Р Е
Ш Е Н
И Е № 9
гр.
Пловдив, 10 февруари 2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ
АПЕЛАТИВЕН СЪД, гражданска колегия, в открито заседание на тринадесети
януари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА АРНАУДОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА
АРНАУЧКОВА
РУМЯНА ПАНАЙОТОВА
с участието на секретаря Стефка
Тошева, като разгледа докладваното от съдията Арнаудова в.гр.д. № 585/2019 г.
по описа на ПАС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „Р.7.“
ЕООД *** против решение № 929/12.07.2019 г., постановено по гр.д. № 964/2018 г.
по описа на Пловдивския окръжен съд – І гр.с. Жалбоподателят счита, че
решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено при нарушения на
процесуалния и материалния закон по изложените в жалбата съображения, поради
което моли съда да го отмени и да постанови друго решение, с което да отхвърли
предявения против него иск по чл. 108 от ЗС. Претендира разноски.
Въззиваемият М.и. оспорва жалбата
като неоснователна и моли да бъде потвърдено обжалваното решение като валидно, допустимо
и правилно. Претендира разноски за въззивното производство.
Съдът, след като взе предвид
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за
установено следното:
Съдът намира, че жалбата е
подадена в срок, изпълнени са и останалите законови изисквания по отношение на нея
и същата като ДОПУСТИМА следва да бъде разгледана по същество.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявените от М.и. против „Р.7.“ ЕООД ***
обективно съединени искове по чл. 108 от ЗС, съединени при условията на
евентуалност. Ищецът твърди, че е религиозна институция, вписана
служебно в регистъра на Софийски градски съд, правоприемник на съществувалото
към 1970 г. негово правосубектно местно поделение – Т. м. в. о. - П., и е
собственик на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***********,
с предназначение жилище, апартамент № **, находящ се в гр. *********, ведно с прилежащото избено помещение и
съответните идеални части от сградата и от правото на строеж върху мястото, който той е придобил чрез
договор за покупко-продажба по реда на чл. 55г от ЗПИНМ /отм./, сключен с н.а.
№ *****г., а ответникът държи описания имот без основание. Твърди се, че въз
основа на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, издадени по
ч.гр.д. № 18941/2011 г. по описа на Софийски градски съд, било образувано
изп.д. № 2012***0400203 на ЧСИ В. А.за събиране на вземането на кредитора „Е.
И. Г.” ЕООД, на мястото на първоначалния взискател бил конститиуран ищецът,
придобил вземането по силата на договор за цесия, по делото била проведена
публична продан в периода 23.05.2014 г. - 23.06.2014 г., с постановление от **.12.2014
г. недвижимият имот бил възложен на „Р.7.“ ЕООД, а на 24.03.2016 г. бил извършен въвод във владение на
същия, като своевременно ищецът подал възражение против заповедта за незабавно
изпълнение, кредиторът предявил иск по чл. 422 ГПК за установяване на вземането
си и с влязло в сила решение от 28.06.2016 г., постановено по т.д. № 82**/2013 г.
по описа на Софийски градски съд, искът бил отхвърлен, поради което ищецът счита,
че незаконосъобразно е проведено принудителното изпълнение при липса на изпълняемо
право, приключило с цитираното постановление за възлагане на недвижимия имот на
ответника, а той има правен интерес да се защити чрез предявяване на ревандикационен
иск срещу купувача, на когото е възложен имотът. Предвид изложените фактически
твърдения ищецът моли съда да постанови решение, с което да признае за
установено, че той е собственик на процесния недвижим имот на основание договор
за покупко-продажба от 1970 г. и да осъди ответника да му предаде владението на
същия. При условията на евентуалност твърди, че е станал собственост на имота
по силата на придобивна давност в периода от 1970 г. до 24.03.2016 г., когато
бил отстранен от имота от частния съдебен изпълнител, осъществявано от неговото
правосубектно местно поделение и лично от него в периодите, когато последното
не е имало статут на юридическо лице, като моли съда да признае за установено,
че той е собственик на процесния недвижим имот на основание придобивна давност
за посочения период и да осъди ответника да му предаде владението на същия. Претендира
разноски.
Ответникът
„Р.7.“ ЕООД *** оспорва исковете като неоснователни и недоказани и моли съда да
ги отхвърли. Счита, че е придобил имота на основание влязло в сила
постановление за възлагане по изп.д.
№ 2012***0400203 на ЧСИ А., като публичната продан не е била опорочена, той не е бил участник в заповедното производство и в производството по чл. 422 ГПК и
правата му се запазват, независимо от
прекратяване на изпълнителното дело и постановеното
отхвърлително решение по чл. 422 ГПК
за паричното вземане. Твърди, от 01.04.2016 г. имотът се
владее от „*********“
ЕООД по силата на предварителен договор за покупко-продажба, като от 18.07.2018 г. последното дружество е
собственик на имота по силата на договор за покупко-продажба, сключен с н.а. № ****** г. на Служба по вписванията - П. Претендира разноски.
С обжалваното решение е признато за установено по
отношение на „Р.7.“ ЕООД ***, че М.и. *** е собственик като правоприемник на
същуствувалото към 1970 г. негово правосубектно местно поделение Т. М. И. О. в
П. и по силата на договор за покупко-продажба, сключен между Т. М. И. О. и Г. - П. - С. У. „С““ по реда на чл. 55г от ЗПИНМ /отм./, на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда
с идентификатор *********** по КККР на гр. П., с адрес на имота: гр. *********, ап. **, с площ от 79,55 кв.м, ведно с прилежащото избено
помещение № ** и 1,122 % ид.ч. от общите части на сградата, и „Р.7.” ЕООД *** е осъдено да предаде на М.и. *** владението на имота и да му заплати 2 514,97
лв. разноски в производството по делото.
Решението е обжалвано от ответника изцяло и то е
предмет на въззивното производство в неговата цялост.
За да бъде основателен иск по чл. 108 от
ЗС, е необходимо наличието на три кумулативно действащи предпоставки – ищецът
да е собственик на претендираната
недвижима вещ, ответникът да я ползва
лично или чрез трето
лице и това ползване да е без
правно основание.
Съдът приема за установена първата посочена предпоставка.
С н.а. № *********г. на нотариус
при П. н. с.е признато на основание чл. 55г от ЗПИНМ, че Т. М. И. О. – П.,
представлявана от председателя си Ш. Р. А., е изплатила на ПТНС - СУ***
стойността на имот, представляващ апартамент № **, бл. № ****“ на жилищния
комплекс „А. М.“, състоящ се от три стаи и готварна с обща квадратура от 79,55
кв.м., заедно с избено помещение № ** и 1,122 % ид.ч. от общите части на
сградата, построена върху държавна земя, която е 7 632 лв., включително и
правото на строеж върху държавната земя, за който е сключен договор за
покупко-продажба между Т. М. И. О. и ПТНС - СУ***.
Видно от удостоверение №
9100-668/15.02.2019 г. на Община П. – Район „Ц.“, сграда *******по КК на гр. П.
е с три входа с административни адреси: бул. „*************, сградата е
известна като ЖК „А. М.“ и попада в УПИ *************стар по плана на гр. П. – Ц.
Г. Ч..
От писмо № 147/25.04.2018 г. от ДА
„А““ се установява, че при извършена справка по фонд № ... ГОНС - П.“ не са
открити документи, касаещи издаването на н.а. № .............г., в т.ч. писмо №
7055/ 08.12.1970 г. на СУ „С. при ...и удостоверение № 45/ 24.10.1970 г. от Д.
- П..
Доколкото обаче тези документи са
били изрично цитирани в н.а. № *****г., който е официален документ и като такъв
има формална доказателствена сила, съдът приема, че те са съществували към
момента на издаването му.
Съдът намира, че са били
изпълнени предпоставките на чл. 55г от ЗПИНМ /отм./, като с решение на Г. Н. С.
- П.процесният недвижим имот е бил продаден на Т. М. И. О. – П., която е била юридическо
лице съгласно § 5 от Устава за
духовното устройство и управление на мюсюлманите в Народна Република България,
утвърден от Министерския съвет с писмо № 1190-12/22.05.1951 г. съгласно чл. 30
от Закона за изповеданията, купувачът е платил продажната цена и е придобил
правото на собственост на жилището и на съответните общи части на сградата,
построена върху държавната земя, като нотариусът го е снабдил с нотариален акт
за това.
Издаденият нотариален акт по реда
на чл. 483, ал. 1 от ГПК /отм./ е констативен такъв, удостоверяващ правото на
собственост на Т. М. И. О. – П. върху имота въз основа на представените на
нотариуса документи, като той може да бъде оспорен от всяко лице, което има
правен интерес от установяване, че лицето, посочено в акта, не е собственик на
имота.
Настоящият състав възприема
мотивите на окръжния съд за това, че „Р.7.“ ЕООД няма правен интерес да оспорва
този нотариален акт, тъй като той черпи вещни права от правата на ищеца и ако
те бъдат отречени, доколкото са придобити от него по реда на проведена публична
продан, която е деривативен способ за придобиване на право на собственост /чл.
496, ал. 2, изр. 1 от ГПК/, ако прехвърлителят не ги е притежавал, няма да
могат да преминат и в патримониума на купувача.
Дори да не се възприеме това
становище, при доказателствена тежест, лежаща върху ответника, и при отчитане
указанията, дадени в ТР № 11/21.03.2012 г. по тълк.д. № 11/2012 г. на ОСГК на
ВКС, че при оспорване на признатото с констативен нотариален акт право на
собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира
приложение редът на чл. 193 от ГПК, съдът приема, че такива доказателства
относно принадлежността на правото на собственост не са били представени,
поради което съдът намира, че не е отречено признатото и удостоверено в
посочения нотариален акт право на собственост на Т. М. И. О. – П. върху имота.
По отношение на правоприемството
на М.и. от Т. М. И. О. – П.:
По делото е представен Устав за
духовното устройство и управление на мюсюлманите в Народната република
България, утвърден от МС с писмо № 1190-12/22.05.1951 г., съгласно който
мюсюлманите-турци се управляват от Г. М., мюфтийства и изповедни общини /§ 2/,
като последните се образуват във всяко населено място, където живеят поне 40
мюсюлмански семейства /§ 4/, имат статут на юридическо лице /§ 5/, управляват
се от настоятелства /§ 7/ и се представляват от председателя на настоятелството
/§ 28/.
Тези разрешения са изцяло
съобразени с предвиденото в действащия тогава Закон за изповеданията /ДВ бр.
48/01.03.1949 г., отм. ДВ бр. 120/29.12.2002 г./, като от датата на
утвърждаване на устава на изповеданието от Министерския съвет същото се счита за
признато и добива качество на юридическа личност и такъв статут добиват и
местните поделения на изповеданието от същия момент /чл. 6/.
Приети са справка от Община П. от **.01.2019 г. за регистрациите на
местните поделения на М. И., вписани на основание чл. 19, ал. 2 от Закона за
вероизповеданията в Регистъра на религиозните общности в Община П. за периода
май 2003 г. - януари 2019 г. и справка от Пловдивския окръжен съд от 12.02.2019
г. за регистрирани местни поделения по чл. 16 от Закона за изповеданията /отм./
и извършени промени, от които е видно, че на територията на П. единствено
такова към 1999 г. е М. Н..
От удостоверение от 18.01.2018 г.
по ф.д. № 1659/2003 г. по описа на Софийски градски съд се установява, че с
решение от 18.02.2003 г. е вписана в
регистъра на вероизповеданията религиозна институция с наименование „М.и.“ със
седалище и адрес на управление:***, представлявано от главния мюфтия С. М.,
като то е единственото заварено мюсюлманско вероизповедание, регистрирано като
мюсюлманска религиозна институция по Закона за вероизповеданията преди 2003 г.
/вж. писмо на директор на Дирекция „Вероизповедания“ при Министерски съвет от
07.05.2019 г. и приложения към него опис на регистрираните религиозни
институции/.
Съгласно чл. 19 от сега
действащия Закон за вероизповеданията /ДВ бр. 120/29.12.2002 г./
вероизповеданията могат да имат местни поделения съгласно уставите си, които се
вписват в регистър от кметовете на общините според населеното място, където е
седалището им, при условията на уведомителен режим, като по решение на
централното ръководство и според устава на съответното вероизповедание местните
поделения могат да се регистрират като юридически лица в окръжния съд по
седалището им /чл. 20/.
От събраните по делото писмени
доказателства се установява, че в общинския регистър на П. е вписано местно
поделение на М.и. но няма данни за извършена негова регистрация по чл. 20 от ЗВ
или пререгистрация по § 2, ал. 4 от ПЗР на ЗВ като юридическо лице, поради
което съдът приема, че макар такова да съществува към настоящия момент, то няма
юридическа самостоятелност, а носителят на вещни права е ищецът.
В подкрепа на този извод са и
показанията на свидетеля С. М., разпитан в първоинстанционното производство,
които съдът като непротиворечиви и отразяващи негови преки впечатления
кредитира, според когото от 1999 г. той изпълнявал длъжност „Р. М.“ на гр. П., след
това бил ръководител на М. В. като главен мюфтия на мюсюлманите през периода
2000 г. – 2003 г., през 2011 г. станал председател на М. Н. - П., а една година
по-късно предал длъжността на сега действащия председател А. П., като именно в
това си качество през 1993 г. бил информиран за имуществото на М. И., в т.ч. за
имота, намиращ се над А. „М““, за който притежавали документ за собственост.
Доколкото Т. М. И. О. – П. е придобила правото
на собственост върху процесния имот по реда на чл. 55г от ЗПИНМ /отм./ чрез договор за
покупко-продажба, сключен с Г. Н. С. - П.през 1970 г., преди 2003 г. не е
съществувало друго м.и. регистрирано по съответния законов ред, а впоследствие
няма извършена регистрация или пререгистрация на местно поделение на М.и. в П.
като юридическо лице, следва да се приеме, че ищецът е правоприемник на Т. М.
И. О. – П. и като такъв е носител на правото на собственост върху процесния
имот на основанието, направило праводателя му такъв.
Ответникът твърди, че е придобил
процесния недвижим имот при проведена публична продан.
Въз основа на изпълнителен лист
от 26.05.2011 г. и заповед за незабавно изпълнение по чл. 4** от ГПК от
18.05.2011 г., издадени по ч.гр.д. № 18941/2011 г. по описа на Софийския
районен съд – 62 състав, с който М.и. *** е осъдено да заплати на „Е. И. Г.“
ЕООД – П. ** 000 евро, ведно със законната лихва върху вземането, считано
от 05.05.2011 г. до изплащането му, и 3 455 лв. разноски по делото, е
образувано изп.д. № 2013***0400203 по описа на ЧСИ В. А.с рег. № *** и с район
на действие района на Пловдивския окръжен съд.
За принудително събиране на
вземането на взискателя е насрочена публична продан на процесния недвижим имот
на длъжника - самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***********, находящ
се в гр. *********, в периода 23.05.2014 г. - 23.06.2014 г. при начална цена 55 500 лв.
С постановление от 23.06.2014 г. частният
съдебен изпълнител е конституирал като взискател по изпълнителното дело „Р.7.“ ЕООД *** като правоприемник на първоначалния
взискател „Е. И. Г.“ ЕООД – П. на основание чл. 429, ал. 1 от ГПК след сключен договор
за цесия от 20.06.2014 г., с който е прехвърлено вземането по делото.
С определение от 30.07.2014 г.,
постановено по гр.д. № 18941/ 2011 г. по описа на Софийския районен съд – 62
състав, е спряно изпълнителното производство по изп.д. № 2013***0400203 по
описа на ЧСИ В. А.с рег. № *** и с район на действие района на Пловдивския
окръжен съд, образувано във връзка с издадена заповед за незабавно изпълнение
по гр.д. № 18941/2011 г. по описа на Софийския районен съд – 62 състав, до
размер от 33 249 лв. и спрямо взискателя „Е. И. Г.“ ЕООД – П. /вж.
определение от 02.09.2014 г. по същото гражданско дело/.
С разпореждане от 31.07.2014 г.
съдебният изпълнител е спрял изпълнението по делото с изключение на действията
във връзка с процедурата по извършената публична продан – за обявяване на
следващи купувачи, тъй като на основание чл. 489, ал. 5 от ГПК проданта е
приключила с изтичане на последния й ден – 23.06.2014 т., към който момент
изпълнението не е било спряно.
С постановление от **.12.2014 г. процесният недвижим
имот е възложен на „Р.7.“ ЕООД *** за цена от 63 133 лв., а на 24.03.2015 г.
купувачът е въведен във владение на имота.
Това постановление е било
обжалвано от М.и. ***, но с решение № 1401/**.07.2015 г., постановено по гр.д.
№ 855/2015 г. по описа на П.ския окръжен съд – VІІ гр.с., жалбата е била
оставена без уважение.
С решение № 1616/26.08.2016 г.,
постановено по т.д. № 82**/ 2013 г. по описа на Софийски градски съд – V—11
състав, е отхвърлен искът по чл. 422 от ГПК за признаване за установено, че „Е.
И. Г.“ ЕООД – П. има вземане спрямо М. В.– С. в размер на ** 000 евро с
левова равностойност от 33 249 лв. на основание договор за прехвърляне на
вземане от 01.11.2008 г., и разноски за заповедното производство в размер на
3 455 лв. изцяло като неоснователен и „Е. И. Г.“ ЕООД – П. е осъдено да
заплати на М. В.– С. 3 986 лв. разноски. Решението е влязло в сила на
04.11.20** г.
Настоящият състав приема, че „Р.7.“
ЕООД *** е бил взискател в изпълнителното производство като правоприемник на
първоначалния такъв „Е. И. Г.“ ЕООД – П. въз основа на договор за цесия от
20.06.2014 г., конституиран от частния съдебен изпълнител с постановление от
23.06.2014 г.
Съгласно т. 1 от ТР № 4/11.03.2019 г. по
тълк.д. № 4/20** г. на ОСГТК на ВКС възлагането при публична продан на привиден
кредитор не поражда вещнопрехвърлителен ефект, тъй като правото на принудително
изпълнение на взискателя предпоставя съществуване на изпълняемото право, което
от своя страна е предпоставка за допустимост на изпълнителния процес, липсата
му води до материалноправна незаконосъобразност на принудителното изпълнение,
последица от което е връщане на недължимо полученото от взискателя поради липса
на правно основание, като привидният кредитор не може да запази придобитите в
такъв изпълнителен процес права и винаги дължи връщане на всичко получено, дори
в качество на купувач от публична продан, а имотът се счита собственост на
длъжника поради липса на изпълняемо право, което да оправдае прехвърляне на
собствеността.
Не може да се сподели
възражението на ответника, че той е трето лице в изпълнителното производство,
участвало в наддаването при проведената публична продан и определено за купувач
на имота, и като такова е защитен от разпоредбата на чл. 433, ал. 4 от ГПК,
т.е. правата му се запазват, независимо от постановеното решение по чл. 422 от ГПК.
Както вече беше посочено, „Р.7.“
ЕООД *** е частен правоприемник на „Е. И. Г.“ ЕООД – П. по силата на сключения
между тях договор за прехвърляне на вземането, в това качество е конституиран
като взискател в изпълнителното производство и спрямо него се разпростират
както субективните предели на издадения изпълнителен лист /чл. 429, ал. 1 от ГПК/, така и на влязлото в сила решение по иска по чл. 422 от ГПК /чл. 298, ал.
2 от ГПК/.
По тази причина не може да бъде
прието, че ответникът има качество на трето лице в изпълнителното производство
и следователно правата му не могат да се запазят при позоваване на разпоредбата
на чл. 433, ал. 3 от ГПК.
Съдът приема за доказана и
втората изискуема предпоставка на фактическия състав на правото по чл. 108 от
ЗС – ответникът да ползва вещта.
Както вече беше посочено, с
постановление от **.12.2014 г. на ЧСИ А. процесният недвижим имот е бил
възложен на ответника, като на 24.03.2016 г. е бил извършен във владение на
същия.
С договор за покупко-продажба от
18.07.2018 г., сключен с н.а. № ******************г.
на нотариус ****************** и с район на действие района на П.ския районен
съд, „Р.7.“ ЕООД е продало на „*********“ ЕООД – П. процесния недвижим имот.
Доколкото тази разпоредителна
сделка е станала след завеждане на делото, то е продължило между първоначалните
страни, като постановеното решение ще има сила на присъдено нещо и спрямо
приобретателя /чл. 226 от ГПК/, а самото прехвърляне на вещното право не е
основание да се приеме, че ответникът не ползва имота.
По делото е представен
предварителен договор от 01.04.2016 г., с който „Р.7.“ ЕООД се е задължило да
прехвърли на „*********“ ЕООД имота срещу заплащане на продажна цена от
67 000 лв., окончателният договор е трябвало да бъде сключен в нотариална
форма в срок до 01.06.20** г. след заличаване на всички тежести върху имота и е
било уговорено, че владението върху апартамента и движимите вещи в него се
предава в деня на подписването на договора, от който ден купувачът има право да
извършва ремонтни дейности в имота, да го ползва като свой и да го отдава под
наем на трети лица /чл. 4, т. 1/.
Жалбоподателят е направил
възражение, че е предал фактическата власт върху имота с подписване на този
договор преди завеждане на делото.
Представеният предварителен
договор е бил оспорен от ищеца с оглед неговата достоверна дата.
Доколкото този договор е частен
документ, доказателствената тежест за установяване на достоверната му дата
спрямо трети лица /каквото е ищецът/ лежи върху страната, която го е
представила и ще черпи благоприятни последици от него.
Ответникът е представил протокол
№ 19/20.09.2016 г. за установяване завършването и заплащането на СМР в
обект-апартамент № ** в
гр.********* с
възложител „*********“ ЕООД, платежно нареждане от 03.10.2016 г. за сумата,
посочена в горния протокол, в полза на изпълнителя „Г.й“ ЕООД и фактури за
закупени строителни материали от „*********“ ЕООД и платежни нареждания за
заплащане на сумите по тези фактури за периода 03.08.2016 г. – 16.02.20** г.
Тези доказателства обаче не
установяват по несъмнен и категоричен начин по смисъла на чл. 181 от ГПК
предхождащото съставяне на документа, тъй като от една страна не е доказано, че
материалите са вложени именно в процесния апартамент, а от друга, дори да се
приеме за доказан първият факт, не е установено, че тези ремонти са извършени
от третото лице в качеството му на владелец на имота, а не по възлагане от ответника
като собственик към този момент на имота и с оглед бъдещото прехвърляне на
вещното право.
Обстоятелството за датата на
подписване на предварителния договор не може да бъде установено и от
показанията на свидетелката М. Д., разпитана в първоинстанционното
производство, доколкото датата е част от писменото съглашение, подписано от
страната, поради което установяване на същото е недопустимо с гласни
доказателства /чл. 164, ал. 1, т. 5 от ГПК/.
Извод за това, че фактическа
власт върху имота не е била упражнявана от ответника, а от трето лице, не може
да бъде направен и от представения договор за наем от 22.01.2018 г. между „*********“
ЕООД – П. и „А. И. Г.“ ЕООД – П., като по отношение на него са валидни
гореизложените доводи, а настъпилите след предявяване на иска факти, касаещи
прехвърляне на собствеността и предаване на владението на трето лице не се
отразят на отношенията между страните по делото.
Налице е и третата предпоставка по иска по чл. 108 от ЗС – липсата на правно
основание за държането на вещта, която се извежда на база на установените
фактически и правни отношения и недоказване на такова от страна на ответника,
за което той носи доказателствена тежест.
На база на установената фактическа обстановка и изведените въз основа на
нея правни изводи съдът приема, че предявеният иск е основателен и доказан и
като такъв следва да бъде уважен.
Доколкото
първоинстанционният съд е стигнал до същите правни
изводи, решението му е правилно и
законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено.
Обжалваното решение следва да
бъде потвърдено и в частта, в която ответникът е осъден да заплати на ищеца
направените от него разноски пред окръжния съд в общ размер на 2 514,97
лв.
Предвид отхвърляне на жалбата
жалбоподателят дължи на ответника по нея направените в настоящото производство
разноски от 2 540 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение
на процесуалния му представител адвокат А. И..
Ето защо съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
929/12.07.2019 г., постановено по гр.д. № 964/2018 г. по описа на П.ския
окръжен съд – І гр.с.
ОСЪЖДА „Р.
...“ ЕООД със седалище и адрес на управление:***, ЕИК ******, със съдебен адрес:*** /чрез
адвокат А.Б. и адвокат Н.П./ да заплати на М.и. със седалище и адрес на
управление:***, със съдебен адрес:*** /чрез адвокат К. С.и адвокат А. И./
сумата 2 540,00 лв. /две хиляди петстотин и четиридесет лева/ разноски във
въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване
пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.