Р Е Ш Е Н И Е
Номер 6.8.2020 г.
гр. Велико Търново
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВЕЛИКОТЪРНОВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД
VI-ти граждански състав
на двадесет и първи юли
две хиляди и двадесета година
в публично заседание в следния състав:
Районен съдия: Георги Георгиев
при
участието на секретаря Милена Радкова
като разгледа гражданско дело № 113 по описа за
Производството е образувано по искова молба на „А. к. п. з.” ЕООД срещу М.В.П., с
която се иска да бъде прието за установено съществуването на вземания на ищеца
спрямо ответника за сумата от 262.46 лева – главница
по договор за паричен заем №
3010018/7.8.2017 г., сключен с „***”,
ведно със законната лихва от
подаване на заявлението, за сумата от 6.34 лева - договорна лихва за периода от
15.8.2017 г. до 28.11.2017 г., за сумата от 86.28 лева - неустойка за
неизпълнение на договорно задължение, както и за сумата от 39.90 лева - мораторна лихва за периода от 29.11.2017 г. до 30.5.2019
г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ЧГД
№ 1687/2019 г. по описа на Великотърновския районен съд.
Ищецът твърди, че на 7.8.2017 г. между „***”
АД и ответника е сключен договор за паричен заем, по силата на който на
последния е предоставена сумата от 600.00 лева. Ответникът е следвало да погаси
задълженията си на 16 вноски, като е уговорена възнаградителна
лихва от 6.34 лева, както и че в 3-дневен срок от усвояване на заема ответникът
следва да предостави обезпечение за задълженията си и поради неизпълнение на
тази уговорка му е била начислена неустойка в размер на 86.28 лева. Заявява, че
ответникът е извършил плащания в общ размер от 560.00 лева, след което е
преустановил плащанията по договора, както и че с договор за прехвърляне на
парични задължения вземанията на първоначалния кредитор, произтичащи от
горепосочения договор за заем, са прехвърлени на „А. к. п. з.” ООД.
С молба от 29.1.2020 г. ищецът е оттеглил
претенциите си за договорна и мораторна лихва, като с
определение от 3.2.2020 г. производството в тази му част е прекратено.
В срока по чл. 131 ГПК е
постъпил отговор от назначения особен представител на ответника, с който същият
оспорва претенциите, заявявайки че клаузата за неустойка е неравноправна и в
тази си част договорът не е породил целените правни последици. Прави възражение
за прекомерност на претендираното юрисконсултско
възнаграждение.
Великотърновският районен съд, като взе предвид събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено следното от фактическа страна:
Установява
се от представения договор за паричен заем, че на 7.8.2017 г. между „***” ЕАД и М.В.П. е възникнало
облигационно правоотношение, съгласно което на последния е предоставена сумата
от 600.00 лева. В договора са
уговорени размерът на заема, срокът за
връщане на предоставената сума,
годишният лихвен
процент и годишният процент на
разходите, като дължимите главница и възнаградителна
лихва са включени в размера на погасителна вноска и по този начин общата
стойност на плащанията по договора е определена на 640.00 лева, която сума е
следвало да бъде издължена на 16 равни вноски седмични, всяка от които в размер
на 40.00 лева, в срок до 28.11.2017 г. Заемателят се
е задължил в 3-дневен срок от усвояване на сумата да представи на заемодателя
обезпечение чрез ангажиране на поръчител или чрез представяне на банкова
гаранция, като в договора е посочено, че при неизпълнение на това задължение се
дължи неустойка в размер на 230.08 лева, която ще бъде разсрочена и заплащана
на равни части към погасителните вноски. В договора е увредена възможността на
кредитора да прехвърли правата си на трето лице.
С рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 30.1.2017 г. заемодателят „***”
ЕАД е прехвърлил на ищеца свои
вземания, произтичащи от
договори за заем, които вземания са индивидуализирани в Приложение № 1 -
неразделна част от договора, в което фигурира и договора за паричен заем от 7.8.2017 г.
По
делото е представено уведомление до
ответника за извършена цесия, както и пълномощно, с което цедентът
е упълномощил цесионера да уведоми длъжника за
извършеното прехвърляне на вземанията.
При така установената фактическа обстановка
съдът приема следното от правна страна:
Предявени са установителни
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.
79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 240, вр.
чл. 99 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД, като същите са процесуално допустими, доколкото са предявени от заявителя срещу длъжника в предвидения в чл. 415, ал.
1 ГПК преклузивен срок.
Въз основа на представените доказателства
съдът приема за установено съществуването на правоотношение по силата на договор
за паричен заем от 7.8.2017 г., съгласно посоченото в който „***” ЕАД е предоставил на ответника сумата
от 600.00 лева, като страните са посочили, че договорът има характер на
разписка за предаване на заемната сума (чл. 3), поради което с подписването му
от ответника фактът на получаването й следва да се приеме за доказан. С
получаване на заемната сума е завършен фактическият състав на договора, което е
породило задължение за ответника да върне заетата сума и уговорената възнаградителна лихва в срок до 28.11.2017 г.
Относно вземането за неустойка съдът намира,
че за ответника няма валидно възникнало задължение за нейното заплащане, поради
нищожност на клаузата, която я уреждат. Съдът следи служебно, дори при липсата
на възражение и следва да зачете последиците на тази нищожност, когато е
нарушена норма предвидена в закона в обществен интерес и не се изисква събиране
на доказателства, когато е налице противоречие с добрите нрави и когато е
налице неравноправна клауза, както и при някои особени хипотези, при които
охраняването на блага от специфичен обществен порядък преодолява поради
изключителната си значимост диспозитивното начало в
гражданския процес. В случая страните по договора са уговорили, че ответникът
ще дължи неустойка в размер близо шест пъти по-голям от уговорената възнаградителна лихва, която ще заплаща разсрочено заедно с
всяка погасителна вноска, ако в 3-дневен срок от сключването на договор не
предостави надлежно обезпечение по смисъла на чл. 4, ал. 1. Според съда, така
уговорената клауза е нищожна поради противоречието й с добрите нрави, тъй като
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. В случая уговорката е предвидена да санкционира неизпълнението на
задължението за представяне на надлежно обезпечение, което задължение обаче има
вторичен характер и неизпълнението му не засяга пряко същинското задължение за
връщане на дадената в заем сума. Т.е. в процесния
случай кредиторът се „обезпечава” и „обезщетява”, а длъжникът се санкционира не
затова, че не е изпълнил основното си задължение по договора (за връщане на
заетата сума), а за това, че не е предоставил обезпечение своето задължение. На
следващо място, задължението на длъжника по чл. 4, ал. 1 очевидно е уговорено
по начин относно изискванията към вида обезпечение и относно срока за
изпълнението му така, че да възпрепятства длъжника да изпълни същото, а самото непредоставяне на обезпечение не води до претърпяването на
вреди за кредитора (същият остава без обезпечение на вземанията си, но след
изтичането на въпросния 3-дневен срок длъжникът все още не е в просрочие) - следователно типичните функции на неустойката
в случая стоят вън от процесната неустоечна
клауза. Отделно от горното, следва да се отбележи, че така както е уговорена неустоечната клауза заобикаля изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според което ГПР не може да бъде по–висок от пет пъти размера на законната
лихва, като в случая 3 дни след подписване на договора за заемателя
възниква задължение за заплащане на сума, която надвишава максимално допустимия
размер на ГПР. Противно на уговореното в договора, учредяването на надлежно
обезпечение следва да се вземе предвид към момента на сключване на договора и
неизпълнението на това задължение да има за последица отказ от отпускане на
заема, а не начисляване на допълнителни суми по договора. Т.е. щом ответникът
не е в състояние да представи исканото обезпечение, ищецът е разполагал с
възможността да му откаже отпускането на заема, а не да санкционира липсата на
обезпечение с неустойка. В този ред на мисли, настоящият съдебен състав
застъпва становището, че макар формално да е наречена неустойка, на практика
сумата чл. 4, ал. 2 от договора за заем представлява скрито възнаграждение по
договора, което обаче е над допустимия законов размер.
Установеното противоречие между клаузата за
неустойка с добрите нрави прави същата невалидна. Съобразно чл. 26 ал. 4 ЗЗД, в
тази си част договорът не е породил действие, поради което за заемателя не е възникнало задължение за заплащане на сумата
по тази неустоечна клауза, като в останалата си част
договорът е породил действителни вземания за главница и възнаградителна
лихва.
От направеното от ищеца признание, доколкото
същото касае неизгоден за него факт, се установява, че ответникът е заплатил
сумата от 560.00 лева. При внасянето на същата не се установява длъжникът
изрично да е посочил кое задължение погасява, тъй като тя не е достатъчна да
погаси всички задължения. Доколкото обаче ответникът се е съгласил с
инкорпорирания в договора погасителен план, то при погасяването на задълженията
следва да се има в предвид именно същия. Тъй като съдът приема за нищожна
клаузата за неустойка, същата не следва да се включва в стойността на дължимата
месечна вноска, която остава 40.00 лева, включваща главница от 37.50 лева и възнаградителна лихва от 2.50 лева. Следователно със
заплащане на сумата от 560.00 лева ответникът е погасил изцяло 14 погасителни
вноски, като с извършените плащания са погасени общо 525.00 лева от главницата
(14 вноски х 37.50 лева) и 35.00 лева от лихвата (14 вноски х 2.50 лева).
Предвид частичното погасяване на главницата, размерът й при прехвърляне на
вземането е бил 75.00 лева (600.00 – 525.00).
От доказателствата по делото съдът приема,
че ищецът е носител на вземанията по договора за заем в качеството си на цесионер по договора за цесия от 30.1.2017 г. Съдът намира, че е налице фингирано
получаване уведомлението за извършената
цесия. Действително, с получаване на уведомлението за цесията от особения
представител не може да се счете, че същото е узнато и от ответника, но тук
следва да бъде съобразен чл. 47, ал. 5 ГПК, съгласно който след изтичане на
срока за получаване на съобщението до ответника същото следва да се счита за
редовно връчено. Т.е. за редовно връчено на ответника следва да се счита и
приложеното към исковата молба уведомление за извършената цесия. Следва да се има в предвид също, че за
защита на длъжника в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД е предвидено задължение на цедента да уведоми длъжника за извършената цесия, до който
момент последният има право да откаже да плати на всяко лице, различно от
първоначалния кредитор. Липсата на уведомление обаче не прави цесията
недействителна, като длъжникът може да възразява за липса на уведомяване само
ако едновременно с това твърди, че вече е платил на стария кредитор или на
овластено от него лице, каквито твърдения (и доказателства) не ангажирани.
Мотивиран от горното, съдът намира, че искът
за главница се явява основателен за сумата от 75.00 лева, а този за неустойка следва да се отхвърли изцяло.
По разноските:
Предвид изхода на делото от присъдените в
заповедното производство разноски в размер на 75.00 лева в тежест на ответника
следва да се възложи сумата от 16.13 лева съразмерно с уважената част от
предявените искове. В настоящото производство ищецът е направил разноски за
държавна такса, възнаграждение за особен представител и юрисконсултско
възнаграждение, като съдът намира, че делото не се отличава с фактическа и
правна сложност, поради което определя юрисконсултското
възнаграждение в размер на 100.00 лева. По този начин към реално направените от
ищеца разноски следва да се прибави определеното юрисконсултско
възнаграждение, които събрани се равняват на 425.00 лева, като с оглед изхода
на делото в полза на ищеца следва да бъде присъдена сумата от 91.40 лева
съразмерно с уважената част от предявените искове.
Мотивиран
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО, че М.В.П.,
ЕГН ********** дължи на „А. к. п. з.” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „Васил Левски” № 114, етаж Мецанин, представлявано от Тервел Кънчев, сумата
от 75.00 (седемдесет и пет) лева – главница
по договор за паричен заем №
3010018/7.8.2017 г., сключен с „***”,
ведно със законната лихва от
подаване на заявлението – 4.6.2019 г. до изплащане на задължението, за което задължение
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ЧГД № 1687/2019 г. по
описа на Великотърновския районен съд.
ОТХВЪРЛЯ претенцията на „А. к. п. з.” ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Васил Левски” № 114, етаж Мецанин, представлявано
от Тервел Кънчев, за приемане за установено, че М.В.П., ЕГН ********** дължи
разликата над сумата от 75.00 лева до пълния претендиран
размер от 262.46 лева
- главница по договор за паричен заем № 3010018/7.8.2017 г., сключен с „***”, както и сумата от 86.28 лева - неустойка по договор за паричен заем № 3010018/7.8.2017 г., сключен с „***”.
ОСЪЖДА М.В.П., ЕГН ********** да заплати на „А. к.
п. з.” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Васил Левски” № 114, етаж Мецанин,
представлявано от Тервел Кънчев, сумата от 91.40 (деветдесет и един лева
и четиридесет ст.) лева, представляваща направените в исковото производство
разноски, както и сумата от 16.13 (шестнадесет лева и тринадесет ст.) лева,
представляваща направените разноски в производството по ЧГД № 1687/2019 г. по описа на Великотърновския районен
съд.
Решението подлежи на обжалване пред
Великотърновския окръжен съд в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: