Р Е Ш Е Н И Е
град София, 22.05.2019 година
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и пети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: БИЛЯНА КОЕВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №9992 по описа за 2018 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – чл.273
от ГПК.
С решение №379380 от 04.04.2018г., постановено по гр.дело №56232/2016г. по
описа на СРС, Г.О., 143-ти състав, са отхвърлени предявените от З. „А.Б.” срещу
З.„Л.И.” АД при условията на обективно съединяване иск с правно основание
чл.213, ал.1, изр.3-то от КЗ /отм./ във връзка с чл.45 от ЗЗД за сума в размер на 3686.64 лв., регресно вземане за изплатено застрахователно
обезщетение по щета №0300/14/217/502070 във връзка с пътно-транспортно
произшествие, станало на 02.06.2014г. в град София, ведно със законната лихва,
считано от 06.10.2016г. до изплащане на вземането, както и иск с правно основание чл.86,
ал.1 от ЗЗД за сума в размер на 711.57 лв., обезщетение за забава върху сумата от 3686.64
лв. за периода от 03.11.2014г. до 06.10.2016г.. С
решението е осъден З. „А.Б.” да заплати на З.„Л.И.” АД сумата от 10.00 лв., разноски по
исковото производство, както и сумата от 150.00 лв., юрисконсултско
възнаграждение.
Постъпила е въззивна жалба от З. „А.Б.”, чрез адв.Ал.Б., с която се обжалва
изцяло решение №379380 от 04.04.2018г., постановено по гр.дело №56232/2016г. по
описа на СРС, Г.О., 143-ти състав, с което са отхвърлени предявените искове с
правно основание чл.213, ал.1, изр.3-то от КЗ /отм./ и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Поддържа се, че първоинстанционният съд не е обсъдил в цялост всички
събрани по делото доказателства, което е довело до постановяване на
незаконосъобразен и неправилен съдебен акт. Излага се, че в хода на производството пред
първата инстанция е доказано от ищеца при условията на пълно и главно доказване
механизма на настъпилото ПТП, респективно виновното и противоправно поведение
на водача на лек автомобил марка „Фиат”, модел „Пунто”, с ДК №******, който е имал
валидна задължителна застраховка „Гражданска отговорност” в З.„Л.И.” АД към
датата на настъпване на застрахователното събитие. В тази връзка се твърди, че са
налице предпоставките за уважаване на иска с правно основание чл.213, ал.1 от КЗ /отм./. Моли съда да постанови
съдебно решение, с което да отмени изцяло съдебното решение и да постанови
друго, с което да уважи предявените искове. Претендира присъждане на разноски,
направени пред двете съдебни инстанции. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Въззиваемата страна - З.„Л.И.” АД, чрез
юрисконсулт Пл.М., депозира писмен отговор, в който изразява становище относно неоснователността
на постъпилата въззивна жалба. Излагат се доводи, че обжалваното решение на СРС
е правилно и законосъобразно, постановено в съответствие с разпоредбите на
закона. Поддържа се, че въззивникът-ищец в първоинстанционното
производство не е доказал всички изискуеми предпоставки за възникване на
регресното му право да претендира заплащане на платено застрахователно
обезщетение от застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска
отговорност” на деликвента. Твърди се, че от събраните доказателства не е установен
по безспорен начин механизма на възникналото ПТП доколкото съдържанието на
представения по делото двустранно подписан протокол е опроверган от показанията
на разпитаните свидетели, предвид на което не се ползва с обвързваща съда
доказателствена сила. В този смисъл се твърди, че по делото не е доказано по
категоричен начин настъпването на застрахователно събитие, както и съответно
противоправното поведение на деликвента - водачът на лек автомобил марка „Фиат”, модел „Пунто”, с ДК №******. Моли съда да постанови съдебно решение, с което да
потвърди обжалваното съдебно решение като правилно и законосъобразно.
Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за
въззивната инстанция.
Предявени са от З. „А.Б.” срещу З.„Л.И.”
АД при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.213,
ал.1, изр.3-то КЗ /отм./ във връзка с чл.45 от ЗЗД и с правно
основание чл.86 от ЗЗД.
Софийският градски съд, като обсъди
доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е подробно
изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата
инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла
на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят
така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са обсъдени правилно като са преценени към релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до
следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение
е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност
на предявените от З. „А.Б.”
срещу З.„Л.И.” АД при условията на обективно съединяване искове с правно
основание чл.213, ал.1, изр.3-то КЗ /отм./ във връзка с чл.45 от ЗЗД и с правно основание чл.86 от ЗЗД. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя
изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за неоснователност
на предявените искове с правно основание чл.213, ал.1, изр.3 КЗ /отм./ във връзка с чл.45 от ЗЗД и с правно основание чл.86 от ЗЗД, като на основание чл.272 ГПК препраща към тях.
Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от
районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни,
поради следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл.213, ал.1 КЗ /отм./, приложим към датата на настъпване на процесното ПТП, с плащането на застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне, а в случаите, когато причинителят на вредата има сключена застраховка "Гражданска отговорност", застрахователят по имуществената застраховка встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата или неговия застраховател по застраховка "Гражданска отговорност" до същия размер. Видно от законовата разпоредба предпоставките за предвидената суброгация са: 1) да е бил сключен договор за имуществено застраховане, в изпълнение на който 2) застрахователят да е изплатил на застрахования застрахователното обезщетение, и 3) за увредения да е възникнало право на деликтно вземане срещу причинителя на вредата, респ. договорно вземане срещу неговия застраховател по застраховка “Гражданска отговорност”.
В настоящия случай по делото няма спор, че първите две предпоставки са
налице. От събраните по делото доказателства се установява, че досежно
застрахован при ищеца по имуществена застраховка “Каско” лек автомобил марка „Хюндай
И30” с ДК №******, в рамките на действието на договора, е настъпило
застрахователно събитие, в резултат на което на застрахованото МПС са били
нанесени вреди, а ищецът е изплатил застрахователно обезщетение в размер на 3623.64
лв.. На следващо място съдът приема, че в конкретния случай не е доказано
наличието на третата предпоставка. В случая съдът намира да отбележи, че
отговорността на застрахователя по задължителната застраховка "Гражданска
отговорност" е функционално обусловена от отговорността на сочения като
делинквент застрахован и следователно, тя възниква само при наличието на всички предвидени в чл.45, ал.1 ЗЗД
предпоставки за пораждане на деликтна отговорност на застрахования – арг. от
чл.257, ал.1 КЗ /отм./. В конкретния случай съдът
счита, че с оглед разпределяне на доказателствената тежест в процеса и предвид
изричното оспорване от страна на ответника на механизма на настъпване на
процесното ПТП ищецът следва да ангажира доказателства, че процесното ПТП е
причинено от противоправното поведение на водача на лек автомобил марка „Фиат”,
модел „Пунто”, с ДК №******, за който е установено, че има валидна застраховка
"Гражданска отговорност" при ответника. Неоснователно е твърдението
на въззивника, че от събраните доказателства се установява противоправно
поведение на водача на лек автомобил марка „Фиат”, модел „Пунто”, с ДК №******, в резултат на което е
настъпило процесното ПТП. Противно на поддържаното от въззивника от съвкупния анализ на събраните по делото доказателства не се установява, че механизма на
настъпилото ПТП е такъв какъвто е описан в представения от ищеца двустранен констативен протокол /ДКП/, който представлява частен
удостоверителен документ и не притежава материална доказателствена сила, а се
преценява от съда по вътрешно убеждение с оглед всички събрани по делото
доказателства. ДКП е съставен от участниците в процесното ПТП, т.е. от трети по
отношение на страните в настоящото съдебно производство лица. Доколкото
ответникът изрично е оспорил съдържанието на представения частен документ,
удостоверените в него обстоятелства не го обвързват, поради което те е следвало
да бъдат доказани от ищеца с други допустими доказателствени средства /напр. свидетели/,
което не е било направено. Действително по делото са разпитани като свидетели
двамата водачи на МПС, участници в процесното ПТП, но техните показания
правилно са прецени от СРС, че са изцяло противоречиви, взаимно изключващи се и
напълно се различават от механизма на процесното ПТП, отразен на скица в ДКП.
По тези съображения СРС е обосновал правилен и законосъобразен извод, че по
делото не са събрани доказателства на база на които да се изясни механизма на настъпване на
произшествието, съответно наличието на противоправно и виновно деяние,
извършено от водача на автомобила, застрахован по застраховка "Гражданска
отговорност" в ответното дружество. При това положение липсва основание за ангажиране на
деликтната отговорност на същия, а следователно – липсва и възникнало срещу
ответника вземане по застраховка “Гражданска отговорност”, в което да се
суброгира ищеца по реда на чл.213, ал.1 КЗ /отм./. Ето защо предявеният иск се
явява неоснователен, респективно неоснователен се явява и акцесорния иск за
заплащане на обезщетение за забава.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на крайните изводите
на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното решение
като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271,
ал.1 от ГПК.
С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция и предвид
изричната претенция от въззиваемата страна за присъждане на разноски, на
основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 от ГПК
въззивникът следва да бъде осъден да му заплати сумата от 100.00 лв.,
юрисконсултско възнаграждение, определено на основание чл.37 от ЗПП във връзка с чл.25, ал.1 от Наредба за заплащане на правната
помощ, като размерът е съобразен с извършените от юрисконсулта правни действия и предвид фактическата и правна
сложност на спора.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №379380 от 04.04.2018г., постановено по гр.дело №56232/2016г. по
описа на СРС, Г.О., 143-ти състав.
ОСЪЖДА З. „А.Б.”, с ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***; да заплати на З.„Л.И.” АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, на правно основание чл.81 и чл.273 във вр.с чл.78, ал.3 във вр. с ал.8 от ГПК сумата от 100.00 лв. /сто лева/,
юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1./
2./