Р Е Ш Е Н И Е
Номер 260858
Година 14.10.2020 Град ПЛОВДИВ
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивски Районен съд ХІІІ граждански състав
На шестнадесети септември две хиляди и двадесета година
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ЛИЧЕВА - ГУРГОВА
Секретар: МАРИЯ ХРИСТОВА
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 4505 по описа за 2019 година
и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по обективно комулативно и евентуално съединени искове с правно основание чл.124
ал.1 от ГПК, вр. с чл.26 ал.1 от ЗЗД и по чл. 55 ал.1, предл. 1 от ЗЗД.
Ищецът Г.Н.В. ЕГН
**********,*** , чрез Д..Б., със съдебен адрес:***, в исковата си молба против
„ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК … със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „Джавахарлал Неру" № 28, ет.2, ап.40-46, представлявано от П...Д....,
иска от съда:
1. Да признае за
установено в отношенията между Г.Н.В. ЕГН **********,*** и „ФАЙНЕНШЪЛ
БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК ….. със седалище и адрес на управление гр. София, бул.
„Джавахарлал Неру" № 28, ет.2, ап.40-46, представлявано от П… Д…, че такса
„К.. д…" в размер на 626,37 лева, предвидена в договор за потребителски
кредит от …. е недължима на основание чл.10 а от Закона за потребителския
кредит.
2. Да
осъди „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК … със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „Джавахарлал Неру" № 28, ет.2, ап.40-46,
представлявано от П...Д.... да заплати на Г.Н.В. ЕГН **********,***, сумата от 476,65
лева, представляваща недължимо платена сума по клауза за такса „ К.. у д.."
по договор за потребителски кредит от ….., ведно със законната лихва върху тази
сума от датата на предявяване исковата молба в съда до окончателното й
изплащане.
3. Да
признае за установено в отношенията между Г.Н.В., ЕГН **********,*** и
„ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК …. със седалище и адрес науправление гр.
София, бул. „Джавахарлал Неру" № 28, ет.2, ап. 40-46, представлявано от П…
Д… че клаузата за възнаградителна лихва в договор за потребителски кредит от …
е нищожна поради противоречието й с добрите нрави.
4. Да
осъди „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК…, със седалище и адрес на управление
гр. София, бул. „Джавахарлал Неру" № 28, ет.2, ап.40-46, представлявано от
П.. Д…. да заплати на Г.Н.В., ЕГН **********,***, сумата от 146,47 лева,
представляваща недължимо платена сума по клауза за възнаградителна лихва в
договор за потребителски кредит от …, ведно със законната лихва върху тази сума
от датата на предявяване исковата молба в съда до окончателното и изплащане.
Претендира направените
по делото разноски.
Ищецът твърди, че между Г.В. и
„ПРОВИДЕНТ ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ООД, сега с променено наименование на
„ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, бил сключен договор за потребителски кредит от …По силата на този договор, ищцата била получила в заем сумата от 800,00 лева. Следвало да върне 1 624,20 лева, с изпалащане на 60 седмични вноски по 27,07 лева, като падежа на първото плащане било
25.11.2015 г. В договора била
предвидено начисляването на такса „Кредит у дома" в размер от 626.37 лева
и такса за оценка на кредитно досие от 40 лева. Бил определена възнаградителна
лихва в размер на 157,79 лева и лихвен
процент 31.82%.
Твърди се, че сключения
между страните договор за паричен заем е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. В исковата молба се излагат съображения за нарушаване на разпоредбите на
чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 9, 10, 11, чл. 19, ал. 4, чл. 33 ЗПК и за
нарушаване на добрите нрави. Счита, че поради недействителността на договора,
съответно клаузите за лихва, получените суми над върнатата главница били без
правно основание. Моли за уважаване на предявените искове.
Ответникът „ФАЙНЕНШЪЛ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, гр.
София, оспорва легитимността си като надлежен ответник по предявените искове.
По същество – взема становище за
неоснователност на предявените искове, като твърди, че твърденията за нищожност
на договорената възнаградителна лихва, поради противоречие с добрите нрави, тъй
като надвишавала трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити,
а при обезпечени - двукратния размер.
По отношение възражението за неспазване
на чл. 11. ал. 1. т. 10 от ЗПК, заявява, че сумата от 1 624,16 лв. представлявала
цялата подлежаща на плащане на кредитора сума и тя несъмнено фигурирала в договора
за кредит. Дори реално дължимата сума с оглед възраженията на ищцата да не била
посочена, то нейните компоненти били ясно и недвусмислено записани в договора, а
общата сума представлявала единствено механичен математически сбор, който не изисквал
специални знания от страна на потребителя, могъл лесно да бъде изчислен и поради
тази причина не може да доведе до недействителност на Договора.
По отношение възражението за неспазване
на чл. 11. ал. 1. т. 11 от ЗПК, заявява, че в чл. 9 от договора изрично бил
указан редът за погасяване на задълженията на ищцата при недостатъчност на плащането
за покриване на пълния размер на непогасените задължения, като била включена и таксата
за услугата „Кредит у дома. Не ставало ясно какво има предвид ищцата, като посочва,
че разбивката следва да включва информация и по какъв начин се разпределя вноската
и към годишния процент от разходите [ГПР] - т. 1 от исковата молба. Ако се има предвид,
че липсвал посочен ГПР - това отново не отговаряло на действителността, видно от
т. Г от Договора, където бил записан ГПР - 48 %.
В смисъла на горните аргументи била и
практиката на Съда на европейския съюз, възпроизведена в Решение от 09.11.2016 г.
по дело № С-42/15, което прилагало, и с което се тълкувала Директива 2008/48/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски
кредит, разпоредбите на която са въведени със ЗПК. В решението се казвало, че „в
договора за кредит не е необходимо да се посочват точните дати на падежа на
отделните вноски на потребителя, стига условията по този договор да позволяват
на потребителя да установи лесно и със сигурност падежите на тези вноски",
както и че „в срочния договор за кредит, предвиждащ погасяването на
главницата чрез последователни вноски, не трябва да се уточнява под формата на
погасителен план каква част от съответната вноска е предназначена за
погасяването на тази главница". В решението било посочено още, че „когато
не съдържало всички изисквани данни по член 10, параграф 2 от тази директива,
договорът за кредит се считал за сключен без лихви и без разноски само ако
става въпрос за данни, чиято липса би могла да попречи на потребителя да
прецени обхвата на своето задължение."
По отношение възражението за неспазване на
чл. 11. ал. 2 от ЗПК, заявява, че същото било абсолютно неоснователно и следва
да бъде отхвърлено. Твърди, че ответното дружеството не работи с Общи условия на
отделен хартиен носител. Законът не задължавал Дружеството при всички положения
да работи с Общи условия като отделен документ. Не съществували други условия и
параметри извън посочените в договора за паричен заем и Стандартния европейски формуляр,
следователно по тази причина не съществуват Общи условия като отделен документ.
По отношение възражението за недължимо
възнаграждение за услугата „К.. у д.." на основание чл. 10а. ал. 2, заявява,
че съгласно законовата разпоредба на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК „Кредиторът не
може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита." Твърди, че в случая се касае за допълнително
обслужване, което клиентът получава, услугата като „допълнителна" и обуславя
заплащането на нейната цена като търговски продукт, а не като такса по усвояване
и управление на кредита. Твърди, че услугата „К… у д…." не е задължителна,
тя е по избор на самия клиент да получи нещо в повече от самия заем, за което
същият дължи съответното заплащане. Счита за неоснователно твърдението, че
услугата „Кредит у дома" е нищожна поради противоречие на чл.10а, ал.2 от ЗПК.
По
отношение възражението за невключване на такса за услуга „Кредит у дома” в
изчисляването на годишния процент на разходите – моли съда да се има
предвид, че § 1 от ДР на ЗПК, дефинирайки понятието „общ разход по
кредита" изрично посочва, че разходите за допълнителни услуги се включвали
в общия разход, когато сключването на договор за услуги бил задължително за (i)
получаването на кредита или (И) за получаването му при определени условия.
Следователно, ако получаването на кредита или съответно условията на кредита не
били зададени като условни при сключването на договор за услуги, допълнителните
услуги не участвали при изчисляването на общите разходи по кредита и
следователно - в ГПР.
Твърди, че съгласно доклад на
Европейската комисия от …, съдържащ насоки за приложението на Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно
договорите за потребителски кредит във връзка с разноските и ГПР, комисията
считала, че допълнителната
услуга се включвала в ГПР, ако е задължителна и
ако е свързана с кредита. Ако едно от условията не било налице, то тогава
разходите за допълнителна услуга не се включвали в ГПР. Твърди, че в настоящия случай
липсвало задължителност на
услугата „К… у д…" и потребителят имал възможност да избере и сам да заяви дали
желае да се ползва от нея, както и да се откаже от услугата по свое желание и
във всеки един момент.
Според насоките на
Европейската комисия една допълнителна услуга можело да се счита за
незадължителна, ако клиентът може да избере да не използва услугата, условията
на кредита (лихва, падежни дати, периодичност на плащанията) са едни и същи
както при избор на допълнителната услуга, така и ако същата не е избрана, и в
случай че услугата е с продължително действие и се предоставя периодично,
потребителят може да се откаже от допълнителната услуга по всяко време и да
спре да плаща разходите за услугата, като този отказ не оказва влияние върху
условията на кредита. Услугата „К… у д…" изцяло отговаря на тези условия, поради
което няма основание нейната стойност да бъде включвана в общите разходи по
кредита и оттам - при изчисляването
на ГПР.
И не на последно
място, дори да се приемело, че размерът на
годишния процент на разходите надвишавал законоустановения максимум, това не влечало пълна
недействителност на договора или на съответната клауза, а частична такава, т.
е. общият размер на разходките следвало да бъде намален до съответния максимум и би
се дължал в така определения размер.
Поради
гореизложените аргументи за неоснователност на исковете, предявени от ищцата,
неоснователен се явявал и този за
присъждане на законна лихва върху претендираните суми.
Твърди, че г-жа В. не е
изпълнявала редовно задълженията си по Договора за потребителски кредит и не е
заплатила всички дължими по него суми. Към датата на цедиране на вземанията на
„Файненшъл България" ЕООД към „Изи Асет Мениджмънт" АД, ищцата е
заплатила 1
225
лв. От тази сума за погасяване на главница по договора била отнесена сумата от 572,18 лв., за погасяване
на лихва –
146,47
лв., за такса оценка на досие 29,70 лв., за такса за
услуга „К.. у д…" – 476,65 лв.
Твърди, че в случай че
договорът бъде обявен за недействителен, то ищцата отново би дължала връщане на
главница в размер на 800,00 лв., т. е. платената над този размер сума възлизала на 425,00 лв., а исковете за
връщане на суми като платени без основание над този размер, се явявали неоснователни.
В случай че за
недействителни бъдат обявени само клаузите за
възнаградителна лихва или такса за услуга „К.. у д.., то ищцата отново би дължала връщане на
главница в размер на 800,00 лв., както и такса за оценка на досие в размер на 40 лв., която не се
оспорва. Т. е. платената над този размер сума възлизала на 385,00 лв., а исковете за
връщане на суми като платени без основание над този размер се явявали
неоснователни.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение
и като обсъди възраженията, доводите и
исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Видно от изложеното от страните по делото, същите
не спорят, че между тях е бил сключен договор за паричен заем №….. като заемната сума е била получена. По силата на този договор на ищеца е предоставен
потребителски паричен заем в размер на сумата от 800,00 лева, за срок от 60 седмици,
начислена е такса оценка на досие 40,00 лева, при фиксиран годишен лихвен
процент в размер на 31,82%, годишен процент на разходите – 48%, като са подписани и допълнителните разпоредби
към договора. Клиентът е избрал допълнително по кредита услугата „Кредит у
дома“, за която е предвидена такса в размер на 626,37 лева.
Представени са писмени
доказателства от ищеца за извършени плащания по договора за кредит.
С прието заключение по допусната
съдебно-счетовона експертиза се установи, че въз основа на извършените плащания
от ищеца са заплатени общо по кредита 1 225,00 лева, от които 572,18 лева
главница, 146,47 лева за договорна лихва, 476,65 лева за такса услуга “К… у д….
и 29,70 лева за такса оценка на досие.
Ответникът
е небанкова финансова институция по чл. 3 ЗКИ, като може да отпуска кредити със
средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора
е действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгл. чл. 9,
ал. 4 ЗПК.
Сключеният договор по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради
което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон
- ЗПК в релевантната за периода редакция.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на
всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по
чл. 22 ЗПК -
изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК,
а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и
другите разходи.
Първото релевирано в исковата молба
основание за недействителност на договора за потребителски кредит е свързано с
изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума.
Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин
се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР
представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи
на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички
разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение
да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В
конкретния случай ГПР не отговаря на законовите изисквания, защото е посочено
единствено, че той е във фиксиран размер от 48 %, а пък годишната лихва е 31,82%.
Също така не става ясно какво представлява разликата между горните проценти и
кои разходи покрива. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае
колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в
това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на
посоченото законово основание.
По отношение на второто релевирано
основание за недействителност на договора, свързано с уговорката да се
заплаща такса за услугата „К… у д…", съдът намира, че е налице е заобикаляне
на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като с уговорката да се
заплаща такса за услугата „К.. у д.." визирана в договора се нарушава
изискването ГПР да не е по - висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена на ПМС № 426/14 г.
Самата норма има забраняващ
характер, като предписва, че Годишният процент на разходите не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България (горепосоченото ПМС №426/14г.).
В
по-новата практика се приема, че за да се отговори на въпроса дали ГПР отговаря
на действиетлния размер посочен в договора, следва да се съпостави заеманата
сума с общо дължимата сума.Ако съотношението им надвишава 50%, колкото е
ограничението за максимален размер на ГПР/чл.19 ал.4 и 5 от ЗПК/, то договорът
е недействителен на основание чл.11 ал.1
т.10 от ЗПК.
В конкретния случай,
при съпоставка на заемната сума от 800,00 лева и общо дължимата сума от
1 626,16 лева за срок от 60 седмици, се установява, че оскъпяването на
кредита е със 103,02%.
Това е начин кредиторът да си
набави допълнителни средства, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез
заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и при
несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователното
обогатяване се калкулира допълнителна /лихва/ печалба към договорената
възнаградителна лихва.
Всичко това е в пряко нарушение на
разпоредбата на чл. 143, т. 19 ЗЗП, тъй като тези клаузи са неравноправни и
противоречащи на добрите нрави на основание умишленото въвеждане на потребителя
в заблуждение, че ГПР е 48%, на практика той е много по-голям.
В правната доктрина и съдебна
практика безспорно се приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла на
чл.
26, ал. 1, предл. 3 то от ЗЗД е
налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран
или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл
е практиката на ВКС (Решением 4/2009 г. по т.д. № 395/2008 г., Решение № 1270/2009 г. по гр. д. № 5093/2007г., определение № 877 по т.д. № 662/2012г. и др). Такъв основен принцип
е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на
неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй
като става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е
прокаран този принцип е чл. 289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират
приложение - чл. 8, ал. 2 и чл. 9 от ЗЗД. Според
задължителната практика на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените
основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се
даде отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по
смисъла на чл.
26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
Поради накърняването на принципа на
"добрите нрави" по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, се
достига до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното
съглашение, до злепоставяне на интересите на ответника с цел извличане на
собствена изгода на кредитора.
Съдът намриа, че този пропуск сам
по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на
основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
С оглед изложеното
по-горе във връзка с възраженията за недействителност съдът намира, че същите
са основателни, и съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи.
По делото беше
установено, че относно главницата е било заведено друго производство и с оглед
на това обстоятелства, съдът прекрати частично настоящото производство поради
оттегляне на исковата прентенция.
Доколкото ищецът е претендирал сумата от 476,65 лева
платена по клауза „Кредит у дома“ по договора, която е над размера на получения
кредит и се явява недължима, като получена при начална липса на основание, тази
сума следва да бъде върната на потребителя. Сумата се дължи, ведно със
законната лихва от датата на предявяване на иска - 21.03.2019 г., доколкото
това е законна последица от уважаване на осъдителната претенция.
Възнаградителната лихва по процесния договор е нищожна като
надвишаваща повече от три пъти законната лихва и на самостоятелно основание.
Видно от установеното по делото при
законна лихва 10%, към датата на сключване на договора, е договорена
възнаградителна лихва в размер на 31,82%.
Съдът намира, че следва да уважи и
претенцията на ищеца за връщане на недължимо платената такава в размер на 146,47
лева, ведно със законната лихва от
датата на предявяване на иска - 21.03.2019 г., доколкото това е законна
последица от уважаване на осъдителната претенция.
По отоншение на
разноските:
Ищецът е освободена от заплащане на държавни
такси по делото.
С оглед изхода на
спора, съдът намира, че следва да осъди ответника да заплати такива по сметка
на ПРС в полза на бюджета на съдебната власт по отношение на уважените искове,
или общо в размер на 100,00 лева.
Претендира се и адвокатско
възнаграждение по чл.38 ал.1 от ЗА. Представен е договор за правна защита и съдействие, в който е уговорено
защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗА.
Съгласно ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната
страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение.
С оглед на горното съдът
намира, че следва да определи размера на адвокатското възнаграждение, съобразно
чл. 7, ал.2, т.3 НМРАВ, който възлиза на 300,00 лева, който
следва да бъде присъден лично на пълномощника.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА на основание чл.55
ал.1 предл.1 от ЗЗД,
„ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД,
ЕИК: …, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“
№ 28, ет.2, офис 40 - 46, представлявано от П...Д...., да заплати на Г.Н.В. ЕГН **********,***
, чрез … Д.Б., със съдебен адрес:***, сумата
от 476,65(четиристотин седемдесет и шест лева и 65 ст.)
лева, недължимо платена при
начална липса на основание по клауза за такса „К.. у д..“, по договор за потребителски кредит №…, ведно със законната лихва върху сумата от подаване на исковата молба – 21.03.2019 г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: …. със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет.2, офис 40 -
46, представлявано от П...Д...., да заплати на Г.Н.В. ЕГН **********,*** , чрез … Д.Б., със съдебен
адрес:***, сумата от 146,47(сто четиридесет и шест лева и 47 ст.) лева, недължимо платена при начална липса на
основание по клауза за възнаградителна, по договор за потребителски кредит №…, ведно със законната
лихва върху сумата от подаване на исковата молба –
21.03.2019 г. до окончателното
й изплащане.
ОСЪЖДА „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: …със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, ет.2, офис 40 - 46, представлявано от П...Д...., да заплати по сметка на ПРС, в полза на бюджета
на съдебната власт държавна такса по предявените искове в размер на 100,00(сто)лева.
ОСЪЖДА „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: ….със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, ет.2, офис 40 - 46, представлявано от П...Д...., да заплати на …. Д.Г.Б.,
с адрес: ***, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗА, сумата от 300,00(триста)лева с ДДС за
адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Пловдивски
окръжен съд в двуседмичен срок от връчване
на съобщение до страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:/п/ Мария Личева – Гургова.
Вярно с оригинала.
М.Х.