Р Е
Ш Е Н
И Е
№………/……….07.2016
г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично съдебно заседание проведено на
двадесет и втори юни през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ТЕРЗИЙСКА
ЧЛЕНОВЕ: ЖАНА МАРКОВА
ТОНИ КРЪСТЕВ
при участието на секретаря Д.Б.,
като разгледа докладваното от съдия Маркова,
в.т.д. №
719/2016 г., по описа на ВОС, ТО,
за да се произнесе взе пред вид следното:
Производството по делото е
образувано след като с Решение № 185/10.05.2016 г., постановено по к.т.д. №
2028/2014 г., на ВКС, Търговска колегия, Второ отделение, е отменено Решение №
228/05.03.2014 г., постановено по в.т.д. № 1716/2013 г., по описа на ВОС, ТО и
делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на съда.
Постъпила е въззивна жалба № 18341/11.07.2013
г. от В.Ш.,
роден на *** г., гражданин на Германия, с адрес гр. Алсбах Хеенлеин, ул.
„Фридрих – Еберт“, 26, чрез пълномощника си и съдебен адрес ***, офис 1, срещу
Решение № 2897/14.06.2013 г., постановено по гр.д. № 17676/2012 г., на ВРС, XXXI с., с което са отхвърлени обективно
кумулативно съединени искове с пр. основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240 и
сл. ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД срещу „САДКО“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. Варна, ж.к. „Приморски парк“,
536, № 271, ет. 2, представлявано от Н.Х.М., за осъждането му да заплати
сумата 11000.00 евро, главница по
договор за заем № 026/2009 г. и сумата 2107.83
лв., представляващи мораторна лихва за периода 16.12.2011 г. - 28.11.2012
г.
В жалбата се изтъква, че обжалвания акт е незаконосъобразен,
неправилен и постановен в нарушение на императивни правни норми. Твърди се, че
съдът неправилно е изключил от доказателствата по делото приложения с исковата
молба договор за заем. В противовес на приетото по-горе се твърди, че е
заключението на вещото лице по СГЕ, която установява, че подписите на договора
са положени от съответните лица, вкл. представляващия „Садко“ ЕООД. Налице е и
оригинален печат на ответното дружество. Излага, че неправилно съдът е приел,
че е оспорена формалната доказателствена сила на договора. Сочи, че приетото от
съда противоречи на представените писмени доказателства – два броя банкови
ордери, установяващи предаването на сумата на ответника. Според въззивника тези
обстоятелства сочат на волята на страните да сключат заемния договор. Твърди се
процесуално нарушение на съда с отказа му да допусне тройна СГЕ поради
вътрешните противоречия в изслушаната по делото. По същество е отправено искане
за отмяна на обжалваното съдебно решение и вместо това уважаване на предявените
искове. В с.з. чрез процесуален представител поддържа жалбата по изложените в
нея оплаквания.
В срока по чл. 263,
ал. 1 ГПК,
въззиваемата страна „Садко“ ЕООД, оспорва жалбата и отправя искане за
потвърждаване на съдебното решение, ведно с присъждане на сторените в
производството пред ВОС разноски. С отговора се иска изричното произнасяне на
съда относно истинността на документа – договор за заем с оглед производството
по чл. 194 ГПК. Поддържа се становище, че ищецът не е установил по реда на
пълното и главно доказване съществените предпоставки на иска и в частност
даването в заем на претендираната сума на ответното дружгество. Оспорва
основателността на направеното доказателствено искане от въззивника. По
същество отправя искане за потвърждаване на атакувания съдебен акт. В с.з. чрез
процесуален представител поддържа становището изложено в отговора.
ВОС по предмета на
спора съобрази следното:
Производството пред ВРС е образувано
по обективно и субективно кумулативно съединени осъдителни искове, с които
ищецът В. Ш. моли да бъде осъден
ответника „Садко“ ЕООД, да му заплати сумата 11000 евро, представляваща
главница по Договор за заем № 26/15.12.2009 г., сумата 2107.83 лв., обезщетение
за забава за периода 16.12.2009 г. – датата на предявяване на иска, както и
законната лихва върху главницата, считано от предявяване на иска до
окончателното изплащане. Ищецът твърди, че по силата на сключения между
страните Договор за заем на ответника била предоставена сумата предмет на
главната претенция, която следвало да бъде върната в срок от две години, считано
от датата на сключване на договора. Тъй като ответникът не изпълнил
задължението си да върне сумата, то последния изпаднал в забава и дължи освен
главницата и обезщетение за забава, считано от 16.12.2011 г. - 28.11.2012 г.
В срока по чл.131 ГПК, ответникът оспорва
иска с твърдения, че не е сключвал посочения договор за заем с ищеца, поради
което същия договор е неистински, неавтентичен и нищожен поради липса на
съгласие от негова страна, че представлява „правно недоразумение, противоречащо
на всякаква житейска и търговска логика”, че не му е предавана сумата по
договора. Оспорва подписите положени в договора.
Настоящият състав на Варненски
окръжен съд, като съобрази предметните предели на въззивното производство,
очертани в жалбата и отговора, приема за установено от фактическа страна,
следното:
Представен по делото е Договор за заем № 026/2009 г.,
подписан на 15.12.2009 г., по силата на който се твърди, че ищецът е
предоставил на ответното дружество в заем сумата 11000.00 евро, за срок до две
години. В договора е посочено, че същият служи като разписка за заетата сума,
плащането на която се извършва на два пъти по банков път.
За установяване твърденията на ищеца и уговорките в
договора, за предаване на сумата, пред първоинстанционния съд са представени разписка
от 17.12.2009 г. и платежно нареждане от 17.06.2010 г. Пред настоящата
инстанция документите са представен с превод на български език, верността на
който е оспорена от ответника.
От представеното удостоверение №
7686/2012 г., издадено на 09.04.2013 г. от ВРП, се установява, че е образувана
прокурорска преписка № 7686/2012 г. по жалба на „Садко“ ЕООД, представлявано от
Н.М. за използван в гражданско исково производство неистински документ - договор за заем № 015/27.05.09 г., сключен
с Л.Б.; възложена е предварителна проверка по жалбата; образувано е досъдебно
производство срещу неизвестен извършител относно същия договор за заем, което
производство е № 27/2013 г. на ОД на МВР – Варна. Установява се още, че с
постъпила втора жалба от дружеството от февруари 2013 г., като предмет на
производството са въведени и други договори за заем, вкл. договор за заем № 26/15.12.2009
г., сключен между Садко ЕООД и В.Ш..
Пред въззивната
инстанция е назначена тройна Съдебно-почеркова и техническа експертиза на
документ, чието заключение се кредитира и от настоящият състав като обективно,
безпротиворечиво и компетентно дадено. От заключението се установява, че
подписите на местата за Заемател и Заемодател са изпълнени от Управителя на ответното
дружество – Н.М. и от ищеца, като отпечатъкът от печат на ответното дружество е
положен с оригиналния негов печат. Вещите лица посочват, че при проведеното
изследване се установява, че върху подписа на заемателя е налице наслагване на
тонерни частици, оставени при печатането с цветен лазерен принтер на текста и
на слабовидимия текст, напълно идентичен на основния, който поради недостатъчно
самоочистване на барабана на принтера се е отпечатал повторно, като не се
установява такова наслагване на частици върху подписа на заемодателя. Въз
основа на това вещите лица правят извод, че подписът от името на заемателя Н.М.
е бил положен преди отпечатването на принтерния текст, а подписа на заемодателя
В.Ш. е положен след отпечатването на текста на договора. Вещите лица не са
установили други индикации текстът да е бил напечатан върху вече подписан и/или
подпечатан празен лист. Вещите лица приемат с категоричност, че документът
Договор за заем № 026/2009 г. е представлявал първоначално празен лист, носещ
подписа на заемателя, допълнен впоследствие с печатно съдържание. Посочват още,
че относително във времето подписат на заемателя е положен преди полагането на
подписа на заемодателя..
В съответствие с така установената фактическа обстановка,
съдът достигна до следното от правна
страна:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е
подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен
интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК - въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част. В обхвата на така посочените въззивни предели, съставът на
ВОС съобрази следното: Обективно кумулативно са съединени за разглеждане искове
с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240 ЗЗД и съобразно твърденията в
исковата молба правилно са били квалифицирани от първоинстанционния съд. Произнасянето
на ВРС съответства на заявените за разглеждане претенции, поради което обжалваното решение е валидно и допустимо.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен
акт, съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд
е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
Съобразно разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ЗЗД – ако длъжникът
не изпълни точно задължението си, кредиторът има право да иска изпълнение
заедно с обезщетение за забава или да иска обезщетение за неизпълнение.
Безспорно е, че неизпълнението следва да се дължи на причина за която длъжникът
отговаря. Съгласно нормата на чл. 240 ЗЗД, с договора за заем заемодателят
предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят
се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество
като лихва се дължи само ако е уговорена. По правната си същност, този вид
договор е двустранен, неформален и реален, и се счита сключен в момента, в
който сумата бъде предадена на заемателя.
В този смисъл основателността на иска по чл. 240 ЗЗД,
какъвто е и въведения за разглеждане в настоящото производство, се обуславя от
нейното доказване от страна на ищеца, комуто принадлежи доказателствената
тежест за установяване при пълно и главно доказване на твърдяните в исковата
молба факти. Константната съдебна практика е възприела становището, че
основанието, на което е сключен определен договор, не може да се презюмира, а
подлежи на доказване от страната, която се позовава на него и конкретно, че не
може да се презюмира, че предаването на суми от едно лице на друго става на
основание договор за заем (така Р № 52/22.05.2009 г., по т.д. № 695/2008 г. на
ВКС, І ТО, постановено по реда на чл. 290 ГПК и коментираното в него Р. №
37/25.06.1969 г. по гр.д. № 32/69 г. на ОСГК на ВС).
В светлината на разглеждания
казус основния спорен въпрос между страните касае автентичността и
действителността на представения Договор за заем № 026/15.12.2009 г., по силата
на който ищецът твърди, че е предал на ответника в заем сумата 11000.00 евро и претендира тя да му
бъде върната, поради настъпване на падежа на това задължение.
Принципно всеки документ доказва, че материализираното в
него изявление е било направено. Тази доказателствена сила е саморазбираща се. Защото, ако
писменото изявление не е било направено, документът не би бил създаден, а той
съществува. В качеството си на неизбежда последица на писменото изявление, той
доказва своята причина. Ко гато е
подписан, документът доказва не само, че материализираното в него изявление е направено,
но и че то изхожда от лицето, подписало го като негов издател. Съдът е длъжен
да смята за автор на изявлението лицето, подписало документа. В това се състои
т.нар. формална доказателствена сила на документа. Тя
е формална, защото предпоставя само формалната наличност на подписан документ.
Документите могат да бъдат автентични или
неавтентични като критерият за
това класифициране е авторството. Въпросът за
автентичността стои пред всеки документ. Автентичен е документът, който действително материализира изявлението на това лице, което се
сочи като негов автор (издател).
При неавтентичния, материализираното изявление не е било направено от лицето,
сочено като негов
издател. Неавтентичният документ е подправен.
Подправянето може
да касае подписа, или изложения пред него текст. Неавтентичният документ всъщност
е създаден
от автора на подправката, но поражда опасната привидност че е създаден от
лицето, на което се приписва. Именно
понеже подправения документ не е създаден от лицето, посочено като негов автор,
това винаги означава
липса на претендирания документ.
Доказателствената сила на документите предпоставя, че те са автентични,
а при свидетелстващите - и верни. Страната, на която документът се противопоставя, може
да обори неговата доказателствена сила, като оспори неговата истинност
и докаже, че той е неистински (чл. 193 ГПК).
Когато документът е диспозитивен,
да се оспори
неговата истинност, значи да се
заяви, че той е неавтентичен, т.е. че е подправен. Това е единственият
път
за защита срещу формалната доказателствена сила на
документа, независимо от това,
дали той е официален или частен в исковото производство, в което той е
представен.
В светлината на разглеждания казус, представения Договор
за заем № 026/2009 г. е документ от категорията на частните диспозитивни документи
и като такъв неговата автентичност своевременно е била оспорена от ответната
страна. Макар и производство по реда на чл. 193 ГПК, изрично да не е било
открито от първоинстанционния съд, процесуални действия в съответствие с такова
са били предприети. От събраните в хода на производството по оспорване
доказателства безспорно се установява, че подписът на представляващия ответното
дружество е положен на празен лист като текстът на процесния договор и подписа
на заемодателя са положение след това. Налага се извода, че оспорването е
проведено успешно, представения документ е неавтентичен и материализираната в
него воля не принадлежи на ответното дружество, представлявано от управителя
му. В съответствие с разпоредбата на чл. 194, ал. 2 ГПК, съдът изключва представения
Договор за заем № 026/2009 г. от доказателствата по делото и не го кредитира.
Предвид
изложеното, от страна на ищеца, в чиято тежест е установяването на твърденията
изложени в исковата молба не са представени други доказателства, които да установят,
че на 15.12.2009 г. между страните е постигнато съгласие и ответното дружество
да получи в заем сумата 11000.00 евро, която да върне в срок от 2 години,
считано от сключване на договора.
Оплакванията на ищеца, че
подписването от ответника на бял лист и попълването на текста на договора след
това, водели до извода за наличие на редовен частен документ са неоснователни.
Не са налице доказателства, че подписвайки бял лист, представляващия ответното
дружество е имал волята да обвърже дружеството именно с договор за заем за
сумата 11000.00 евро, напротив, налице е категорично оспорване да е
съществувало такова намерение у него.
Поради изложеното, представените
доказателства за превеждани суми не следва да бъдат обсъждани, тъй като не биха
могли да доведат до изводи различни от изложените по-горе.
При това положение, искът с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240 ЗЗД е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Предвид изхода
на спора по главното вземане, на отхвърляне подлежи и иска с правно основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати обезщетение за забава,
което вземане има акцесорен характер. Решението на ВРС като правилно и
законосъобразно следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора, на въззиваемата страна се следват
направените разноски, както следва: 1900.00 лв., за първоначалното разглеждане
на спора пред въззивната инстанция, 2500.00 лв., за касационно производство и
1500.00 лв., за настоящото разглеждане на спора от въззивния съд.
Мотивиран от изложеното, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2897/14.06.2013 г.,
постановено по гр.д. № 17676/2012 г., на ВРС, XXXI с.
ОСЪЖДА В.Ш., роден на *** г., гражданин на
Германия, с адрес гр. Алсбах Хеенлеин, ул. „Фридрих – Еберт“, 26, чрез пълномощника
си и съдебен адрес ***, офис 1 да
заплати на „САДКО“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. Варна, ж.к. „Приморски парк“, 536, № 271, ет. 2,
представлявано от Н.Х.М., сумата 5900.00
лв. (пет хиляди и деветстотин лева), представляваща разноски за въззивна и
касационна инстанция, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.