РЕШЕНИЕ
№ 1440
гр. Пловдив, 29.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шести април през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:Катя Р. Боева
при участието на секретаря Елена Ат. Неделчева
като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело №
20215330119253 по описа за 2021 година
Съдът е сезиран с искова молба от Т.К. М. – Г. против „Неткредит“
ООД, с която се предявява установителен иск с правно основание чл. 124, ал.1
ГПК, вр. чл. 26, ал.1, предл. първо, второ и трето ЗЗД, вр. чл. 19, ал.4 и чл. 11,
т.9 и т.10 ЗПК за признаване за установено между страните, че клаузата на чл.
6, ал.1 от договор за кредит от ***** г., сключен между страните, е нищожна
като противоречаща на закона, заобикаляща закона и е уговорена в
противоречие с добрите нрави.
В исковата молба се твърди, че между страните по делото е сключен
договор за кредит от **** г., по силата на който ответникът е предоставил на
ищеца сумата в размер на 1100 лева под формата на заемни средства, при
уговорен фиксиран лихвен процент от 40,51 % и ГПР от 48,94 %, със срок на
погасяване: дванадесет месеца. Съобразно клаузата на чл. 6, ал.1 от договора,
ищецът дължал неустойка в размер на 1116 лева, дължима разсрочено, заедно
с погасителната вноска, при неизпълнение на задължението по чл. 4, ал.3 от
договора – същият да бъде обезпечен с банкова гаранция или гаранция,
издадена от небанкова финансова институция за сумата от 1356 лева. Излагат
се съображения, че посоченият в договора лихвен процент не отговаря на
1
действителния приложения, доколкото уговорената неустойка представлява
добавък към договорната лихва, като по този начин не били изпълнени
изискванията на чл. 11, т.10 ЗПК. По този начин договорната лихва била
договорена в противоречие с добрите нрави, доколкото нахвърляла
трикратния размер на законната лихва. Така уговорената неустойка излизала
извън присъщите й фикции, поради което същата била нищожна поради
накърняване на добрите нрави. Сумата за неустойката не била включена в
ГПР, което водело до нарушение на ограничението, предвидено в чл. 19, ал.4
ЗПК.
Поради изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба, с който се
излага становище за недопустимост, а при условията на евентуалност – за
неоснователност на предявения иск. Посочва се, че кредиторът е имал
възможност да осигури обезпечението, в който случай не би му била
начислявана неустойката. Ищецът бил получил информация за договора и
размера на евентуално начислената неустойка, като се е съгласи с неговото
съдържание. Същата била уговорена единствено с цел обезпечение на
предоставените заемни средства. Същата не била по своята същност добавък
към възнаградителната лихва, доколкото се касаело за различни
правопораждащи юридичекси факти за дължимостта на вземането. Посочва
се, че уговореният ГПР е в съответствие с ограничението на чл. 19, ал.4 ЗПК,
като уговорената неустойка не е следвало да бъде включена в същия,
доколкото вземането за същата е възникнало след сключването на договора за
кредит. Посочва се, че ищецът е бил уведомен за съдържанието на договора и
е могъл предостави информирано съгласие за сключването на договора.
Същият разполагал и с правото да се откаже от сключения договор, което не
било упражнено. На ищеца била предоставена цялата информация досежно
приложимия лихвен процент и ГПР, които отговаряли на действителното
фактическо положение.
Поради изложеното моли предявеният иск да бъде отхвърлен.
Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в
2
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Между страните не е спорно, че на *** г. между тях е сключен договор
за потребителски кредит № **** /л.10-19/, по силата на който ответника е
предоставил на ищцата сумата в размер на 1100 лева, при уговорен лихвен
процент в размер на 40,51 % и годишен процент на разходите по кредита в
размер на 48,94 %, която сума, заедно с лихви и такси следвало да бъде
върната на ищцата на 12 погасителни вноски, всяка в размер на 113 лева. В
чл. 4, ал.3 от договора било посочено, че до края на следващия ден от
сключването на договора, ищцата е длъжна да предостави на ответника
обезпечение - гаранция по кредита, издадена от небанкова финансова
институция за сума в размер на 1356 лева, със срок до 26.02.2021 г. Съобразно
чл. 6, ал.1 от договора, в случай, че ищцата не представи на ответника
уговорената в чл. 4, ал.3 от договора гаранция, същата дължи на ответника
сумата в размер на 1116 лева, представляваща неустойка, която следвало да
се заплати разсрочено за всеки месец.
Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът
намира от правна страна следното:
Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение,
че между страните е възникнало правоотношение по повод предоставянето на
паричен заем в размер от 1100 лева. Заемодателят е небанкова финансова
институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да
отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане
на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице,
което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на
кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по
своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици
важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
Както бе посочено, клаузата на чл. 4, ал.3 от договора възлага в тежест
на ищцата до края на следващия ден от сключването на договора да
предостави на ответника гаранция по кредита, издадена от небанкова
финансова институция за сума в размер на 1356 лева, със срок до 26.02.2021 г.
3
Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с
естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по
своето същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на
кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя,
както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то. Изискванията,
които посочената клауза от договора възвежда за потребителя са на практика
неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният
търси паричен кредит в сравнително нисък размер (1100 лева). Предвид това,
не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят
ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в
размер по-висок от предоставената сума, а именно: 1356 лева. Тоест,
поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от
длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не
включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва дължима по
кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че
самият кредитор, в чл. 6, ал. 2 от Договора, изначално разсрочва вземането за
„неустойка ”. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не
би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно
предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на
практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е
следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
4
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР
да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не
същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да
преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени
процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не
може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв
начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид
предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 6 от Договора
„неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена
изначално при формирането на ГПР.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно
положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно
(като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно
противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното
посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се
формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи
във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена
и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да
бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са
отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено
съществено предвид обстоятелството, че в чл. 11, ал. 5 от Договора е
посочена общата сума за заплащане от потребителя, но в тази величина не е
включена дължимата по чл. 6, ал.1 от договора „неустойка”. Тоест, налице е и
пълно разминаване между посочения в договорите ГПР, дължимата сума за
заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период.
Посочено се потвърждава и от приобщената по делото ССчЕ /л.72 – 74/, която
съдът кредитира като компетентно изготвена, с необходимите знания и
5
умения. Така съобразно заключението на вещото лице, в ГПР, посочен в
договора, е включена единствено договорната лихва, не са посочени други
разходи, които трябва да се включват при изчисляване на ГПР. При
включване на неустойката в процесния договор, кредитът ще се оскъпи с
40,28 %.
С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в
процесния договор е налице несъответствие между действителния и
отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се
приеме, че клаузата на чл. 6, ал.1 от договора за потребителски кредит е
нищожна на основание чл. 26, ал.1, предл. първо ЗЗД – поради противоречие
с имепративната разпоредба на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски на основание чл.78, ал.1
ГПК има ищецът. Доказателства за извършени такива са представени за
заплатена държавна такса в размер на 50,00 лева и заплатен депозит за
изготвяне на ССчЕ в размер на 150 лева.
Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално
представителство от един адвокат в размер на 300 лева по чл. 38 ЗАдв.
съобразно чл. 7, ал. 2, Наредба за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, които следва да се присъдят на адв. И.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че
клаузата на чл. 6, ал.1 от сключеният между Т.К. М. - Г., ЕГН: **********, и
„Неткредит“ ООД, ЕИК: *********, договор за потребителски кредит №
****** г. е нищожна на основание чл. 26, ал.1, предл. първо ЗЗД поради
противоречие със закона, а именно нормата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.1 ГПК „Неткредит“ ООД, ЕИК:
*********, ДА ЗАПЛАТИ на Т.К. М. - Г., ЕГН: **********, сумата в размер
на 200 лева, представляваща разноски в настоящото производство.
ОСЪЖДА „Неткредит“ ООД, ЕИК: *********, на основание чл. 38,
ал.2, вр. с ал.1, т.2 ЗАдв., ДА ЗАПЛАТИ на адвокат Е.Г. И., АК – **** личен
6
номер **********, със служебен адрес: гр. ****, ул. ****, сумата от 300 лева
/триста лева/ - адвокатско възнаграждение за процесуално представителство
на ищеца Т.К. М. - Г., ЕГН: **********, в производството по настоящото
гр.д. № 19253/2021 г. на Районен съд Пловдив.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ______/п/_________________
7