№ 806
гр. София, 17.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
Мария Стойкова
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Красимир Мазгалов Въззивно гражданско
дело № 20211100515128 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №150542 от 15.07.2020г., постановено по гр.дело №28089/2014г. по описа на
СРС, ГО, 35 с-в ответникът Т. С. А. с ЕГН:********** е осъден да заплати на С. Д. Т. с
ЕГН:********** и Т. Р. Т. с ЕГН:**********, на основание чл.79 от ЗЗД сумата от 5880лв.-
остатък от уговорената продажната цена за апартамент №8, находящ се в гр.София,
ул.“****, ведно със законната лихва от 09.01.2014г. до окончателното изплащане на сумата.
Отхвърлен е предявеният иск за мораторна лихва върху главницата за сумата от 3147,59лв.
за периода от 10.01.2010г. до 08.01.2014г. Ответникът е осъден да заплати на ищците
325,67лв. за разноски, съразмерно на уважената част на исковете, а ищците са осъдени да
заплатят на ответника 122,03лв. за разноски, съразмерно на отхвърлената част на исковете.
С решение №20191186/28.09.2021г. е оставена без уважение молбата на Т. С. А. за
допълване на постановеното решение по реда на чл.250 от ГПК.
Срещу решение №150542 от 15.07.2020г. е подадена в законоустановения срок по чл.
259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Т. С. А.. Жалбоподателят поддържа, че ищците
не са въвеждали доводи за предоговаряне на цената на имота и достигайки до такива изводи
първостепенният съд се е произнесъл в нарушение на процесуалните правила. Твърди, че
мотивите на съда са противоречиви, тъй като ответникът заплатил общо сумата от 84693
лева, многократно надвишаваща уговорената в окончателния договор продажна цена от
26030 лева. Твърди също така, че остатъкът от 5880 лева очевидно кореспондира с левовата
1
равностойност на последната вноска по предварителния договор (3000 евро), дължима при
предаване на обекта с разрешение за ползване, поради което страните явно считат
договорите за взаимно обвързани и намерението им е да спазят уговорките в
предварителния договор, а не да ги заместят с уговореното в окончателния договор.
Инкорпорирането на тази сума в нотариалния акт било направено с оглед гарантиране
интересите на ищците като кредитор по това вземане. Съдът не обсъдил възражението на
ответника за неизпълнение на задължението на ищците да въведат сградата в експлоатация с
разрешение за ползване. В тази връзка твърди, че ищците са създали пречки за снабдяване с
разрешение за ползване на сградата, като на 14.02.2008г. ищцата С. Т. е изтеглила
подадените в общинската администрация документи, след което се наложило собствениците
на обекти в сградата отново да изготвят и внесат в общината необходимите документи на
15.10.2008г. На 13.02.2009г. било издадено разрешение за ползване. Твърди също така, че
при уважаване на иска не следва да се присъжда законна лихва за периода на извънредното
положение и за периода през който производството е било спряно до приключване на делото
по главния иск с правно основание чл.87, ал.3 от ЗЗД. Моли решението на СРС да бъде
отменено, а искът- отхвърлен изцяло. Евентуално претендира да не се присъжда лихва върху
главницата за периода на извънредното положение и за периода през който производството е
било спряно. Претендира разноски за двете съдебни инстанции.
Ответниците по жалбата и ищци в производството пред първата инстанция С. Д. Т. и Т.
Р. Т. в подадения в срок отговор на въззивната жалба оспорва същата като неоснователна.
Считат, че със сключването на окончателния договор е предоговорена цената на имота и
остатъкът от 5880 лева не е платен от ответника. След всички извършени плащания по
предварителния договор, към момента на сключването на окончателния такъв страните
приели, че е налице незаплатен остатък в размер на горепосочената сума. Твърдят, че
условието за заплащане на тази последна вноска е настъпило с въвеждането на сградата в
експлоатация с разрешение за ползване и сумата не е заплатена. Задължението за
построяване на сградата и въвеждането в експлоатация било поето от трето лице. Молят
първоинстанционното решение да бъде потвърдено, като претендират разноски за
въззивната инстанция.
Подадена е и въззивна жалба от ответника Т. С. А. срещу постановеното по реда на
чл.250 от ГПК решение №20191186/28.09.2021г. Жалбоподателят излага доводи за
недължимост на лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба, за
периода на извънредното положение и за периода през който производството е било спряно
до приключване на делото по главния иск с правно основание чл.87, ал.3 от ЗЗД, които са
идентични с изложените във въззивната му жалба срещу основното решение.
Отговор от ищците на тази въззивна жалба не е подаден в законоустановения срок.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
2
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно като краен
резултат, като въззивният състав споделя отчасти мотивите на същото. Настоящият състав
намира, че следва да се добави следното, във връзка и с изложените във въззивните жалби
доводи:
Между страните не се спори относно сключването и съдържанието на процесните
договори. Спорно е тълкуването на договорите в частта относно дължимите за плащане
суми и по-конкретно сумата от 5880 лева, посочена в окончателния договор под формата на
нотариален акт като последно плащане, обвързано с издаването на разрешение за ползване
на имота.
От представените по делото писмени доказателства се установява, а и между страните
не е спорно, че ответникът е заплатил суми в размер на 12000 евро и на 21000 евро с
основание сключения между страните предварителен договор. За сумата от 3000 евро-
последна вноска по т.3.1. от предварителния договор, дължима към момента на предаване на
обекта с разрешение за ползване, липсват доказателства за плащане.
В представения по делото нотариален акт страните са договорили, че цената на правото
на собственост върху имота е в размер на 26030 лева (идентична с данъчната оценка на
имота), от която е заплатена сумата от 20150 лева, а остатъкът в размер на 5880 лева
продавачите ще получат в 10-дневен срок от получаване на разрешение за ползване на
сградата.
По делото не е представен отделен документ (разписка) за сумата от 20150 лева и тази
сума не се установява да е броена при нотариуса.
В сключения окончателен договор за покупко- продажба от 22.12.2004г. не се съдържа
изрична клауза, дерогираща действието на предварителния договор, който е с
характеристиките както на предварителен договор за покупко- продажба, така и съдържа
елементи на договор за изработка. При това положение следва да се приеме, че с
окончателния договор се отменят само онези клаузи на предварителния договор, които
противоречат на такива в окончателния. Настоящият състав не споделя изводите на
първостепенния съд, че изцяло е предоговорена цената на имота, както е посочено в
мотивите на обжалваното решение. В случая се касае за конкретизация на стойността на
правото на собственост, която не е изрично определена в предварителния договор (в
клаузата на т.8.2. от предварителния договор страните са договорили, че правото на
собственост се прехвърля без допълнително заплащане извън горепосочените суми). При
липса на доказателства за заплащане на последната част от цената по предварителния
3
договор в размер на сумата от 3000 евро и предвид изричното посочване в окончателния
договор, че сумата от 5880 лева (която съответства по размер на сумата от 3000 евро) се
дължи при настъпване на посоченото и в предварителния договор обстоятелство- въвеждане
на сградата в експлоатация, настоящият състав достига до същия краен извод като
първостепенния съд- че искът за сумата от 5880 лева е основателен и доказан и като такъв
следва да бъде уважен изцяло. Между страните не се спори, че сградата е въведена в
експлоатация, независимо от изтеглянето (оттеглянето) на документите и последващото
повторно внасяне в общинската администрация.
Не могат да бъдат споделени доводите на жалбоподателя, че е заплатил по двата
договора общо сумата от 84693 лева, многократно надвишаваща уговорената в окончателния
договор продажна цена от 26030 лева. По делото са представени доказателства за заплащане
на сумите от 12000 евро и 21000 евро с основание- плащане по предварителния договор,
който както бе отбелязано по-горе съдържа и елементи на договор за изработка. Не е
установено, че изявлението в представения по делото нотариален акт за заплащане на сума в
размер на 20150 лева към момента на сключване на окончателния договор за прехвърляне
правото на собственост върху имота, е извън рамките плащанията по предварителния
договор, доколкото настоящият състав не приема извода на първостепенния съд за цялостно
предоговаряне на цената по предварителния договор, която включва както стойността на
правото на собственост, така и на извършените СМР и вложени материали за изграждане на
имота.
Съдът не споделя и доводите за недължимост на законната лихва от датата на подаване
на исковата молба за периода на извънредното положение и за периода през който
производството е било спряно до приключване на делото по главния иск с правно основание
чл.87, ал.3 от ЗЗД. Спирането на производството до приключване на преюдициално
производство по друго дело не е основание да не се начислява законна лихва, доколкото
разрешаването на преюдициалния въпрос е част от самия правен спор, а облекчението на чл.
6 от ЗМДВИП се отнася до длъжници по договори за кредит и други форми на финансиране,
предоставени от финансови институции по чл. 3 от ЗКИ и настоящият случай очевидно не е
такъв.
Предвид гореизложеното въззивните жалби следва да бъдат оставени без уважение, а
решенията на СРС- потвърдени като правилни.
При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски. На въззиваемите
следва да бъдат присъдени направените във въззивното производство разноски за адвокатско
възнаграждение. По делото е представен договор за правна защита и съдействие, и
доказателства за заплащане на възнаграждение в размер на 750 лева, което следва да бъде
присъдено изцяло. Възражението за прекомерност на размер на адвокатското
възнаграждение е неоснователно предвид фактическата и правна сложност на спора която е
около средната, а договореното възнаграждение е към предвидения в НМРАВ минимум.
По така изложените съображения, съдът
4
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №150542 от 15.07.2020г. и решение
№20191186/28.09.2021г., постановени по гр.дело №28089/2014г. по описа на СРС, ГО, 35 с-
в.
ОСЪЖДА Т. С. А. с ЕГН:********** да заплати на С. Д. Т. с ЕГН:********** и Т. Р. Т.
с ЕГН:********** общо сумата от 750 лева (седемстотин и петдесет лева)- разноски във
въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл.
280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5