Р
Е Ш Е
Н И Е
№................../06.04.2022 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на трети декември през 2021 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия СТОЙЧО ПОПОВ
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА въззивно гражд. дело номер 11248 по описа за 2020
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 58884 от 05.03.2020 г. постановено
по гр.д. № 47037/2019 г. на СРС, 144 състав, е признато за установено по отношение
на ищеца „Т.С.” ЕАД, че С.Г.С. дължи на ищеца следните суми: сумата от 357 лева
като вземане за главница за доставена, но неизплатена топлинна енергия през
периода от 01.05.2015г. до 30.04.2018г. ведно със законна лихва от 19.03.2019г.
до изплащане на вземането, като е отхвърлен иска за главница за горницата до пълния размер
от 1 472.87 лв. за имот с абонатен № 146705, находящ се в гр.София, ул.********също
и обезщетение за забава върху главницата за периода от 14.09.2016г. до
07.03.2019г. в размер на 89.76 лева, като е отхвърлен иска за лихва за горницата
до 244.70 лв., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от
28.03.2019г. по ч. гр. дело № 15613/2019 г. по описа на СРС, 144 състав.
Отхвърлен е изцяло иска, предявен от „Т.С.“ ЕАД, за установяване спрямо С.Г.С.,
съществуването на вземане за сумата от 30.09 лв., представляваща цена на
извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.05.2015г. до
30.04.2018г. ведно със законна лихва от 19.03.2019г. до изплащане на вземането,
мораторна лихва върху таксата за дялово разпределение в размер на 5.47 лв. за
периода от 30.03.2016г. до 07.03.2019г., за които суми е издадена заповед по чл.410
от ГПК от 28.03.2019г. по ч.гр.дело № 15613/2019 г. по описа на СРС, 144 състав.
С решението съдът се е произнесъл и относно дължимите между страните разноски,
като съобразно постановеното решение по чл.247 от ГПК 08.07.2020 г. и определение
по реда на чл.248 от ГПК с № 20203498 от 21.09.2020 г., които не са обжалвани
самостоятелно, е поправил и изменил решението в частта за разноските, в един и
същи смисъл, съобразно което ответницата дължи на ищеца 76 лв. разноски за
заповедното производство, а ищецът дължи на ответницата 896 лв. разноски за
заповедното производството и за първоинстанционното исково производство.
Решението е постановено при участие на трето
лице- помагач на страната на ищеца- „Т.“ ООД.
Това решение е обжалвано в срок от ищеца и от
ответницата.
Ищецът „Т.С.” ЕАД обжалва решението в
частите, в които исковете са били отхвърлени, с оплаквания за неправилност на
решението поради нарушение на материалния закон и приложимите ОУ, тъй като
следвало да се съобрази от съда, че предмет на исковете са вземанията по
издадени три общи фактури с дати съответно 31.07.2016 г., 31.07.2017 г. и
31.07.2018 г. в резултата на годишното изравняване на издаваните месечно
прогнозни суми по фактури. По отношение на сумата за дялово разпределение счита
за дължима, тъй като е включвана в издаваните от ищеца фактури.Сочи и
несъобразяване с приложимите към исковия период Общи условия на ищеца за
продажба на ТЕ за битови нужди на потребители в София от 2008 г. според които
върху неплатените в срок месечни задължения зе дължи лихва за забава след
изтичане на 30 дни от месеца, за който се дължи цената на топлинна енергия /ТЕ/,
също и процесуално нарушение поради неуказване от съда на ищеца да се
представят протоколи по чл.536 от ГПК за публикуване на фактурите. Моли
решението да се отмени в обжалваните части, претендира разноски за въззивната
инстанция вкл. за защита от юрисконсулт, без списък по чл.80 от ГПК.
Ответницата С.Г.С. чрез пълномощника си адв.П.Х.,
оспорва жалбата на ищеца с писмен отговор в срока по чл.263, ал.1 от ГПК като
неоснователна. Претендира разноски.
Ответницата С.Г.С. чрез пълномощника си адв.П.Х.,
обжалва решението в частите, в които исковете срещу ответницата са били уважени. С въззивната жалба се правят
оплаквания за неправилност на решението, поради нарушение на
материалния закон, процесуални нарушения от съда. Конкретно се правят
оплаквания за липса на доказателства за дължимост на исковите суми поради
недоказване наличието на облигационно отношение между страните, за липсата на доказателства, които
да обосноват извод за дължимост на претендираните от ищеца суми-липса на доказателства за реално отчетено количество топлинна енергия /ТЕ/
, като възразява приетите три броя фактури да имат такава доказателствена
стойност, и ищецът не е съдействал за събиране на допуснато от съда
доказателство- съдебни експертизи, при което намира, че исковете не са доказани
по основание и не може съдът да приложи чл.162 от ГПК и да определи размера, за
който исковете били основателни, както и че ищецът не е доказал публикуване на фактурите на
интернет страницата си. Моли да се отмени решението в обжалваните
части и исковете да се отхвърлят изцяло. Претендира разноски
Ищецът
„Т.С.” ЕАД оспорва въззивната жалба на ответницата с писмен отговор в срока по
чл.263, ал.1 от ГПК като неоснователна. Претендира разноски. претендира разноски за въззивната
инстанция вкл. за защита от юрисконсулт, без списък по чл.80 от ГПК, оспорва и размера на
адв.възнаграждение.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното
решение, е валидно, и допустимо, тъй като съдът се е произнесъл в рамките на
заявените с исковата молба претенции.
При произнасянето си по
правилността на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивните жалби на страните оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към
спора факти и на приложимите материално правни норми, както
и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Предметът на проверка
на въззивния съд е очертан от оплакванията с въззивните жалби относно
преценката на събраните по делото доказателства и значението на липсващите
такива, за установяване наличието на облигационно отношение между страните и
реално доставеното и отчетено количество ТЕ за жилището на ответниката и
цената, също и за дължимостта на суми за лихва за забава преди подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК и за услуга дялово разпределение.
По наведения с въззивните жалби на страните довод за
неправилност на решението, въззивният съд намира следното:
Първоинстанционният съд е основал решението
си в частите, в които е уважил исковете, на база приетите по делото
доказателства за качеството потребител на ТЕ на ответницата като собственик на
топлоснабдено жилище в сграда-етажна собственост, и за размера и цената на
реално доставената ТЕ за жилището й, установен от приетите по делото три броя
съобщения към изравнителни фактури, като след приспадане на посочените в тях
прогнозни стойности, е счел, че остава дължима само сума за главница цена на ТЕ
357 лв., върху която е определил за исковия период за дължиа и лихва за забава
89,76 лв. по чл.162 от ГПК.
Правилен е извода за наличие на облигационна
връзка по договор при общи условия, възникнала по силата на ЗЕ, за доставка на
ТЕ, тъй като ответницата е собственици на топлоснабдено жилище, удостоверена
собствеността й от приетите писмени доказателства- я н.а. за право на строеж, предварителен
договор за изграждане и присъединяване на енергиен обект към топлопреносната
мрежа на Т.С. ЕАД, заявление - декларация, изходящо от ответницата да й бъде
открита партида при ищеца за процесния имот. Събраните по делото писмени
доказателства сочат, че най-късно към м.септември 2010 г. - когато е сключен
договорна между ЕС и ФДР, сградата на етажната собственост ( ЕС) е била
топлоснабдена и "Топлофикация София" е доставчикът на ТЕ. Следователно
ответницата, като етажен собственик, дължат цената на реално потребената ТЕ за
притежаваното от нея жилище в тази сграда-етажна собственост, за ТЕ за
отопление на общите части, също и за сградната инсталация като обща част на ЕС.
Оплакването на ответницата по въззивната
жалба за годността на събраните по делото доказателства да послужат като такива
за установяване на правнорелевантния факт относно доставка на ТЕ в жилището им
и в сградата-ЕС, въззивният съд намира за основателно.
Изготвяни от ищеца
съобщения съм фактури като изготвени от него документи, нямат обвързваща доказателствена сила и ищецът не може да бъде
освободен от процесуалното си задължение да установи при условията на пълно и главно
доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, а именно доставяне на претендираното
количество ТЕ за исковия период за имота собствен на отвтеницата. Вписванията
по извлечението от сметки подлежат на доказване и
самостоятелно не установява количеството доставена от
ищеца топлинна енергия в процесния период, нито установяват нейната стойност. Събраните писмени
доказателства, представени от третото лице-помагач на ищеца, сочат на
отчетеното количество ТЕ в жилището на ответницата за трите отоплителни сезона,
и на издадени изравнителни сметки от ФДР, но поради несъбиране на допуснатите експертизи,
не се установява верността на извършеното от ФДР изравнение на количество
дължима ТЕ за всеки от трите отоплителни сезона и съответствието на това
разпределение с действащата нормативна уредба, предвид оспорването от страна на
ответницата с отговора на исковата молба, както му е било указано с доклада на
съда по чл.146 от ГПК. Процесуалното бездействие на ищеца да внесе разноските
за допуснатите по него искане експертизи има за последица несъбиране на тези
доказателства, този пропуск на ищеца не може да се преодолее във въззивното
производство поради липсата на основание за това по чл.266 от ГПК, поради което
остана по делото недоказано извършване
на реална доставка на ТЕ според твърдението с исковата молба, при което искът не
е доказан по основание и съдът не може да определи размера му по реда на чл.162
от ГПК. Ето защо поради неоснователност на иска за
главницата цена на ТЕ, тъй като не се доказа да е доставяна ТЕ, при което,
макар и в облигационна връзка с ищеца, ответницата не дължи исковата сума за
цена на ТЕ и за дялово разпределение като производно от нея, също и за лихви за
забава, тъй като при липса на главен паричен дълг не се дължат и лихви. Исковете
за дължимост на претендираните с исковата молба суми следователно подлежат изцяло на отхвърляне, поради което въззивният съд
не следва да обсъжда другите наведени от ответната страна с жалбата оплаквания
за тяхната неоснователност поради погасяване по давност.
Поради несъвпадане изводите
на двете инстанции, решението в обжалваните от ответницата части следва да се отмени
и исковете да се отхвърлят изцяло - и за разликата до сумите, за които са били
уважени.
При горния извод се явяват
неоснователни и исковете за дължимост на суми, за които исковете са били
отхвърлени, в които отхвърлителни части решението е обжалвано от ишеца. Така решението
в обжалваните от ищеца части, в които са отхвърлени исковете, следва да се
потвърди, макар и по различни мотиви за недължимост на сумите, изложени от
въззивния съд в настоящето решение.
Съгласно чл.78, ал.1
от ГПК и изхода на спора, въззивният съд следва да определи отново и
отговорността за разноските за заповедното и първоинстанционното производства,
тъй като решението на СРС е обжалвано изцяло. Ищецът няма право на разноски
нито в исковото, нито в заповедното производство, което налага отмяна на
решението и в частта, в които ответницата е осъдена да плати на ищеца разноски
76 лв. за заповедното производство. На ответницата се следват само 352 лв. за
адвокатско възнаграждение за първата инстанция по иска по чл.422 от ГПК като
минимален размер по чл.7, ал.2, т.2 от НМРАВ предвид направеното от ищеца
възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 от ГПК. По отношение на разноските в
заповедното производство, въззивният съд споделя тезата, че такива не се дължат
на длъжника. Заповедното производство е уредено като едностранно, защитата на
длъжника в рамките на тези производства се осъществява чрез обжалване актовете
на съда с частна жалба, като в този случай минималното адвокатско
възнаграждение се определя по чл. 11 от Наредба № 1/09.07.2004 г. Подаването на
възражение в срока по чл. 414 ГПК е
основание за исков процес по чл.422 от ГПК, както е в случая, по възражението
заповедният съд не дължи произнасяне, а указания до молителя за предявяване на
иска по чл. 422 ГПК. Това възражение по чл.414 от ГПК няма самостоятелен характер и е само
формалната предпоставка за прерастване на заповедното производство в
състезателно и двустранно, а не израз на материално правната защита на длъжника
/ в този смисъл определение №
45/23.01.2019 г. на ВКС, ТК, І т.о. по ч.т.д. № 3074/2018 г., определение № 140
от 19.03.2020 г. по ч. т. д. № 236/2020 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС/. Ето защо
подлежи на отмяна и решението в частта, в която на ответницата са присъдени
разноски над 352 лв. за адв. възнаграждение.
По разноските за
въззивната инстанция: Въззивникът-ищец няма право на разноски по чл.78, ал.1 от ГПК, тъй като исковете не се уважават изцяло.
Ответницата има право
на разноски за адвокатско възнаграждение за защита по подадената от нея
въззивна жалба и срещу подадената въззивна жалба от ищеца, в минималните
размери по чл.7, ал.2, т.1 от ГПК според обжалваемия интерес по всяка въззивна
жалба, или по 300 лв. по всеки от договорите за правна защита, представени с
въззивната жалба, респ. с отговор на въззивна жалба, вместо исканите и платени
350 лв. и 450 лв. Намаляването до минималните размери е съобразно направеното
от ищеца възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 от ГПК и преценката на
въззивния съд, че въззивното производство не се отличава нито с фактическа,
нито с правна сложност, .
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 58884 от 05.03.2020 г. поправено и изменено в
частта за разноските с решение по чл.247 от ГПК от 08.07.20202 г. и определение по реда на чл.248 от ГПК с №
20203498 от 21.09.2020 г., всички постановени по гр.д. № 47037/2019 г. на СРС,
144 състав, В ЧАСТИТЕ, В КОИТО е
признато за установено по отношение на ищеца „Т.С.” ЕАД, че С.Г.С. дължи на
ищеца следните суми: сумата от 357 лева като вземане за главница за доставена,
но неизплатена топлинна енергия през периода от 01.05.2015г. до 30.04.2018г. ведно
със законна лихва от 19.03.2019г. до изплащане на вземането, за имот с абонатен
№ 146705, находящ се в гр.София, ул.********също и обезщетение за забава върху
главницата за периода от 14.09.2016г. до 07.03.2019г. в размер на 89.76 лева,
за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 28.03.2019г. по
ч. гр. дело № 15613/2019 г. по описа на СРС, 144 състав, и В ЧАСТИТЕ, в които е
осъдена ответницата да плати на ищеца 76 лв. разноски, и е осъден съответно
ищеца да плати на ответницата разноски над 352 лв. до 896 лв. по гр.д.№
47037/19 г. и изцяло по ч.гр.д.№ 15613/19 г. на СРС, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни, предявените от „Т.С." ЕАД, ЕИК ********, със седалище
и адрес на управление:***, срещу С.Г.С., ЕГН **********,***, искове за признаване за установено на
основание чл.422 от ГПК, вр.
чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 150 ЗЕ и вр.
чл. 86, ал.1 ЗЗД, че
С.Г.С. дължи на ищеца „Т.С.” ЕАД следните суми: сумата от 357 лева като вземане за главница за
доставена, но неизплатена топлинна енергия през периода от 01.05.2015г. до
30.04.2018г. ведно със законна лихва от 19.03.2019г. до изплащане на вземането,
за имот с абонатен № 146705, находящ се в гр.София, ул.********също и
обезщетение за забава върху главницата за периода от 14.09.2016г. до
07.03.2019г. в размер на 89.76 лева, за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК от 28.03.2019г. по ч. гр. дело № 15613/2019 г. по
описа на СРС, 144 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 58884 от 05.03.2020 г. постановено по гр.д. №
47037/2019 г. на СРС, 144 състав, в останалите части.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление:*** да заплати на
основание чл.78, ал.3 и ал.5 от ГПК на С.Г.С., ЕГН **********,***, сумата от 600 лева разноски за въззивната инстанция.
Решението е постановено с участието на
трето лице помагач на страната на ищеца - „Т.“ ООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.