РЕШЕНИЕ
№
………...2019 г.
гр.
София,
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в закрито заседание
на десети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ
ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
ИВА НЕШЕВА
като разгледа
докладваното от младши съдия НЕШЕВА
въззивно частно гражданско дело № 9948 по
описа за 2019 година, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 278 и сл. от ГПК, във връзка с чл. 437, ал. 4 от ГПК.
Образувано е по частна
жалба на З. „А.“ АД срещу постановление от 18.06.2019 г. на Частен съдебен
изпълнител /ЧСИ/ А.Б., с рег. № 850 към Камарата на ЧСИ и район на действие
Софийски градски съд по изпълнително дело №
20198500400473,
с което молбата на длъжника за намаляване на размера на адвокатското
възнаграждение, заплатено от взискателя до минималния размер от 200 лева и
намаляване на таксата по т. 26 от ТТР към ЗЧСИ, е оставена без уважение.
В частната жалба се
излагат оплаквания за неправилност на обжалваното постановление. Излагат се
доводи, че процесуалният представител на взискателя е предприел единствено
действия по образуване на изпълнително производство чрез подаване на нарочна
молба, в която е посочен начина на изпълнение – запор на банкова сметка, ***
адвокатско възнаграждение по изпълнителното дело в размер на 918 лева е
прекомерно и следва да се редуцира до предвидения в чл. 10, т. 1 от Наредба №
1/2004 г. размер от 200 лева. Излагат се доводи, че адвокатското възнаграждение
не е съобразено с фактическата и правна сложност на делото, както и че по
делото не са извършвани действия за удовлетворяване на вземането. Ето защо се счита,
че се дължи единствено възнаграждение за образуване на изпълнително дело, а не
и възнаграждение за процесуално представителство по изпълнителното дело.
Препис от жалбата е
връчен на взискателя Т.Ц.Р., чрез адв. Н.Д., която в срока по чл. 436, ал. 3 ГПК се е възползвала от възможността да подаде отговор на жалбата, като счита
същата за неоснователна. Излага доводи, че изпълнителното дело е образувано за
събиране на парично притезание в размер на 20 000 лева. Намира, че със
своето поведение жалбоподателят е дал повод за образуване на изпълнителното
дело. На следващо място се посочва, че с договор за правна защита и съдействие,
взискателят е възложил на адвокат Димитров, процесуалното представителство за
образуване и водене на изпълнителното дело, като е уговорено адвокатската
защита и съдействие да се извърши на основание чл. 38, ал. 2, във вр. ал. 1, т.
2 от ЗА /хипотеза на безплатно оказана правна помощ на материално затруднено
лице/. Посочва се, че определеното адвокатско възнаграждение, в размер на 918
лева с ДДС, не е прекомерно, а напротив – то е равно на минималния размер на
адвокатските възнаграждения, определен съобразно Наредба № 1 от 09.07.2004 г.
Твърди се, че адвокатът е извършил цялостната организация и защита на
интересите на своя доверител по изпълнителното дело, като е подавал нарочни
молби за насочване на изпълнението.
Отделно от това с молбата за образуване е бил посочен и изпълнителен
способ – запор на банкови сметки на длъжника по изпълнението. По изложените
съображения взискателят моли жалбата да бъде оставена без уважение като
неоснователна.
Постъпило е и становище
на ЧСИ А.Б., според който жалбата е
неоснователна. Като доводи за това са изтъкнати, че определеното
възнаграждение не е прекомерно с оглед фактическата и правна сложност на
делото, като размерът на адвокатския хонорар е съобразен с Наредба № 1/23.07.2004
г. Освен това се посочва, че освен молба за образуване процесуалният представител
на взискателя е поискал извършване и на изпълнителни действия по изпълнителното
дело, поради което му се дължи определеното адвокатско възнаграждение в размера
на 918 лева.
При служебна проверка
за допустимост на жалбата настоящият съдебен състав намира, че същата е
допустима като подадена срещу подлежащ на обжалване акт от страна по делото,
която има интерес да обжалва акта, и е подадена в срока по чл. 436, ал. 1 ГПК.
При служебната проверка
за редовност на жалбата се установява, че същата отговаря на изискванията на
чл. 436, ал. 4 от ГПК, във връзка с чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 и чл. 261 от ГПК.
Съгласно чл. 437, ал. 3
от ГПК, съдът разглежда жалбата въз основа на данните в изпълнителното дело и
представените от страните доказателства. В тази връзка и след осъществената
проверка съдът намира, че оспореният акт на съдебния изпълнител е валиден и
допустим.
Съдът
намира следното за установено от фактическа страна:
Изп. дело № 20198500400473
по описа на ЧСИ А.Б. е образувано по молба с вх. № 7972/11.06.2019 г. от Т.Р., чрез адв. Н.Д. и въз основа на изп. лист от 06.06.2019
г., издаден по гр.д. № 187/2019 г. по описа на Апелативен съд -София, с който З.
„А.“ АД е осъдено да заплати на Т.Р. сумата
от 20 000 лева, представляващи застрахователно
обезщетение за неимуществени вреди причинени от ПТП на 17.04.2015 г., ведно със
законна лихва от 17.04.2015 г. до окончателното й изплащане.
Процесуалното си
представителство по изпълнителното дело взискателят Т.Р. е възложила на адв. Н.Д.,
който се е съгласил да окаже безплатна адвокатска помощ и съдействие на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА.
Поканата за доброволно
изпълнение на вземането по изпълнителен лист от 06.06.2019 г. е била връчена на
жалбоподателя на 11.06.2019 г. В поканата е посочено, че З. „А.“ АД дължи на
взискателя следните суми: 20 000 лева – главница, ведно със законната
лихва от 17.04.2015 г., в размер на 8 438,97 лева, сумата от 918 лева –
адвокатско възнаграждение, сумата от 48 лева – такса по ТТР към ЗЧСИ, както и сумата от 2 377,70
лева – такса по т. 26 от ТТР към ЗЧСИ.
С молба от 03.07.2019 г. взискателят е поискал
налагане на запор върху банковите сметки на длъжниика при банки „У.Б.“ АД,
„Централна кооперативна банка“ и „Първа инвестиционна банка“.
С възражение с вх. № 8339/17.06.2019
г. длъжникът З. „А.“ АД е счел за недължима сумата от 918 лева за адвокатско
възнаграждение, доколкото по изп. дело е оказана безплатна адвокатска правна
помощ на взискателя. При условията на евентуалност е поискал да се намали
размерът на приетите разноски за адвокатско възнаграждение по изпълнителното
дело до 200 лв., съгласно чл. 10, т. 1 от Наредба № 1/2004г., както и да се
намали дължимата такса по т. 26 ТТРЗЧСИ.
С постановление от 18.06.2019
г., /инкорпорирано в съобщение от същата дата/ частният съдебен изпълнител е
отказал да намали размера на адвокатското възнаграждение, като е оставил без уважение
молбата на длъжника за намаляване на присъдените разноски за адвокатско
възнаграждение поради прекомерност, за което го е уведомил със съобщение изх. №
22422/18.06.2019 г., получено на 20.06.2019 г.
При
така установената фактическа обстановка, съдът намира жалбата за основателна
поради следното:
Съгласно чл. 435, ал.
2, т. 7 от ГПК длъжникът може да обжалва разноските по изпълнението. Според
установената практика на ВКС длъжникът разполага и с процесуалното право да
претендира пред съдебния изпълнител намаляване на разноските на взискателя
поради прекомерност /така решение № 393/15.05.2015 г.-гр.д.
5473/2014 г.-ВКС ІV г.о./.
Според чл. 79, ал. 1 от ГПК, разноските по изпълнителното дело по правило са в тежест на длъжника. В
настоящия случай същите са обективирани в поканата за доброволно изпълнение,
подписана от съдебния изпълнител, поради което липсата на отделно постановление
за определянето им не обосновава извод за допуснато съществено закононарушение.
Предпоставка за
уважаване на искането за присъждане на разноски в производствата по ГПК винаги
е представянето на доказателство за реално извършване на тези разноски. Такова
може да бъде разписка за плащане в брой или банков документ /така т. 1 от
Тълкувателно решение № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС/. В случая обаче процесуалното
представителство защита и съдействие по изпълнителното дело е било осъществено
на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА безплатно на материално затруднено лице.
В този случай адвокатът отново има право на разноски, ако насрещната страна е
осъдена на такива.
По повод релевираното
от жалбоподателя З. „А.“ АД възражение, съдът следва да прецени дължимостта на това
възнаграждение и дали същото е прекомерно с оглед фактическата и правна
сложност на делото. Тази преценка следва да се извърши с оглед всички факти,
сочещи за обема и сложността на оказаната по делото правна помощ; с оглед
извършените процесуални действия и други обстоятелства, определящи правната и
фактическа сложност на делото – така и ТР № 6/2013 г. на ОСГКТ на ВКС.
В хода на
изпълнителното производство освен първоначалната молба, с която е сезиран ЧСИ и
посочения в нея начин на изпълнение /което е задължителен реквизит съгласно чл.
426, ал. 2 от ГПК/, пълномощникът на взискателя е направил искане за извършване
на изпълнителни действия – запор на банкови сметки, поради което се дължат
разноски, както за образуване, така и за водене на изпълнителното производство.
Все пак настоящият състав намира, че не следва да бъде определено
възнаграждение в претендирания размер поради следните съображения:
Съгласно изр.2 на чл.38, ал.2 ЗА, съдът определя
възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в Наредба № 1/09.07.2004 г.
за минималните адвокатски възнаграждения и осъжда другата страна да го заплати,
в случай, че в съответното производство насрещната страна е осъдена за
разноски. Същевременно следва да се съобрази и, че съгласно отговора на
преюдициално запитване по т.1 на Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С
-427/2016 и С-428/2016 на СЕС, първи състав, разпоредбата на чл.101, § 1 ДФЕС
във вр. чл.4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че националната правна
уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от една
страна, адвокатът и неговият клиент не могат – под страх от дисциплинарно
производство срещу адвоката – да договарят възнаграждение в по-нисък от
минималния размер, определен с наредбата, приета от професионалната организация
на адвокатите като Висшия адвокатско съвет, и от друга страна, съдът няма право
да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла
да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл.101, §1
ДФЕС. В тази връзка всеки съд следва да прецени дали с оглед на конкретните
условия за прилагането й такава правна уредба действително отговаря на
легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е
необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели. Посочените
аргументи дават основание на настоящия състав да приеме, че не е обвързан от
правилото, че при присъждане на възнаграждение при условията на безплатна
правна помощ по договор с адвокат / чл.38, ал.1 ЗАдв. /, следва задължително да
се съобразяват установените от Висшия адвокатски съвет минимални прагове на
адвокатските възнаграждения. Овластяването на същия орган да приеме такива
минимални тарифни ставки противоречи на правото на ЕС / чл.101, § 1 и 2 ДФЕС/ и
поради това съдът не е длъжен да приложи разпоредбата на чл. 38, ал.2 ЗАдв. в
тази й част. При преценката какъв размер да се определи за адвокатско
възнаграждение на Димитров, съдът съобразява от една страна, обстоятелството, че законодателят оценява труда на
юрисконсултите и на адвокатите, предоставящи по възлагане на Националното бюро
за правна помощ безплатна правна помощ, по различен начин и в по-нисък размер,
определен в чл.25, ал.1 от Наредба за заплащането на правната помощ – от 100 до
300 лв., арг. от чл.78, ал.8 ГПК, ред., ДВ, бр.8/2017 г., и от друга
страна- съществуването на два паралелни режима на заплащане и оценяване на
безплатната правна помощ, още повече – на труда на юристите, трудно се
оправдава с оглед правилата на свободната конкуренция на вътрешния пазар на ЕС.
Минималното адвокатско възнаграждение съответно, за да не доведе до
ограничаване на конкуренцията, не трябва да е значително по-голямо от това на
юрисконсултите.
С оглед
изложеното, при съблюдаване на принципите, че възнаграждението трябва да е
обосновано и справедливо, и като съобрази обема на извършените от адв.
Димитров процесуални
действия – подаване на първоначална молба за образуване на
изпълнително дело и молба за насочване на изпълнението към вземания на длъжника
към три банкови институции,
намира, че следва да му се определи възнаграждение за безплатното
представителство в размер на 300 лв. с ДДС.
Ето защо съдът приема,
че жалбата е основателна и че следва да се определи адвокатско възнаграждение
за процесуално представителство, защита и съдействие на страна по
изпълнителното дело в размер 250 лева без ДДС и 300 лева с ДДС /предвид
доказателствата, че адв. Димитров е регистриран по ЗДДС/.
След изменението на
размера на адвокатското възнаграждение следва да се измени и размера на дължимата
пропорционална такса по т. 26 от ТТР към ЗЧСИ в изпълнителното производство. Определен
съгласно чл. 26, б. „г“ от Тарифата за таксите и разноските към Закона за
частните съдебни изпълнители размерът на дължимите пропорционални такси е
1944,34 лева.
По разноските:
Предвид характера на
спора – а именно спор по повод разноските в изпълнителното производство - не
следва да се присъждат разноски в полза на жалбоподателя в настоящото
производство.
Така
мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Постановление от
18.06.2019 г. на Частен съдебен изпълнител /ЧСИ/ А.Б., с рег. № 850 към
Камарата на ЧСИ и район на действие Софийски градски съд по изпълнително дело №
20198500400473, с което молбата на длъжника за намаляване на размера на
адвокатското възнаграждение, заплатено от взискателя до минималния размер от
200 лева и намаляване на таксата по т. 26 от ТТР към ЗЧСИ, е оставена без
уважение и вместо това постановява:
НАМАЛЯВА размера на адвокатското възнаграждение, което
длъжникът „З.А.“ АД следва да заплати на взискателя по изпълнително дело № 20198500400473
по описа на ЧСИ А.Б., с рег. № 850 в Камарата на ЧСИ, до сумата от 300 лв. с
вкл. ДДС и таксата по т.26 от ТТР към ЗЧСИ
от 2377,70 лв. на 1944,34 лв.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.