Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 261599 30.05.2021 година град Пловдив
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, 2-ри граждански състав, в публично заседание на двадесет и втори април две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЛЯНА СЛАВОВА
при участието на секретаря Десислава Кръстева,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 2649 по описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правна квалификация чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и чл. 92 от ЗЗД от И.Д.Л., ЕГН ********** срещу ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД, ЕИК ********* и евентуално съединен иск за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 4, ал. 2 от договор за кредит от 26.09.2016г., като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикаляща материално-правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.
В исковата молба се твърди, че на 26.09.2016 г. ищцата сключила с ответното дружество договор за кредит, по силата на който й били предоставени заемни средства в размер на 500 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 40,00%, годишен процент на разходите - 48,05% и срок за погасяване на заема 16 седмици, с размер на седмична погасителна вноска 33,33 лева. Съгласно чл.4 от договора, заемът следвало да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: две физически лица - поръчители, отговарящи на определени условия или представяне на банкова гаранция с бенефициер - заемодателят, за заемната сума, със срок на валидност - 30 дни след крайния срок на плащане на задължението по договора. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на задължението му за предоставяне на обезпечение, същият дължал неустойка на кредитора в размер на 191,84 лева, която той следва да престира разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се кумулирала седмична вноска за неустойка в размер на 11,99 лева. Ищцата усвоила заемната сума, но счита, че не дължи плащания за лихви и неустойки, тъй като договорът за кредит бил нищожен.
В
исковата молба се твърди, че посочения в договора фиксиран лихвен процент в
размер на 40,00% не отговарял на действително приложения лихвен процент, тъй
като уговорената неустойка представлявала добавка към договорната лихва. Поради
по-високия лихвен процент нараствала и стойността на годишния процент на
разходите /доколкото възнаградителната лихва е един от компонентите му/, но
същият не бил обявен на потребителя и не бил посочен в чл.2 от договора в
действителния му размер в нарушение на изискванията на чл. 5 и на чл. 11, т. 10
от ЗПК. В исковата молба се твърди, че
при формиране размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да не е
установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне
можело да бъде размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме
като максимален размер. Твърди, че клаузата досежно възнаградителната лихва по
договора била нищожна, като противоречаща на добрите нрави, тъй като размерът
на договорната лихва надвишавал трикратния размер на законната. Освен това
договореният размер на възнаградителната лихва не отговарял на действителните
параметри по договора. Налице било заобикаляне на
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Посочва, че предвидената неустойка в размер на
191,84 лева нямала присъщата за неустойката обезщетителна функция, доколкото тя
била над 1/3 от заетата сума в размер на 500 лева, без да зависи от вредите от
неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не кореспондирала с
последици от неизпълнението. Заемодателят не бил търсил обезпечение на
вземанията си по договора за кредит, тъй като обезщетението не служи за
обезпечаване на изпълнение на задължението за погасяване на главницата и
договорната лихва по дълга, а за неизпълнено условие за отпускане на кредита.
Оспорва неустоечната клауза като нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Твърди, че макар да е предвидена като неустойка в договора при неизпълнение,
сумата по визирана в чл.4, ал.2 от договора представлявала предварително
отчетена в падежните вноски сума, която не е била известна на потребителя,
съобразно изискванията на чл. 5 от ЗПК. Същата била в противоречие с обявеното в чл.2, т.7 от договора, в която
изрично е предвидено, че общият размер на всички плащания възлиза на сумата от
533,28 лева. Поради невключването на
неустойката в посоченият в потребителския договор размер на ГПР, последният не
съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното
правоотношение, тъй като реалния лихвен процент не отговаря на реализирания,
увеличен със скрития добавък от неустойката. Посочва, че съгласно чл.22 от ЗПК,
когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, г. 9 и т. 10 от ЗПК да бъде
посочен точният размер на дължимия лихвен процент и на ГПР договорът за
потребителски кредит като недействителен не поражда права и задължения за
страните по заемното правоотношение.
Предвид
изложеното ищецът моли да бъде прогласена нищожността на договора за кредит с „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ" АД от 26.09.2016 г. При условията на евентуалност
моли да бъде прогласена
нищожността на клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора за кредит като
противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикалящи материално - правните
изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие между
страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно
същественото съдържание на потребителските договори за кредит.
Претендират се и направените по
делото разноски.
В срока по чл.131 ГПК по делото е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с който се изразява становище за неоснователност на предявения иск. Твърди се, че към момента на сключването на договора за кредит не е имало ограничение за максималния размер на цената на услугата, а от друга страна законната лихва за забава по никакъв начин не ограничавала правото на страните да уговорят цена на услуга в различен размер. Размерът на договорната лихва се определяла по взаимно съгласие на страните като част от договорната свобода, с която същите разполагат. В случая не било налице нарушаване на добрите нрави. Посочва, че въпросът за накърняването на добрите нрави по отношение на уговорената неустойка следвало да бъде разрешен чрез комплексна преценка – при отчитане на други фактори като свободата на договаряне, равнопоставеността между страните, размера на неизпълнението, функциите на неустойката. Твърди се, че в изчисляването на годишния процент по на разходите по кредита не се включвали разходите, които потребителят заплащал при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Законодателят предвидил възможността за начисляването на такива разходи. Твърди се, че в случая не намира приложение разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, както и че не са налице нарушения на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Твърди се, че при фиксирана лихва липсвало задължение в договора да се съдържа информация по чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК. ГПР от своя страна бил посочен ясно в сключения договор за заем и бил в размер от 48,05 %. Твърди се също, че в случая клаузите на договора били индивидуално уговорени между страните. По изложените съображения моли за отхвърляне на предявените искове и присъждане на направените разноски.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
Между страните не е налице спор, а и от приетите по делото писмени доказателства се установява, че на 26.09.2016 г. е сключен Договор за паричен заем № ******, по силата на който ответното дружество е предоставило на ищцата заемни средства в размер на 500 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 40,00%, годишен процент на разходите - 48,05% и срок за погасяване на заема 16 седмици, с размер на седмична погасителна вноска 33,33 лева.
В чл.4 от договора е предвидено клауза, съгласно която заемът следва да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: две физически лица - поръчители, отговарящи на определени условия или представяне на банкова гаранция с бенефициер - заемодателят, за заемната сума, със срок на валидност - 30 дни след крайния срок на плащане на задължението по договора. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на задължението му за предоставяне на обезпечение, е предвидена неустойка в размер на 191,84 лева, която заемополучателя следва да престира разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се кумулира седмична вноска за неустойка в размер на 11,99 лева.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза, извършена от в. л.В.Ш. се установява, че размерът на годишния процент на разходите по процесния договор за паричен заем, изчислен съобразно формулата за изчисление на ГПР в Приложение № 1 към ЗПК е 48,05%. При изчисляване на ГПР, единственият разход, който е взет предвид е възнаградителната лихва. Уговорената в чл. 4, ал. 2 неустойка не е включена при изчислението на ГПР.
За периода от 26.09.2016г. до падежа на последната вноска-17.01.2017г. размерът на законната лихва е 10%. В процесния договор е уговорен фиксиран лихвен процент-40%. В таблица № 3 от заключението, в. л. е съпоставило изчислената договорна лихва по договора при ГЛП 40% и изчислената в таблица № 2 лихва в размер на законната лихва- 10%. Получената разлика възлиза на 24,85 лева.
Уговорената в чл. 4, ал. 2 от договора неустойка е в размер на 191,84 лева, която се погасява от заемателя разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, като към всяка вноска се добавя сума в размер на 11,99 лева. Според в. л. за периода от 26.09.2016г до 17.01.2017г. по договора следва да бъдат платени главница в размер на 500 лева, възнаградителна лихва в размер на 33,28 лева и неустойка в размер на 191,84 лева. Сборът от трите компонента възлиза на сумата от 725,12 лева, от което следва, че всяка от 16-те седмични вноски е в размер на 45,32 лева. При така извършените изчисления реално годишния лихвен процент възлиза на 247,5%.
Съдът кредитира заключението на съдебно-счетоводната експертиза, като компетентно извършено, отговарящо пълно и ясно на поставените въпроси и неоспорено от страните.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:
Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48,05 %, а възнаградителната лихва- 40%, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него, а и няма погасителен план, от който да са видни отделните елементи на кредита като суми, а не в проценти. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.
Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 4 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 191, 84лева (при отпусната заемна сума от 500 лева), като според тази норма към всяка месечна вноска за тази неустойка се прибавя допълнително сумата от 11,99 лева за целия срок на договора. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (банкова гаранция или поръчители) и срока за представянето му (тридневен), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на страните.
При положение, че съдът приема, че на горното основание договорът за кредит се явява нищожен, не следва да се разглежда евентуалният иск- за прогласяване на нищожност само на клаузата за неустойка по договора, доколкото не се е сбъднало условието за произнасяне по него.
Предвид
изхода на делото, на основание
чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски. Ищецът е заплатил
държавна такса в размер на 50 лева, както и депозит за вещо лице по ССчЕ в
размер на 120 лева, които суми следва да му се възстановят от ответника, като
законна последица от решението. Ищецът освен това е представляван от свой
пълномощник в процеса, на когото той не е заплатил хонорар, в която връзка същият
моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от
Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и
съдействие на ищеца (л. 23) е посочено, че той се представлява безплатно от
адв. Е. И., поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на
чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването му на безплатна
адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил
възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което с
оглед цената на осъдителния иск тук следва да бъде изчислено съгласно нормите
от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., действали към момента на сключване на договора, предвиждащи
минимален размер на адвокатското възнаграждение от 300 лева.
Поради изложеното, съдът
Р
Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от С. К. К., от една страна и И.Д.Л. с ЕГН: **********, с адрес *** от друга, че сключеният между тях договор за паричен заем № ******/26.09.2016г. е недействителен, поради несъответствие с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от Закона за потребителския кредит.
ОСЪЖДА
„Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано
от С. К. К. да заплати на И.Д.Л. с ЕГН: **********, с адрес *** сумата от общо 170 лева /сто и седемдесет лева/,
представляваща направени по делото разноски, от които- заплатена държавна такса
в размер на 50 лева и депозит за в. л. в размер на 120 лева.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от С. К. К. да заплати на адвокат Е. Г. И., ЕГН: **********, със съдебен адрес:***, адвокатско възнаграждение за осъществено на ищеца И.Д.Л., безплатно процесуално представителство по делото, в размер на 300 (триста) лева, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ : /п/ Диляна Славова
Вярно с оригинала.
Д. К.