Р Е Ш
Е Н И Е
град София, 28.04.2022 година
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и втора година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: ДЕСИСЛАВА ЧЕРНЕВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор …….…… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА
въз.гр.дело №8455 по описа за 2020 година и за да се произнесе след съвещание, взе
предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
Постъпила
е въззивна жалба от „Т.С.” ЕАД, с която се обжалва изцяло решение №80609 от 02.05.2020г., постановено по гр.дело №10078/2018г. по описа на СРС, ІІI Г.О., 138-ми състав, с което са отхвърлени предявените
срещу „И.А.Б.“ АД и Д.П. Д. искове с
правно основание чл.59 от ЗЗД и
чл.86 от ЗЗД за заплащане при
условията на разделна отговорност, при квоти по 1/2
за всеки от тях, на сумата от 797.08 лв., главница, представляваща цена на
доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.12.2014г. до
31.08.2017г., и мораторна лихва в размер на 105.69 лв. за периода от
31.01.2015г. до 08.02.2018г., сумата от 43.40 лв., представляваща цена на
извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.05.2015г. до 30.04.2017г.,
и мораторна лихва в размер на 3.95 лв. за периода от 01.06.2015г. до 08.02.2018г.,
ведно със законната лихва върху главниците от датата на исковата молба до
окончателното изплащане; както и е осъдена „Т.С.” ЕАД да заплати на „И.А.Б.“ АД на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 200
лв., представляваща разноски по делото.
Във
въззивната жалба са наведени доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания
съдебен акт като постановен в противоречие на материалния закон и на събраните
по делото доказателства. Твърди се, че неправилен е изводът на първоинстанционния
съд, че между страните няма възникнало правоотношение по договор за продажба на
топлинна енергия за небитови клиенти поради факта, че ответникът - „И.А.Б.“ АД
като собственик на процесния имот не е подписал писмен договор. Излага се, че в
случая исковата претенция се основава на твърдението, че между страните не е сключен
писмен договор за продажба на топлинна енергия съобразно изискването на чл.149,
ал.1, т.3 ЗЕ, но поради факта, че през исковия период ответниците са потребявали
топлинна енергия в процесния имот, поради което са се обогатили неоснователно,
а ищецът се е обеднил със стойността на доставената и потребена топлоенергия.
Излага се още, че стойността на доставената и потребена топлоенергия е доказана
в хода на съдебното производство чрез прието заключение на съдебно-техническа
експертиза, което не е оспорено от страните и съдът следва да кредитира като
обективно и компетентно изготвено. По изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да
отмени изцяло обжалваното решение и уважи предявените искове. Претендира
присъждане на разноски и юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни
инстанции.
Въззиваемата
страна - „И.А.Б.“ АД депозира писмен отговор, в който изразява становище за
неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Излагат се доводи, че
обжалваното решение на СРС е правилно и законосъобразно, постановено в
съответствие с разпоредбите на закона. Поддържа се, че в хода на съдебното
производство не е доказано от жалбоподателя, ищец в първоинстанционното
производство, че собственикът на имота се явява потребител на топлинна енергия
за стопански нужди, в която хипотеза при липсата на валидно сключен писмен
договор между страните доставчикът на топлинна енергия може да предяви иск по
чл.59, ал.1 от ЗЗД Твърди се, че в случая по делото са налице доказателства, че
процесният недвижим имот представлява апартамент, който се използва за жилищни
нужди, поради което ищецът следва да претендира заплащане на топлинна енергия
за битови нужди на основание възникнало между страните облигационно правоотношение,
което в случая не е претендирано с предявения иск, поради което исковите претенции
са изцяло неоснователни и като такива са правилно отхвърлени. Моли съда да
постанови съдебен акт, с който да потвърди обжалваното решение. Претендира
присъждане на разноски, направени пред въззивната инстанция.
Въззиваемата
страна - Д.П.Д. депозира писмен отговор - становище, в който изразява становище
за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Твърди се, че процесният
топлоснабден имот не представлява търговски обект, както се поддържа от ищеца,
същият е апартамент, който се използва за жилищни нужди, предвид на което
правилно е прието от първоинстанционния съд, че в тази хипотеза доставчикът на
топлинна енергия разполага с правната възможност да предяви иск по чл.79, ал.1,
пр.1 от ЗЗД за заплащане на стойността на потребената в имота топлинна енергия
за битови нужди, поради което предявеният иск по чл.59, ал.1 от ЗЗД се явява
неоснователен и като такъв правилно е отхвърлен. Моли съда да постанови съдебен
акт, с който да потвърди обжалваното решение. Претендира присъждане на
разноски, направени пред въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение на
процесуален представител, което да бъде изплатено по реда на чл.38, ал.1, т.2
от ЗА.
Третото лице-помагач „Н.” ЕАД не изразява
становище по подадената
въззивна жалба.
Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу „И.А.Б.“ АД и Д.П. Д. искове с правно основание чл.59 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД за заплащане при условията на разделна
отговорност, при квоти по 1/2 за всеки от тях, на суми за топлинна енергия, в
т.ч. и цена на услуга за дялово разпределение, както и суми за обезщетение за
забава за исковия период от време.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от
които се установяват факти и обстоятелства относими към конкретния правен спор.
С оглед на така установената фактическа
обстановка съдът прави следните правни изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението
е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите изложени от СРС, с които е обоснован окончателен извод за
неоснователност на предявените от „Т.С.” ЕАД срещу „И.А.Б.“ АД и Д.П. Д. искове с
правно основание чл.59 от ЗЗД и чл.86
от ЗЗД за заплащане при
условията на разделна отговорност, при квоти по 1/2
за всеки от тях, на
суми за топлинна енергия, в т.ч. и цена на услуга за дялово разпределение,
както и суми за обезщетение за забава за исковия период от време и като такива са отхвърлени. При
правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК
и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно
приложимия материален закон, поради което съдът
следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя
изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за
неоснователност на предявените искове, като на основание чл.272 ГПК препраща
към тях. В конкретния случай е прието от първоинстанционният
съд, че ответникът - „И.А.Б.“ АД, през исковия период от време е собственик на процесния
топлоснабден имот – апартамент, който се използва за жилищни нужди, и с оглед
липсата на договор за продажба на топлинна енергия за стопански нужди, сключен
между страните, последният е придобил качеството на потребител на топлинна
енергия за битови нужди на основание чл.153 ЗЕ, съгласно която норма на ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия.
Прието е, че между страните е възникнало договорно правоотношение, по силата на
което ответникът - „И.А.Б.“
АД, в качеството на собственик на имота, има задължение да заплаща стойността
на доставяната от ищеца топлинна енергия в процесния имот. При наличието на
възможност за топлопреносното предприятие да защити правото си с иск за реално
изпълнение на договорно основание, субсидиарната претенция по чл.59 ЗЗД за плащане на претендираната сума като резултат от
неоснователно обогатяване следва да се отхвърли - по делото се доказва
наличието на основание за извършеното разместване на имуществени блага -
договор между страните, възникнал по силата на закона (чл.153 ЗЕ), поради което предявеният въз основа
на извъндоговорен източник иск е неоснователен, съответно и акцесорния иск за
заплащане на мораторна лихва също се явява неоснователен. Въз основа на така направените
изводи, първостепенният съд е постановил обжалваното решение, с което са
отхвърлени предявените
искове като неоснователни. Така обоснованият краен извод на СРС е правилен и кореспондира на
събраните по делото доказателства. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат
с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни.
Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и
следното:
По иска с правно основание чл.59
от ЗЗД:
В конкретната хипотеза въззивникът-ищец основава исковата претенция на твърденията за липса на сключен писмен договор между страните за продажба на топлинна енергия за стопански нужди и наличието на неоснователно обогатяване от страна на ответниците. Съставът на чл.59, ал.1 от ЗЗД включва обедняване на едно лице, обогатяване на друго, наличие на връзка между обогатяването и обедняването и липса на валидно основание за това имуществено разместване в отношенията между субектите. Тежестта за доказване на посочените факти е за ищеца.
В настоящия случай при правилно разпределена от първостепенния съд доказателствена тежест между страните ищецът не е доказал при условията на пълно и главно доказване, че ответниците имат качеството на потребители на топлинна енергия за стопански нужди досежно процесния топлоснабден имот, който се използва за стопанска дейност през процесния период, както и че със стойността на доставената топлинна енергия същите са се обогатили неоснователно. По делото е останал недоказан факта, че в процесния имот е доставяна топлинна енергия за небитови нужди по смисъла на чл.149, ал.1, т.3 от ЗЕ (в ред., действала към процесния период). Този извод се налага от предназначението на процесния топлоснабден имот – апартамент, който се използва за жилищни нужди, а не представлява обект за търговска дейност в каквато насока са само изложени твърдения от ищеца, без ангажиране на каквито и да е било доказателства. Ползването на топлинна енергия за отопление на процесния имот не представлява ползване на топлинна енергия за небитови нужди. Отделно от това следва да се посочи още, че по делото няма данни за процесния период ответникът - „И.А.Б.“ АД, в качеството на собственик на имота да е заявил, че иска в имота да бъде предоставяна топлинна енергия за стопански нужди. Съгласно разпоредбата на чл.149, ал.1, т.3 ЗЕ (в ред., действала към процесния период), продажбата на топлинна енергия за небитови нужди се осъществява въз основа на писмени договори при общи условия, а съобразно разпоредбата на чл.153, ал.1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия. Доколкото в чл.153, ал.1 ЗЕ не се сочи конкретно, че разпоредбата се прилага единствено за битови клиенти на топлинна енергия, то следва, че всички собственици/титуляри на вещно право на ползване на имоти, намиращи се в топлоснабдена сграда в режим на етажна собственост, са потребители (клиенти) на топлинна енергия, без оглед на това дали ползват енергията за битови или за небитови нужди. Следователно, по силата на чл.153 ЗЕ, имаща характер на специална спрямо нормата на чл.149, ал.1 ЗЕ, доколкото касае специалната хипотеза на топлоснабдена сграда в режим на етажна собственост, от момента, в който ответникът - „И.А.Б.“ АД, е придобил собствеността върху процесния имот, между страните е възникнало договорно правоотношение, по силата на което ответникът, в качеството на собственик на имота в топлоснабдената сграда (респ. на клиент на топлинна енергия), има задължение да заплаща стойността на доставяната от ищеца топлинна енергия. В допълнение, следва да се отчете обстоятелството, че актуалните редакции на дефинитивните разпоредби на §1, т.2а и т.33а от ДР на ЗЕ (в сила от 17.07.2012г., т.е. действащи към процесния период) не правят разграничение дали клиентът на топлинна енергия е физическо или юридическо лице, като няма пречка юридическо лице да е клиент на топлинна енергия за битови нужди, респ. физическо лице да е клиент на топлинна енергия за небитови нужди (за разлика от отменените редакции на §1, т.42 и т.43 от ДР на ЗЕ, съобразно които потребител на енергия за битови нужди можеше да е само физическо лице). Следователно, при систематичното тълкуване на цитираните законови разпоредби се налага изводът, че собственикът на имот, находящ се в топлоснабдена сграда в режим на етажна собственост, е винаги клиент на топлинна енергия по силата на закона, без значение дали с топлопреносното предприятие е подписан изричен договор, респ. без значение за какви нужди ползва доставяната в сградата (в частност в неговия имот) топлинна енергия. Ето защо ответникът по настоящото дело дължи стойността на отдадената от сградната инсталация топлинна енергия, припадаща се на имота му, в качеството му на собственик на обекта, респ. на клиент на топлинна енергия (арг. чл.153, ал.1 ЗЕ), намиращ се в облигационни отношения с ищеца.
Предвид гореизложеното, при наличието на
възможност за топлопреносното предприятие да защити правото си с искове за
реално изпълнение на договорно основание, субсидиарната претенция по чл.59, ал.1 ЗЗД за плащане на претендираната сума като резултат
от неоснователно обогатяване следва да се отхвърли – по делото се доказва
наличието на основание за извършеното разместване на имуществени блага –
договор между страните, възникнал по силата на чл.153 ЗЕ, поради което
предявените въз основа на извъндоговорен източник искове са неоснователни, съответно и
акцесорните искове за заплащане на мораторна лихва също се явява неоснователени.
С оглед на изложените съображения
и поради съвпадане на изводите на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд атакуваното решение като правилно и законосъобразно, постановено
в съответствие на материалния закон следва да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция право на разноски имат въззиваемите страни.
Въззиваемата страна - „И.А.Б.“ АД, в хода на въззивното производство не е заявила претенция за присъждане
на разноски, поради които такива не й се дължат. Въззиваемата страна - Д.П. Д., чрез процесуален представител заявява
претенция за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, което да бъде
изплатено по реда на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА. Налице са
предпоставките за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в полза
на процесуалния представител на ответника при условията на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА
в размер на сумата от 300 лв., съгласно чл.9 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения /в редакция след изменение на ДВ, бр.28/2014г./. На
основание чл.81 и чл.273 във вр. с чл.78, ал.3 от ГПК въззивника-ищец следва да
бъде осъден да заплати на адвокат Данчо Цветанов Стоянов, за оказана безплатна
правна помощ на ответника пред въззивната инстанция по подадената въззивна
жалба сумата от 300.00
лв., разноски пред СГС за адвокатско възнаграждение. По делото няма данни за
реално сторени други разноски от въззиваемата страна – ответник пред въззивната
инстанция, поради което такива не се дължат.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение №80609 от 02.05.2020г., постановено по гр.дело №10078/2018г. по описа на СРС, ІІI Г.О., 138-ми състав.
ОСЪЖДА "Т.С." ЕАД, с ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление:***; да
заплати на адвокат Д.Ц.С.от ВрАК, с ЕГН **********, с адрес: ***, офис №3; на основание чл.38,
ал.1, т.2 от ЗА сумата от 300.00 лв. /триста лева/, адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на ответника - Д.П. Д. пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./