О П Р Е
Д Е Л Е Н И Е
№82, гр.Бургас, 20.12.2019 год.
БУРГАСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, наказателно отделение, в закрито заседание на двадесети декември, през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СИНКОВ
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ЦОЛОВА
ПЕТЯ ПЕТРОВА
сложи за разглеждане ВЧН дело № 279/2019г. по описа на БАС, докладвано от съдията-докладчик Петя Петрова и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 249 ал.3 вр. чл. 341 ал.2 от НПК. Образувано е по частна жалба на адвокат Е. от АК-Сливен, упълномощен защитник на подсъдимия Б. А. С. против определение от 02.12.2019 год., постановено в разпоредително заседание по НОХД №559/2019 год. по описа на Окръжен съд - Сливен, с което е оставено без уважение искането на защитника на подсъдимия за прекратяване на съдебното производство и връщане делото на прокурора за отстраняване на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила във фазата на досъдебното производство, както и искането за изменение на взетата по отношение на подс. С. мярка за неотклонение „задържане под страж“ в по лека.
Оспорвайки правилността на постановеното определение, защитата поддържа твърдение, че внесеният в съда обвинителен акт не отговаря на изискванията на чл. 246 от НПК за съдържание, като сочи наличие на противоречие между неговата обстоятелствена и диспозитивна част, водещо до невъзможност за подсъдимия да разбере в какво точно е обвинен. В частност, изтъква се, че на страница 2-ра в прокурорския акт са изведени фактически констатации за осъществявана от подс. С. продължавана престъпна дейност по разпространение на наркотични вещества, с конкретно описание на време, място и начин на извършването й, която не е включена в обхвата на обвинението, формулирано в заключителната част на акта. В тази връзка се сочи, че диспозитивът на обвинението съдържа фактическо описание на деятелност единствено в проявна форма на „държане с цел разпространение“ на наркотични вещества, осъществена на конкретна дата и място и представена като продължавано престъпление, сред която не фигурира дейност по „разпространение“ на наркотично вещество. Така констатираното противоречие се претендира, че нарушава правото на защита на подсъдимия, който е препятстван да узнае в извършването на какво престъпление е обвинен и предаден на съд. Като незаконосъобразен се сочи също и отказът на съда да измени мярката за неотклонение на подсъдимия в по-лека, доводите в която насока почиват на продължителността на срока на задържане. Моли се за отмяна на атакуваното определение и връщане делото на прокурора за отстраняване на допуснатите съществени нарушения на процесуалните правила, както и за изменение на мярката за неотклонение на подс. С. от „задържане под стража“ в по-лека такава.
В депозирано пред съда писмено становище на прокурор при А. п. -Бургас е изразена позиция за неоснователност на жалбата. Констатирайки, че обвинителният акт е изготвен в съответствие с изискванията на чл. 246 от НПК, прокурорът намира за правилна позицията на съда, изразена в отказа му да уважи претенцията на защитата за връщане на делото в предходната досъдебна фаза на процеса. По отношение на мярката за процесуална принуда, взета и изпълнявана към момента спрямо подс. С. , прокурорът счита, че не са налице основания за изменяването й в по-лека, предвид тежестта на повдигнатото обвинение и множеството предходни осъждания на дееца, обуславящи опасност от укриване и извършване на нови престъпления. Продължителността на задържането до момента според прокурора, не надхвърля критерия“ разумен срок“. Предлага атакуваният акт на ОС-Сливен като правилен, да бъде потвърден.
Бургаският апелативен съд, след запознаване с материалите по делото, като обсъди наведените в жалбата доводи и съобрази закона, прие следното:
Частната жалба е подадена от надлежна страна – упълномощен от подсъдимия защитник, в срока по чл. 249 ал.3 вр. чл. 342 ал.1 от НПК, против акт, подлежащ на инстанционен контрол, поради което същата е допустима.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Съдебното производство пред първоинстанционния съд е било образувано по обвинителен акт на прокурор при Окръжна п. - Сливен против Б. А. С., ЕГН:**********, с обвинение за извършено престъпление по чл. 354а, ал.2, т.4 вр. ал.1, изр. 1, алт.1, предл.4 вр. чл. 20, ал.2 вр. чл. 26, ал.1 от НК и против И. Д. Ч. , ЕГН.., с обвинение по чл. 354а, ал.1, изр.1, алт.1, предл.4, вр. чл. 20, ал.2 вр. чл. 26, ал.1 от НК, като по отношение на последната в хода на първоинстанционното производство е постигнато и одобрено споразумение за решаване на делото.
В проведеното на 02.12.2019 год. разпоредително заседание, при обсъждане на въпросите по чл. 248 ал.1 от НПК, защитникът на подсъдимия Б. е направил възражение за допуснато съществено процесуално нарушение във фазата на досъдебното производство, изразяващо се в нередовност на внесения в съда обвинителен акт – несъответствие на същия с изискванията на чл. 246 ал.2 от НПК. Изтъквайки наличие на противоречия между фактическите констатации, възприети от прокурора в обстоятелствената част на процесуалния документ и описаните в диспозитива на същия признаци на престъплението, в извършването на което е обвинен подс. С. , защитникът е ангажирал позиция за нарушено право на защита на последния. Направил е искане делото да бъде върнато на прокурора за отстраняване нередовността на внесения обвинителен акт. В становището си по чл. 248 ал.1 т.6 от НПК, защитникът се е позовал на продължителността на изпълняваната мярка за неотклонение „задържане под стража“, във връзка с която е аргументирал необходимост от изменението й в по-лека такава, а именно „домашен арест“.
След изслушване становищата на страните по въпросите по чл. 248 ал.1 от НПК, съдът е постановил определение, с което е оставил без уважение искането на защитата за прекратяване на съдебното производство и връщане делото на прокурора, както и искането за изменение на мярката за неотклонение на подсъдимия в по-лека. Приел е, че съдържанието на обвинителния акт не стои в противоречие с изискванията на чл. 246 от НПК, тъй като пълно и ясно отразява съставомерните признаци на деянието и участието на подсъдимия в него. Констатирал е също, че обвинението, формулирано в диспозитива не се отличава във фактическото си съдържание от обстоятелствената част на акта, поради което и правото на подсъдимия да научи за какво престъпление е привлечен да отговаря, не е нарушено. Възприел, че към момента продължителността на задържане на подсъдимия, установена от около 5 месеца, все още е в рамките на „разумен срок“ съгласно практиката на ЕСПЧ, поради което и предвид отсъствието на други нови обстоятелства, имащи отношение към преценката за вида на мярката за неотклонение, не е налице основание за изменяването й.
Настоящият състав на въззивната инстанция споделя съображенията, изложени в атакуваното определение, на основата на които ОС-Сливен е отхвърлил възражението на защитата за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила в хода на досъдебното производство.
Правилно, с оглед възприетата в акта на прокурора обвинителна теза, касаеща деятелност на подс. С. , квалифицирана като престъпление по чл. 354а, ал.2, т.4 вр. ал.1, изр. 1, алт.1, предл.4 вр. чл. 20, ал.2 вр. чл. 26, ал.1 от НК, съдът е приел, че формулираният диспозитив на обвинението не стои в противоречие с фактите, описани в обстоятелствената част на акта, обуславящи съставомерността на деянието и участието на подсъдимия в него.
Представяйки в хронологичен план фактите по обвинението, прокурорът е описал дейност на подс. С. по разпространение на наркотични вещества, реализирана от последния в период, предхождащ датата на инкриминираното деяние – 08.07.2019г., за която обаче ясно е посочил, че само е дала повод на полицейските органи да поставят под наблюдение подсъдимия, а по-късно и да реализират конкретни мероприятия, поставили началото на разследването по делото. Очевидно е при проследяване на следващото фактическо изложение в обвинителния акт, че описаните на л.2 от същия действия на подс. С. не са сред инкриминираните такива, като прокурорът е приел да предяви обвинение на последния само във връзка с дейността му, за която свидетелстват резултатите от извършените претърсвания и изземвания в обектите, стопанисвани от него, надлежно отразени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Действително, прокурорът не е посочил изрично по какви съображения не е включил така подробно описаната дейност по разпространение на наркотични вещества в обвинението срещу С. , но този пропуск в случая следва да се отчете единствено като непрецизност, като същият сам по себе си не предпоставя противоречие в тезата на обвинението от гледна точка на фактическата му формулировка, даден в обстоятелствената част и диспозитива на обвинителния акт. Важно е да се отбележи, че съдът няма право да се намесва във функциите на държавното обвинение, като указва на прокурора какви да бъдат фактическите параметри и правни рамки на обвинителната теза, а в още по-малка степен би могъл да указва правилната квалификация на деянието. В случая предявеното срещу подс. С. обвинение, съгласно параметрите, очертани в диспозитивната част на обвинителния акт, касае осъществена на 08.07.2019г. от подс. С. дейност, квалифицирана като продължавано престъпление в проявна форма на изпълнително деяние „държане с цел разпространение“ на наркотични вещества по чл. 354а, ал.2, т.4 вр. ал.1, изр. 1, алт.1, предл.4 вр. чл. 20, ал.2 вр. чл. 26, ал.1 от НК. Структурирайки обвинителната си теза, прокурорът ясно и безпротиворечиво е извел в обстоятелствената част на обвинителния акт всички факти за времето, мястото и начина на извършване на вмененото престъпления, поради което и не може да се приеме, че правото на защита на подс. С. е накърнено, в какъвто аспект именно са развитите в жалбата доводи на защитата.
Във връзка с възражението на защитата, отнесено към квалификация на деянието като продължавано престъпление е необходимо да се посочи, че правната оценка, дадена от прокурора на деятелността, осъществена от подсъдимия не обвързва съда, доколкото за последния съществува правомощието, извън хипотезата на чл. 287 ал.1 от НПК, да приложи закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление, без съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението. Касае се за въпрос от кръга на уредените в чл. 301 ал.1 от НПК – т.2, които съдът следва да разреши при постановяване на своята присъда. Ето защо и несъгласието на защитата с юридическата трактовка на фактите по обвинението, не може да бъде основание за връщане на делото в предходната фаза на процеса.
Неоснователно се явява също и оплакването в жалбата за незаконосъобразност на отказа на съда да измени взетата спрямо подсъдимия С. мярка за неотклонение „задържане под стража“ в по-лека такава, мотивирано с прекомерна продължителност на изпълняваната тежка мярка за процесуална принуда.
Целите на мерките за неотклонение са изрично регламентирани в разпоредбата на чл. 57 НПК. Същите се свеждат до обезпечаване на законосъобразното провеждане на наказателното производство, при спазване на разумни срокове за разглеждането на делата, както и до ограничаване възможността подсъдимият да се укрие или да извърши престъпление. Следователно основно изискване към законосъобразността на всяка взета спрямо дадено лице мярка за неотклонение се явява тя да е пропорционална на преследваните цели и да не създава повече ограничения от действително необходимите за провеждането на ефективен наказателен процес. Съобразявайки тези принципни положения, на основата на обективните данни по делото, относими към решаване на въпроса за адекватност на постановената спрямо подсъдимия С. мярка за неотклонение, въззивният съд се солидаризира с възприетото от първата инстанция, че мотиви за изменяване на същата не могат да бъдат изведени.
Разрешавайки повдигнатия от страните спор, относим към въпроса по т.6 на чл. 248 ал.1 от НПК, съдът правилно е съобразил, че задържането на С. датира от 11.07.19г., което сочи на продължителност към момента на изпълняваната тежка ограничителна мярка от около 5 месеца. Имайки предвид, че преценката за „разумна продължителност” на задържането във всеки отделен случай е обвързана с конкретните данни за характера и сложността на делото, причините за забавянето му, както и със съотносимостта на срока на задържане към наказанието, което евентуално може да бъде наложено, обосновано съдът е заключил, че в настоящия случай не сме изправени пред хипотеза на прекомерност и необоснованост на наложената ограничителна мярка.
Динамиката на развитие на процеса срещу С. с оглед на етапите, през които е преминал до момента, не сочи на неговото неоправдано забавяне. Материалите по делото установяват, че наказателното производство, водено срещу подс. С. , е в своята съдебна фаза, като обвинението, с което последният е предаден на съд – по чл. 354а, ал.2, т.4 вр. ал.1, изр. 1, алт.1, предл.4 вр. чл. 20, ал.2 вр. чл. 26, ал.1 от НК, е за тежко умишлено престъпление. Налице са по-нататък данни по делото, съдържими в справката за съдимост на С. , които свидетелстват за множеството му предходни осъждания за престъпления срещу собствеността на гражданите, във връзка с които същият е търпял ефективно наказание лишаване от свобода. Комплексният анализ на изтъкнатите обстоятелства, които са от значение при преценката за адекватност на прилаганата мярка за процесуална принуда, правилно са дали основание на съда да приеме, че постановената понастоящем най-тежка такава, спрямо подс. С. , е обоснована от гледна точка на преследваните от закона цели по чл.57 от НПК. След задържането на подсъдимия до настоящия момент не са настъпили нови обстоятелства, които да обусловят необходимост от промяна на мярката му за неотклонение. Съдът правилно е отбелязал в своите мотиви, че ангажираността на С. към малолетното му дете не се явява ново обстоятелство и поради това претендираната нужда да се полагат грижи за последното, не налага преоценка на данните за семейния му статус. Основателно също така ОС-Сливен се е позовал на описаната в обвинителния акт обстановка, при която прокурорът е приел да е реализирана инкриминираната деятелност, за да заключи, че мярката за неотклонение „домашен арест” не би гарантирала в достатъчна степен въздържание на подсъдимия от извършване на ново престъпление. Ето защо и като е обсъдил всички релевантни към въпроса за адекватната мярка за процесуална принуда обстоятелства, първостепенният съд е достигнал до законосъобразен извод, че не са налице нови такива, които да изискват промяната й в по-лека.
Съобразявайки изложеното АС-Бургас намира, че определението на първостепенния съд, в атакуваните му части по т.3 и т.6 на чл. 248 ал.1 от НПК, с което е оставено без уважение искането на защитника на подсъдимия за прекратяване на съдебното производство и връщане на делото на прокурора, както и искането за изменение на взетата мярка за неотклонение, е обосновано и законосъобразно. С оглед правилността на атакувания съдебен акт, същият следва да бъде потвърден.
Мотивиран от горното и на основание чл. 345 ал.1 от НПК, Бургаският апелативен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение от 02.12.2019 год., постановено в разпоредително заседание по НОХД №559/2019 год. по описа на Окръжен съд - Сливен, с което е оставено без уважение искането на защитника на подсъдимия Б. А. С. за прекратяване на съдебното производство и връщане делото на прокурора за отстраняване на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила във фазата на досъдебното производство, както и искането за изменение на взетата по отношение на Б. С. мярка за неотклонение „задържане под страж“ в по лека.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на жалба и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.