Р Е Ш Е Н И Е
№ 285
гр. Горна Оряховица, 21.09.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
РАЙОНЕН СЪД – ГОРНА ОРЯХОВИЦА, Х състав, в публично
съдебно заседание на деветнадесети август две
хиляди и двадесета година в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Илина Джукова
при секретаря С.Б.като разгледа докладваното от съдията
гр.д. № 2353 по описа на Районен съд – Горна Оряховица за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Предявени са положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.9 ЗПК и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Ищецът „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД твърди,
че ответникът Ж.А.К. е сключила с „Изи Асет Мениджмънт“ АД договор за паричен
заем № 3322330/14.09.2018 г., по силата на който дружеството й предоставило
паричен заем в размер 600 лв., срещу задължението на ответника да върне заема и
уговорената договорна лихва – общо 52,05 лв., на 21 седмични погасителни вноски
/до 09.02.2019 г./ от 31,05 лв. всяка, или да заплати сума в общ размер 652,05
лв. Поел още задължение в тридневен срок от усвояване на сумата да предостави
едно от обезпеченията, посочени в договора. Ответникът не изпълнил това свое
задължение и му била начислена неустойка от 295,89 лв., разсрочена на 21
месечни вноски от 14,09 лв., платими заедно с погасителните вноски по кредита.
Съгласно договора и Тарифа на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, при забава на плащане на от погасителна вноска с повече от 30
календарни дни, ответникът дължал на заемодателя разходи за събиране на
вземането в размер на 9 лв. на всеки 30-дневен период, но не повече от 45 лв.,
която му била начислена.
Ищецът признава, че ответникът заплатил сума в общ
размер 155,55 лв., след което останали дължими 518,04 лв. – главница, 34,82 лв.
– договорна лихва за периода от 13.10.2018 г. до 09.02.2019 г., 239,53 лв. –
неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода от 20.10.2018 г.
до 09.02.2019 г. и 45 лв. – такса разходи, които не били платени до крайния
срок на договора – 09.02.2019 г. Поради забавата в плащането ищецът счита, че
ответникът дължи и обезщетение в размер на законната лихва от 14.10.2018 г. до
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение (31.10.2019
г.) в размер от 42,75 лв. Ищецът твърди, че по силата на рамков договор за
прехвърляне на парични задължения (цесия) от 16.11.2010 г. и приложение № 1 от
01.05.2019 г. към него е придобил вземането от „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Като
пълномощник на цедента изпратил до ответника уведомително писмо, което било
получено от длъжника. Моли за постановяване на решение, с което да се приеме за установено съществуването на
вземанията на ищеца по договор за потребителски заем договор за паричен заем № 3322330/14.09.2018
г. , сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и ответника, в посочените по-горе
размери, за които е издадена заповед № 2478/31.10.2019 г. за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 2006/2019 г. по описа на Районен
съд – Горна Оряховица. Претендира се и присъждане на сторените в заповедното и
исковото производство разноски.
Ответникът Ж.А.К.
оспорва да ищецът да е неин кредитор по силата на посочения в исковата молба
рамков договор, защото вземанията – предмет на договора не са
индивидуализирани. Възразява да е валидно уведомен за цесията от „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, оспорвайки представителната власт на ищеца. Счита, че
уговореният размер на фиксираната годишна лихва от 40 % противоречи на добрите
нрави, защото надвишава трикратния размер на законната лихва и аргументира
възражение, че реално е приложен по-висок размер на възнаграждението на
кредитора, защото към него се включва и плащането на неустойка. Намира, че
клаузата, предвиждаща годишния процент на разходите в действително приложения
размер, е нищожна поради противоречие с чл.19, ал.4 ЗПК. Счита клаузата за
заплащане на неустойка за неизпълнение на договорно задължение за нищожна като
неравноправна, защото не е индивидуално уговорена и съставлява уговорка, във
вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като задължава потребителя при неизпълнение на
неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.
Намира, че клаузата предвиждаща заплащане на неустойка противоречи и на добрите
нрави, тъй като не изпълнява нито една от присъщите на неустойката функции, а съставлява
допълнително възнаграждение за кредитора, неотчетено при обявяване на годишния
процент на разходите по кредита. Възразява още, че уговорката за заплащане на
неустойка противоречи на принципа на добросъвестността, защото изискванията за
обезпечаване на кредита са така определени, че да се създадат предпоставки за
начисляване на неустойката. В становището си по същество развива съображения за
недействителност на договора на основание чл.22, вр.чл.12, ал.1, т.9 ЗПК,
поради което съгласно чл.23 ЗПК ответницата дължи връщане само на чистата
стойност на кредита. Счита, че след като тази норма се основава на принципа за
забрана на неоснователното обогатяване, а ищецът основава претенцията си на
договорно правоотношение, то исковете се явяват изцяло неоснователни. Моли за отхвърлянето
им и присъждане на сторените разноски в заповедното и исковото производство.
Съдът,
след съобразяване на твърденията на страните и преценка на събраните по делото
доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
От
представените писмени доказателства се установява, че между „Изи Асет
Мениджмънт“ АД и ответника Ж.А.К.
бил сключен договор за паричен заем № 3322330/14.09.2018 г., по силата на който дружеството
предоставило на ответника паричен кредит в размер 600 лв., чрез изплащане на сумата
в брой, за което договорът служи като разписка (чл.3 от договора). Ответникът
се задължил да заплаща на кредитора фиксирана годишна договорна лихва от 40 %
или 0,11 % на ден, като върне на кредитора заетата сума, ведно с
възнаграждението (52,05 лв. за целия срок на договора) на двадесет и една
седмични погасителни вноски от по 31,05 лв. всяка, първата от която дължима на 22.09.2018
г., а последната – на 09.02.2019 г. Ответникът се задължил още в 3-дневен срок
от подписване на договора да предостави на заемодателя обезпечение на
задълженията си, а именно две физически лица – поръчители, всяко от които да
отговаря на следните изисквания – да предостави на заемателя служебна бележка
за размера на трудовото възнаграждение, нетният размер на осигурителния му
доход да е над 1000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е
заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с "Изи
Асет Мениджмънт" АД, да няма неплатени осигуровки за последните две
години, да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има
кредитната му история в ЦКР към БНБ за година назад да е със статут не по-лош
от 401 "Редовен", като поръчителите подписват договор за
поръчителство или банкова гаранция с бенефициер заемодателя, която е издадена
след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение по договора и
която да е валидна 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по
договора за заем (чл.4, ал.1 от договора). При неизпълнение на посоченото
задължение, чл.4, ал.2 от договора предвиждал начисляване на неустойка в размер
295,89 лв., плащането на която страните се споразумели да се разсрочи на 21
равни вноски, всяка от 14,09 лв., платими на падежните дати на погасителните
вноски по договора за заем. Съгласно чл.8 от договора, в случай на забава в
плащането на погасителни вноски, заемателят дължал законната лихва върху
забавената сума за всеки ден забава, а в чл.10 било предвидено правото на
кредитора да прехвърли правата си по договора на трето лице.
Видно
от заключението по задачи № 1 и 2 от приетата съдебно-счетоводна експертиза,
кредитът бил усвоен изцяло и в брой, а ответникът извършил плащания към
първоначалния кредитор „Изи Асет Мениджмънт“ АД в общ размер 155,55 лв. (на
25.09.2018 г. – 45,15 лв., на 30.09.2018 г. – 45,20 лв., на 08.09.2018 г. –
45,20 лв. и на 19.10.2018 г. – 20 лв.), които били отнесени за погасяване
изцяло на първите три погасителни вноски, дължими съответно на 22.09.2018 г.,
29.09.2018 г. и 06.10.2018 г., всяка в размер на 45,14 лв. и частично – до
20,13 лв., на четвъртата погасителна вноска, дължима с падеж на 13.10.2018 г. С
тези плащания ответникът погасил 81,96 лв. от главницата, 17,23 лв. от
договорната лихва и 56,36 лв. от неустойката. Заключението по въпрос № 3
установява, че на 13.11.2018 г., 13.12.2018 г., 12.01.2019 г., 11.02.2019 г. и
на 13.03.2019 г. кредиторът "Изи Асет Мениджмънт" АД начислил по 9
лв. разходи за събиране на вземането, или сума в общ размер 45 лв. Установява
се още, че до 30.04.2019 г. "Изи Асет Мениджмънт" АД начислил
обезщетение за забава върху просрочените суми за всеки ден забава в размер на
19,60 лв.
От
рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г., извлечение
от Приложение № 1 към него и потвърждение за сключена цесия се установява, че
на 01.05.2019 г. „Изи Асет Мениджмънт“ АД прехвърлило на ищеца вземанията си по
договора за кредит, сключен с ответника, като в приложението бил посочен
номерът и датата на сключването на договора за кредит, заемната сума – 600 лв.,
сборът на цялото вземане – 947,94 лв., от които общо дължимо по кредита 856,99
лв. и лихви за просрочие от 19,60 лв.
На 02.05.2019
г. ищецът, действащ като пълномощник на „Изи Асет Мениджмънт“ АД съгласно
пълномощно от 09.09.2015 г., изпратил на ответника писмо изх.№ УПЦ-П-ИАМ/3322330,
с което го уведомил за извършената цесия и размера на задължението му към 02.05.2019
г. – 859,99 лв. Видно от известието за доставяне, съдържащо неоспореното по
авторство изявление на ответника, писмото било получено от него лично на
09.05.2019 г.
Заключението
по задача № 3 от експертизата установява, че след датата на цесията –
01.05.2019 г., ищецът начислил още 23,15 лв. – обезщетение за забава в размер
на 10 % върху сбора на неплатените за целия срок на договора главница и
договорна лихва (общо 552,86 лв.). Вещото лице установява, че не са извършвани
плащания при ищеца за погасяване на вземането.
Въз основа
на приетите за установени факти, съдът намира от правна страна следното:
Предявени са положителни установителни искове положителни
установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, вр.
чл.9 ЗПК и чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено съществуването на
вземания по договор за потребителски кредит, за които е издадена заповед за
изпълнение. Уважаването им, с оглед твърденията на ищеца и възраженията на
ответника, е предпоставено от кумулативното установяване на следните
материалноправни предпоставки: възникнало
правоотношение по сключен договор за паричен заем № 3322330/14.09.2018 г. с
твърдяното от ищеца съдържание, в т.ч. и че клаузата, предвиждаща заплащане на
неустойка за неизпълнение на договорно задължение е индивидуално уговорена;
изпълнение на задължението на „Изи Асет Мениджмънт“ АД да предостави заетата
сума чрез предаване в брой; прехвърляне на вземането по процесния кредит от
„Изи Асет Мениджмънт“ АД на ищеца и уведомяване на ответника за това, както и
размера на непогасения към датата на падежа остатък от задълженията.
В случая не се спори, а и от приложените
доказателства се установи сключването на договор
за паричен заем № 3322330/14.09.2018 г.
между "Изи Асет Мениджмънт"
АД и ответника със соченото от ищеца съдържание и изпълнение на задължението на
дружеството да предостави заемната сума от 600 лв. чрез изплащането й в брой,
неоспорено по авторство признание за което се съдържа в сключения договор.
С получаването на сумата, за ответника възникнало
задължението за връщането й при уговорените в договора условия – на 21 седмични
вноски, включващи и договореното възнаграждение за кредитора – общо 52,05 лв.
Неоснователно се възразява за прекомерност на уговорения фиксиран лихвен
процент (40 %) и противоречие на договорната клауза, която го урежда, с добрите
нрави. Не може да се приеме, че лихвеният процент превишава обичайно уговаряния
в аналогични случаи при предоставяне на необезпечен кредит, нито че
съотношението между размера на кредита и общото възнаграждение на кредитора
води до неравновесие в правата и задълженията на страните, така щото да се
стигне неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника. Понеже
противоречието с добрите нрави следва да се преценява с оглед всеки конкретен
случай, следва да се отбележи, че разликата между уговорения размер на възнаградителната
лихва и този, който ответникът счита за обоснован (38,61 лв. за целия срок на
договора – заключението по задача № 4 на експертизата), е 13,44 лв. Размерът на
тази сума не сочи на твърдяното от ответника използване на недостига на парични
средства у икономически по-слабия субект за облагодетелстване на търговеца.
Основание за противния извод не дава сочената от ответника съдебна практика –
решения на ВКС, по-голямата част от които – постановени по реда на ГПК /отм./, относими
към различните икономически условия преди повече от 10 години и касаещи случаи
на сключване на договор за заем между физически лица, а не от търговец по
занятие. Същите решения са цитирани в посочените от ответника решения на
Окръжен съд – Смолян и Окръжен съд – Пловдив, без да се държи сметка за тези
разлики и особености.
Възражението на ответника за
прекомерност на кредиторовото възнаграждение, обаче, не може да бъде разгледано
самостоятелно и независимо с възражението му, касаещо договорната неустойка.
Съдът намира за основателен доводът на ответника, че по съществото си това
вземане не е неустойка, а възнаграждение на кредитора, уговорено заедно с
договорната лихва, при което възнаграждението се явява прекомерно и
необосновано по размер. Основание за извода, че вземането не съставлява
неустойка, е на първо място начинът на уговарянето му. На длъжника е даден
неоправдано кратък срок от 3 дни (реално един работен ден, защото договорът е
сключен в петък) за осигуряване на обезпеченията, който не е съобразен с поставените многобройни изисквания към поръчителите и
банковата гаранция, несъответни от своя страна и на размера на предоставения
заем. По отношение на поръчителите, длъжникът не би могъл да получи информация
в определения срок, доколкото са свързани с евентуални запитвания от различни
държани институции /НОИ, БНБ и др./. Следва да се отбележи също, че да се
вменява на кредитополучателя да изследва дали евентуалният поръчител не е
заемател или поръчител по друг кредит с дружеството – кредитор, се намира в
сериозно противоречие с изискванията на добросъвестността. Тази информация
заемодателят би могъл да получи много по-лесно и бързо, а прехвърлянето на тези
задължения на кредитополучателя, съчетано с определянето на изключително кратък
срок за изпълнението им, води до извод, че клаузата е предвидена по начин,
който да възпрепятства длъжника да я изпълни и единствената й цел е да се
създаде предпоставка за начисляване на неустойката. Дори само поради тези
особености на естеството на задължението, което обезпечава, неустойката
накърнява добрите нрави, което я прави нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД
(така т.3 на Тълкувателно решение № 1 от
15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС).
На следващо място, начинът на уговаряне на неустойката
сочи, че тя излиза извън присъщите на този договорен ангажимент функции – да обезпечава,
обезщетява и санкционира в случай на неизпълнение, което е още едно основание
за нейната нищожност поради противоречие с добрите нрави. Главното задължение
на заемателя по договора е да върне заетата сума и да плати уговореното
възнаграждение на кредитора, а не да предостави обезпечение. Изцяло липсва
обезпечителния елемент на неустойката, тъй като такава би се дължала и при
точно и пълно изпълнение на основното задължение на длъжника. Не е налице
обезщетителната функция на неустойката, защото тя не гарантира възстановяване
на вредите от евентуално бъдещо неизпълнение на длъжника, нито го мотивира да
изпълни точно. Формално тази неустойка е уговорена като санкционна, но същата
не зависи от вредите от неизпълнението на допълнителното задължение за предоставяне
на обезпечение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от
неизпълнението. Това е така, защото към момента на изтичане на 3-дневния срок,
кредиторът не би могъл да търпи вреди от липсата на обезпечение, тъй като не е
настъпил падежът дори на първата седмична погасителна вноска. Вярно, че
съгласно чл.92, ал.1 ЗЗД вредите от неизпълнението, за което е предвидена
неустойка, не се доказват, но това не означава, че не трябва да са претърпени.
Дори кредиторът да беше претърпял вреди от неизпълнението на договорното
задължение, съгласно чл.83, ал.2 ЗЗД те не биха подлежали на обезщетяване,
защото кредиторът е могъл да ги избегне, полагайки грижата на добър стопанин.
Понеже договорът за кредит е консенсуален, кредиторът би могъл да отложи или да
откаже предаването на сумата до учредяване на обещаните обезпечения и така да
избегне вредите от неизпълнението. Щом като обезпечаването на кредита не е
поставено като условие за усвояването му, не може да се търси неустойка за вредите
от липсата на обезпечение.
Дори
неустойката да изпълняваше някоя от присъщите й функции, съдържанието на
клаузите на договора, които предвиждат заплащането й, са нищожни на основание
чл.146, ал.1 ЗЗП, поради неравноправност в хипотезата на чл.143, т.5 ЗЗП. На
ищеца бе дадена възможност да вземе становище по възраженията на ответника за
неравноправен характер на договорната клауза и изрично му бе възложено установяването,
че тази клауза е уговорена индивидуално с ответника, но той нито зае становище,
нито ангажира доказателства, поради което съдът приема, че клаузата на чл.4 от
договора, част от съдържанието на типовия договор на дружеството–кредитор, не е
уговорена индивидуално. Уговорката за заплащане на обсъжданата неустойка е във
вреда на потребителя, не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца и потребителя, като задължава последния при
неизпълнение на неговото задължение да заплати необосновано висока неустойка.
Последното е изводимо от съпоставката между размера на заемната сума – 600 лв.
и начислената неустойка – 295,89 лв., от която е явно, че неустойката се
равнява на над 49 % от сумата по кредита. Такъв размер е необоснован, защото
определя паричната стойност на несъщественото задължение по договора като
по-висока от възнаграждението за ползването на заетата сума и обезщетението за
забава в изпълнението на основното задължение на кредитополучателя. Както
ответникът сочи, начисляването на тази неустойка по описания начин заобикаля
предвиденото в чл.19, ал.4 ЗПК ограничение на максималния размер на годишния
процент на разходите, защото ако тя бе включена изчисляването му като възнаграждение
на кредитора, стойността на годишния процент на разходите би била 940,26 %
(заключението по задача № 5 на експертизата). Поради заобикалянето на това
императивно ограничение, клаузата предвиждаща заплащане на неустойка е нищожна
и на основание чл.21, ал.1 ЗПК.
Представените
доказателства не установяват ответникът да дължи на кредитора разноски за
събиране на задължението при забава в плащането. Чл.8 от договора предвижда, че
в тази хипотеза се дължи само законната лихва върху забавената сума за всеки
ден забава, но не и друго задължение, възникващо при същите предпоставки. Твърди
се, че такова задължение е уредено в Тарифата на кредитора, но ищецът не
ангажира доказателства за съдържанието й, независимо, че му бе указано с
доклада по делото, че в негова тежест е установяването на съдържанието на
правоотношението с ответника, включващо според твърденията му, права и
задължения уредени и в Тарифата. Дори да съществува договорна клауза с
твърдяното от ищеца съдържание, тя пряко противоречи на чл.33, ал.1 ЗПК,
регламентиращ, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С оглед само твърденията
на ищеца, не би могло да се приеме, че това вземане е такса и се дължи срещу
услуга – посочените дейности на кредитора по събиране на вземането по същество
съставляват отправяне на покана за плащане и поради това са част от
управлението на кредита. Договорната клауза, с която се възлагат за заплащане
от потребителя такси за такива действия противоречи на забраната на чл.10а,
ал.2 ЗПК. На следващо място таксата за разходи е в предварително уговорен в
размер, зависим не от извършените дейности по покана за изпълнение, а от дните
забава, т.е. фактическият състав на възникване на вземането изобщо не включва
реалното извършване на някакъв разход от кредитора. Понеже таксата за разходи
се дължи при същите предпоставки като обезщетението по чл.8 от договора, тази
такса представлява още едно допълнително мораторно обезщетение, което както
по-горе се посочи, законът не допуска. Чрез начисляването на обсъжданата такса
се заобикаля и ограничението в разпоредбата на чл.33, ал.2 ЗПК, регламентираща
максималния размер на обезщетението за забава – до размера на законната лихва,
а клаузата, която предвижда плащането му е нищожна на основание чл.21, ал.1 ЗПК.
Така
ответникът е дължал на „Изи Асет Мениджмънт“ АД по договор за паричен заем № 3322330/14.09.2018
г. връщане на главницата от 600 лв. и договорната лихва от 52,05 лв., или сума
в общ размер 652,05 лв. Нито нищожността на клаузата, предвиждаща заплащане на
неустойка, нито непосочването на реалния годишен процент на разходите, влече
нищожност на целия договор, както претендира ответника. Чл.22, вр. чл.12, ал.1,
т.9 ЗПК би бил приложим, ако в договора липсваше посочване на годишния процент
на разходите. В случая, с оглед допусканията при изчисляването му (чл.2, т.8 от
договора), в годишният процент на разходите от 48,32 % не е включено вземането
за неустойка, но това е без значение, защото неустойката не се дължи.
От представените рамков договор за цесия и
приложението към него се установи, че ищецът е придобил вземанията по договор за паричен заем № 3322330/14.09.2018 г. от "Изи Асет Мениджмънт" АД.
Действително, както ответникът сочи, предметът на договора от 16.11.2010 г. е
определен по родов признак – ликвидни и изискуеми вземания по договори за
потребителски кредит, сключени от продавача "Изи Асет Мениджмънт" АД
с физически лица, които не изпълняват задълженията си (чл.2.1. от договора) при
покупна цена, определяема от остатъка от дължимата сума по вземанията към
момента на прехвърлянето (чл.3.1. от договора). Договорната клауза на чл.2.1. препраща
към последващи документи – приложения, чрез които вземанията по всяко
прехвърляне да се индивидуализират най-малко с реквизитите, посочени в чл.2.2.
от договора. Съдържанието на договора недвусмислено сочи, че той урежда права и
задължения на страните с оглед бъдещи еднотипни сделки, т.е. има рамков
характер, при което търсената от ответника индивидуализация на вземането в
договора е отнапред изключена. В случая вземането е прехвърлено с цесия от
01.05.2019 г., сключена съгласно рамковия договор. В Приложение № 1/01.05.2019
г. вземането е индивидуализирано в достатъчна степен чрез посочване на
длъжника, основанието (договора, от който произтича) и размера му. Посочените
суми са съответни на уговорените размери на задълженията за заплащане на
главница и начислените договорна лихва, неустойка и такса за разходи, както и
на установеното от вещото лице и признато от ищеца плащане от общо 155,55 лв.,
начина на разпределението му от кредитора и размерът на законната лихва до
датата на цесията – 19,60 лв. (заключението по задача № 2 и 3 от експертизата).
Това еднозначно сочи, че е предмет на договора за цесия е именно вземането по
процесния договор за кредит, поради което възраженията на ответника, че
представените доказателства не установяват твърдяното правоприемство, е
неоснователно.
За да породи извършената цесия действие по отношение
на длъжника, следва до него да е достигнало волеизявлението на кредитора му за
прехвърляне на вземането, както предвиждат чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД. На общо
основание цедентът може да упълномощи цесионера да извърши съобщението до
длъжника, като това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на
чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД. В случая цедентът "Изи Асет Мениджмънт" АД е
упълномощил ищеца от негово име да уведоми всички длъжници по вземания,
прехвърлени съгласно рамковия договор, в т.ч. и процесното. Няма основание да
се счита, че пълномощното не се отнася за прехвърленото с цесията от 01.05.2019
г. вземане срещу ответника, защото обемът на представителната власт е посочен
по ясен определяем признак, при което не е необходимо индивидуализиране на
всяко вземане, както се възразява с отговора на исковата молба. Вярно, че
датата на пълномощното не е противопоставима на ответника, но с оглед
представянето му с исковата молба, то е съставено най-късно преди подаването й
(чл.181, ал.1 ГПК). При това положение, дори ищецът да не е бил упълномощен към
деня на изпращане на нарочното писмо, ответникът е получил лично на 20.01.2020
г. исковата молба, ведно с приложенията, в т.ч. уведомлението и пълномощното. Като
факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното
право, получаването на това уведомление, макар и с исковата молба, следва да
бъде съобразено от съда (арг. от чл.235, ал.3 ГПК). С оглед изложеното
ответникът е уведомен за цесията от цедента "Изи Асет Мениджмънт" АД
чрез неговия пълномощник – ищеца и възраженията му в обратен смисъл са
неоснователни.
Така установяването на основанието на част от
претендираните вземания поставя на
разглеждане въпроса за техния размер. Признатото от ищеца и установено от
вещото лице плащане на общо 155,55 лв. е извършено в периода 25.09.2018 г. –
19.10.2018 г., преди настъпване на крайния срок на договора. Тъй като с част от
него са платени недължимо вноски по неустойка, сумата следва да се отнесе за
погасяване на главница и договорна лихва съобразно уговореното между страните в
чл.2, т.3-5 на договора. Цялата платена сума е погасила първите пет вноски от по
31,05 лв. и частично (до 0,30 лв.) шестата вноска. Така предвид
констативно-съобразителната част на заключението по задача № 2 от експертизата
и уговорения в договора лихвен процент, със заплащането на посочената сума
ищецът е погасил 134,23 лв. от главницата (26,44 лв. по първата вноска, 26,64
лв. – по втората, 26,84 лв. – по третата, 27,05 лв. – по четвъртата и 27,26 лв.
– по петата вноска) и 21,23 лв. от договорната лихва (4,61 лв. по първата
вноска, 4,41 лв. – по втората, 4,21 лв. – по третата, 4 лв. – по четвъртата,
3,79 лв. – по петата и 0,30 лв. –
частично по шестата вноска).
Тъй като други плащания за погасяване на кредита не
са извършвани, към датата на падежа ответникът е дължал разликата между
дължимата и платената главница – 465,77 лв. и остатъкът от договорната лихва –
30,82 лв. за периода от 27.10.2018 г. (падежа на шестата вноска) до 09.02.2019
г. (крайния срок на договора). Съгласно чл.8 от договора ответникът дължи
обезщетение за забава в плащанията върху посочените суми в размер на законната
лихва от деня на забавата по всяка вноска (първата на 27.10.2018 г.) до датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 31.10.2019 г.
На основание чл.162 ГПК, при съобразяване на погасителния план и размера на
всяка вноска, уговорения в договора начин за изчисляване на обезщетението за
всеки ден забава и Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне
размера на законната лихва по просрочени парични задължения, съдът изчисли
размера на доказаното по основание вземане на 43,81 лв. Тъй като ищецът
претендира заплащане на обезщетението за забава в по-нисък размер – 42,75 лв.,
искът следва да бъде уважен изцяло по размер, но за периода от 27.10.2018 г. до
31.10.2019 г.
По изложените до тук съображения, предявените искове
се явяват частично основателни и следва да бъде уважени за сумите 465,77 лв. –
главница; 30,82 лв. – договорна лихва за периода от 27.10.2018 г. до 09.02.2019
г. и 42,75 лв. – обезщетение за забава за периода от 27.10.2018 г. до
31.10.2019 г., а в останалата част – да бъдат отхвърлени.
По присъждане на направените разноски:
Предвид изхода на спора и
съгласно чл.78, ал.1 ГПК ищецът има право да му се присъдят направените
разноски в заповедното и в исковото производство, съразмерно на уважената част
от исковете. От негова страна е направено такова искане и са представени
доказателства да е сторил разноски в заповедното производство в общ размер 75
лв. (25 лв. за държавна такса и 50 лв. – юрисконсултско възнаграждение), от
които съразмерно на уважената част от исковете му се следват 45,96 лв. В
исковото производство са представени доказателства за направени разноски от 225
лв. (25 лв. за държавна такса и 200 лв. – възнаграждение за вещо лице). Доколкото
ищецът е представляван от юрисконсулт, дължи се съгласно чл.78, ал.8 ГПК и се
претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Неговият размер,
съгласно посочената норма, следва да бъде определен от съда, но не повече от
максималния размер съгласно чл.37 ЗПП вр. Раздел IV от Наредбата за заплащането
на правната помощ. Съобразявайки правната сложност на спора и цената на иска,
както и осъществената защита – изготвяне на искова молба, поддържане на иска и
изразяване на становище чрез молби, без явяване в отрито съдебно заседание,
съдът определи дължимото юрисконсултско възнаграждение на 100 лв. Така общият
размер на разноските, направени от ищеца в исковото производство пред
настоящата инстанция е 325 лв., от които пропорционално на уважената част от
исковете, му се следват 199,16 лв.
Ответникът съгласно чл.78,
ал.3 ГПК има право да му бъдат присъдени разноските за заповедното и исковото
производство съразмерно на отхвърлената част от исковете. Такова присъждане се
претендира и се представят доказателства в заповедното производство да са
сторени разноски от 300 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение, от които се
дължат за заплащане от ищеца 116,16 лв. съразмерно на отхвърлената част от
исковете. В исковото производство са представени доказателства да са сторени
разноски общо 450 лв. (150 лв. за възнаграждение на вещото лице и 300 лв. за
заплатен адвокатски хонорар), от които съразмерно на отхвърлената част от
исковете, на ответника следва да бъдат присъдени 174,25 лв.
На основание чл.258, ал.1 ГПК решението подлежи на
обжалване.
Мотивиран така, съдът
Р Е Ш
И :
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че Ж.А.К., ЕГН **********, с
постоянен и настоящ адрес *** дължи на
„АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София,
Район Люлин, ж.к. Люлин-10, бул.“Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис-сграда
Лабиринт, етаж 2, офис 4, представлявано поотделно от Изпълнителния директор Д.Б.Б., по договор
за паричен заем №
3322330/14.09.2018 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД сумите: 465,77 лв. /четиристотин шестдесет и пет
лева и седемдесет и седем стотинки/
–
главница, ведно със законната лихва върху сумата от 31.10.2019 г. до
окончателното изплащане на вземането; 30,82 лв. /тридесет лева и осемдесет и две стотинки/ – договорна лихва
за периода от 27.10.2018 г. до 09.02.2019 г. и 42,75 лв. /четиридесет и два лева и седемдесет и пет стотинки/ – обезщетение за
забава в плащането в размер на законната лихва за периода от 27.10.2018 г.
до 31.10.2019 г., за които е издадена заповед № 2478/31.10.2019 г. за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 2006/2019 г. по описа на Районен съд –
Горна Оряховица.
ОТХВЪРЛЯ исковете на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ
НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София,
Район Люлин, ж.к. Люлин-10, бул.“Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис-сграда
Лабиринт, етаж 2, офис 4, представлявано поотделно от Изпълнителния директор Д.Б.Б. срещу Ж.А.К., ЕГН **********, с
постоянен и настоящ адрес *** да се приеме за установено по реда на чл.422 ГПК
съществуването на вземания по договор за паричен заем № 3322330/14.09.2018 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, както
следва: сумата над присъдените 465,77 лв. /четиристотин шестдесет и пет
лева и седемдесет и седем стотинки/ до претендираните 518,04 лв.
/петстотин и осемнадесет лева и четири стотинки/, или за 52,27 лв. /петдесет и два лева и двадесет и седем
стотинки/ – главница; сумата над присъдените 30,82 лв.
/тридесет лева и осемдесет и две стотинки/ до
претендираните 34,82 лв. /тридесет и четири лева и осемдесет
и две стотинки /, или за 4,00 лв. /четири лева/, както
и за периода от 13.10.2018 г. до 26.10.2018 г. – договорна
лихва; сумата от 45 лв. /четиридесет и пет лева/ – разходи за извънсъдебно събиране на вземането; сумата
от 239,53 лв. /двеста тридесет и
девет лева и петдесет и три стотинки/ – неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
периода от 20.10.2018 г. до 09.02.2019 г. и обезщетение за забава в плащането в размер на
законната лихва за периода от 14.10.2018 г. до 26.10.2018 г., за
които е издадена заповед №
2478/31.10.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.
№ 2006/2019 г. по описа на Районен съд – Горна Оряховица.
ОСЪЖДА Ж.А.К., ЕГН **********, с
постоянен и настоящ адрес *** да
заплати на „АГЕНЦИЯ
ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, Район Люлин, ж.к. Люлин-10, бул.“Д-р Петър Дертлиев“ №
25, офис-сграда Лабиринт, етаж 2, офис 4, представлявано поотделно от
Изпълнителния директор Д.Б.Б. сумата от 45,96 лв. /четиридесет и пет лева и
деветдесет и шест стотинки/, представляваща направени разноски за заплащане
на държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство,
съразмерно на уважената част от исковете и сумата от 199,16 лв. /сто деветдесет и девет лева и шестнадесет
стотинки/, представляваща направени разноски за заплащане на
държавна такса, депозит за вещо лице и юрисконсултско възнаграждение в
първоинстанционното производство, съразмерно на уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.София, Район Люлин, ж.к.
Люлин-10, бул.“Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис-сграда Лабиринт, етаж 2, офис 4,
представлявано поотделно от Изпълнителния директор Д.Б.Б. да заплати
на Ж.А.К., ЕГН **********,
с постоянен и настоящ адрес *** сумата от 116,16 лв. /сто и шестнадесет лева и шестнадесет стотинки/,
представляваща направени разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение в
заповедното производство, съразмерно на отхвърлената част от исковете и сумата
от 174,25 лв. /сто седемдесет и четири лева и
двадесет и пет стотинки/, представляваща направени разноски за заплащане
на депозит за вещо лице и адвокатско възнаграждение в първоинстанционното
производство, съразмерно на отхвърлената част от исковете.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване с
въззивна жалба пред Окръжен съд – Велико Търново в двуседмичен срок от връчване
на преписи на страните.
Препис от решението да се връчи
на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: