Р Е Ш Е Н И
Е
Номер 11.03.2019г. гр.София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-А въззивен състав, в публично съдебно заседание
на двадесет и пети февруари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ : ГАЛИНА ТАШЕВА
ПАВЕЛ ПАНОВ
при участието на секретар Антоанета
Луканова като разгледа докладваното от съдия Кацарова гр.д. № 11360 по описа за
2018г., взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 12.01.2016г., гр.д.21464/08г., СРС, 49 с-в
отхвърля предявения от Е.П.М. срещу Г.И.Ф., И.Г.Ф. и П.Г.Ф. иск с правно
основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено, че Е.П.М. е собственик
по наследяване и давност на апартамент в гр.София, бул. ******, първи
надпартерен етаж, състоящ се от две стаи, хол, антре, кухня, баня с тоалетна и
тераса, с площ 87.76 кв.м., заедно с две зимнични помещения и прилежащите на
апартамента ид.ч. от разпределителното антре в мазето на блока и от УПИ II-690, кв.19 по плана на гр.София, м. „НПЗ-Средец“,
като осъжда ищеца да заплати на ответниците сумата 2 000 лв. – разноски.
С решение от 22.05.2017г. по същото дело се оставя без
разглеждане молба по чл.250 ГПК за допълване на решението от 12.01.2016г.,
съгласно въззивната жалба на Е.П.М..
Срещу първоначалното решение от
12.01.2016г. постъпва въззивна жалба от ищеца Е.П.М.. Счита, че е владял имота
през периода 1992г. – м.08.2008г. 10-годишната давност изтича още през 2002г.,
т.е. преди учредената през 2004г. ипотека върху имота. Независимо от това, за
ипотеката не важат ограниченията на чл.33 ЗС и чл.76 ЗН. Същата не прекъсва и
не спира теченето на давностния срок. През целия посочен период, ищецът владее
имота и демонстрира това на останалите съсобственици. В решението не са
обсъдени достатъчно задълбочено показанията на свид. М., а вместо това
неправилно се интерпретират тези на свид. Н.. Иска се отмяна на решението и постановяване
на друго, с което да се уважи искът.
Срещу решението от 22.07.2017г., с
характер на определение, постъпва „въззивна жалба“ на ищеца Е.П.М., с характер
на частна такава. Релевира оплаквания за неправилно прекратяване на производството
по иска с правно основание чл.12, ал.2 ЗН.
Въззиваемите – ответниците по иска Г.И.Ф.,
И.Г.Ф. и П.Г.Ф. оспорват въззивната и частната жалби.
Софийският
градски съд, ІV-А с-в, след съвещание и
като обсъди по реда на чл.269 ГПК наведените в жалбата оплаквания, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната и частна жалби са допустими
като подадени в срок, от надлежна страна и срещу актове от категорията на
обжалваемите. Разгледани по същество, въззивната жалба срещу първоначалното
решение е неоснователна, а частната жалба е основателна.
Изцяло обжалваното първоначално решение е валидно,
допустимо и правилно.
Предявен е иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК.
Съобразно чл.272 ГПК, когато
въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, мотивира своето решение,
като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при
обсъждане само на оплакванията по въззивната жалба с оглед чл.269, изр.2 ГПК,
настоящият съдебен състав намира, че крайните изводи на двете инстанции
съвпадат. Възприема фактическите и правни констатации в обжалваното решение,
срещу които се възразява в жалбата. В настоящото производство не са представени
нови доказателства. Решението следва да се потвърди и по съображения, основани
на препращане към мотивите на първоинстанционния съд в частта им, оспорена в
жалбата.
В отговор на оплакванията
по жалбата, въззивният съд приема следното:
С нот. акт № 195/27.05.1961г., д.4744/1961г.,
наследодателите на страните – П.М. П. и В.Г.П., са признати за собственици на
процесния апартамент в гр.София, кв. „********, сега бул. „*******, първи
надпартерен етаж, състоящ се от две стаи, хол, антре, кухня, баня с тоалетна и
тераса, с площ 87.76 кв.м., заедно с две зимнични помещения в източната
половина на блока и 50/100 ид.ч. от разпределителното антре в мазето,
стълбищата и таванската площ на блока, както и дворното място в кв.445-а, сега
УПИ II-690, кв.19 по плана на гр.София, м. „НПЗ-Средец“.
Според УН №№ 348/1996г. и 6175/2008г., приобретателят П.
П., поч. 23.07.1992г., оставя за наследници съпруга В.П.а, синС.П.М., син - ищеца
Е.П.М. и дъщеря Ц.П.М. (предиФ.), поч.26.11.2005г. и оставила за наследници
ответниците – съпруг Г.И.Ф., син - И.Г.Ф. и син - П.Г.Ф.. Преживялата съпруга на наследодателя – В.П.а,
поч. 16.03.2004г., оставя за наследници
същите лица. По силата на наследствено правоприемство от своите родители
съгласно чл.5, ал.1 ЗН, ищецът придобива имота при равни права от по 1/3 ид.ч.,
наред с брат сиС.М. и сестра си Ц. П.Ф..
Приживе, с договор за покупко-продажба от
20.03.1995г., д.4575/1995г., В.П.а продава на дъщеря си Ц. П.Ф. 5/8 ид.ч. от
процесния имот. Имотът е придобит при условията на съпружеска имуществена
общност със съпруга на приобретателката – ответника Г.Ф., предвид гражданския
им брак от 09.08.1970г., според удостоверение от същата дата на КРНС.
С влязло в сила на 04.10.2011г. решение от
05.11.2007г., гр.д.20213/06г., СРС, 61 с-в, обвързващо със сила на пресъдено
нещо настоящите страни съгласно чл.298, ал.1 ГПК, се отхвърлят предявените от
настоящия ищец срещу настоящите ответници иС.М. иск по чл.26, ал.2, предл.5 ЗЗД
за обявяване нищожност на същата сделка като прикриваща дарение и иск по чл.30 ЗН за възстановяване на запазена част от наследството на В.П.а.
С влязло в сила на 25.04.2008г. постановление за
възлагане на недвижим имот от 31.03.2008г. по изп.д.20078580400198, н-с рег. №
858 КЧСИ се възлагат на ответника Г.Ф. 11/16 ид.ч. от процесния имот. От този
момент, ответникът Г.Ф. се легитимира за изключителен собственик на имота по
наследство от съпругата си, покупко-продажба при условията на СИО и
приключилата публична продан като деривативен придобивен способ. Съгласно чл.496,
ал.2 ГПК купувачът по възлагането придобива всички права, които длъжникът е
имал върху имота, като правата, които трети лица са придобили върху имота, не
могат да бъдат противопоставени на купувача, ако тези права не могат да се
противопоставят на взискателите.
В тази връзка, ищецът към момента на възлагането не е
станал изключителен собственик по давностно владение върху имота, считано от
смъртта на баща му през 1992г. до
18.07.2008г., когато ответникът Г.Ф. е въведен във владение от ЧСИ. Давността
даже и да е текла, което не се доказва, бива прекъсвана през 1998г. и 2004г. по
реда на чл.116, б. „а“ ЗЗД вр. чл.84 ЗС с признаване пред нотариус - лице, на
което държавата възлага извършване на предвидените в законите нотариални
действия съгласно чл.2, ал.1 ЗННД, едновременно на своите права като
съсобственик и правата на съсобственицитеС.М. и Ц.Ф. спрямо общия процесен имот.
Подобно признание, автоматично изключва намерението за своене на целия имот. Конкретно,
чрез пълномощно с нотариално заверени подписи от 25.03.1990г. на II н-с при СРС, ищецът и посочените лица овластяват П..С.М.
да учреди ипотека върху имота, за който е вписано, че разполагат с пълно право
на собственост, като придобит от В.П.а с нот. акт № 195/1961г., от който тя продава
5/8 ид.ч. на Ц.Ф., а останалите 3/8 ид.ч. са разпределени между тримата
упълномощители. С договор за учредяване на ипотека от 05.07.2004г., обективиран
в нот. акт № 38, т.IV, д.592/04г., н-с рег. № 203 НК,
процесният имот е ипотекиран от същите лица, именно в качеството им на
съсобственици, за обезпечение на чужд дълг на „Балкан 38 – И.“ ЕООД като
кредитополучател спрямо „Е.В.Б.Б.Б“ АД. Периодите 1992г. - 1998г., 1998г. -
2004г. и 2004г. - 2008г. са недостатъчни за 10-годишния срок по чл.79, ал.1 ЗС.
Недоказано остава ищецът изобщо фактически да
упражнява своя трайна фактическа власт върху имота през релевантния период, при
това с намерение за своене на собствените си и на идеалните части на останалите
съсобственици и сънаследници, каквато през периода 1992г. – 2004г. е и майка му
В.П., което ясно да е доведено до тяхното знание в продължение на 10 години,
съгласно разясненията на ТР № 1/06.08.2012г., ОСГК на ВКС.
Свидетелите Н. и П. по еднакъв начин установяват, че
от 1980г. през детските и ученическите си години посещават редовно имота като
приятели на ответниците И.Ф. и П.Ф.. Последните са разполагали с ключове и пред
свидетелите са отключвали общата входна врата на сградата и входната врата на
апартамента. Там първоначално са живели П. П. и В.П.а, а след това до 2004г.
има действащ стоматологичен кабинет, по споразумение между ищеца и същите ответници,
който се използвал от ищеца. Свидетелите заедно с двамата ответници без никакво
ограничение посещавали техните дядо и баба приживе, а по-късно и кабинета,
защото са били в добри отношения с всички.
Свидетелката М., съпруга наС.М. от 1974г., потвърждава,
че ответниците И.Ф. и П.Ф. са посещавали своите баба и дядо, като допуска, че
са разполагали с ключ за жилището. Потвърждава също, че уговорки да се направи кабинет
и отделно за разпределение на апартамента са постигнати между ищеца и неговите
брат, сестра и майка.
След извършена преценка по реда на чл.172 ГПК,
въззивният съд кредитира показанията на свидетелите Н. и П. и само съвпадащата
с тях част от тези на свид. М.. Показанията на двамата незаинтересовани от
изхода на спора свидетели са основани на възможно най-непосредствени и чести впечатления,
логични са, житейски обосновани, последователни, подкрепят се от писмените
доказателства, от до тук обсъдените показания на свид. М. и не са опровергани или
разколебани с други доказателствени средства.
Не следва да се ценят в противоречащата им част
останалите показания на свид. М.. Същата е заинтересована от изхода на спора
като съпруга на един от предишните съсобственици, който е брат на ищеца, както
и в качеството й на роднина по сватовство със страните по делото. Нейните показания
в тази част не са подкрепени с други доказателствени средства. Вътрешно
противоречиви са и взаимно се изключват. Свидетелката първоначално изяснява, че
подобрения в имота са извършени от ищеца и брат муС.М., после заявява - от
ищеца и майка му, след което – само от ищеца. Същевременно първо посочва, че не
знае кога е извършен ремонтът, а впоследствие свидетелства за 1993г. – 1994г. Отначало
разяснява, че ищецът издържа майка си, а по-късно, че той, брат му и сестра му плащат
на жена, за да се грижи за нея. Първо твърди, че ищецът работи в кабинета през
1994г. – 2008г. и не допуска никой в апартамента, а по-късно, че роднинските
отношения са влошени само за около 2-3 години, когато във връзка с ипотека (2004г.), ищецът
разбира за продажбата на 5/8 ид.ч. от имота в полза на сестра му, но отношенията
се подобряват при сватбата на сина й (т.е.
преди 2005г, когато почива сестрата).
Въпреки фактическото
ползване на апартамента през периода 1992г. – 2008г., ответникът не противопоставя
категорично, действително настъпила промяна в субективното си отношение към
общата вещ, свързана с превръщане на държането в самостоятелно владение и
спрямо идеалните части на всички останали неизползващи съсобственици, чрез
недвусмислено отблъсване на техните права в продължение на 10 години. Няма
подобен характер на своене, обикновеното използване на съсобствената вещ по
предназначение - чл.31, ал.1 ЗС, каквото е извършването на ремонт, даже и
съсобственикът да е поел сам разноските за тях, което в случая също остава
недоказано, защото това поражда единствено право на вземане (решение №
110/20.03.2012г., гр.д.870/11г., ВКС, ІІ г.о.).
След като ищецът не установява свое изключително право
на собственост върху имота въз основа на изтекла придобивна давност, искът по
чл.124, ал.1 ГПК за признаване съществуването на това право следва да се
отхвърли като неоснователен.
Крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат. Първоинстанционното
решение от 12.01.2016г. на основание чл.271, ал.1, изр.1, пр.1 ГПК следва да се потвърди.
Основателна е „въззивната жалба“ на ищеца Е.П.М., с
характер на частна жалба срещу решението от 22.07.2017г., имащо характер на
определение, с което се оставя без разглеждане неговата молба по чл.250 ГПК. С
влязло в сила като необжалвано определение по протокол от о.с.з. 12.11.2012г.,
първоинстанционният съд прекратява производството по делото в частта относно
иска по чл.12, ал.2 ЗН за увеличение на дела в наследството. Влезлият в сила
съдебен акт се ползва със стабилитет и неговата законосъобразност не подлежи на
последващ инцидентен контрол. Това, предпоставя извод по съществото на спора
относно основателността на молбата по чл.250, ал.1 ГПК за допълване на
първоначалното решение чрез произнасяне по същия иск, а не е процесуална
предпоставка за допустимост на молбата за допълване.
Крайните изводи на двете съдебни инстанции чаастично съвпадат.
Първоначалното решение от 12.01.2016г. следва да се потвърди. Решението от
22.05.2017г. с характер на определение, преграждащо развитието на процеса,
следва да се отмени и делото се върне на СРС за произнасяне по съществото на
молбата за допълване.
Във връзка с частната жалба не се дължи произнасяне по
разноските, по арг. на чл.294, ал.2 ГПК, т.к. все още няма постановен краен
съдебен акт за допълване на решението, по смисъла на чл.81 ГПК.
Въззиваемите пред настоящата инстанция не претендират
и не установяват направени разноски, поради кеото такива не се дължат.
По изложените съображения, Софийският градски съд, ІV-А с-в
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 12.01.2016г., гр.д.21464/08г., СРС, 49 с-в.
ОТМЕНЯ решение от 22.05.2017г., гр.д.21464/08г., СРС, 49
с-в, имащо характер на определение, с което се оставя без разглеждане молба по
чл.250 ГПК за допълване на решението от 12.01.2016г. по същото дело, съгласно
въззивната жалба на Е.П.М..
ВРЪЩА делото на СРС, 49 с-в за произнасяне по
основателността на същата молба по чл.250, ал.1 ГПК.
Решението подлежи на касационно обжалване пред
Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчване препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.