Р
Е Ш Е Н И Е
Номер
ІV-120 Година
2019, 05
ноември гр.Бургас
В И М Е
Т О Н А Н А Р О Д А
Бургаският
окръжен съд, четвърти въззивен граждански състав
на седми
октомври година две хиляди и деветнадесета,
в
откритото заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НЕДЯЛКА ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
1. ДАНИЕЛА МИХОВА
2.
мл.с.ДИАНА АСЕНИКОВА-ЛЕФТЕРОВА
секретар Ваня Димитрова
като разгледа
докладваното от съдия Даниела Михова
въззивно гражданско
дело № 1214 описа за 2019 година
Производството е по чл.258 и сл.от ГПК и
е образувано по въззивната жалба на „СТРОЙКОМ“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. Поморие, ул. Проф. Стоянов № 28, против решение № 101 от 17.05.2019 г. по гр.д.698/2019
г. по описа на Поморийски районен съд, изменено по реда на чл.248 от ГПК в
частта на разноските с определение № 403 от 08.07.2019 г., В ЧАСТТА, с която
въззивникът е осъден да заплати на И.А.Л., гражданин на Руска Федерация, родена на *** ***,
сумата от 6 190 евро - платена на отпаднало основание по предварителен
договор за покупко-продажба на недвижим имот от 19.10.2013 г. развален със
споразумение от 02.08.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата от
6 190 евро считано от датата на предявяване на иска - 20.03.2018 г. до
окончателното изплащане на сумата; сумата от 1 814 евро, представляваща
лихва за забава върху сумата от 6 190 евро за периода от 02.05.2015 г. до
19.03.2018 г., както и разноски по делото съобразно уважената част от иска, в
размер на 4 205 лв, а след изменението на решението – в размер на
3 541,74 лв. Твърди се, че решението на ПРС е недопустимо,
а по същество – неправилно и необосновано. Изложени са подробни съображения. Претендира
се обезсилване на решението на ПРС като недопустимо и прекратяване на
производството по делото, евентуално - отмяна на обжалваното решение и постановяване
на решение, с което искът се отхвърля. Не са ангажирани нови доказателства.
Въззиваемата И.А.Л. е оспорила въззивната жалба като неоснователна с писмен отговор в срока по чл.263 от ГПК, както и в
съдебно заседание чрез процесуалния си представител. Направено е подробно
изложение на фактическата обстановка, така, както е възприета от
въззиваемата-ищец и са оспорени оплакванията на въззивника. Претендира се
потвърждаване на обжалваното решение и претендиране на разноски за въззивното
производство. Също не се сочат нови доказателства.
Въззивната
жалба е подадена против акт на съда, подлежащ на обжалване, в законовия срок,
от легитимирано лице, поради което е допустима.
С
оглед твърденията на страните и ангажираните от тях доказателства, съдът приема
от фактическа и правна страна, следното:
Производството пред
първоинстанционния ПРС е образувано (след като делото е изпратено по подсъдност
от БОС на ПРС) по исковата молба на въззиваемата И.А.Л. гражданин на Руска
федерация, за осъждане на въззивника „Стройком“ ЕООД гр.Поморие да й заплати
сумата от 32 001 евро, както и законна лихва върху сумата от 24 900
евро. Ищцата твърди, че на 19.10.2013 г. е сключила предварителен договора с
ответника за покупко-продажба на студио в гр.Поморие, като ответникът поел
задължение да въведе обекта в експлоатация не по късно от 30.06.2014 г. Ищцата
твърди, че е изпълнила точно задължението си за заплащане на сумата от общо 30 900
евро, но обекта бил въведен в експлоатация едва на 15.03.2016 г. - със забава
от 21 месец. Сочи се, че поради неизпълнението от страна на ответника, на
02.08.2014 г. страните подписали споразумение за разваляне на предварителния
договор за покупко-продажба от 19.10.2013 г., като ответникът се задължил да й
върне сумата от 30 900 евро в срок от 9 месеца от подписване на
споразумението. Ищцата признава, че при подписването на споразумението е
получила от ответника сумата от 6 000 евро и ответното дружество повече от
две години не е изплатило останалите суми. Твърди, че с подписване на
споразумението ответното дружество е претендирало неустойка в размер на 3100 евро,
независимо от това, че самото то, а не ищцата, е било неизправна страна, и че в
договора не е имало уговорена такава неустойка. С допълнителна искова молба
ищцата заявява, че ответникът й е изплатил на няколко пъти, вкл.след
завеждането на иска, суми, както следва – 2 000 евро на 05.04.2018
г.;11 818 евро – на 08.06.2018 г.; 3 000 евро – на 17.11.2016 г.6 000
евро – на 02.08.2014 г.и 1 900 евро – на 02.08.2014 г., т.е.общо
24 710 евро след подписване на споразумението. Заявено е изменение на иска
и претенция за осъждане на ответника да й заплати сумата от 6 190 евро - платена
на отпаднало основание – с оглед разваляне на предварителен договор за
покупко-продажба на недвижим имот от 19.10.2013 г. (развален със споразумение
от 02.08.2014 г.) и сумата от 2 104 евро - лихва за забава върху главницата от 6 190
евро за периода от 02.05.2015 г. до датата на предявяване на иска. Претендира
се и лихва за забава върху главницата от 6 190 евро, считано от
предявяване на иска до окончателното изплащане.
Предявените са при условията на
обективно и кумулативно съединяване, искове с правно основание с чл.55, ал.1,
пр.1 от ЗЗД, вр.чл.88 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД.
Ответникът е оспорил иска с
писмен отговор в законовия срок. Оспорва се твърдението на ищцата, че договорът
е бил развален, като се твърди, че е бил прекратен не по вина на ответника, а
по желание на ищцата. Сочи се, че изрично в подписаното между страните споразумение
е записано, че на ищцата се дължи сумата от 27 810 евро, тъй като
прекратяването на договора е по нейно искане и тази сума се намалява с 3 100
евро - неустойка.
С
обжалваното решение ПРС е приел, че предварителният договор е бил развален,
поради което ответникът следва да върне получените по договора суми, тъй като
са получени от него на отпаднало основание. Съдът е приел на второ място, че
ответникът следва да върне цялата получена от него по договора сума, тъй като
претендираната от ответника неустойка не е дължима от ищцата поради това, че не
е била уговорена между страните при сключване на предварителния договор. По
изложените съображения първоинстанционният съд е осъдил въззивникът-ответник да
заплати на ищцата сумата от 6 190 евро – платена на отпаднало основание;
сумата от 1 814 евро, представляваща лихва за забава върху сумата от 6 190
евро за периода от 02.05.2015 г. до 19.03.2018 г. (като за разликата до
предявения размер от 2 104 евро е отхвърлил иска); и съдебни разноски в
размер на 4 205 лв.
С
нарочно определение № 403/08.07.2019 г., постановено по реда на чл.248 от ГПК,
решението на ПРС е изменено в частта на разноските, като дължимите от въззивника-ответник „СТРОЙКОМ“ ЕООД
на ищцата И.А.Л. разноски са намалени на 3 541,74 лв общо, и ищцата И.А.Л.
е осъдена да заплати на ответното дружество разноски в размер на 177.60 лв
съразмерно на отхвърлената част от иска.
Решението
на ПРС е обжалвано само от ответника, поради което е висящо само в осъдителната
си част, а в отхвърлителната част решението е влязло в сила поради липсата на
обжалване от ищцата.
Постановеното
по реда на чл.248 от ГПК определение № 403/08.07.2019 г. не е обжалвано от
страните, поради което е влязло в сила.
При
извършената проверка по реда на чл.269 от ГПК съдът констатира, че обжалваното
решение е валидно.
В
обжалваната част, подлежаща на проверка за допустимост от въззивния съд,
решението е и допустимо.
По отношение на допустимостта на
решението следва да се посочи, че съдът приема, че то е постановено по допустим
иск и в рамките на заявената от ищцата претенция.
Съдът намира за неоснователно
оплакването на въззивника, че сумата от 6 190 евро е извън договореното
със споразумението от 02.08.2014 г., с което действието на предварителния
договор е било преустановено и са били договорени икономически последици от
това, поради което съдът не е имал право да се занимава с нея, което води до
недопустимост на решението. В исковата си молба ищцата изрично е заявила, че
претендира връщане на цялата сума, която е заплатила на ответното дружество по
сключения между страните предварителен договор, която сума включва и процесната
сума от 6 190 евро, остатък от общо дължимата й сума от 30 900 евро,
след извършени плащания от ответното дружество. На Споразумението от 02.08.2014
г., ищцата се позовава единствено във връзка с твърденията си за разваляне на
предварителния договор. В нито един момент от процеса ищцата не е търсила
сумите, за които твърди, че са й дължими, на основание подписаното
споразумение, още повече, по нейни твърдения, поради изготвянето на
споразумението само на български език, и незнанието й на този език, тя не е
била наясно какво точно подписва.
Ето защо съдът приема, че
първоинстанционният съд се е произнесъл по заявената от ищцата искова
претенция, която сама по себе си е допустима, тъй като не е налице процесуална
пречка за разглеждането й, поради което и постановеното решение е допустимо.
По наведените от въззивника
оплаквания за неправилност на решението, по които въззивният съд дължи
произнасяне, съдът намира следното:
По делото не е спорно, а се
установява и от представените доказателства, че на 19.10.2013 г. между страните
е бил сключен предварителен договор, по силата на който въззивникът се е задължил
да продаде на въззиваемата Л. недвижим имот, представляващ студио № 2.15,
находящо се на втори жилищен етаж, със застроена площ 34.68 кв.м., построено в
ПИ УПИ II-5075, кв.237, по плана на гр.Поморие, за сумата от 30 900 евро. Страните
уговорили сроковете и начина, по които да се извърши плащането: първата вноска
от 13 500 евро - при подписване на предварителния договор; и втората
вноска в размер на 17 400 евро - до 30.07.2014 г. Уговорен е и срокът, в
който продавачът се задължил да въведе в експлоатация сградата - до 30.06.2014
г., и срокът за предаване владението на имота на купувача - 31.07.2014 г. Договорът
е изготвен на български и на руски език.
Не е спорно по делото, а се
установява и от представените по делото три разписки, че ищцата е платила
цялата цена по предварителния договор – 30 900 евро в уговорените срокове
(на 18.10.2013 г. – 13 500 евро, на 26.04.2014 г. – 11 400 евро и на
24.07.2014 г.- 6 000 евро).
Видно от представеното е по
делото удостоверение № 23/15.03.2016 г. от Община Поморие за въвеждане в
експлоатация на строеж за жилищна сграда, въззивникът не е спазил срока
уговорен в предварителния договор за въвеждане на сградата в експлоатация и
това е сторено 21 месеца след предвидения в предварителния договор срок.
По делото не е спорно, че
страните са подписали на 02.08.2014 г. представеното по делото „Споразумение №
3 за разваляне на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от
19.10.2013 г.“, изготвено само на български език.
Не е спорно, а е видно от
представените от ответника разписки, че ищцата е получила от ответника сумата
от общо 24 710 евро.
Спорно по делото е, каква е била
волята на страните при подписването на „Споразумение № 3 за разваляне на
предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 19.10.2013 г.“ –
за разваляне на предварителния договор, или за неговото прекратяване,
респ.какви са последиците от така подписаното споразумение.
Настоящият състав напълно споделя изводите на
първоинстанционния съд, че представеното споразумение от 02.08.2014 г. установява,
че предварителният договор е бил развален от ищцата-купувач, а не прекратен,
съотв.споразумението урежда последиците от разваляне на договора.
Разпитаната по делото св.Паунова - бивш служител в ответното дружество,
твърди, че ищцата избрала апартамент, след което подписала предварителния
договор и заплатила абсолютно всичко по договора, но два дни след като платила
сумата се отказала и поискала да и бъдат върнати парите. Ответникът се е
съгласил, но при определени условия, като подпишат нов договор и парите й бъдат
върнати на вноски, тъй като нямал в наличност цялата сума. Управителят на
ответното дружество изготвил споразумението и ищцата го подписала без да
възрази. Споразумението не било написано на руски език, но ищцата се съгласила
и го подписала, тъй като й е било преведено и разяснено („или аз, или
Бургазлиев е разяснил споразумението“ – св.Паунова).
Изводът на съда, че Споразумението
урежда разваляне на предварителния договор от ищцата, а не неговото
прекратявене, е на първо място поради изричното наименование на споразумението.
Споразумението е изготвено само на български език и ако за ищцата може да се
предполага, че не е разбирала, поради незнание на български език (в какъвто
смисъл е заявеното от процесуалния й представител в първото съдебно заседание,
преди доклада по делото, допълване на твърденията по фактите) напълно смисъла
на съдържанието на споразумението, то, доколкото споразумението е било
изготвено от ответното дружество (св.Паунова), и изрично е било наименовано
„Споразумение за разваляне на предварителен договор за покупко-продажба на
недвижим имот от 19.10.2013 г.“, следва да се приеме, че съзнанието на
ответника е била именно, че договорът се разваля, а не се прекратява двустранно
или по искане на ищцата. Съдържанието на т.1 от споразумението: „Страните се
споразумяват, по искане на купувача, дружеството-продавач да върне на И.А.Л.
ВСИЧКИ получени до момента вноски на стойност 27 810 евро в срок от 9
месеца, считано от датата на подписване на това споразумение“, следва да се
тълкува също в смисъл на съзнание у страните за разваляне на договора. Както се
посочи по-горе, ищцата е била изправна страна по предварителния договор, а
ответникът – неизправна страна (със забава по отношение на задължението му за въвеждане на
сградата в експлоатация още към момента на подписване на
споразумението, като сградата е била въведена в експлоатация 21 месеца след
изтичането на посочения в предварителния договор срок), и съгласно отразеното в
т.1 от Споразумението, то е подписано по искане на ищцата, съотв.на изправната
страна по договора. Текстът на договорката по т.1 сочи и на връщане на купувача
всички заплатени от него вноски, т.е.на реституционния ефект по чл.88, ал.1 от ЗЗД. Едва в т.2 от споразумението се уговаря получаване на някаква неустойка в
размер на 3 100 евро, но съдът приема, че поради незнанието на български
език, ищцата е била въведена в заблуждение по въпроса за неустойката. Изводът
на съда, че с подписаното Споразумение страните са изразили воля за разваляне
на договора, а не за неговото прекратяване, не се разколебава от отразеното в
т.5, че „страните нямат никакви претенции един към друг с подписването на
настоящото споразумение за прекратяване на предварителния договор“. По
изложените по-горе съображения във връзка със заглавието на Споразумението и
със съдържанието на т.1 от него, съдът приема, че употребата на „прекратяване“
в края на споразумението представлява по-скоро общоприето и юридически неточно
изразяване в смисъл на приключване на отношенията между страните по повод
предварителния договор, а не тясно правния смисъл на „прекратяване“ на договор,
предвид факта, че развалянето е поискано от изправната страна, а ответното
дружество – продавач по предварителния договор е бил в забава по отношение на задълженията
си по договора да въведе сградата в експлоатация. На последно място съдът
приема, че показанията на св.Паунова също сочат на воля у ищцата за разваляне
на договора. Независимо от това дали към датата на плащане от ищцата на
последната вноска от цената – 24.07.2014 г., „апартаментът е бил изцяло готов“,
към този момент вече е било ясно, че продавачът е в значителна забава по
отношение на задължението си да въведе сградата в експлоатация – по договор
това е следвало да стане на 30.06.2014 г. и не е било извършено, видно от
представеното Удостоверение № 23/15.03.2016 г., издадено от Община Поморие. На
последно място, съзнанието, че предравителният договор е бил развален, а не
прекратен, явства и от посоченото основание в платежните документи, с които
ответникът е възстановявал на ищцата сумата по предварителния договор. В
съставените непосредствено след подписването на Споразумението две разписки –
от 02.08.2014 г. (л.28 и л.29), основанието за плащане е посочено „съгласно
т.2, ал.2 от Споразумение № 3 за разваляне на предварителен договор за
покупко-продажба на недвижим имот“; за превода на сумата от 3 000 евро на
17.11.2016 г., основанието е посочено като „връщане на надвнесена сума“; за
заплащането на сумата от 2 000 евро на 05.04.2018 г. основанието е
посочено като „връщане на внесен аванс за апартамент 2.15 от Стройком ЕООД“; а
за превода на сумата от 11 810 евро на 08.06.2018 г., основанието е
посочено като „връщане на сума за отказ“, т.е.в съставените непосредствено след
споразумението платежни документи основанието е разваляне на договора, а в
последващите позицията на ответника се е изменила (последните две плащания са
след подаването на исковата молба).
Ето защо съдът приема, че
предварителният договор между страните е бил развален от ищцата като купувач,
поради неизпълнение на договора от страна на ответника като продавач.
След разваляне на договора, по
аргумент от разпоредбата на чл.88 от ЗЗД, всяка страна дължи връщане на
полученото по договора, съотв.ответникът дължи на ищцата връщане на получената
по договора цена на имота в размер на 30 900 евро.
Съдът намира, че посочената в
Споразумението неустойка не се дължи от ищцата на ответника по следните
съображения:
Съдът не споделя твърденията във
въззивната жалба, че „с подписването на Споразумението, всякакви права и
задължения на страните, произхождащи от други, предхождащи го договорки, се
погасяват, а се договарят други, задължителни за тях“. Споразумението е
самостоятелен договор, но той не съществува независимо от предварителния
договор, а е свързан с предварителния договор и е сключено с цел да уреди
последиците от него във връзка с развалянето му. Ето защо, само по себе си Споразумението
не може да предвиди тепърва неустойка, доколкото такава не е уговорена в
основния – предварителния договор. В предварителния договор е уговорена
неустойка в тежест на купувача при забавено плащане на цената в уговорените в
чл.4 срокове (т.19) и при забавено плащане на коя да е уговорена вноска с
повече от 30 дни от купувача (т.20); както и – в тежест на продавача – при
неспазване на крайния срок за завършване на строителството на имота, което не
се дължи на форсмажорни обстоятелства (т.21). В случая не са налице първите две
хипотези (на т.19 и т.20), тъй като ищцата е заплатила цената на имота в
уговорените срокове. Налице е третата хипотеза (по т.21 - неспазване на крайния
срок за завършване на строителството на имота), но в този случай неустойката
следва да се дължи от продавача, а не от купувача. В предварителния договор не
е предвидена неустойка в тежест на страната, поискала разваляне или
прекратяване на договора, още повече, че това е изправната страна.
След като страните са приели в
предварителния договор, че няма да си дължат неустойка при разваляне или едностранно
прекратяване на договора, то такава не може да се уговори по-късно – със
споразумението, уреждащи последиците от прекратяването на правоотношението. Още
повече, че, както се посочи по-горе, в случая се касае не за едностранно
прекратяване на договора от една от страните при изправност на другата страна,
а за разваляне на договора от изправния купувач поради неизправност на
продавача.
На последно място съдът споделя
изводите на първоинстанционния съд, че ищцата не е разбирала напълно или в детайли
съдържанието на споразумението (поради изготвянето му само на български език),
поради което не може да се приеме, че с подписването на споразумението, е
разбирала, че се задължава да заплати на неизправния продавач неустойка поради
искането си да развали договора. В съдържанието на споразумението е
налице противоречие – в т.1 е посочено едновременно, че продавачът следва да
върне всички получени вноски, а е посочена сумата 27 810 евро, която е
част от размера на получените вноски. В т.2 е посочено, че „с връщането на
аванса по искане на купувача, дружеството-продавач получава неустойка в размер
на 3 100 евро“. Заплатената от ищцата като купувач сума от 30 900
евро, съгласно т.3 от предварителния договор е цената на имота, съответно не е
ясно за връщане на какъв аванс се говори в т.3 от договора. Изречение второ от
т.2 на Споразумението отново е с неясно съдържание, отново „всички платени към
съответния момент вноски“ са посочени в размер от 27 810 евро, като се
посочва, че от тях ще се задържи сумата от 3 100 евро. Поради неясното и
противоречиво съдържание на Споразумението, както и поради незнанието на
български език от ищцата, за съда следва извода, че ищцата не е разбирала
напълно съдържанието на документа, съотв.не е разбирала, че се задължава
(тепърва) с неустойка в размер на 3 100 евро. Следва да се посочи, че
съдът намира за неоснователно оплакването на въззивника, че съдът е приел, че
текстът на Споразумението е бил подвеждащ, без ищцата да е заявила в исковата
си молба такива твърдения. Твърдение, че „те са се възползвали от незнанието на
български език“ на ищцата, е въведено от адв.Я. в първото съдебно заседание на
08.01.2019 г., преди доклада по делото, поради което съдът приема, че с него са
допълнени твърденията на ищцата по фактите и първоинстанционният съд правилно е
съобразил и обсъдил това твърдение.
Съдът не споделя твърдението на
въззивника, че дори да се приеме, че договорът е развален, а не прекратен, по
аргумент от чл.20а, ал.1 от ЗЗД, следва да се приложи не разпоредбата на чл.88
от ЗЗД, а уговорените от страните в Споразумението икономически последици
поради това, че са постигнати по взаимно съгласие на страните. Както се посочи
по-горе, съдът приема, че поради незнанието на български език, ищцата не е разбирала
точния смисъл на съдържанието на споразумението, поради което следва да се
приеме, че такова „съгласие между страните“ не е било налице при подписване на
споразумението.
Ето защо съдът приема, че с
развалянето на предварителния договор, ответникът дължи на ищцата връщане на цялата
сума от 30 900 евро, заплатена от ищцата и получена от ответника по
разваления договор.
Видно от приложените към отговора на
исковата молба платежни документи, след подписването на Споразумението за
разваляне на договора, ответникът е превел на ищцата следните суми: на
02.08.2014 г. – 6 000 евро; на 08.08.2014 г. – 1 900 евро; на
17.11.2016 г. – 3 000 евро, на 05.04.2018 г. – 2 000 евро и на
08.06.2018 г. – 11 810 евро, или общо 24 710 евро. Остатъкът от
заплатената от ищцата цена на имота (30 900 евро) – 6 190 евро, не е
възстановена на ищцата и до настоящия момент, поради което съдът намира за
основателен и доказан предявения иск за осъждане на ответника да заплати на
ищцата сумата от 6 190 евро, дължима на отпаднало основание – поради
разваляне на сключения между страните предварителен договор за покупко-продажба
на недвижим имот.
Съдът намира за
частично основателен и иска за присъждане на лихва за забава върху главницата
от 6 190 евро за периода от 02.05.2015 г. до датата на предявяване на иска
– 20.03.2018 г. в размер на 2 104 евро, както и за лихва върху главницата
6 190 евро от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на
сумата.
Съгласно т.1 от
процесното Споразумение от 02.08.2018 г., ответникът се е задължил да върне на
ищцата „всички получени до момента вноски“ в срок от 9 месеца от датата на
подписване на споразумението, т.е. до 02.05.2015 г. Както се посочи по-горе, и
към момента ответникът не е върнал на ищцата сума в размер на 6 190 евро, поради което дължи обезщетение
за забава. Лихвата за забава върху главницата от 6 190 евро за периода от
02.05.2015 г. до 19.03.2018 г. е в размер на 1 814 евро, за която сума
искът следва да бъде уважен.
Поради съвпадането на изводите на
двете инстанции решението на ПРС следва да бъде потвърдено в обжалваната част,
при споделяне на мотивите на първоинстанционния съд, към които настоящият
състав препраща на основание чл.272 от ГПК.
По претенциите на страните за
разноски, съдът намира следното:
С оглед потвърждаването на решението на
ПРС (в обжалваната част) и липсата на частна жалба против определение №
403/08.07.2019 г., постановено по реда на чл.248 от ГПК, разноските на страните
за първоинстанционното производство следва да останат така, ккато са присъдени
от ПРС с определение № 403/08.07.2019 г.
За въззивното производство въззивникът
следва да заплати на въззиваемата съдебни разноски в размер на 1000 лв за
заплатено адвокатско възнаграждение съобразно представените по делото Списък на
разноските и разписка за получена сума.
Мотивиран
от изложеното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 101 от 17.05.2019 г. по гр.д.698/2019 г. по описа на Поморийски
районен съд в обжалваната част, изменено по реда на чл.248 от ГПК в частта на разноските
с определение № 403 от 08.07.2019 г.
ОСЪЖДА
„СТРОЙКОМ“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Поморие, ул. Проф.
Стоянов № 28, да заплати на И.А.Л., гражданин на Руска Федерация, родена на ***
***, сумата от 1 000 лв (хиляда лева) - разноски за въззивното
производство.
Решението
подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.