№ 305
гр. Плевен, 09.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Вера Св. Найденова
при участието на секретаря ЦЕЦКА С. ШУТЕВА
като разгледа докладваното от Вера Св. Найденова Гражданско дело №
20244430105630 по описа за 2024 година
Пред РС Плевен е депозирана искова молба от М. А. П., ЕГН **********, от ***, чрез ЕАД
,,Д. М.‘‘, представлявано от адв.Д.М., против ,,Фератум България‘‘ ЕООД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление ***, с която са предявени: 1/иск с правно основание чл.22
от ЗПК вр.чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и чл.26, ал.1 от ЗЗД вр.чл.22 от ЗПК вр.чл.11 и чл.19 от
ЗПК за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит
№1111645/14,01,2022 г., 2/предявен при условията на евентуалност иск с правно основание
чл.26, ал.1 от ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата на чл.5 от Договор за
потребителски кредит №1111645/14,01,2022 г Твърди се, че между страните е сключен
Договор за потребителски кредит №1111645/14,01,2022 г., по реда на ЗПФУР, за сумата от
1800,00 лева, срок на връщане – 12 месеца, при лихва от 23% /или сумата от 414,00 лева/ и
ГПР от 49,11%. Твърди се, че на основание чл.5 от Договора, задължението по договора се
обезпечава с поръчителство. Твърди се, че в договора за кредит не е посочен размер на
дължимото възнаграждение за поръчителя, и след усвояване на сумата, ищецът е установил,
че е начислена и такса за обезпечение с поръчителство, в размер на 540,00 лева. Твърди се,
че договорът за кредит е нищожен, на основание чл.10, ал.1 и чл.22 от ЗПК, тъй като не е
спазена предвидената от закона форма; недействителен е, тъй като противоречи на чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК - неясен е начина на формиране на ГПР по договора и посоченият ГПР не
отговаря на действителния, тъй като сумата за предоставяне на поръчител не е включена
като разход по договора. Твърди се, че е налице нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК, като при
включване на таксата за поръчител, ГПР ще бъде над 70%. Твърди се също, че клаузата по
чл.5 от Договора за кредит е нищожна, като неравноправна по чл.143, т.9 от ЗЗП.
Претендират се разноски. В молба от 06,02,2025 г. процесуалният представител на ищцата
1
развива съображения за уважаване на исковете. В с.з. ищцата не се явява и не изпраща
представител.
В срока по чл. 131 от ГПК, ответникът ,,Фератум България‘‘ ЕООД, чрез адв.*** от АК
Благоевград /отговорът е получен на 06,12,2024 г. с пощенско клеймо от 04,12,2024 г./,
изразява становище за неоснователност на предявените искове. Твърди се, че за отпускане на
кредита, ищецът е подал електронно искане под формата на електронен формуляр на
интернет страницата на ответника. Твърди се, че на ищеца е предоставена информация под
формата на СЕФ, заедно с проекто-договор. Посочва се, че не е налице нарушение на чл.11,
ал.1, т.11 от ЗПК. Посочва се също, че ГПР по договора е правилно изчислен и посочен.
Твърди се също, че сключването на договор за поръчителство не е задължително условие
при отпускане на кредита, и е избор на ищеца – кредитополучател, като ищецът е имал
възможността да се откаже от договора. Претендират се разноски. С молба от 20,01,2025 г.
проц.представител на ответника – юрк.Гардения Георгиева, моли съда да отхвърли иска. В
с.з. ответникът не изпраща представител.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени доказателства и съобрази доводите на
страните, намира за установено следното:
Безспорно по делото е, че ищцата е сключила договор за предоставяне на потребителски
кредит №1111645/14,01,2022 г. с ,,Фератум България‘‘ ЕООД, съгласно който е приложим
ЗПФУР. По договора за предоставяне на потребителски кредит на ищцата е отпусната
сумата от 1800,00 лева, които да погаси в срок от 12 месеца, при лихва в размер от 414,00
лева и посочен ГПР от 49,11%. Съгласно чл.5 от Договора, задължението по договора се
обезпечава с поръчителство, предоставено от Фератум Банк в полза на кредитодателя.
От заключението на ВЛ се установява, че на 14,01,2022 г. сумата по заема е изплатена на М.
А. П. чрез паричен превод по Изипей с основание ,,1111645‘‘. Вещото лице е посочило, че на
20,09,2022 г. ищцата е изплатила изцяло дължимите по договора суми в общ размер 3748,85
лева, от които 1800,00 лева главница, 364,59 лева лихва, 1 435,26 лева възнаграждение за
обезпечаване на кредита; 149,00 лева такси по Тарифата. В заключението е отразено, че в
случай, че сумата за възнаграждение по договора за гаранция бъде включена в ГПР, то ГПР
става 415,42%. ВЛ посочва, че от представените извлечения от счетоводната система –
екранна справка, сумата за възнаграждение за обезпечаване на кредита е прехвърлена към
избрания от кредитополучателя поръчител - ,,Фератум Банк‘‘. На изрично зададен в с.з.п
въпрос – дали е представен първичен счетоводен документ, обективиращ плащането, от
който да е видно сумата от 1435,6 лева да е преведена чрез превод от ответника на
гарантиращото дружество или извода е на базата на изготвено извлечение от ответника,
респ. гарантиращото дружество, ВЛ посочва, че не е представен такъв документ, а
въпросното извлечение не е надлежен документ за превода.
Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки становището на страните,
съдът достигна до следните правни изводи:
Относно предявения иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.22 от ЗПК вр. чл.11 и чл.
2
19 от ЗПК
По процесният договор за заем, страни по договора са ищецът – като потребител по смисъла
на §13, т.1 от ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични
нужди/ и ответникът, който е небанкова финансова институция по смисъла на чл.3, ал. 1, т. 3
от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства – търговец по смисъла
на § 13, т.2 от ЗЗП.
Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано усвоената сума по
предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на
длъжника нужди, то следва да се приеме, че предоставените средства са използвани за цели,
извън професионална и търговска дейност на потребител, а представеният договор за заем е
по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 от ЗПК, който
се подчинява, както на правилата на ЗПК, така и на чл.143 – чл.147б от ЗЗП, в това число и
забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи и се произнася
служебно.
Съдът приема, че клаузата по чл.5 от договора за заем - установяваща задължение за
обезпечение чрез поръчителство, е нищожна, на основание чл.21, ал.1 от ЗПК. Съобразно
цитираната норма, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Съдът приема, че тази
допълнителна сума представлява скрит разход по кредита и противоречи на
добросъвестността в отношенията между страните /касае се и за недействителност на
клаузата по чл.26, ал.1 пр.3 от ЗЗД/. Дължимото възнаграждение по договора за гаранция по
същество противоречи и на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК, която
предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Възнаграждението обаче не
фигурира като разход в ГПР по кредита, за което сочи заключението по СИЕ. Съгласно
чл.19, ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Последицата от това противоречие е предвидено изрично в чл.19, ал.5 от ЗПК –
клаузи в договор, надвишаващи определените по ал.4, се считат за нищожни.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 49,11% т.е.
формално е изпълнено изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и размерът му не надвишава
максималния по чл.19, ал.4 от ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв,
тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно - възнаграждението по договора
за поръчителство, което се включва в общите разходи по кредита по смисъла на §1, т.1 от ДР
на ЗПК. По силата на §1, т.1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
3
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по- специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Съдът приема, че възнаграждението в полза на гаранта е разход, свързан с предмета на
договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора.
В същото време, заемателят може да приема плащане, вместо гаранта, на възнаграждението
по договора за предоставяне на гаранция. Тази свързаност обуславя извод, че разходът за
възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя, което се потвърждава и от
съвкупната преценка на събраните по делото доказателства. Изложеното води и до извода,
че в конкретния случай договорът за предоставяне на гаранция има за цел да обезщети
кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което
влиза в противоречие с предвиденото в чл.16 от ЗПК изискване към доставчика на
финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за
ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции. Плащането на
възнаграждението за гаранция обаче не е отразено като разход при формирането на
оповестения ГПР. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на
чл.19, ал.1 от ЗПК. При отчитането на възнаграждението за предоставяне на поръчителство
като несъмнен разход действителният ГПР би бил значително завишен, и размерът би
надхвърлил законоустановеният от 50% /съгласно заключението на ВЛ по СИЕ/.
На основание изложеното, съдът приема, че заемодателят не е посочил действителния ГПР
по договора за заем, съгласно нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Поради това и
потребителят е въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която
следва да плати по договора, както и реалните разходи по кредита, които ще стори.
Неспазването на този реквизит от договора, съставлява нарушение на императивната норма
на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Допълнителен извод за допуснатото нарушение е и липсата на
ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК за това кои компоненти формират посочения ГПР. Липсата на тази
методика не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора; налице е невярна информация относно общите разходи по
кредита, което пък води до нелоялна и по-специално заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, §1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да
заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква, или е
възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да
плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл.3, §1 и чл.4, §1 от Директива 93/13/ЕО
и влече на основание чл.22 от ЗПК недействителност на договора в неговата цялост.
Съгласно чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 – 12 и
т.20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 - т.9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
4
На основание изложеното, съдът приема, че предявеният иск с правно основание чл.22 от
ЗПК вр.чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и чл. 26, ал.1 от ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл.11 и чл.19 от ЗПК
за прогласяване недействителността на Договор за заем №1111645/14,01,2022 г. е
основателен и следва да бъде уважен.
С оглед изхода на главния иск, съдът намира, че не дължи произнасяне по предявения при
условията на евентуалност иск с правно основание чл. 26. ал.1 от ЗЗД вр. чл. 143, т.9 от ЗЗП
за прогласяване нищожността на клаузата на чл.5 от Договора за заем №1111645/14,01,2022 г.
Съобразно изхода на спора на ищеца се дължат разноски в размер на 50,00 лева за държавна
такса, 250 лева за депозит за ВЛ и адвокатско възнаграждение в размер на 1800,00 лева /за
което има представени доказателства, че е платено; няма направено възражение за
прекомерност/.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
На основание чл.22 от ЗПК вр.чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и чл. 26, ал.1 от ЗЗД вр. чл. 22
ЗПК вр. чл.11 и чл.19 от ЗПК, ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на Договора за заем
№1111645/14,01,2022 г., сключен между М. А. П., ЕГН **********, от *** – като заемател,
и ,,Фератум България‘‘ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление *** – като
заемодател.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК ,,Фератум България‘‘ ЕООД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление ***, ДА ЗАПЛАТИ НА М. А. П., ЕГН **********, от ***,
сторените по делото разноски – 50,00 лева държавна такса, 250,00 лева за депозит за ВЛ и
адвокатско възнаграждение в размер на 1800,00 лева.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Плевенски окръжен съд, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
5