Р Е Ш Е Н И Е
гр. Бяла Слатина, 13.02.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БЯЛА СЛАТИНА, II граждански състав, в публичното съдебно заседание на шестнадесети януари две хиляди и деветнадесета година в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: СВЕТОЗАР ГЕОРГИЕВ
при секретаря Соня Ралчева, като разгледа гр. д. № 587/2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по предявен от Л.К. срещу ДГ „В.Т.“ кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 74, ал. 1, във вр. с чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр. за заплащане на сумата от 15000лв, представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие на тормоз във връзка с чл. 4 от ЗЗДискр. на основата на признак „лично положение“, установен с Решение №203/19.05.2015г. на Комисия за защита от дискриминация, както и сумата от 5000лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от загуба на трудово възнаграждение за периода 08.03.2012г. до 03.09.2012г., вследствие на тормоз във връзка с чл. 4 от ЗЗДискр. на основата на признак „лично положение“, установен с Решение №203/19.05.2015г. на Комисия за защита от дискриминация, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба- 13.05.2018г., до окончателното изплащане. Претендират се разноски.
Ищецът твърди, че по силата на решение на КЗД от 19.05.2015г., потвърдено с решение от 27.11.2015г. на Административен съд В. и с Решение от 03.05.2017г. на ВАС, е установено, че директорът на ОДЗ „В.Т.“ е издал заповед №473/08.09.2011г. за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, което представлява тормоз във вр. с чл. 4 от ЗЗДискр. на основаната на признак „лично положение“. Поддържа, че уволнението е отменено, ищцата е възстановена на работа, като с последваща заповед- №58/01.11.2012г., отново е уволнена, като последното уволнение е потвърдено от съдилищата. Твърди, че вследствие на издаване на първата заповед за уволнение са причинени неимуществени вреди- познатите ѝ започнали да избягват да общуват с нея, почувствала се е зле, плакала е постоянно, усещала се е безполезна и унизена, страхувала се е, затворила се е в себе си, чувствала се е обидена и не е смеела да излиза от дома си. Поддържа се, че вследствие на дискриминационното уволнение е получила нарушение на вестибуларната функция, световъртежи, залитане, главоболие. Твърди, че вследствие на това е засегнато и цялото ѝ семейство. Поддържа, че вследствие на издаване на заповедта са причинени имуществени вреди- била е лишена от работна заплата и възможност да си намери работа за периода по-дълъг от шестте месеца, за които вече е присъдено обезщетение по чл. 225 КТ.
Ответникът оспорва предявените искове. Поддържа, че не е налице причинно-следствена връзка между дискриминационното действие и имуществените вреди, както и че такива не са настъпили. Твърди, че не са претърпени и неимуществени вреди. Поддържа, че е налице допринасяне от страна на ищеца за настъпване на вредите. Твърди, че размерът на неимуществените вреди е завишен. Претендира разноски.
Третото лице помагач в срока по чл. 131 ГПК подава отговор, в който прави възражение за изтекла 5-годишна давност, тъй като началният момент е датата на уволнението- 08.09.2011г.. Твърди, че не е налице причинно- следствена връзка между вредите и прекратяването на ТПО. Поддържа, че мотивите на заповедта за уволнение не са публични и с тях са запознати ограничен кръг лица, а не цялото село. Твърди, че действия на ищцата, осъществени на 22-23.08.2011г. са станали общоизвестни, били са медийно отразени и са предизвикали общественото обсъждане на личността ѝ. Поддържа, че здравословното състояние на ищцата не се е влошило вследствие на уволнението. Твърди, че не се дължи обезщетение за имуществени вреди, тъй като през претендирания период ищцата е получавала обезщетение от Бюрото по труда, причината за ненамиране на работа не е уволнението и ищцата не е положила дължимата грижа за намиране на работа.
В съдебно заседание на 10.09.2018г. е уточнено, че правилното наименование на ответника към настоящия момент е ДГ „В.Т.“, а не ОДЗ „В.Т.“.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 74, ал. 1, във вр. с чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр.
Предвидената в ЗЗДискр защита – по съдебен ред и пред Комисията за защита от дискриминацията са алтернативи, които засегнатите от дискриминационното третиране лица могат да избират. Целта и на двете е да се установи и санкционира факта на дискриминация, относими са за всички случаи на дискриминационно третиране и спрямо всички правни субекти. Разликата е, че Комисията за защита от дискриминация няма компетентност да се произнесе за вида и размера на претърпените вреди от дискриминационното действие, както и да обезщети пострадалия. Искът за обезщетение може да се предяви само пред съд - съответният административен съд за вреди от дискриминационни действия или бездействия на органи, осъществяващи държавна власт и общите граждански съдилища за вреди, произтичащи от отношения на равнопоставеност между субектите.
В случаите, когато дискриминационното действие е установено в производство по Гл. ІV, Раздел І от ЗЗДискр – от Комисията за защита от дискриминация, съответно от административен съд при обжалване решение на КЗД, претенцията за обезщетение за вреди от установеното дискриминационно действие, се квалифицира по чл. 74 ЗЗДискр. Облигационният иск е от компетентността съответно на общите или от административните съдилища /чл. 74, ал. 1 и ал. 2 ЗЗДискр/, в зависимост от вида на отношенията, по повод на които е осъществено дискриминационното третиране – дали са отношения на равнопоставеност или на власти и подчинение – в този смисъл още и Определение № 12/15.02.2013 г. на смесен петчленен състав на Върховния административен съд и Върховния касационен съд по адм. д. № 2/2013 г.
От решение от 04.04.2012г. по гр. д. №865/2011г. на РС- Бяла Слатина се установява, че наложеното със Заповед №473/08.09.2011г. уволнение е признато за незаконно, ищцата е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност „главен учител“ и ѝ присъдено обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за шестте месеца, през които е останала без работа.
От решение от 18.04.2013г. по гр.д. №1157/2012г. по описа на РС- Бяла Слатина се установява, че наложеното със Заповед №58/01.11.2012г. последващо уволнение е признато за законно и исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ са отхвърлени.
От Решение №203/19.05.2015г. по преписка №335/2011г. на КЗД, потвърдено с Решение №433/27.11.2015г. по адм. д. №317/2015г. на Административен съд В., потвърдено с Решение №5514/03.05.2017г. по адм.д. №1709/2016г. на ВАС, се установява, че при издаване на Заповед №473/08.09.2011г. директорът на ОДЗ „В.Т.“ се е позовала на недоказани факти и обстоятелства, накърняващи достойнството на ищцата, което по смисъла на ЗЗДискр. представлява тормоз във връзка с чл. 4 от ЗЗДискр. на основата на признак „лично положение“.
Съгласно Решение №192/25.06.2014г. по гр.д. №5663/2013г. на ВКС в случаите, когато дискриминационното действие е установено в производство по гл. ІV, раздел І от ЗЗДискр – от Комисията за защита от дискриминация или от административен съд по пътя на обжалването, съдът по иска за обезщетение за вреди по чл. 74 ЗЗДискр – административен или граждански, не установява повторно осъществена ли е дискриминация, от кого и срещу кого, а преценява единствено има ли причинени на пострадалото лице вреди, какви са те, пряка последица ли са от дискриминационното нарушение и какъв е размерът на обезщетението.
В горния смисъл съдът с направените изменения в проекто- доклада в първото съдебно заседание от 10.09.2018г. е разпределил доказателствената тежест, като ищецът следва да докаже причиняване на вреди /неимуществени и имуществени/ в претендирания размер, както и че вредите са пряка последица от диксриминационното отношение. Съобразено с цитираната съдебна практика в същото съдебно заседание на страните е указано, че с оглед вече проведеното и приключило производство пред КЗД, респ. Административен съд В. и ВАС, съдът не следва да установява повторно осъществена ли е дискриминация, от кого и срещу кого.
По иска за неимуществени вреди:
С Решение №112/05.05.2016 по дело №6128/2015 на ВКС, ГК, III г.о. е даден отговор на въпроса: посочената в §1 от ДР на З.. дефиниция на понятието „тормоз”, като „нежелано поведение на основата на признаците по чл.4 ал.1, изразено физически, словесно или по друг начин, което има за цел или резултат накърняване достойнството на лицето и създаване на враждебна, принизяваща, унизителна, обидна или застрашителна среда”, имплицитно води ли до извод за наличие на причинени неимуществени вреди. Даден е отговор, че когато нарушението е такова, че с осъществяването му неизбежно се засяга достойнството на лицето, като се създава унизителна или обидна среда /каквато е посочената в §1 от ДР на З.. дефиниция на понятието „тормоз”/, изрично не е необходимо да се установяват причинените неимуществени вреди и да се доказва тяхната причинна връзка с нарушението, защото те естествено следват по човешка презумция и имплицитно се предполагат.
С оглед на това страната не следва да доказва причинените ѝ вреди. В случая е установено, че ищцата е работила на длъжността „главен учител“, като ТПО е прекратено със Заповед №473/08.09.2011г. на работодателя за дисциплинарно уволнение. С влязло в сила Решение на КЗД, потвърдено от Административен съд В. и от ВАС е установено, че директорът на детското заведение е издал спрямо ищцата заповед за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, като се е позовала на недоказани факти и обстоятелства, накърняващи достойнството ѝ, което по смисъла на ЗЗДискр. представлява „тормоз“ във връзка с чл. 4 от ЗЗДискр. на основата на признак „лично положение“.
С оглед приетото в Решение №112/05.05.2016 по дело №6128/2015 на ВКС, ГК, III г.о. така установеното като извършено дискриминационно поведение е достатъчно да обоснове увреждане, без да е необходимо представянето на допълнителни доказателства, установяващи причиняване на вреди. Следва да се приеме, че това действие неизбежно причинява неимуществени вреди- стрес, притеснение, безпокойство, несигурност и влошаване на здравословното състояние, което налага обезщетяване на причинените неимуществени вреди.
Дори да се приеме обратното, а именно, че е необходимо ищецът да установи причинените неимуществени вреди, то съдът намира, че тези вреди са установени по делото поради следното:
От показанията на св. Къно К.- баща на ищцата, прецени съобразно чл. 172 ГПК, се установява, че ищцата е била уволнена във връзка с „някакъв скандал“, като е понесла уволнението много тежко, била е стресирана, разстроена, нервна, необщителна, плакала е, страдала е от високо кръвно и главоболие, както и че семейството е било финансово затруднено и майката на ищцата е получила инсулт, след който е починала през 2017г.. Установява се, че близките ѝ приятели не вярвали, че тя е виновна за извършените нарушения, както и че ищцата е посещавала различни лекари във връзка с усложнено здравословно състояние. Установява се също така, че във връзка със статии във вестниците за извършена от ищцата кражба отношението на хората в селото към нея се е променило, както и че влошеното състояние на ищцата след уволнението се дължи на статиите във вестниците, както и че свидетелят не е запознат със съдържанието на заповедта за уволнение.
От показанията на св. П.А.- син на ищцата, преценени съобразно чл. 172 ГПК, се установява, че във връзка с уволнението на ищцата е имало статии във вестниците, в които се е твърдяло, че е престъпник. Установява се, че ищцата се е чувствала зле, имала е физически и психически проблеми, главоболия, световъртеж, посещавала е различни лекари и семейството е било финансово затруднено. Установява се също така, че заради публикациите във вестниците и уволнението хората в селото са възприемали ищцата като престъпник, което е довело до промяна на отношението им към нея, както и че свидетелят не е запознат със съдържанието на заповедта за уволнение.
Съдът не кредитира показанията на свидетеля А. в частта, в която сочи, че статиите не са повлияли на здравословното състояние на ищцата и не са се отразили на отношението на хората към нея, тъй като са в противоречие с показанията на другия свидетел, а и със заявеното от самия свидетел А., че след уволнението хората са я възприемали като престъпник заради статиите във вестниците и заради уволнението.
Съдът не кредитира показанията на двамата свидетели- К. и А., в частта, в която сочат, че причината ищцата да не започне нова работа е дисциплинарното уволнение, тъй като не се сочат конкретни случаи на кандидатстване за работа при съответни работодатели на определени дати, житейски неправдоподобно е свидетелите да са запознати с мотивите на конкретен работодател да не наеме работник или служител и тези показания не се подкрепят от останалите доказателства по делото.
От публикувана във вестник „Стандарт“ на 25.08.2011г. статия, озаглавена „Учителка хлътна в ареста от любов“ се установява, че в статията е посочено, че ищцата Л.К., главен учител в детската градина в с. Г., била заловена от полицията в компанията на трима крадци на метали, като се посочва, че информацията е оповестена от МВР и никой в с. Г. не искал да повярва на това, а близките категорично не вярвали, че ищцата има нещо общо с твърдяната кражба.
От публикувана във вестник „24 часа“ статия, озаглавена „Учителка краде кабели“ се установява, че учителка от с. Г., заедно с още трима крадци на кабели са били задържани.
От етапна епикриза се установява историята на състоянието на ищцата.
По делото са приети три отделни заключения на вещите лица по допуснатата тройна комплексна съдебно- медицинска експертиза и същите са изслушани в съдебно заседание.
От заключението и изслушването на вещото лице П.А. се установява, че установените в етапната епикриза гинекологични заболявания не са причинени от уволнението на ищцата, съществували са и през 2009г. и 2010г. и се дължат на неподходящо лечение. Установява се, че възпалението на половите органи при ищцата го е имало и преди уволнението, като според вещото лице този процес няма общо с уволнението.
От заключението и изслушването на вещото лице Л.С. се установява, че след уволнението ищцата е развила депресивна симптоматика (плачливост, чувство за безполезност, понижена самооценка и себенеувереност), като рецидивиращото депресивно разстройство е в причинна връзка с осъществения при издаване на заповедта за уволнение тормоз на основата на признак „лично положение“. Установява се, че усложненията в здравословното състояние са съществували преди уволнението, но само като фобийно тревожно разстройство, а в следствие на уволнението са преминали в рецидивиращо депресивно разстройство, като времето за лечение е около 6 месеца и след този период няма данни състоянието да се е повтаряло. Установява се, че както заповедта за уволнението, така и публикациите във вестниците са оказали влияние върху разгръщането на депресивното разстройство и не може да се определи кой от двата фактора е бил по-значим.
От заключението и изслушването на вещото лице Т.Ж. се установява, че след месец септември 2011г. до 20.01.2014г. са констатирани 5 пъти нарушения на вестибуларната функция и други периферни световъртежи, както и че вестибуларният апарат се влияе от състоянието на нервната система и винаги при стресови ситуации се напряга и може да дефектира. Установява се, че е налице причинна връзка между периферният вестибуларен синдром от една страна и уволнението и публикациите във вестниците от друга страна, като не може да се определи категорично дали по отношение на по-късните нарушения е налице такава връзка и лечението, респ. възстановяването на здравословното състояние, отнема от 3 до 4 седмици.
От Експертно решение №1656 от зас. 104/10.07.2017г. се установява, че лице, различно от ищцата- Г. К. е със 100% т.н.р..
Тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. При определяне на паричното обезщетение следва да се изходи от конкретните обстоятелства при извършване на деянието, вредите, техния интензитет и период, както и обществения критерий за справедливост, респ. жизненият стандарт в страната като основа за паричния еквивалент на причинената неимуществена вреда.
Установи се по несъмнен начин в процеса на доказване по настоящото дело, че от процесния акт на дискриминация на ищеца са причинени отрицателни емоции – стрес, притеснение, безпокойство и влошаване на здравословното ѝ състояние.
Налице е причинно- следствена връзка, както с уволнението, така и с публикациите във вестниците, като не може да се определи кой от двата фактора е допринесъл повече, поради което съдът приема, че уволнението и медийните публикации са допринесли поравно.
Настоящият съдебен състав при преценка на всички събрани по делото доказателства счита, че с оглед осъщественото поведение „тормоз“, начина на осъществяване, характерът на горепосочените вреди, конкретните им последици и продължителността на периода за който са търпени /3 до 4 седмици за увреждането на вестибуларния апарат, до 6 месеца за депресивното разстройство/ и интензитета им на въздействие, заместващото обезщетение за причинените неимуществени вреди следва да се определи в размер на сумата от 900 лв. До този размер искът за заплащане на обезщетение за причинените неимуществени вреди следва да бъде уважен, а да бъде отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 15 000 лв.
По иска за имуществени вреди:
В Решение № 73/12.06.2013 г. по гр.д. № 311/2012 г. на ІV ГО ВКС е прието, че в случаите, когато действието по уволнението е признато за дискриминационно, тогава за причинени вреди – било имуществени или неимуществени, се прилага специалният Закон за защита от дискриминация (ЗЗДиср), а не ЗЗД или КТ. Прието е също така, че няма ограничение за вида на вредите, за които може да се претендира обезщетение – важи общият принцип на чл. 51, ал. 1 ЗЗД, че подлежат на обезщетение всички вреди, пряка последица от увреждащото действие.
Съгласно Решение №350/20.10.2015 по дело №1730/2014 на ВКС, ГК, IV г.о. няма ограничение за вида на вредите, за които може да се претендира обезщетение – важи общият принцип на чл. 51, ал. 1 ЗЗД, че подлежат на обезщетение всички вреди, пряка последица от увреждащото действие. Имуществените вреди от незаконно уволнение, което е признато за дискриминационно могат да се изразяват, както в пропуснати доходи от труд, така и в разликата между пропуснатите и действително получените суми. При положение, че има и присъдено обезщетение по чл. 225 КТ с решение по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, присъденият размер следва да се съобрази при определяне на вредата по чл. 71, ал. 1, т. 3, съответно по чл. 74 ЗЗДискр. Както стана ясно и от отговора по-горе, обезщетението за причинени вреди от неравенство в третирането, съставляващо дискриминация, не е ограничено до вида и до размера на това по чл. 225 КТ и аналогичните текстове в ЗДСл, ЗОВСРБ, ЗМВР, ЗСВ. Условие за присъждане на обезщетение, когато неравенството на третирането е проявено чрез прекратяване на трудово правоотношение, е установяване незаконност на уволнението.
В същия смисъл е и Определение №1012/01.11.2017 по дело №1422/2017 на ВКС, ГК, IV г.о., според което имуществените вреди от незаконно уволнение, което е признато за дискриминационно могат да се изразяват, както в пропуснати доходи от труд, така и в разликата между пропуснатите и действително получени доходи. Обезщетението за причинени вреди от неравенство в третирането, съставляващо дискриминация, не е ограничено до вида и до размера на това по чл. 225 КТ. Ако на лицето е присъдено със съдебно решение обезщетение по чл.225 КТ, това обстоятелство следва да се съобрази при определяне размера на вредата по чл.74 ЗЗДискр. Условие за присъждане на обезщетението, когато неравенството в третирането е проявено чрез прекратяване на трудовото правоотношение, е установяване незаконността на уволнението и неговата отмяна по предвидения в КТ ред – от самия работодател, или чрез иска по чл.344, ал.1 т.1 КТ.
Както вече беше посочено, от решение от 04.04.2012г. по гр. д. №865/2011г. на РС- Бяла Слатина се установява, че наложеното със Заповед №473/08.09.2011г. уволнение е признато за незаконно. От същото решение се установява, че присъденото обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ е за периода от 09.09.2011г. до 08.03.2012г. и е в размер на 4374,72лв., като причината за този размер е петитумът на исковата, а не реално дължимата сума (последната е била в размер на 5380,36лв.). Това решение е влязло в сила на 03.09.2012г., като с него е постановено и възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност.
Следователно са налице всички необходими условия за присъждане на обезщетение за имуществени вреди- установена е незаконността на уволнението и същото е отменено по предвидения в КТ ред. Вече е било присъдено обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ, което следва да бъде съобразено при определяне на размера на вредата.
Претенцията за имуществени вреди в настоящия случай е за периода от 08.03.2012г. до 03.09.2012г., т.е. е с начало момента, в който на ищцата вече не се е дължало обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ, и с краен момент- влизане в сила на съдебното решение, с което ищцата е възстановена на работа, респ. е започнала да получава отново трудово възнаграждение.
Съгласно чл. 225, ал. 1 КТ обезщетението е в размер на брутното трудово възнаграждение. Както вече беше посочено в цитираната съдебна практика на ВКС, размерът на вредата следва да бъде съобразен с обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ, но не е строго ограничен до размера на същото и се изразява в пропуснати доходи от труд, т.е. не е идентично, поради което съдът намира, че не следва да изхожда от последния пълен работен месец (по арг. от чл. 228, ал. 1 КТ), а от брутното трудово възнаграждение, което действително е щяло да бъде получено през процесния период.
От заключението на вещото лице по съдебно- счетоводната експертиза и изслушването му в съдебно заседание се установява, че размерът на основното трудово възнаграждение за длъжността „главен учител“ към ДГ „В.Т.“ за периода от 08.03.2012г. до 03.09.2012г. е 3017,47лв., а размерът на брутното трудово възнаграждение за същата длъжност и период е 3628,91лв..
От служебна бележка от Агенция по заетостта се установява, че ищцата е регистрирана като търсещо работа лице за следните периоди: 04.10.2011г. до 09.09.2012г.; 12.09.2012г.-23.07.2015г.; 02.02.2016г.-29.09.2016г.; 05.04.2017г. до издаване на бележката- 11.08.2017г.
По делото липсват данни, а и не се твърди, работодателят да е заплатил част от тази сума, поради което искът за имуществени вреди следва да бъде уважен за сумата от 3628,91лв. и отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 5000лв.
По делото са представените и други доказателства, които не са относими към правния спор. В този смисъл от Удостоверение от 05.07.2018г. за доходите на длъжността „Главен учител“ в ДГ „В.Т.“ се установява размерът на тези доходите за посочените периоди, което, както уточнява и вещото лице, е основното, а не брутното трудово възнаграждение. По делото са приложени писмени обяснения на служители при ДГ „В.Т.“- М.Б., И.М., В.К., А.Г., Ц.Т., които по съществото си представляват писмени свидетелски показания, които са недопустими в гражданския процес. От приложени по делото докладни и жалби от кмета на с. Г.- Ц.Ч., родители на деца, посещаващи детската градина, се установява, че същите са изразили писмено недоволство от поведението на ищцата преди уволнението ѝ, поради което не са относими към настоящия спор. От писмо от 13.10.2011г. на ОД на МВР гр. В. се установява, че досъдебно производство №167/2011г., касаещо кражба на 22/23.08.2011г., е образувано срещу три лица, а ищцата по делото е разпитана в качеството на свидетел. От Удостоверение от ОД на МВР гр. В. се установява, че за периода от 08.03.2012г. до 14.05.2018г. няма данни за задгранични пътувания на ищцата.
По възражението за погасителна давност:
В Определение № 1415 от 8.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 788/2011 г., IV г. о е даден отговор на въпроса кой е началният момент на погасителната давност на исковете по чл. 71, ЗЗДискр.- - извършване на нарушението или влизане в сила на съдебното решение, с което уволнението е признато за незаконно. Прието е, че давностният срок тече от извършване на нарушението, като искът за вреди от дискриминация е с предмет, който е различен от този на исковете по чл. 344, ал. 1 КТ, поради което влизането в сила на решението по иска за незаконно уволнение няма отношение към началото на давностния срок по отношение вредите от дискриминация, който тече от извършване на нарушението.
Разпоредбата на чл. 52 Здискр. не е приложима в случая. Текстът гласи, че не се образува производство, а образуваното се прекратява, ако са изтекли три години от извършване на нарушението. Текстът се намира в глава IV, раздел I - Производство пред Комисията за защита от дискриминация. В следващия раздел II - Съдебно производство, изрично в чл. 71, ал.1 е посочено, че извън случаите по раздел I, всяко лице, чиито права по този или по други закони, уреждащи равенство в третирането са нарушени, може да предяви иск пред районния съд за установяване на нарушението. Систематичното място на разпоредба изключва приложението на тригодишна давност в случаи на съдебно предявени права за обезщетение за вреди от неравно третиране. Тригодишният срок, уреден в чл. 52, ал. 1 Здискр., се отнася единствено за образуването на административно производство пред Комисията за защита от дискриминация /решение по гр. д. № 14415/2017 г. по описа на СГС, ГО, ІІ-Д въззивен състав/. Следователно, самият специален закон изключва тригодишния срок по чл. 52 ЗДискр. да се прилага и в производства предявени пред съд. Изтичането на срока по чл. 52 ЗДискр.. е процесуална пречка за реализиране на правата на увреденото лице в административното производство протичащо пред КЗД, но тази разпоредба не влиза в приложното поле на разпоредбата на чл. 110 ЗЗД и не установява по-кратък давностен срок за упражняване правата на ищеца по искове с правно основание чл. 73, ал.1, т.1 и т.3 З.. по волята на самия законодател. Следователно, при липсата на специален закон, следва да се приложи общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД. Давностният срок тече от извършване на нарушението, в който смисъл е утвърдената съдебна практика.
Съгласно чл. 114 ЗЗД, давността почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. В случая правото на ищеца да иска установяване на нарушение по ЗЗДискр и заплащане на обезщетение възниква от датата на нарушението, откогато започва да тече и давностният срок. Исковата молба е предявена на 14.05.2018г., следователно давността е изтекла за нарушения по ЗЗДискр. осъществени преди 14.05.2013 г., а уволнението е извършено на 08.09.2011г., поради което искът е предявен след изтичане на общия давностен срок.
Независимо от гореизложеното обаче съдът намира, че възражението за погасителна давност не е своевременно направено. Такова възражение не е направено от ответника с отговора на исковата молба от 13.07.2018г., а е направено за първи път от третото лице- помагач с отговора от 29.08.2018г.
В Решение №68/15.07.2014 по дело №5985/2013 на ВКС, ГК, III г.о. е даден отговор на въпроса за надлежното въвеждане на възражението за погасителна давност в процеса с оглед института на процесуалните преклузии след срока за отговор по чл. 131 ГПК по материалните възражения на ответника, когато този ответник не е направил възражението за погасяване на иска по давност с отговора на исковата молба и същото е направено от трето лице помагач след дадения на ответника срок за отговор, т.е. подпомагащият изтъкне погасителната давност като основание за отхвърляне на иска срещу ответника. В решението е прието, че законът дава право на привлеченото трето лице да извършва всички процесуални действия в защита на страната, на която помага, с изключение на действията, представляващи разпореждане с предмета на спора , към което изключение при действащата уредба на чл. чл. 133 във връзка с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК следва да се прибавят и действия, представляващи предявяване на преклудирани за ответника възражения . Погасителната давност спрямо предявено с иска парично вземане се заявява по реда на възраженията. На подпомагаща ответника страна не може да се даде възможност да го упражни , щом за самия ответник не съществува възможност да въведе възражението в отношенията си с ищцовата страна. Обратното разрешение би довело до една неравнопоставена привилегия за този ответник, посредством подпомагане в процеса от трето лице за него да се преодолеят стриктно разписани правни последици, свързани с бездействието му, а подобен резултат ще е в разрез с целта на института по чл. 218 и сл. ГПК.
По разноските:
Нормата на чл. 75, ал. 2 ЗЗДискр е аналогична на чл. 83 ГПК, чл. 359 КТ, § 35 ЗСПЗЗ относно иска по § 4и ЗСПЗЗ чл. 7, ал. 1, изр. 3 ЗВСОНИ и др., съгласно които разпоредби ищците не внасят държавни такси по делото, а разноските се поемат от бюджета на съдебната власт. Правилата уреждат отношенията на ищците с фиска, но не ги освобождават от задължението да възстановят на насрещната страна по спора направените разходи, когато искът е изцяло или частично неоснователен. Тези разходи на страната, в чиято полза е разрешен спора, само защото е имала процесуалното положение на ответник, не мога да останат за нейна сметка, нито й се възстановяват от държавата. Смисълът на уредбата по чл. 78 ГПК е обезщетяване на всяка от страните по делото за средствата, с които е намалена имуществената й сфера по повод съдебното производство, щом съдът е отсъди по спора в нейна полза. Нормата на чл. 75, ал. 2 ЗЗДискр улеснява достъпа до правосъдие на пострадалите от дискриминационни действия, но не предвижда изключение от общия принцип за възстановяване на сумите, с които имуществото на ответника е намаляло поради неоснователност на претенциите на ищеца. В този смисъл е Решение №192/25.06.2014г. по гр.д. №5663/2013г. на ВКС.
В конкретния случай адвокатът на ищеца е оказал безплатна правна помощ, като в Договора за правна защита и съдействие е посочен чл. 32, ал. 2 от Закона за Адвокатурата. Правото на адвокат да окаже безплатна адвокатска помощ на лице от кръга на визираните в т. 1 – т. 3 на чл. 38, ал. 1 ЗАдв, е установено със закон. Когато в съдебното производство насрещната страна дължи разноски, съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв адвокатът, оказал на страната безплатна правна защита, има право да му се присъди адвокатско възнаграждение, в размер, определен от съда. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати.
В конкретния казус са налице всички необходими предпоставки за възникване на право в полза на процесуален представител да претендира и да получи възнаграждение за оказаната безплатно адвокатска помощ и съдействие на материално затруднено лице, на основание чл. 38 от ЗАдв - реално осъществена безплатна правна помощ и основание за ангажиране на отговорността на насрещната страна за разноски за процесуално представителство съобразно изхода на делото. Нито адвокатът, осъществил безплатна правна помощ, нито страната, на която тя е предоставена, следва да доказват наличието на основанието за предоставяне на безплатна правна помощ / в този смисъл определение № 708/05.11.2015г. по ч. гр. д. № 4891/2015г. на ВКС/.
Следователно при този изход на делото ответникът следва съобразно уважената част от исковете да бъде осъден на основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 38, ал. 2 ЗАдв. да заплати на адв. М.Г. от ВрАК сумата от 255,88лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ.
При този изход на делото ответникът с оглед уважената част от исковете на основание чл. 78, ал. 6 ГПК следва да бъде осъден да заплати по сметка на РС- Бяла Слатина сумата от 120лв. за възнаграждения на вещи лица и сумата от 147,19лв. държавна такса.
При този изход на спора ищецът с оглед отхвърлената част от исковете следва да бъде осъден на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК да заплати на ответника сумата от 928,27лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение.
Съгласно чл. 78, ал. 10 ГПК, на третото лице помагач не се присъждат разноски.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА по иск с правно основание чл. 74, ал. 1, във вр. с чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр. ДГ „В.Т.“, с. Т., обл. В., с филиал ЦДГ с. Г., представлявана от директора Т.В. Г., с адрес ***, да заплати на Л.К.К., ЕГН **********,***4, офис 5, сумата от 900 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие на тормоз във връзка с чл. 4 от ЗЗДискр. на основата на признак „лично положение“, установен с Решение №203/19.05.2015г. на Комисия за защита от дискриминация, ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба- 14.05.2018г., до окончателното ѝ изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над 900лв. до пълния предявен размер от 15 000лв.
ОСЪЖДА по иск с правно основание чл. 74, ал. 1, във вр. с чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр. ДГ „В.Т.“, с. Т., обл. В., с филиал ЦДГ с. Г., представлявана от директора Т.В. Г., с адрес ***, да заплати на Л.К.К., ЕГН **********,***4, офис 5, сумата от 3628,91 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от загуба на трудово възнаграждение за периода 08.03.2012г. до 03.09.2012г., вследствие на тормоз във връзка с чл. 4 от ЗЗДискр. на основата на признак „лично положение“, установен с Решение №203/19.05.2015г. на Комисия за защита от дискриминация, ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба- 14.05.2018г., до окончателното ѝ изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над 3628,91 лв. до пълния предявен размер от 5 000лв.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 38, ал. 2 ЗАдв. ДГ „В.Т.“, с. Т., обл. В., с филиал ЦДГ с. Г., представлявана от директора Т.В. Г., да заплати на адвокат М.Г. от ВрАК със съдебен адрес ***, офис 5, сумата от 255,88лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК ДГ „В.Т.“, с. Т., обл. В., с филиал ЦДГ с. Г., представлявана от директора Т.В. Г., да заплати по сметка на РС- Бяла Слатина сумата от 120лв. за възнаграждения на вещи лица и сумата от 147,19лв. държавна такса.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Л.К.К., ЕГН **********,***4, офис 5, да заплати на ДГ „В.Т.“, с. Т., обл. В., с филиал ЦДГ с. Г., представлявана от директора Т.В. Г., сумата от 928,27лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице- помагач: П.Т.А., ЕГН **********,***.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Окръжен съд гр. В. в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: