РЕШЕНИЕ
№ 13
гр. Пловдив, 16.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четиринадесети декември през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Вера Ив. Иванова
Членове:Катя Ст. Пенчева
Тодор Илк. Хаджиев
при участието на секретаря Нели Б. Богданова
като разгледа докладваното от Катя Ст. Пенчева Въззивно търговско дело №
20225001000693 по описа за 2022 година
Производството е въззивно по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение №260108/20.04.2022г., постановено по търг.д. №413/2020г.
по описа на окръжен съд Пловдив, Г. е осъден да заплати на основание чл.557,
ал.1, т.2, б.„а“ от Кодекса за застраховането, на С. В. Е., ЕГН **********
сумата в размер на 130 000лв., представляваща обезщетение за претърпените
от ищцата неимуществени вреди вследствие смъртта на дъщеря й З.В.К.,
настъпила при ПТП на 16.12.2019г., при което около 12:20 часа на път ***
З.Г.Ш. с ЕГН **********, управлявайки лек автомобил марка „Ф.“, модел
„К.“, с рег. № ***, движейки се с несъобразена скорост, навлиза в съседната
пътна лента за насрещно движение и причинява ПТП с насрещно движещ се
товарен автомобил марка „Ф.“, модел „Т.“ с рег. № ***, управляван от Д.Е.В.,
ЕГН **********, вследствие на което водачката на лекия автомобил З.Г.Ш. и
нейната спътничка З.В.К. са починали, ведно със законната лихва от
30.03.2020г. до окончателното изплащане на застрахователното обезщетение.
Отхвърлен е предявеният иск до пълния му претендиран размер, като
1
неоснователен.
Г. е осъден да заплати по сметка на ПОС ДТ в размер на 5 200лв.
съразмерно на уважената част от иска, както и сумата от 227.50лв., заплатени
от бюджета на съда възнаграждения на назначените по делото експертизи.
С. В. Е. е осъдена да заплати на Г. сумата от 373.75лв. направени
деловодни разноски съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Г. е осъден да заплати на А. Х. Г. с ЕГН ********** - адвокат при САК
С., със служебен адрес гр. С., ул. С. №14, ет.3 сумата от 4 130лв. на осн. чл.38,
ал.2 от ЗА представляваща адвокатско възнаграждение съразмерно на
уважената част от исковете, ведно с дължимото ДДС върху сумата.
Делото е разгледано при участието на трето лице помагач на страната
на ответника - Е. З. Ш. с ЕГН **********, действащ чрез настойника Е. Й. С.
с ЕГН ********** с адрес гр. П., ул. Р. №2.
С решение №260208/28.09.2022г., постановено по реда на чл.247 от
ГПК, е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в горецитираното
решение, като е отхвърлен искът до пълния предявен размер от 200 000лв.,
както и за претендираната лихва върху отхвърлената част от главницата.
Срещу постановеното решение №260108/20.04.2022г. е подадена
редовна въззивна жалба от ищцовата страна. Въззивната жалба на ищцата С.
В. Е. е срещу отхвърлителната част на решението, с оплаквания за неговата
неправилност, поради нарушение на материалния закон – чл.52 от ЗЗД.
Въведено е оплакване, че съдът неправилно е приел, че поради факта, че
ищцата е живяла през последните 4-5 години в чужбина и поради факта, че
същата има общо 8 деца, би следвало да й се присъди по-нисък размер
обезщетение, а именно – 130 000лв., като не са отчетени събраните по делото
доказателства, отношенията между майка и дъщеря. Коментирани са
депозираните по делото доказателства, изложени са подробни доводи и
съображения за заниженост на така определеното и присъдено обезщетение
за неимуществени вреди. Твърди се и че същото не е съобразено с
общественоикономическата обстановка в страната към датата на събитието –
2019г. и с непрекъснато увеличаващите се лимити по задължителната
застраховка „Гражданска отговорност“, както и със съдебната практика. Иска
се отмяна на решението в обжалваната част и да бъде постановено друго, с
което искът за неимуществени вреди да бъде уважен до пълния предявен
2
размер от 200 000лв., ведно със законната лихва, считано от 30.03.2020г.
Решението е обжалвано в срок и от ответника в първоинстанционното
производство - Г.. Въззивната жалба е срещу тази част от решението, с която
исковата претенция е уважена. Позовава се на недопустимост на решението в
обжалваната част, евентуално – неправилност. Оплакването за недопустимост
на решението се аргументира с твърдения, че съдът се е произнесъл
свръхпетитум, по непредявен от ищцата иск, по факти и обстоятелства, за
които липсват твърдения в исковата молба – в нарушение на разпоредбата на
чл.6 от ГПК. На следващо място се твърди, че решението е неправилно,
поради постановяването му в противоречие с материалния закон, на
процесуалния закон и е необосновано. Като нарушена материалноправна
норма се сочи нормата на чл.52 от ЗЗД, като жалбоподателят счита, че не са
отчетени общите и индивидуални критерии при определяне размера на
обезщетението. Позовава се и на нарушение на разпоредбата на чл.45 от ЗЗД,
като се твърди, че не са доказани всички елементи от фактическия състав на
чл.45 от ЗЗД и по- конкретно – наличието на деликт. Твърди се и че ищцата
не е доказала при пълно и главно доказване наличието на предпоставките на
чл.557 ал.1 от КЗ, включително и че за автомобила, с който е настъпило ПТП,
не е била сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“.
Твърди се и нарушение на нормата на чл.51 ал.2 от ЗЗД, тъй като съдът
неправилно е преценил за неоснователно възражението за наличие на
съпричиняване от страна на пострадалата. В нарушение на процесуалния
закон съдът неправилно е приел, че ищцата е доказала механизма на ПТП,
въпреки че е коментирал факта, че ответникът е оспорил констативния
протокол за ПТП в частта му относно причините и обстоятелствата за
настъпване на ПТП. Жалбоподателят твърди, че първоинстанционният съд
презумптивно е приел, че отношенията между ищцата и дъщеря й са били с
обичайната за тази роднинска връзка близост. Счита, че тези изводи са в
нарушение на правилата на чл.153 и чл.154 от ГПК, с аргументи, че ищцата
не е установила фактите, на които основава искането си. В противоречие с
доказателствата по делото съдът бил приел, че следва да вземе предвид не
само фактите и обстоятелствата, за които са събрани доказателства и за които
са наведени твърдения в исковата молба, но и всички неудобства –
емоционални, физически и психически, които съпътстват болките и
страданията, като се твърди, че обжалваното решение недопустимо се
3
основава на теоретични обосновки и допускания, които нямат опора в
събраните по делото доказателства, че правно ирелевантни за конкретния
правен спор са предполагаемите български психологически модел на
семейните отношения, както и битуваща в страната народопсихология.
Оспорва се извода на съда относно субективния фактор при определяне
размера на обезщетението, изразяващ се в конкретния психоемоционален
статус, който, според жалбоподателя, би могъл да се констатира единствено
от вещо лице, като по делото не е поискана и не е допусната експертиза, а
съдът не разполагал със специални знания в тази област. Въведено е
оплакване, че решението е постановено в нарушение на разпоредбата на
чл.236 ал.2 от ГПК, тъй като съдът не е обсъдил всички възражения на
ответника, нито всички доказателства по делото, както и оплаквания за
вътрешна противоречивост на мотивите към обжалваното решение. Твърди се
и че обжалваното решение е постановено в нарушение на нормите на чл.12 и
чл.235 от ГПК, тъй като е изградено въз основа на факти и обстоятелства,
които не са били установени по надлежния ред, както и в противоречие с
приетото в ППВС №7/31.12.1959г. Твърди се и че съдът не е ценил
свидетелските показания съобразно тяхната действителна правна стойност, не
е взел предвид и не се е произнесъл по наведените от ответника възражения
срещу обективността и достоверността и вътрешните противоречия на
свидетелските показания. Жалбоподателят се позовава и на неправилна
преценка на заключението от съдебноавтотехническата експертиза – в
нарушение на нормата на чл.202 от ГПК. Иска се решението в обжалваната
част да бъде обезсилено, евентуално – отменено. Заявено е и друго
евентуално искане – да бъде уважено предявеното от страната възражение за
съпричиняване.
По всяка от въззивните жалби е постъпил отговор от насрещната страна
в срока по чл.263 ал.1 от ГПК, с които отговори въззиваемите страни
оспорват съответната въззивна жалба.
От третото лице – помагач – Е. З. Ш., малолетен, действащ чрез
настойника си Е. Й. С., не е постъпил отговор по подадените въззивни жалби.
С постъпилите въззивни жалби и отговори по същите не се предявяват
доказателствени искания.
Страните претендират сторените по делото разноски.
4
Съгласно чл.269 от ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон.
Подадените въззивни жалби са допустими, като депозирани в
законоустановения срок от надлежна страна и с предписаното от закона
съдържание.
Предмет на обжалване в настоящия процес е валидно и допустимо
решение.
Същото е постановено по предявен иск с правно основание чл.557 ал.1,
т.2, б. „а“ от КЗ, във вр. с чл.558 ал.5 от КЗ.
Ищцата в първоинстанционното производство – С. В. Е. е изложила
фактически твърдения за наличие на предпоставките по 557 ал.1, т.1 от КЗ, а
именно: При ПТП на 16.12.2019г., около 12:20 часа на път I – 8 км 201 + 000,
при разклона на с. М., е настъпила смъртта на дъщерята на ищцата - З.В.К..
Същата е била пътник, возещ се на предната седалка в л.а., управляван от
З.Г.Ш. - „Ф.“, модел „К.“, с рег. № ***. Движейки се с несъобразена скорост,
водачът на автомобила навлиза в съседната пътна лента за насрещно
движение и причинява ПТП с насрещно движещ се товарен автомобил марка
„Ф.“, модел „Т.“ с рег. № ***, управляван от Д.Е.В., вследствие на което
водачката на лекия автомобил З.Г.Ш. и нейната спътничка З.В.К. са
починали. За настъпилото ПТП е съставен Констативен протокол за
настъпилото ПТП с пострадали лица с рег. № 1006р. – 13632/17.12.2019г.
Изложени са твърдения за наличието на изградена изключително силна
емоционална връзка между ищцата и починалата й дъщеря, както и че в
резултат на внезапната й и неочаквана смърт ищцата търпи морални болки с
изключително висок интензитет, като същите са отразяват на цялостния й
живот: З.К. е била едва на 21 години, всеотдайна и отговорна дъщеря. Между
нея и майка й е съществувало особено силно чувство на обич, уважение,
подкрепа и всеотдайност. Със смъртта на дъщеря си ищцата е изгубила своята
морална и физическа подкрепа, на която е разчитала. С. Е. не може да
преодолее и да приеме трагедията, мъката й е огромна, говори само за дъщеря
си. Ищцата е отчаяна, безвъзвратната загуба на дъщеря й се отразява
5
изключително тежко на емоционалното й и здравословното й съС.ие,
загубила е смисъла на живота си, не се радва на нищо, животът й е напълно
променен. Моралните страдания, претърпяната скръб от безвъзвратната
загуба на най-скъпото – дъщеря, са огромни и неописуеми и ще я съпътстват
през целия й живот, тя никога няма да го преживее.
При така описаното изложение на обстоятелствата в исковата молба, на
които се основава искът за обезщетение – и по-конкретно – обстоятелства
относно претърпяната вреда, с оглед описаната емоционална връзка между
майка и дъщеря, оплакването на жалбоподателя за недопустимост на
решението, аргументирано с твърдения, че съдът се е произнесъл
свръхпетитум, по непредявен от ищцата иск, по факти и обстоятелства, за
които липсват твърдения в исковата молба – в нарушение на разпоредбата на
чл.6 от ГПК, се явява неоснователно. Съдът е разгледал делото и е
постановил решението си в съответствие с предмета на делото и обема на
търсената защита, очертани в обстоятелствената част на исковата молба и
съответстващия им петитум.
С исковата молба отговорността на ответника се основава и ангажира с
факта, че за л.а. „Ф.“, модел „К.“, с рег. № *** към момента на
произшествието не е имало валидно сключена застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите. На 30.12.2019г. ищцата е предявила
претенция към ответника за изплащане на обезщетение за причинените й
неимуществени вреди, за което е образувана съответна щета. С писмо от
26.03.2020г. ответникът уведомил ищцата, че, съгласно решение на УС,
отказва изплащането на обезщетение. Счита, че ответникът е изпаднал в
забава, считано от 30.03.2020г. – датата, на която е изтекъл
законоустановеният тримесечен срок за произнасяне от страна на ответника.
Искането, с което е сезиран съдът, е да се постанови решение, с което
ответникът да бъде осъден да заплати на ищцата застрахователно
обезщетение за претърпените неимуществени вреди вследствие смъртта на
дъщеря й в размер на 200 000лв., ведно със законната лихва от 30.03.2020г.
В представения в срока по чл.367 от ГПК отговор на исковата молба,
както и в отговора на допълнителната искова молба, ответникът Г. е оспорил
исковата претенция по основание и размер. Оспорен е твърденият в исковата
молба механизъм, причините и обстоятелствата за настъпването на ПТП.
6
Оспорен е представеният Констативен протокол за ПТП в съдържателната му
част – относно механизма, обстоятелствата и причините за настъпване на
ПТП. Въведено е възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от
починалата З.К., изразяващо се в пътуване без предпазен колан – в нарушение
на чл.137а от ЗДвП. По отношение на размера на претендираното
обезщетение за неимуществени вреди е изразено становище, че същият е
прекомерен.
С определение №260715/04.12.2020г. като трето лице – помагач на
страна на ответника е конституиран Е. З. Ш., малолетен, действащ чрез
настойника си Е. Й. С., който, чрез процесуалния представител, е оспорил
предявения иск.
От събраните по делото доказателства се установи следното:
По смисъла на гл.51-ва от КЗ Г. е фонд за незастраховани МПС.
Ангажиране безвиновната отговорност на Г. се обуславя от наличието на
елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане: наличие на
виновно и противоправно деяние; настъпили вреди, които да са в пряка
причинно-следствена връзка с установеното противоправно деяние. При
хипотезата на чл.577 ал.1, т.2, б. „а“ от КЗ, на която основава претенцията си
ищцата, отговорността на Г. се ангажира за изплащане на увредените лица
обезщетения вследствие ПТП, настъпило на територията на Република
България от моторно превозно средство, което обичайно се намира на
територията на Република България и за което няма сключена задължителна
застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.
Освен че е нововъведено, е и неоснователно оплакването на
жалбоподателя, че по делото не е доказано наличието на предпоставките на
чл.557 ал.1, т.2, б. „а“ от КЗ, че за автомобила, с който е настъпило ПТП, не е
била сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“. Такова
възражение не е своевременно въведено с отговора на исковата молба
/включително и с отговора на допълнителната искова молба/. Освен това от
приложената към исковата молба извадка от сайта на КФН за наличие на
застраховка „Гражданска отговорност“ се установява, че за л.а. „Ф.“, модел
„К.“, с рег. № *** към 16.12.2019г. няма активна застраховка „Гражданска
отговорност“, който факт е намерил отражение и в Констативен протокол за
настъпилото ПТП с пострадали лица.
7
По отношение възражението на жалбоподателя – ответник, поддържано
и с въззивната жалба, относно липсата на деликтно поведение от страна на
водача на л.а. „Ф.“, модел „К.“, с рег. № *** и механизма на ПТП, относими
са депозираните по делото гласни доказателства, както и заключението от
допуснатата при първоинстанционното разглеждане на делото
съдебноавтотехническата експертиза.
Единствената констатация, която съдържа Констативния протокол за
ПТП, оспорен от жалбоподателя - ответник в частта му „относно причините и
обстоятелствата за настъпване на ПТП“ е относно видимите щети по двете
МПС-та – „тотална щета на купето“ за л.а. „Ф.“, модел „К.“, с рег. № *** и
„цялостна деформация за предната част“ за т.а. марка „Ф.“, модел „Т.“ с рег.
№ ***. Противно на твърденията на жалбоподателя – ответник в тази си част
Констативният протокол има характер на официален документ, доколкото
отразява директни, непосредствени констатации на длъжностното лице. Тези
констатации обаче не са достатъчни, за да се направи извод за причините и
обстоятелствата за настъпване на ПТП, за неговия механизъм, а още по-малко
за субективния елемент – вината за настъпването му.
Извод в тази насока – относно обстоятелствата за настъпване на ПТП,
може да се направи от депозираните по делото гласни доказателства –
показанията на свидетеля В., управлявал лекотоварен автомобил марка „Ф.“,
модел „Т.“ с рег. № ***. Според показанията на свидетеля В., ПТП-то е
настъпило в неговата лента за движение – насрещна за движещия се л.а. „Ф.“,
модел „К.“, с рег. № ***, в който е пътувала пострадалата, като лекият
автомобил внезапно е навлязъл в насрещното платно за движение и се е
ударил странично в лекотоварния автомобил, управляван от свидетеля.
Категорични и конкретни данни относно механизма на ПТП се
съдържат в заключението от съдебноавтотехническата експертиза: Лекият
автомобил „Ф.“, модел „К.“, управляван от Ш., се е движел със скорост 109 –
110км./ч., при което загубва устойчивост, завърта се около вертикална ос в
посока обратна на часовниковата стрелка, в резултат на което лекият
автомобил променя посоката си на движение, навлиза косо в лентата за
насрещно движение и блъска движещия се в тази пътна лента лекотоварен
автомобил марка „Ф.“, заставайки напречно на последния /съгл. разясненията,
дадени в съдебно заседание/ – което изцяло се препокрива с показанията на
8
свидетеля В.. Съгласно заключението основната причина за настъпване на
ПТП от техническа гледна точка е промяна на траекторията на движение на
л.а. „Ф.“, модел „К.“ – навлизане в лентата за насрещно движение, при което
траекторията на движение на лекия автомобил се е пресякла по време и място
в конфликтна точка – място на удара, с траекторията на лекотоварния
автомобил. Като причина за настъпване на ПТП е изтъкнато преди всичко
избраната скорост на движение на водача на лекия автомобил /109 –
110км./ч./, с която скорост не е могла да контролира управляваното от нея
МПС съобразно интензивността на движението. Заключението от
съдебноавтотехническата експертиза, като компетентно изготвено и
неоспорено от страните, се кредитира изцяло и от настоящата инстанция.
Заключението е правилно оценено и от първоинстанционния съд, изцяло в
съответствие с нормата на чл.202 от ГПК и оплакванията на жалбоподателя за
неправилна преценка на заключението от съдебноавтотехническата
експертиза, в нарушение на нормата на чл.202 от ГПК са неоснователни. Това
е така, тъй като при съвкупната преценка на доказателственото средство по
чл.195 от ГПК с другите доказателства – гласните такива, показанията на
свидетеля В., може да се направи единственият извод, че ПТП-то е настъпило
по вина на водача на лекия автомобил „Ф.“, модел „К.“ – Ш., която е
нарушила правилата за движение по пътищата, визирани в чл.16 ал.1, т.1 от
ЗДвП /На пътно платно с двупосочно движение на водача на пътно превозно
средство е забранено, когато платното за движение има две пътни ленти - да
навлиза и да се движи в лентата за насрещно движение/; чл.20 от ЗДвП
/Водачите са длъжни да контролират непрекъснато пътните превозни
средства, които управляват/; чл.21 от ЗДвП – за избиране подходящата
скорост, съобразена с пътя и пътната обстановка. Аргумент за наличието на
деликтно поведение у водача Ш., като причина за настъпване на вредата, е и
заключението от допълнителната съдебноавтотехническа експертиза,
съгласно което липсва нарушение на правилата за движение по пътищата от
страна на водача на лекотоварния автомобил – същият е предприел и
изпълнил единствената технически правилна и възможна спасителна маневра
– екстрено спиране. Ето защо установено е наличието на деликт като елемент
от фактическия състав на непозволеното увреждане по смисъла на чл.45 от
ЗЗД, както и причинна връзка между виновното поведение на водача на лекия
автомобил, за който не е сключена задължителна застраховка „Гражданска
9
отговорност“ и настъпилата вреда. В този смисъл оплакването на
жалбоподателя – ответник за нарушение на материалния закон - чл.45 от ЗЗД,
с аргументи, че не са доказани всички елементи от фактическия състав на
чл.45 от ЗЗД и по - конкретно – наличието на деликт, се явява неоснователно.
Описаният в съдебноавтотехническата експертиза механизъм на ПТП е
относим и към въведеното от ответника възражение за съпричиняване от
страна на пострадалата за настъпване на вредоносния резултат.
В материалноправната норма - чл.51 ал.2 от ЗЗД е предвидена
възможност за намаляване на обезщетението за вреди от деликт, като
намаляването на обезщетението е обусловено от наличие на причинна връзка
между поведението на пострадалия и произлезлите вреди. Както е посочено в
мотивите към т.7 от ТР №1/23.12.2015г. по тълк.д. №1/2014г. на ОСТК, дали
поведението на пострадалия е рисково и дали то е допринесло за
увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай.
Съпричиняване е налице, когато освен с поведението на деликтвента
увреждането се намира в пряка причинно-следствена връзка и с поведението
на самия увреден.
Като поведение на пострадалата, способстващо за настъпване на
вредоносния резултат, от страна на ответника се сочи непоставяне на
предпазен колан – в нарушение на чл.137а от ЗДвП.
Съгласно заключението от съдебноавтотехническата експертиза,
сблъсъкът между двете МПС-та и то от дясната страна, където е пътувала
пострадалата, е в голяма площ с голяма кинетична енергия – странично за
З.К. – смачкващ удар. Установените травми – черепно-мозъчна, гръбначно-
мозъчна /вкл.разчленяване на гръбначния стълб/, гръдна и опорно двигателна
травма, сочат, че няма данни уврежданията да са в резултат на свободно
инерционно движение на З.К. в купето на автомобила. По –същественото е, че
при поставен обезопасителен колан, тялото би било относително по-
неподвижно в автомобила, при което ускоренията в областта на торса,
главата и врата в момента на удара в лекотоварния автомобил биха били още
по-големи. В идентичен смисъл е и заключението от съдебномедицинската
експертиза: Травматичните увреждания, довели до леталния изход, са
причинени по директен механизъм от удар или притискане с или върху твърд
предмет със значителна кинетична енергия. Ефективното действие на
10
предпазния колан е само при челен удар и със скорост на движение на
автомобила до 60 км./ч. /а в случая ударът е бил страничен – от страната, на
която се е намирала пострадалата и скоростта на движение е била по-висока
от 60 км./ч./. При страничен удар действието на предпазния колан е сведено
до минимум. В конкретния случай и с предпазен колан, биха настъпили
всички травматични увреждания, довели до леталния изход. Преценката на
заключението от съдебноавтотехническата експертиза, съпоставимо с това от
съдебномедицинската експертиза, от една страна сочи, че от страната, носеща
доказателствена тежест да установи наличие на съпричиняване, не е
установено по категоричен начин, че пострадалата е била без правилно
поставен обезопасителен колан. За да е налице съпричиняване по смисъла на
закона, пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния
резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото
настъпване, независимо дали е действал виновно. Съпричиняването на
вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на
пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на
увредения – обективен елемент на съпричиняването, може да се изрази в
действие или бездействие, но всякога поведението следва да води
категорично до настъпването на вредоносния резултат, като го обуславя в
някаква степен. Само по себе си нарушението на установените в ЗДвП
правила за движение по пътищата /дори и по категоричен начин да е
установено, че пострадалата не е била с поставен предпазен колан/ не е
основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от
пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение,
тъй като е необходимо да се докаже по категоричен начин, че нарушението е
в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. – последният
да е негово следствие. От заключението на съдебноавтотехническата и
съдебномедицинската експертиза се прави извод, че леталният изход би
настъпил и при правилно поставен обезопасителен колан. За да бъде успешно
проведен процесуалният способ за защита на пасивно легитимираната страна
по иск за репариране на вреди от непозволено увреждане посредством
възражение за съпричиняване, следва да се установи по пътя на пълно и
главно доказване, че категорично крайният вредоносен резултат би бил
предотвратен при липса на поведението, сочено като съпричиняване. Като
страна, черпеща изгодни последици от установяването на този факт,
11
доказателствената тежест за установяването му носи жалбоподателят –
ответник. Не е доказано обаче, че и при евентуално ползване на посоченото
обезопасително средство от страна на пострадалата, крайният вредоносен
резултат – леталният изход би бил предотвратен – само при установяването
на който факт биха били приложими последиците на чл.51 ал.2 от ЗЗД.
Приносът на пострадалия трябва да е конкретен, както и да е доказан, а не
хипотетично предполагаем. С оглед на изложеното възражението за наличие
на съпричиняване е неоснователно и преценката на първоинстанционния съд
в тази насока е правилна, а оплакването на жалбоподателя – ответник за
нарушение на нормата на чл.51 ал.2 от ЗЗД, тъй като съдът неправилно е
преценил за неоснователно възражението за наличие на съпричиняване от
страна на пострадалата, се явява неоснователно.
Следващият спорен въпрос в настоящето производство е относно
справедливото обезщетение за репариране на понесените от ищцата
неимуществени вреди.
Отчитайки функционалната обусловеност на задължението на Г. за
обезвреда на пострадалото лице от съдържанието и размера на деликтното
обезщетение, дължимо от застрахования делинквент по реда на чл.45 от ЗЗД,
то и в хипотезата на упражнено по реда на чл.557 от КЗ пряко право е
приложим въведеният с чл.52 от ЗЗД принцип за справедливост.
Справедливото обезщетяване по смисъла на чл.52 от ЗЗД, както това изрично
е прието още в ППВС №4/1968г., означава да бъде определен онзи точен
паричен еквивалент не само на болките и страданията, понесени от
конкретното увредено лице, но и на всички онези неудобствата, емоционални,
физически и психически сътресения, които съпътстват същите. В този смисъл
размерът на обезщетението за репариране на претърпените неимуществени
вреди следва да се определи при преценка на редица конкретни обстоятелства
от обективна и субективна страна. С оглед спецификата на отговорността по
чл.45 ЗЗД такива обстоятелства са характерът на увреждането, интензитетът и
продължителността на търпените болки и страдания, последиците, възрастта
на увредения, общественото му положение, а при настъпила смърт – и
връзката между пострадалия и претендиращия обезщетение. При определяне
размера на претърпените неимуществени вреди следва да се има предвид и
личният характер на тази претенция, свързана пряко с изживяванията и
личността на този, който понася вредите.
12
Релевантни в тази насока са депозираните по делото гласни
доказателства – показанията на свидетеля Захариев – живеещ на съпружески
начала с дъщеря на ищцата. Свидетелят установява, че между пострадалата и
ищцата е съществувала съответстващата на българския бит семейна
свързаност, но и близки отношения, обусловени не само от роднинската
връзка. Вярно е, че, както се твърди от жалбоподателя – ответник, свидетелят
установява, че през последните 4-5 години ищцата е живеела в Г.. Но този
факт сам по себе си не отрича съществуването на присъщата за отношенията
майка –дъщеря връзка. Свидетелят установява и че през този период З.К. е
посещавала майка си /в която насока са депозирани и писмени доказателства/,
както и че преди заминаването на С. Е. в Г., тя и дъщеря й са живеели в едно
домакинство /в което е живеел и свидетелят/. Свидетелят депозира
непосредствени показания, почиващи на лични възприятия относно тежкото
съС.ие, в което е изпаднала ищцата вследствие трагичния инцидент. Няма
основание да не се кредитират показанията на този свидетел, като
непосредствени и убедителни – същият е живеел с починалата З.К. и С. Е. в
едно домакинство. Първоинстанционният съд правилно е преценил тези
показания съобразно тяхната действителна правна стойност, обективност и
достоверност и тези гласни доказателства не страдат от вътрешни
противоречия, както се твърди от жалбоподателя – ответник, а са
последователни и логични.
Преценявайки относимите обективни и субективни предпоставки,
първоинстанционният съд правилно и обосновано е приел, а не
презумптивно, както се твърди от жалбоподателя – ответник, че понесените
от ищцата неимуществени вреди вследствие смъртта на дъщеря й подлежат
на репариране. Изводите на съда за дължимост на обезщетение за
неимуществени вреди са изведени в съответствие с разпоредбите на чл.153 и
чл.154 от ГПК – при доказване на фактите от значение за спорното право от
носещата доказателствената тежест за това страна. Аргументите на съда,
основани и на теоретични обосновки, не водят до недопустими
предположения, които да нямат опора в доказателствения материал, както се
твърди от жалбоподателя – ответник, а напротив – придават допълнителна
обоснованост на изводите относно спорните факти. Освен това, още с
Постановление №4/1961г. и Постановление №5/1969г. на Пленума на
13
Върховния съд е прието, че връзката на родство по права линия от първа
степен е достатъчна предпоставка за реализиране правото на обезщетение за
неимуществени вреди. Правилна е преценката на съда и относно всички
неудобства – емоционални, физически и психически неудобства, които
съпътстват болките и страданията при подобен вид ситуация. Доколкото
неимуществените вреди вследствие смъртта на близък родственик са
негативна проява в психоемоционалната сфера на индивида, то за
установяване на конкретния психоемоционален статус, не винаги са
необходими знания от специално естество, които да бъдат установени от
специалист, разполагащ със знания в съответната област /психолог или
психиатър/. Така че доводите на жалбоподателя, че първоинстанционният съд
е приел наличието на такива негативни прояви, без същите да са констатирани
от вещо лице, са неоснователни. Първоинстанционният съд е оценил всички
релевантни за спора факти относно необходимостта и дължимостта на
обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди и в тази
насока липсва противоречие с приетото в ППВС №7/31.12.1959г., поради
което всички доводи на жалбоподателя – ответник в противната насока са
неоснователни.
Основателни са обаче оплакванията на жалбоподателя – ищец за
заниженост и несъответстващ на принципите за справедливост на
определения размер обезщетение от 130 000лв. За определянето му
окръжният съд се е аргументирал с факта, че ищцата е майка на общо осем
деца, при което афектационното отношение на майка-дъщеря е занижено,
както и с факта че през последните години ищцата е живяла в Г., т.е. – не е
била в ежедневен контакт с дъщеря си. Тези изводи на първостепенния съд не
се споделят от настоящата инстанция. Фактът, че ищцата има и други деца
няма отношение към преките последици от емоционален и психически
характер при загубата на най-близък родственик – дете и не може да води до
намаляване негативното изражение при загубата на дете. Фактът, че през
последните години ищцата и починалата й дъщеря не са живели в едно
домакинство или не са имали ежедневни – преки контакти, което не означава,
че контактите са били преустановени и връзката е била прекъсната, също не
може да повлияе на степента, характера и интензитета на понесените от
майката негативни изживявания от загубата на дете и то в изключително
млада възраст.
14
При преценка на изложените обстоятелства, характеризиращи от
субективна страна преките последици от емоционален и психически характер
по отношение на ищцата от смъртта на дъщеря й, както и от обективна страна
– че починалата З.К. е била в изключително млада възраст – на 21 години и
преди всичко обстоятелството, че смъртта на родственик от първа низходяща
права линия, независимо от неговата възраст, е едно от най-тежките
негативни изживявания и съобразно разпоредбите на чл.52 от ЗЗД, въззивната
инстанция намира, че справедлив паричен еквивалент на претърпените от
ищцата психически болки и страдания е сумата от 200 000лв. При определяне
еквивалентното парично изражение на претърпените неимуществени вреди се
съобразява от една страна трудоспособната възраст на пострадалата, както и
обстоятелството, че се касае за най-близката родствена връзка между
пострадал и претендиращ обезщетение – между родител и дете, вследствие на
която връзка претърпените вреди, имащи силно изразен морален и
емоционален аспект, са от непреодолим характер.
Освен това, като база при определяне на паричното обезщетение за
причинени неимуществени вреди служат стандартът на живот в страната и
средностатичическите показатели за доходи по време на възникване на
увреждането. Нивата на застрахователно покритие, респективно - нормативно
определените лимити на отговорност по застраховката „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите, приложими и към отговорността на Г., не
са критерий, както и база за определяне размера на обезщетението, но са от
значение при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди
и индиция за икономическата конюнктура. За определяне и изплащане на
обезщетенията от Г. разпоредбата на чл.558 ал.2 от КЗ препраща към гл.47 от
КЗ „Задължителна застраховка „ГРАЖДАНСКА ОТГОВОРНОСТ“ на
автомобилистите“ /чл.477 – чл.505/. А предвидената в чл.492 т.1 от КЗ
минимална застрахователна сума за неимуществени и имуществени вреди
вследствие на телесно увреждане или смърт е 10 420 000лв. за всяко събитие,
независимо от броя на пострадалите лица. Обезщетение от 200 000лв. е
съобразено със съдебната практика по аналогични случаи за загуба на
пълнолетен низходящ роднина от първа степен през съответния период.
Решение №9/ 04.02.2022г. на ВКС по т. д. №185/2021г., II т. о., ТК – за
събитие, настъпило през 2015г.; Решение №131/04.01.2016г. на ВКС по т. д.
№2592/2014г., II т. о., ТК – за събитие, настъпило през 2009г. и др./.
15
По изложените съображения въззивната жалба на жалбоподателя –
ответник се явява неоснователна , а въззивната жалба на жалбоподателя –
ищец – основателна и същата следва да бъде уважена. Първоинстанционното
решение, ведно с постановеното по реда на чл.247 решение, следва да бъде
отменено в частта, с която е отхвърлен искът за неимуществени вреди за
разликата над 130 000лв. до претендираните 200 000лв., ведно със законната
лихва, считано от 30.03.2020г. и да се постанови друго, с което да се присъди
допълнително сумата от 70 000лв., ведно със законната лихва, считано от
30.03.2020г.
По разноските, сторени в първоинстанционното производство:
С оглед изхода от спора пред въззивната инстанция, следва да бъде
отменено решението и в частта, с която ищцата е осъдена да заплати на
ответника разноски съразмерно с уважената част от иска – 373,75лв.
От страна на ищцата са претендирани разноски по реда на чл.38 ал.2 от
ЗА. Същите следва да бъдат присъдени в пълен размер. Минималното
адвокатско възнаграждение при материален интерес от 200 000лв., съгласно
чл.7, ал.2, т.5 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения /преди изм. ДВ бр. 88/04.11.2022г./ е 5 530лв., а
с ДДС – 6 636лв. Или, освен присъдените 4 130лв., следва да бъдат присъдени
допълнително 2 506 лв.
На основание чл.78 ал.6 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати допълнително държавна такса в размер на 2 800лв., както и
допълнително разноски, сторени от бюджета на съда, в размер на 72,50лв.
По разноските, сторени във въззивното производство:
С оглед неоснователността на въззивната жалба на жалбоподателя –
ответник, на същия не се дължат разноски за въззивното производство.
От страна на жалбоподателката – ищца, представлявана от адв. А. Х. Г.
– САК, се претендират разноски по реда на чл.38 ал.2 от ЗА. Обжалваемият
материален интерес в случая е 200 000лв. /70 000лв. по въззивната жалба на
жалбоподателката – ищца и 130 000лв. по въззивната жалба на жалбоподателя
– ответник/, тъй като процесуалното представителство е осъществено и по
двете въззивни жалби. С оглед основателността на въззивната жалба на
жалбоподателката – ищца и неоснователността на въззивната жалба на
16
жалбоподателя – ответник се дължат разноски съобразно целия обжалваем
материален интерес. Минималното адвокатско възнаграждение, съгласно
чл.7, ал.2, т.5 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения е 12 650лв., а с ДДС – 15 180лв.
На основание чл.78 ал.6 от ГПК жалбоподателят - ответник следва да
бъде осъден да заплати държавна такса за въззивното производство с оглед
уважаването на въззивната жалба на жалбоподателя – ищец в размер на
1 400лв.
Водим от изложеното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК, Пловдивският
апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №260108/20.04.2022г., постановено по търг.д.
№413/2020г. по описа на окръжен съд Пловдив, ведно с постановеното по
реда на чл.247 от ГПК решение №260208/28.09.2022г., в частта, с която е
отхвърлен предявеният от С. В. Е., ЕГН ********** срещу Г. иск за разликата
над 130 000лв. до 200 000лв., представляваща обезщетение за неимуществени
вреди от смъртта на дъщеря й З.В.К., настъпила при ПТП на 16.12.2019г.,
ведно със законната лихва, считано от 30.03.2020г., както и в частта, с която
С. В. Е. е осъдена да заплати на Г. разноски в размер на 373.75лв., вместо
което ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Г. да заплати на основание чл.557, ал.1, т.2, б.„а“ от Кодекса
за застраховането, на С. В. Е., ЕГН ********** сумата от 70 000лв.,
представляваща обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени
вреди вследствие смъртта на дъщеря й З.В.К., настъпила при ПТП на
16.12.2019г., ведно със законната лихва, считано от 30.03.2020г. до
окончателното изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение №260108/20.04.2022г., постановено по
търг.д. №413/2020г. по описа на окръжен съд Пловдив, в останалата
обжалвана част.
ОСЪЖДА Г. да заплати на А. Х. Г. с ЕГН ********** - адвокат при
САК, адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ал.2 от ЗА за
осъществено безплатно процесуално представителство на С. В. Е., ЕГН
17
********** в първоинстанционното производство в размер на 2 506лв., с ДДС
и във въззивното производство в размер на 15 180лв., с ДДС.
ОСЪЖДА Г. да заплати в полза на бюджета на съдебната власт
държавна такса за първоинстанционното производство в размер на 2 800лв.,
както и разноски, сторени от бюджета на съда, в размер на 72,50лв. и
държавна такса за въззивното производство в размер на 1 400лв.
Делото е разгледано при участието на трето лице помагач на страната
на ответника - Е. З. Ш. с ЕГН **********, действащ чрез настойника Е. Й. С.
с ЕГН ********** с адрес гр. П., ул. "Р." №2.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
18