. По силата на този договор ищецът е поел
задължение да предостави на ответника определена парична сума срещу
задължението на последния да я върне, като размера, начина и сроковете за
връщане на сумата са уговорени с подписването на погасителен план. Съгласно Чл.9
ал.4 от Закона за потребителския кредит
кредитор може да бъде всяко физическо или юридическо лице или обединение
от такива лица, което предоставя потребителски кредит в рамките на своята
професионална или търговска дейност.
Установено е по делото, че е сключен Договор за потребителски кредит от посочената в исковата молба дата и формата за действителност на договора за
потребителски кредит е спазена.
Спорен е въпросът, основателен ли е иска, предявен с правно основание
чл.124 ал.1 ГПК, във връзка с 422 ГПК.
При предявен иск по чл.422 ал.1 ГПК предмет на
установяване и признаване по исков ред ще бъде заявеното и обективирано в
заповедта за изпълнение право и ако това право съществува, то ще бъде
удостоверено от съдебното решение.
Искът, който заявителят в
заповедното производство по чл.410 ГПК е предявил при направено възражение от
страна на длъжника по реда на чл.414 ГПК е с
установителен характер. Установителният характер произтича от целта на иска,
наличието на вече издадена и съществуваща заповед за изпълнение, с която съдът
е разпоредил длъжникът за заплати определена сума в полза на заявителя по
ч.гр.д. № 107 по описа на Районен съд Димитровград за 2019 година и е определен
ясно и недвусмислено в закона – чл.415 ал.1 ГПК.
Целта на предявяването на иск при подадено възражение
в срок от длъжника, е да се установи наличието на вземането, към момента на
подаване на заявлението, за което е издадена заповед за изпълнение, но вече със
сила на присъдено нещо, тъй като подаденото възражение срещу заповедта за
изпълнение представлява пречка за влизането и в сила. При уважаването на иска
за съществуване на вземането, съгласно чл.416 ГПК заповедта за изпълнение придобива
изпълнителна сила и въз основа на нея съдът издава изпълнителен лист. В
заповедното производство, при хипотезата на чл.410 ГПК тази цел е постигната
чрез издаването на заповед за изпълнение и при подадено възражение – чрез
уважаването на предявения установителен иск.
Искът е неоснователен.
При предявен иск по чл.422 ал.1 ГПК предмет на
установяване и признаване по исков ред ще бъде заявеното и обективирано в
заповедта за изпълнение право и ако това право съществува, то ще бъде
удостоверено от съдебното решение. С влизане в сила на съдебното решение ще
влезе в сила и заповедта за изпълнение, въз основа на която заявителят, следва
да се снабди с изпълнителен лист и ще продължи процесуалните действия по
образуване на изпълнително дело и това е съществения процесуален въпрос,
свързан с характера на иска по чл.422 ГПК, т.е. не е необходимо предявяване на
осъдителен иск за вземането – предмет на издадената заповед за изпълнение. Не е
достатъчно само твърдението на длъжника в заповедното производство, по силата
на което е започнала предвидената процедура по установяване на вземането по
исков ред – в тежест на ответника бе да установи по безспорен и категоричен
начин, че не дължи изпълнение по издадената заповед за изпълнение на парично
задължение.
Производството по разглеждане на иск по чл. 422 от ГПК
е свързано с производството по чл. 410 и сл. от ГПК. Заведеният установителен
иск по чл. 422 от ГПК по своето правно естество е специален установителен иск и е допустим единствено при условията
на депозирано писмено възражение в срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК против
издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Затова, че са свързани двете
производства, аргументи могат да бъдат извлечени също от останалите елементи на
диспозицията на разпоредбата на чл. 415 от ГПК, тъй като законодателят
предвижда, първо, че съдът указва на заявителя, че може да предяви иск за
установяване на вземането си в едномесечен срок и второ, заявителят да довнесе
дължимата държавна такса.
Преценката на обстоятелствената част и
петитума на исковата молба обосновават категоричен извод, че ищецът е сезирал
съда с предявен по реда и при предпоставките на чл. 422, ал. 1 от ГПК
установителен иск, за да установи със сила на пресъдено нещо спрямо насрещната
страна съществуването на вземането си, предмет на издадената заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК. Исковата молба, която определя пределите на
търсената съдебна защита, не може да съдържа петитум на осъдителен иск, какъвто
би бил недопустим при наличие на издадена в полза на ищеца - кредитор заповед
за изпълнение.
В случая, не се установи по
безспорен и категоричен начин на коя дата е преустановено плащането по Договор
за потребителски кредит от 5.5.17 година, не се установи по безспорен и
категоричен начин обявяването на предсрочната изискуемост на кредита. Нито в
заповедното производство, нито в исковото, което е продължение на заповедното,
предвид депозирано в срок възражение, не се установи твърдението, че кредитът е
обявен за предсрочно изискуем и за това обстоятелство е уведомен надлежно
длъжника. В хода на исковото производство е направено оспорването на сключения
договор за кредит. Не може да не бъде отбелязано, че съгласно чл.13 от процесния договор за потребителски паричен
кредит, с който длъжникът се е съгласил при подписването на договора, в случай,
че кредитополучателят изпадне в забава за плащане на което и да е парично
задължение и не плати някоя седмична
вноска или наруши някое от задълженията по договора, кредитодателят има право
по своя преценка, чрез обикновено уведомяване, изпратено от него до адреса на
клиента, да обяви за изискуеми след изтичане на гратисен период от 15
календарни дни всички суми, които се дължат от клиента.От датата на тази ранна
изискуемост клиентът пропуска ползата от изплащане на кредита на вноски и
всички суми дължими по договора за кредит стават незабавно изискуеми и платими.
Обявяването
на предсрочната изискуемост се извършва по някои от начините посочени в същия
договор, след уведомяване на длъжника за обявяването на предсрочната
изискеумост.
В Решение № 176 от 16.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5092/2014 г., IV г.
о., ГК, докладчик председателят Светла Цачева, постановено по реда на чл. 290 ГПК, по приложението на чл. 422 ГПК връзка с чл. 417, т. 2 ГПК, връзка с
чл. 62, ал. 2 Закона за кредитните институции /ЗКИ/, разрешен с постановяването
на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълкувателно дело №
4/2013 г., съгласно т. 18 от което, в хипотезата на предявен по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК иск за установяване на вземане, произтичащо от договор за банков
кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането
на определен брой вноски, вземането става изискуемо с неплащането им, след като
банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е
обявила на длъжника предсрочната изискуемост. Ако фактите, относими към
настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост, не са се осъществили преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, вземането не е
изискуемо в заявения размер и не е възникнало на предявеното основание. В
хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо
от договор за банков кредит става изискуемо, ако кредиторът, в случая ,,Провидент
Файненшъл България“ООД е упражнил правото си да направи кредита предсрочно
изискуем. Когато тя е уговорена в договора при настъпване на определени
обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ, правото на кредитора
следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на
предсрочната изискуемост на кредита. Освен това, уведомлението за извършено
прехвърляне на вземанията, за което са налице безспорни доказателства, че не е
връчено на длъжника – ответник в настоящото производство не може да санира
неизпълнение задължението на банковата институция – кредитор относно обявяване
предсрочната изискуемост на кредита. Непредставянето на безспорни и категорични
доказателства в тази насока от страна на ищеца обуславя извода за
неоснователност на иска, поради което и съда намира, че следва да бъде
отхвърлен изцяло.
Съдът намира, че не следва да се
мотивира относно възражението на ответника, че не е уведомен за извършената
цесия, тъй като в тази насока има безпротиворечива съдебна практика и самата
искова молба служи като такова уведомление. Но в случая това не променя крайния
извод на съда относно неоснователността на предявения иск.
Договорът за
потребителски кредит обаче, е недействителен поради неспазване на императивните
изисквания, залегнали в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. В него липсва ясно
разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита / кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР
от 48.1 %/. В този порядък следва да се посочи, че съобразно разпоредите на
ЗПК, Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената величина / бидейки глобален
израз на всичко дължимо по кредита / следва по ясен и разбираем за потребителя
начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са
пряко свързани с кредитното правоотношение. В конкретния случай, в процесния
договор за кредит, яснота досежно посочените обстоятелства липсва. Посочен е
лихвен процент по заема / който е фиксиран /, както и годишно оскъпяване по
заема, но не се изяснява как тези стойности се съотнасят към ГПР по договора. Следва
да се посочи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и
приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин,
различен от законовия е недопустимо / в материалноправен смисъл /. Тези
съставни елементи обаче, както бе посочено и по- горе остават неизвестни и на
практика, така се създават предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки
цената на ресурса. В този порядък неясни са както компонентите, така и
математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема.
След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов
ресурс, задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, то следва ясно да
посочи какво точно е включено в тях. Съобразно изложеното, кредитното правоотношение
между страните се явява недействително на основание чл.22, във връзка с чл.11
ал.1 т.9 и т.10 ЗПК и като такова не е в състояние да породи присъщите за този
тип сделка правни последици.
Относно възражението за нищожност на договора за
потребителски кредит, като противоречащ на добрите нрави:
Налице е утвърдена съдебна практика,
с която безспорно се приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла на
чл. 26, ал.1, предложение 3 - то от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава
правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването
на конкретни други разпоредби. В този смисъл е практика на ВКС/Решение № 4/2009
г. по т.д.№ 395/2008 г., Решение № 1270/2009 г. по гр.д.№ 5093/2007 г.,
определение № 877 по т.д.№ 662/2012 г./. Такъв основен принцип е добросъвестността
в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както
и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като става дума за
търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип е чл. 289
от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение - чл. 8, ал.2, чл. 9.
Според задължителната практика на ВКС преценката дали е нарушен някой от
посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай,
за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнява добрите
нрави по смисъла на чл. 26, ал.1,предложение трето ЗЗД.
Предвид създадената между страните
облигационна обвързаност съдът счита, че ищецът има качеството потребител по
смисъла на параграф 13 от ЗЗП, даващ легална дефиниция на понятието
"потребител", според който текст потребител е всяко физическо лице,
което придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване
на търговска или професионална дейност. На ищеца, в качеството на физическо
лице е предоставена финансова услуга – разрешени и усвоен потребителски
кредит в размер на 450 лв. Разпоредбата
на чл. 143 от ЗЗП дава легално определение на понятието "неравноправна
клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя като в 18 точки визираната правна норма дава изчерпателно
изброяване на различни хипотези на неравноправие. Според чл. 146, ал.1 от ЗЗП
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени
индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано, че не са
индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради
това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в
случаите на договор при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т.9 от ДР на
ЗЗП/ДВ бр.64/2007 г./. Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са
договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки
изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора.
Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза, която е съставена
предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на
нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна
клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от
Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора
сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че
клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално, негова е
доказателствената тежест да установи този факт. В тази връзка следва да се даде
отговор на въпроса при какви условия е сключен процесния договор за
потребителски заем и как са уговорени клаузите на този договор. Предвид
обсъдената в тази насока доказателствена съвкупност се установи, че процесният
договор е сключен при общи условия /при предварително определени от едната
страна- ищеца - кредитор клаузи на договора/. Съдебната практика приема, че при
формиране размера на този договорната лихва обективен критерий може да бъде
размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален
размер. Приема се, че максималния размер, до който съглашението за плащане на
възнаградителната лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от три
пъти законната такава / в този смисъл решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по
гр.д.№ 315/2005 на второ г.о./ В настоящият случай договорената между страните
лихва в размер на 31.82 % годишно и годишен процент на разходите от 48.1 %
надхвърля повече от три пъти законната, което представлява нарушение на добрите
нрави/ критерии за норми на поведение, установени в обществото/, тъй като
надхвърлят трикратния размер на законната лихва. Процесната клауза на договора,
накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави
и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което
същата се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат
никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена между страните
по процесния договор и такова задължение не е възникнало за ищеца.
Доколкото съдът счита, че процесният
договор е недействителен, то не следва да бъдат обсъждани останалите,
релевирани от страните съображения досежно валидността и обвързващия страните
ефект на кредитното правоотношение, поради което намира така предявения иск за
неоснователен и недоказан и следва да се
отхвърли.
При този изход на делото, в тежест
на ищеца са и направените в хода на производството – заповедно и исково
разноски от ответника.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
предявеният от “Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление *********************, етаж 3, п.к.
1527, представлявано от Т.Я.К-управител, против А.М.Д., ЕГН ********** ***, иск
с правно основание чл.422 вр.чл.415 ГПК за признаване за установено по
отношение на А.М.Д., ЕГН ********** ***, че същата дължи на “Агенция за контрол
на просрочени задължения” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление *********************, етаж 3, п.к. 1527, представлявано от Т.Я.К-управител,
сумата от 397,04/триста деветдесет и седем лева и 04 ст./-главница по Договор
за потребителски кредит № 2878710 от 05.05.2017 г., 65,43 /шестдесет и пет лева
и 43 ст./-договорна лихва от 14.05.2017 г. до 01.07.2018 г., 366,39 лева /
триста шестдесет и шест лева и 39 ст./ - такси и комисионни за допълнителни
услуги, 40,51лева /четиридесет лева и 51 ст./-мораторна лихва за периода от
02.07.2018г. до 11.01.2019 г, ведно със законната лихва от подаване на
заявлението 17.01.2019 г. до окончателното изплащане на дължимите суми, които
суми е било разпоредено ответникът да заплати на ищеца със Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 71/18.1.2019 г., издадена
по ч. гр. дело № 107/2019 г. по описа на ДРС, и за присъждане на ищеца на
направените разноски за платена държавна такса
и юрисконсултско възнаграждение по заповедното производство и такива за
производството по настоящето дело, като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
Решението
подлежи на обжалване пред Хасковски окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия: