РЕШЕНИЕ
№ 398
гр. Пловдив, 27.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Анета Ал. Трайкова
при участието на секретаря Невена Мл. Назарева
като разгледа докладваното от Анета Ал. Трайкова Гражданско дело №
20225330113744 по описа за 2022 година
Предявени са субективно пасивно съединени искове на Н. Г. Л., ЕГН
********** против „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК******* и „Файненшъл
България“ ЕООД, ЕИК ******* за приемане за установено в отношенията
между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, че сключеният между тях
договор за паричен заем № *********г. е недействителен, поради нарушаване
на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК, чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, чл. 5 ЗПК и чл. 143
ЗЗП и за приемане за установено в отношенията между ищеца и „Файненшъл
България“ ЕООД, че сключеният между тях договор за предоставяне на
гаранция № ******* г. е недействителен, поради противоречието му с
добрите нрави, тъй като обезпечава недействителен договор за паричен заем и
уговарянето му неравноправно в ущърб на страните.
Ищецът твърди, че между него и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е
сключен договор за паричен заем № ******** г. Твърди, че с установения в
договора годишен лихвен процент от 40 % се нарушават добрите нрави и се
внася неравноправие между правата и задълженията на страните.
Твърди, че възнаградителна лихва, която надвишава трикратния размер
на законната лихва е недействителна, поради установяването й в
1
противоречие с добрите нрави, в който смисъл се позовава на съдебната
практика на ВКС. Твърди, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11
ЗПК, тъй като установения в договора за потребителски кредит ГПР от 48,24
% не отговаря на действително приложения, което от своя страна водело и до
нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Сочи, че уговореното възнаграждение за фирмата – гарант представлява
разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на
годишния процент на разходите. Поради невключване на възнаграждението
по договора за поръчителство в размера на ГПР последният не съответствал
на действително прилагания в кредитното правоотношение. Твърди, че при
сключване на договора е допуснато и нарушение на чл. 5 ЗПК.
Поддържа, че на собствено основание е недействителен и сключения
между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД договор за предоставяне на
поръчителство от 25.11.2021 г., като уговорката за заплащане на
възнаграждение не е породила правни последици. Твърди, че договорът за
поръчителство представлява сделка между кредитора и трето за правния спор
лице, поради което сключването на такъв договор за поръчителство от страна
на длъжника е лишен от правно основание, доколкото в случая не се достига
до типичната и непосредствена цел на договора за поръчителство, а именно –
обезпечение на вземането на кредитора от друго, различно от длъжника, лице.
Счита, че клауза, установяваща задължение за заплащане на възнаграждение
по договор за поръчител, е установена в пряко противоречие с целта на
Директивата, доколкото задължение на кредитодателя е да направи оценка на
кредитоспособността на длъжника преди сключване на договора за кредит и е
противна на добрите нрави. Твърди, че възлагането на потребителя на
задължения, които следва да заплаща кредитора са в изключителен интерес на
кредитора и във вреда на потребителя, който е по слабата страна в
правоотношението, поради което е налице нарушение на чл. 143 ГПК.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД е
депозирал отговор на исковата молба, в който излага подробни съображения
за нейната неоснователност.
Твърди, че в сключения договор бил ясно посочен лихвения процент и
годишния процент на разходите по кредита. Договорната лихва
представлявала цената за ползване на усвоения паричен ресурс. Счита, че
2
размерът на годишният лихвен процент е определен изрично по размер, като е
съобразен с ограниченията, установени в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Счита, че не е налице соченото от ищеца нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, тъй като годишният процент на разходите е установен в размер,
съобразен с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не надвишава петкратния
размер на законната лихва. Твърди, че ГПР представлява възнаграждението
на кредитора и други допускания, свързани с договора за потребителски
кредит, а възнаграждението за поръчителя, произтича от друго
правоотношение, поради което не е част от установения в договора ГПР,
който е фиксиран. Сочи, че в договорът за поръчителство изрично е
предвидено, че последният влиза в сила единствено ако заемополучателят не
изпълни задължението си за предоставяне на обезпечение в установения
тридневен срок. Твърди, че съгласно клаузите на ЗПК годишният процент на
разходите се определя към датата на сключване на договора за паричен заем,
поради което към този момент не е известно дали заемополучателят ще
изпълни задължението си за предоставяне на поръчителство. Оспорва
твърденията на ищеца за недействителност на договора за поръчителство,
като излага подробни съображения.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Файненшъл България“ ЕООД
е депозирал отговор на исковата молба, в който излага съображения за
нейната неоснователност.
Сочи, че основният предмет на дейност, който осъществява и е вписан в
търговския регистър, е предоставяне на гаранционни сделки по занятие.
Твърди, че ищецът, с цел да избегне неблагоприятни последици от
неизпълнение на задълженията си по договора за кредит, установени в
клаузата на чл. 4 от Договора, е потърсило неговите услуги. Сочи, че
причината за сключване на договора от страна на ответника е именно
възможността за получаване на възнаграждение. По така изложението
съображения счита за неоснователни твърденията на ищеца, че договорът за
поръчителство е лишен от правно основание. Твърди, че договорът за
поръчителство не е установен в противоречие с добрите нрави, като не е
налице твърдяната от ищеца явна нееквивалентност на престациите, тъй като
срещу възнаграждение е поел задължение да отговаря с цялото си имущество
– солидарно с длъжника, за изпълнение на неговите задължения. Сочи, че е
сключил договора за поръчителство само и единствено поради възлагане от
3
страна на ищеца и именно предвид установеното възнаграждение за
предоставената услуга. Сочи, че договорът за поръчителство не е установен в
противоречие с добрите нрави, тъй като приложение следва да намери
принципа за свободата на договарянето между страните, установен в
разпоредбата на чл. 9 ЗЗД. Твърди, че договорът за предоставяне на
поръчителство е второ, акцесорно облигационно правоотношение, поради
което не следва дължимата по него такса възнаграждение на поръчителя да
бъде включена в годишния процент на разходите по договора за кредит.
Съдът, като съобрази наведените от страните твърдения, оспорвания,
доводи, възражения и доказателствата по делото, преценени по чл. 235, ал. 2
ГПК, приема предявените искове за процесуално допустими и основателни,
по следните съображения:
Съдът е сезиран с субективно пасивно съединени искове за
установяване недействителността на договора за паричен заем, сключен от
ищеца с първия ответник - иск с правно основание чл. 22 ЗКП, и на договора
за поръчителство, сключен с втория ответник.
Установява се приетите по делото доказателства, че между ищцата и
„Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен договор за паричен заем №*********
за сумата от 2000 лева, със срок от 15 месеца, при посочен в договора ГПР, в
размер на 48,24 %. Като условие за отпускане на кредита е предвидено
неговото обезпечаване – чл. 4 от Договора.
В изпълнение на това задължение между ищцата и „Файненшъл
България“ ЕООД е сключен договор за предоставяне на поръчителство
№**************., по силата на който ищецът е поел задължение за
заплащане допълнително на сумата от 456 лева, платимо разсрочено на
вноски, всяка от които в размер на 30,40 лева, като „Изи Асет Мениджмънт“
АД е овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на
потребителя за плащане на възнаграждение по този договор.
Съдът намира, че процесният договор за потребителски кредит е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Нарушена е разпоредбата на чл. чл.
11, ал.1, т.10 ЗПК, според която договорът за потребителски кредит трябва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
4
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин,
като неспазването на това изискване е скрепено с недействителност на
договора за кредит. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите
по кредита изразявa общите разходи, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в
т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В случая
потребителят е поел задължение за заплащане на възнаграждение за гарант,
което съществено оскъпява ползвания от него паричен ресурс. По своето
естество същото представлява скрита възнаградителна лихва, водеща до
неоправдано от обогатяване за заемодателя. Предвидените допълнителни
плащания заобикалят изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно максималния
размер на годишния процент на разходите. Потребителят е икономически по-
слабата страна, която не може да влияе на съдържанието и клаузите от
договора, ето защо не следва да бъде поставен в положение, при което
договорът се явява свръх обременителен за него, като разпоредбата е
императивна, в защита на обществен интерес. Дори и годишният процент на
разходите да е съобразен с изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, след като в ГПР
не фигурира разход, който е следвало да бъде включен, е нарушена
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК.
Съдът намира, че сключеният между ищеца и „Файненшъл България“
ЕООД договор за предоставяне на гаранция № ************ г. също е
недействителен - нищожен поради противоречието му с добрите нрави – чл.
26, ал.1, предл. 3 ЗЗД. Обосновано може да се предположи, че ищецът е бил
поставен в положение, при което отпускането на кредит е поставено в
зависимост от сключването на възмездна гаранция с икономически свързано
със заемодателя лице, посочено от самия него. Договорът за предоставяне на
гаранция е сключен, в деня на отпускане на кредита, с юридическо лице-
търговец, което по занятие сключва възмездни обезпечителни сделки, с които
обезпечава чужда гражданска отговорност, запазвайки си правото на регрес
спрямо длъжника. В случая договореното в полза на гаранта възнаграждение,
всъщност представлява скрита възнаградителна лихва по договора за кредит.
Договорът за предоставяне на поръчителство е нищожен, поради накърняване
на добрите нрави.
Искът за прогласяване нищожността на договора за предоставяне на
5
гараниця се явява основателен поради противоречието му с добрите нрави.
При този изход на правния спор, право на разноски има ищеца, като
разноските възлизат на сумите от 152,96 лева – държавна такса.
При условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА адвокат Е. Иванова от АК –
Пловдив има право на разноски в размер общо на 710 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявен иск на Н. Г. Л., ЕГН
********** срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ********** че
сключеният между страните договор за паричен заем №************** г. е
НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН на основание чл. 22 ЗПК.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявен иск на Н. Г. Л., ЕГН
********** срещу „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, че
сключеният между страните договор за предоставяне на гаранция №
************г. е НИЩОЖЕН поради противоречието му с добрите нрави.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Изи Асет Мениджмънт“ АД,
ЕИК **********да заплати на Н. Г. Л., ЕГН********** сумата от 102,96
разноски по делото за държана такса.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Файненшъл България“
ЕООД, ЕИК ********да заплати на Н. Г. Л., ЕГН ********** сумата от 50 (
петдесет) лева – разноски по делото за държавна такса.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА „Изи Асет Мениджмънт“
АД, ЕИК ********* да заплати на адвокат Е. Иванова от АК – Пловдив
сумата от 410 лева – разноски за осъществената в полза на ищеца правна
защита и съдействие.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА „Файненшъл България“
ЕООД, ЕИК **********да заплати на адвокат Е. И. от АК – Пловдив сумата
от 300 (триста) лева – разноски за осъществената в полза на ищеца правна
защита и съдействие.
Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от
връчването му пред ОС Пловдив.
6
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
7